Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (12)

Глава 11

Асфалтовото шосе се развиваше пред фаровете ми като употребена лента за пишеща машина. Минаваше през каменната пустош, която отделя Бела Сити от океана, по ръба на опасни каньони, по скатовете на планински върхове, които чезнеха нагоре в мрака. След шейсетина дълги километри през планините шосето ме свали долу в пазвите на океанското крайбрежие. Над водата тежко висеше луна.

Пет минути път на север от кръстопътя с шосе №101 запремигаха светлините на Аройо бийч. Мотели, бензиностанции и закусвални се открояваха в тъмнината с неоновите си надписи. Спрях на една бензиностанция. Попитах обруления от времето възрастен човек, който зареждаше резервоара ми, къде има телефон. Той носеше сив работен комбинезон и черна папионка, изглеждаше и миришеше така, сякаш се миеше с автомобилно масло. Посочи с омазнен палец към стаичката, от която бе излязъл.

Местният телефонен указател бе тънка книжка, прикачена на верига към телефона на стената. Госпожа Чарлз Сингълтън бе добре представена в него. Живееше на „Аламеда топинга“ №1411 и телефонният й номер също бе 1411. В указателя имаше и втори телефонен номер за къщичката при портала, трети за гаража, четвърти — за градинаря и пети — за прислугата.

Човекът в сивия комбинезон ми върна рестото и аз го попитах къде се намира „Аламеда топинга“.

— Кого търсиш, братче?

— Никого. Просто разглеждам…

— Странно време за разходка — огледа ме той. — Нощем имат охрана, там на „Аламеда“, а ти не ми приличаш на богаташ, тръгнал на гости.

— Занимавам се с недвижими имоти. Чух, че е добро място.

— „Добро“ не е точната дума, братче. Откак построиха големия хотел и тия, дето са червиви от пари, се преместиха тук от Малибу, това място струва злато. Де да имах парченце от него! Можех и да имам. Преди войната, ако старата ми беше дала да извадя малко пари изпод дюшека, можех евтино да купя пет декара. Сега щях да си живея живота, ама тя вика: „Не си хвърляй парите на вятъра — мястото е мъртво!“ — горчивият му смях прозвуча като стара кашлица.

— Жалко — казах. — Та къде е „Аламеда“?

Той ми даде напътствия като сочеше черните хълмове, сякаш те бяха на границата на обетованата земя. Завих към тях на следващото кръстовище. Като ничия земя между къщичките и големите имения празните поля бяха затрупани с боклук. Влязох в алея от двете страни, на която се издигаха сивите стволове на евкалиптови дървета. Минах покрай игрища за поло и за голф. Край осветен клуб в далечината бяха струпани коли. До мен, понесена от вятъра, достигаше музика.

Пътят се изкачваше по хълма неусетно — като че водеше към създадено от човека чистилище. Край него зърнах къщи от стъкло и алуминий, които блестяха като хирургически инструменти на болничната лунна светлина, венециански палати, вили от Лазурния бряг, испански замъци, готически, гръцки, версайски и китайски градини. Много растителност и никакви хора. Може би въздухът на това висше място бе прекалено разреден и скъп за човешката дихателна система. Хората бяха без значение, освен ако, разбира се, нямаха пари или земя.

Зад каменните стълбове на портала на №1411 стоеше къщичка в късно готически стил с тъмни прозорци. Порталът бе отворен. Между две редици тисове, които стояха като почетна стража, алеята ме изведе пред голяма бяла вила, обърнала се към луната в цялото си ренесансово великолепие.

Спрях пред колоните на входа и натиснах старомодния звънец. Зад масивната врата се чуха леки колебливи стъпки. В ключалката се завъртя ключ и навън погледна млада жена. Мека кестенява коса засенчваше лицето й.

— Какво обичате, сър? — гласът й също бе мек и колеблив.

— Дали мога да говоря с госпожа Сингълтън? — подадох й визитната си картичка.

Обърна се с профил към светлината: закръглена брадичка, меки пълни устни, правилен честен нос. Очите й оставаха в сянка, но забелязах, че е съвсем малка.

— Частен детектив. Значи сте от бюрото. Късно е вече да говорите с госпожа Сингълтън. Тя не се чувства много добре.

— Аз имам собствено бюро.

— Ааа, така ли? Но се отнася до Чарли — до господин Сингълтън, нали?

— Не са го намерили още?

— Не, не са.

— Може би имам следа.

— Наистина ли? Знаете ли къде е той?

— Това все още не знам. Аз едва днес се сблъсках с този случай. Дори не знам при какви обстоятелства е изчезнал и дали обявеното възнаграждение е все още в сила.

— В сила е — усмихна се леко. — Ще ми кажете ли с какво точно сте се сблъскали?

Беше вече късно, но исках да говоря с госпожа Сингълтън. Подхвърлих на момичето най-тежкия отговор, който можах да измисля:

— Сблъсках се с труп.

Притисна ръце към гърдите си като уплашена птичка.

— Чарли? Нали не е Чарли?

— Млада чернокожа жена на име Луси Чемпиън. С прерязано гърло. Познавате ли я?

Отговорът й се забави. Разбрах, че ще ме излъже. Беше й трудно да лъже.

— Не, не я познавам. Каква е връзката? — гласът й замря.

— Носеше изрезка от вестник с обявлението за изчезването на Сингълтън и си помислих, че може да е идвала тук във връзка с него. Полицията сигурно ще си помисли същото.

— Тук, в Аройо бийч ли е убита?

— В Бела Сити — явно името нищо не й говореше и аз добавих: — Надолу по долината, на около петдесет километра оттук.

— Влезте! — и като погледна пак картичката ми, добави: — Влезте, господин Арчър. Ще попитам госпожа Сингълтън дали иска да говори с вас.

Остави ме да стоя прав във входното антре и влезе в една осветена стая в другия му край. Бе облечена скъпо, но безвкусно в плетен ръждивочервен костюм, който я правеше прекалено пълна, поне отзад. Движеше се невинно и непохватно, сякаш неочакваният растеж на тялото й я затрудняваше с богатството на плътта.

Посветих няколко минути на разглеждане на поредица китайски рисунки на стената. Китаец с огромни провиснали уши — символ на мъдростта — вървеше през долини, реки и планини към светилище сред снеговете. Седемте рисунки отразяваха различните етапи на пътуването му.

Момичето се появи на прага на стаята. Над главата й се образуваше ореол от светлината зад нея.

— Тя ще ви приеме, господин Арчър.

Стаята имаше висок бял таван с дорийски корниз. Стените бяха покрити с шкафове за книги. Всички книги бяха еднакво подвързани в бяла телешка кожа. Между шкафовете висяха картини. Една от тях, сигурно бе Вато или Фрагонар, изобразяваше смеещо се момиче с дълбоко деколте. На бяло канапе с извита облегалка седеше пълна побеляла жена.

Лицето й имаше квадратна челюст и дебели вежди — лице, което някои жени без късмет наследяваха от бащите си. Сигурно някога е било хубаво, макар и конско — преди възрастта и егоизмът да втвърдят костите му и да ги превърнат в скрита артилерия. Отпуснатото й тяло бе облечено в черна копринена рокля, която можеше да служи и за траур. В черния скут се открояваха бледи жълтеникави ръце, които не спираха да треперят. Тя се позакашля:

— Седнете, господин Арчър, ето там в креслото — и след като седнах, продължи. — Сега ми кажете какъв сте точно.

— Частен детектив съм. Имам кантора в Лос Анджелис. Преди войната бях сержант в полицията на Лонг бийч. Вече дадох визитната си картичка на младата дама.

— Силвия ми я показа. Каза ми и че имате някаква ужасна новина за млада чернокожа жена.

— Казва се Луси Чемпиън. Намерих я е прерязано гърло в един мотел в Бела Сити. В чантичката й имаше изрезка от вестник с обявлението за изчезването на сина ви и за наградата, която предлагате. Помислих си, че е възможно да са я убили, защото е искала да получи наградата. Тя се е появила в Бела Сити почти по същото време, когато синът ви е изчезнал оттук, преди две седмици. Реших, че може би е говорила с вас.

— Доста прибързано и безпочвено заключение — гласът на госпожа Сингълтън бе нисък и добре обработен. Като неспокойни скорпиони ръцете й се сплитаха и разплитаха. — Не намеквате, надявам се, че имаме нещо общо със смъртта на момичето. Нито пък с живота й.

— Не се изразих ясно — въпреки че всъщност се бях изразил съвсем ясно. — Да предположим, че срещу сина ви е извършено престъпление. Да предположим, че Луси Чемпиън е разбрала какво точно се е случило и кой е престъпникът. Ако е възнамерявала да съобщи какво знае на вас или на полицията, това лесно обяснява случилото се с нея.

Госпожа Сингълтън с нищо не показа, че ме е чула. Гледаше надолу в неспокойните си ръце, сякаш искаше да се откаже от тях.

— Силвия, запали ми една цигара.

— Да, разбира се — Силвия се изправи от мястото си в края на канапето, извади цигара от една кутия от слонова кост, сложи я между посинелите устни на госпожа Сингълтън и я запали с настолна запалка. Старата дама вдъхна дълбоко и издиша цигарения дим през носа и устата си. Той обви лицето й като в мъгла. Дори очите й изглеждаха опушени.

— Не искате да кажете, надявам се, че синът ми е избягал в Бела Сити с негърка.

— Ооо, не, госпожо — извика момичето. — Той не искаше да каже това.

После си спомни къде й е мястото — винаги наблизо, но безмълвно. Седна си в ъгъла, сякаш се уплаши от самата себе си.

— Каква връзка въобще може да има между моя син и подобно същество? — настоя госпожа Сингълтън.

— И аз това се питам. За да разбера, съм готов да работя по този случай. При определени условия, разбира се.

— Искате да кажете, че ако заслужите наградата, ще я получите. Това се разбира от само себе си.

— Нещо по-определено. Наградите имат навик да се изсипват в джоба на полицията — инстинктивно се подчиняват на властта. Аз искам да съм сигурен в моите петдесет долара на ден плюс непредвидени разходи.

— Разбира се, че ще искате — издиша дим и измърка като котка зад завеса. — Не виждам обаче никаква причина да ви наемам.

— Не мога да си позволя да работя за кеф, а и би било добре да мога да се позовавам на вас като на моя клиентка.

— Ааа, това вече добре разбирам — високомерно повдигна желязно сивата си глава, като че бе римски император. Ниският й глас се повиши, сякаш говореше на следобедни гости на кафе или отблъскваше варварско нападение. — Наистина, защо се интересувате от моите работи? Вече наех частни детективи, дотук това ми струва повече, отколкото мога да си позволя, а още нищо не съм получила в замяна. Не съм много богата.

В нейните кръгове това сигурно означаваше, че милионите й се брояха на пръстите само на едната ръка. Добави задъхано и със самосъжаление:

— Нямам нищо против да платя за полезни сведения, но ако едно голямо детективско бюро не успя да ми върне сина, не виждам как един-единствен човек може да успее.

Цигарата в ъгълчето на устата й догаряше. Без да чака да я подканят, Силвия я извади и угаси в пепелника.

— Нека да опитам. Искам да разбера защо бе убита Луси Чемпиън. Когато разбера, ако въобще успея, това може да ни доведе до сина ви. Такова предчувствие имам.

— Предчувствие — рече тя презрително. — Ако някой някъде държи Чарлз затворен, за да иска откуп, вашето посещение тук може да се възприеме като сондаж на положението. Познавате ли тази негърка, дето твърдите, че е убита?

— Тя е убита. А вие познавате ли я?

— Предупреждавам ви да не ставате нахален, млади човече! — лицето й побеля от гняв. — Зная как да се оправям с нахалници.

Погледнах към Силвия, която мрачно се усмихна и почти незабележимо поклати глава.

— Сигурно сте много уморена вече, госпожо — каза тя, — късно е.

Възрастната жена не й обърна никакво внимание. Наведе се към мен, роклята й се набръчка на скута в железни гънки.

— Тази сутрин при подобни обстоятелства при мен дойде човек, който се представи за частен детектив, също като вас. Твърдеше, че може да намери Чарлз, ако му изплатя в аванс част от наградата. Естествено отказах. След което той ми изгуби един час време да ми задава въпроси. А когато аз се опитах да му задам един-два, той нищо смислено не можа да каже. Как му беше името, Силвия?

— Хейс.

— Хейс — яростно повтори госпожа Сингълтън и обърна поглед към мен. Очите й явно добре познаваха сълзите и скръбта, но бяха все още проницателни. — Познавате ли го?

— Не.

— Изключително отблъскващо създание! Дори се осмели да ми предложи да подпишем договор, че ще му платя пет хиляди долара, ако намери сина ми жив или мъртъв. Хвалеше се с връзките си сред престъпния свят. Стигнах до извода, че или иска да ме измами, или представлява някаква престъпна организация. Изгоних го.

— В същата светлина ли ме виждате?

— Ооо, не — тихо рече момичето от ъгъла си.

Госпожа Сингълтън се отпусна безсилно назад. Подпря глава на облегалката на канапето и разкри като пред невидим нож набръчканата си шия. В гърлото слабо затрептяха надигащите се думи:

— Не знам вече какво да мисля. Болна съм, стара, уморена и съкрушена. Свят пълен с лъжци. Никой нищо не ми казва.

Силвия се надигна и с тревожен поглед ме поведе към вратата. Изведнъж госпожа Сингълтън извика:

— Господин Арчър, Чарлз ли ви изпрати при мен? Пари ли му трябват?

Промяната в гласа й бе поразяваща. Звучеше като уплашено момиченце. Обърнах се и я погледнах — нещо детинско за миг разкраси лицето й. Красотата премина като лъч от фенерче през времето. Устата й се сви в цинична пародия на майчина любов.

Положението бе прекалено сложно за мен — сякаш пъпната връв между госпожа Сингълтън и сина й се бе изпънала и скъсала, а после я бе ударила в сърцето. Или пък може би тя знаеше, че той е мъртъв и се бореше с отчаянието. Явно бе готова да повярва почти на всичко и бе подозрителна почти към всички. Действителността я бе измамила.

— Не познавам Чарлз. Лека нощ. Желая ви щастие.

Не каза нищо.