Сидни Шелдън
Диамантената династия (4)

Трета глава

Клипдрифт не се беше променил, за разлика от Джейми Макгрегър. Хората го зяпаха, когато влезе в града и спря пред универсалния магазин на Ван дер Мерве. Вниманието на минувачите беше привлечено не толкова от скъпия кон и каляската, колкото от ликуващото излъчване на младия човек. Бяха виждали вече това изражение по лицата на други търсачи на диаманти, натъкнали се на богати находища, и то винаги ги изпълваше с нови надежди, че може да се случи на самите тях. Стояха отстрани и гледаха, когато Джейми скочи от каляската.

Там беше същият едър негър. Джейми му се ухили.

— Здрасти! Аз се върнах.

Банда върза юздите за един стълб и без да каже дума, влезе в магазина. Момчето го последва.

Саломон ван дер Мерве обслужваше клиент. Погледна го и се усмихна и Джейми разбра, че дребният холандец вече е научил отнякъде новината. Никой не можеше да го обясни, но вестта, че са открити диаманти, прелиташе континента със скоростта на светлината.

Когато приключи с клиента, Ван дер Мерве кимна към дъното на магазина.

— Заповядай, господин Макгрегър.

Джейми го последва. Дъщерята на холандеца беше при печката и приготвяше обеда.

— Здравей, Маргарет!

Тя се изчерви и отмести поглед.

— Е, чувам, че има добри новини!

Ван дер Мерве сияеше. Седна до масата и отмести чинията и приборите, за да освободи място пред себе си.

— Точно така, сър.

Джейми гордо извади от джоба на сакото си голяма кожена кесия и изсипа диамантите на кухненската маса. Ван дер Мерве се втренчи в тях като омагьосан, после започна да ги взима един по един в ръка и да се радва на всеки, като си запази най-големия за накрая. След това събра диамантите, и ги напъха във велурена торбичка, която сложи в голямата метална каса в ъгъла и я заключи.

Когато заговори, в гласа му се чувстваше дълбоко задоволство.

Ти се справи добре, господин Макгрегър. Дори много добре.

— Благодаря ви, сър. Това е само началото. Там има още стотици. Дори не смея и да си помисля колко ли струват.

— А регистрира ли участъка, както си му е редът?

— Да, сър. — Джейми бръкна в джоба си и извади квитанцията за регистрация. — Записан е на името на двама ни.

Ван дер Мерве разгледа квитанцията, после я пъхна в джоба си.

— Заслужаваш допълнително възнаграждение. Чакай тук. — Тръгна към вратата, която водеше към магазина. — Ела с мен, Маргарет!

Тя го последва послушно и Джейми си помисли: „Като изплашено коте е“.

След няколко минути Ван дер Мерве се върна сам.

— Ето, готово.

Развърза една кесия и внимателно отброи петдесет фунта. Джейми го гледаше озадачен.

— За какво е това, сър?

— За теб, синко. Всички са твои.

— Аз… аз не разбирам.

— Нямаше те двадесет и четири седмици. По два фунта на седмица прави четиридесет и осем фунта, а аз ти давам още два като допълнително възнаграждение.

Джейми се разсмя.

— Не ми трябва допълнително възнаграждение. Имам си своя дял от диамантите.

— Твой дял от диамантите ли?

— Ами да, сър. Моите петдесет на сто. Нали сме съдружници?

Ван дер Мерве заби поглед в него.

— Съдружници ли? Откъде ти дойде това наум?

— Откъде ми е дошло ли? — Джейми погледна объркано холандеца. — Нали имаме договор?

— Точно така. Чел ли си го?

— Ами не, сър. Той е на африкански, но вие казахте, че сме съдружници с равни дялове.

По-възрастният поклати глава.

— Не си ме разбрал, господин Макгрегър. Нямам нужда от никакви съдружници. Ти работеше за мен. Аз те екипирах и те пратих да търсиш диаманти за мен.

Джейми почувства как в него бавно се надига гняв.

— Не сте ми дали нищо. Аз ви платих сто и двадесет фунта за тази екипировка.

Старецът вдигна рамене.

— Няма да си пилея ценното време в празни приказки. Ще ти кажа какво ще направя. Ще ти дам още пет фунта и край на цялата история. Мисля, че съм много щедър.

Джейми направо побесня.

— Няма да слагаме край на нищо! — В гнева си отново се върна към шотландското си „р“. — Имам право на половината участък. И ще си го получа. Регистрирал съм го на името на двама ни.

На лицето на Ван дер Мерве се появи хитра усмивка.

— Значи си се опитал да ме измамиш. Мога да те пратя зад решетките. — Пъхна парите в ръката на Джейми.

— Сега си взимай парите и се махай!

— Аз ще си търся правата.

— Имаш ли пари за адвокат? По тези места съм ги купил всичките, момче.

„Не е възможно това да ми се случва — помисли си Джейми. — Сигурно е някакъв кошмар.“ Мъките, през които беше минал, седмиците и месеците в горещата като пещ пустиня, каторжната работа от изгрев до залез, всичко това отново нахлу в съзнанието му. За малко не бе умрял, а сега този човек се опитваше да го измами и да му отнеме това, което си беше негово.

Погледна Ван дер Мерве в очите.

— Номерът ви няма да мине. Няма да си замина от Клипдрифт. Ще разкажа на всички какво направихте. Ще си получа своя дял от диамантите.

Ван дер Мерве не издържа яростния поглед в бледосивите му очи.

— По-добре иди на лекар, момче — промърмори той. — Струва ми се, че слънцето ти е размътило главата.

В същия миг Джейми се изправи до него. Вдигна и задържа дребното човече във въздуха, така че очите им се изравниха.

— Ще ви накарам да съжалявате, че сте ме срещнали.

Пусна Ван дер Мерве, хвърли парите на масата и изфуча навън.

 

 

Пивница „Нощната птица“ беше почти празна, когато Джейми Макгрегър влезе, защото повечето търсачи на диаманти бяха тръгнали за Паардспен. Момчето преливаше от гняв и отчаяние. „Това е невероятно — мислеше си той. — В един момент съм богат като Крез, а в следващия нямам пукнат грош. Ван дер Мерве е крадец и аз ще намеря начин да го накажа. Но как?“ Холандецът беше прав. Джейми не можеше да си позволи дори да наеме адвокат, който да го защити. Тук беше чужденец, а Ван дер Мерве беше уважаван гражданин. Единственото оръжие, с което разполагаше, беше истината. Щеше да се погрижи всеки в Южна Африка да научи какво е сторил Ван дер Мерве.

Барманът Смит го поздрави:

— Добре дошли отново! Заведението черпи, господин Макгрегър. Какво ще искате?

— Едно уиски.

Смит наля двойно уиски и го сложи пред него. Джейми го гаврътна на един дъх. Не беше свикнал да пие и силният алкохол опари гърлото и стомаха му.

— Още едно, моля!

— Готово! Винаги съм казвал, че на шотландците им няма нищо от пиенето дори когато всички други паднат под масата.

Второто питие мина по-леко. Джейми си спомни, че именно барманът посъветва онзи търсач на диаманти да се обърне за помощ към холандеца.

— Знаете ли, че старият Ван дер Мерве е мошеник? Опитва се да ми задигне диамантите.

Смит прояви съчувствие.

— Какво? Не думайте! Колко жалко!

— Няма да му мине номерът. Джейми вече пелтечеше. — Половината от тези диаманти са мои. Той е крадец и аз ще се погрижа всички да разберат.

— Внимавайте. Ван дер Мерве е важна клечка в града — предупреди го барманът. — Ако тръгнете срещу него, ще имате нужда от помощ. Всъщност познавам човека, който ви трябва. И той като вас мрази Ван дер Мерве. — Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва. — В края на улицата има една стара плевня. Аз ще уредя всичко. Бъдете там довечера в десет часа.

— Благодаря ви — каза признателно Джейми. — Няма да го забравя.

— В десет. Старата плевня.

 

 

Плевнята представляваше набързо скована постройка от ръждива ламарина встрани от главната улица, в края на града. В десет часа Джейми отиде там. Беше тъмно и трябваше да внимава къде стъпва. Не се виждаше жива душа. Влезе вътре.

— Ей!…

Не получи отговор. Бавно тръгна напред. Започна да различава неясните очертания на коне, които неспокойно се движеха в своите прегради. После чу шум зад себе си и когато понечи да се обърне, върху гърба му се стовари железен прът, който го събори на земята. По главата го удари тояга, някаква гигантска ръка го вдигна и здраво го стисна, юмруци и ботуши заблъскаха тялото му. Струваше му се, че този побой продължава цяла вечност. Когато болката стана толкова силна, че не можа да я понесе и загуби съзнание, някой лисна върху лицето му студена вода. Той отвори очи. Стори му се, че му се мярва прислужникът на Ван дер Мерве, Банда, и побоят започна отново. Джейми усещаше как се чупят ребрата му. Нещо се стовари върху крака му и той чу как костта изпука.

Отново загуби съзнание.

 

 

Тялото му гореше. Някой стържеше лицето му с шкурка и Джейми безуспешно се опитваше да вдигне ръка, за да се съпротивлява. Направи усилие да отвори очи, но те бяха отекли. Продължаваше да лежи и всяка негова клетка пищеше от болка, докато той се опитваше да си припомни къде се намира. Размърда се и стърженето започна отново. Протегна наслуки ръка и напипа пясък. Разраненото му лице бе върху горещ пясък. Бавно, с огромни мъки той успя да се изправи на колене. Опита се да погледне с подпухналите си очи, но различи само неясни очертания. Намираше се насред пустинното плато. Беше гол. Беше ранно утро, но Джейми усещаше как слънцето започва да пърли тялото му. Опипа слепешката наоколо за храна или манерка вода. Нямаше нищо. Бяха го оставили тук да умре. „Саломон вар ден Мерве. И, разбира се, Смит барманът.“ Джейми беше заплашил Ван дер Мерве и Ван дер Мерве го беше наказал с лекота, сякаш се бе разправил с малко дете. „Но той ще разбере, че не съм дете — обеща си Джейми. — Вече не. А съм отмъстителен. Те ще ми платят. Ще ми платят.“ Омразата, която бликна в Джейми, му даде сили да се надигне и да седне. Дишането беше изтезание за него. Колко ли ребра му бяха строшили? „Трябва да внимавам да не пробият дробовете ми.“ Опита да се изправи, но се строполи с вик от болка. Десният му крак беше счупен и неестествено извит. Не беше в състояние да върви.

Но можеше да пълзи.

Джейми Макгрегър нямаше представа къде се намира. Явно го бяха занесли някъде встрани от отъпканите пътеки, където трупът му да не бъде намерен от никого, освен от хигиенистите на пустинята — хиените, птиците секретари и лешоядите. Пустинята беше огромна костница. Той беше виждал човешки кости, почистени от хищниците. По скелетите не бе останало и късче месо. Дори докато мислеше за това, Джейми чуваше над себе си шума от крила и пронизителните крясъци на лешоядите. Почувства как ужасът го залива. Беше сляп. Не можете да ги види. Но усещаше миризмата им.

Започна да пълзи.

 

 

Застави се да съсредоточи цялото си внимание върху болката. Тя изгаряше тялото му и всяко леко помръдване подновяваше непоносимата агония. Ако се движеше по определен начин, го пронизваше болката в строшения крак. Когато малко променяше положението си, за да облекчи крака, усещаш как ребрата му стържат едно в друго. Не издържаше изтезанието да лежи неподвижно, не издържаше мъката да се движи.

Продължи да пълзи.

Чуваше ги как кръжат над него, как го чакат с отколешното си безкрайно търпение. Мислите му го отнесоха другаде. Беше в студената черква на Абърдийн, седеше в неделния си хубав костюм между двамата си братя. Сестра му Мери и Ани Корд носеха красиви бели летни рокли, Ани Корд го гледаше и му се усмихваше. Джейми понечи да стане и да отиде при нея, но братята му го хванаха и го ощипаха. Прониза го нетърпима, остра като кинжал болка и той отново запълзя през пустинята гол, с натрошени кости. Сега крясъците на лешоядите бяха по-силни, по-нетърпеливи.

Джейми се опита до отвори очи, за да види колко са се приближили. Не различи нищо, освен смътни размазани сенки, които ужасеното му въображение превръщаше в освирепели хиени и чакали. Струваше му се, че вятърът е горещото им зловонно дихание, което облива лицето му.

Продължаваше да пълзи, защото знаеше, че в мига, в който спре, те ще се нахвърлят върху него. Изгаряше от треска и болка, напеченият пясък се беше полепил по тялото му, но въпреки това Джейми не можеше да се предаде, докато Ван дер Мерве не бъде наказан, докато Ван дер Мерве е жив.

Загуби всякаква представа за времето. Мислеше, че е изминал един-два километра. А в действителност се беше придвижил на не повече от стотина метра, пълзейки в кръг. Не можеше да види откъде идва и накъде отива. Мисълта му беше съсредоточена само в едно: Саломон ван дер Мерве.

Загуби съзнание и дойде на себе си от непоносимата пронизваща болка. Някой пробождаше крака му. След миг Джейми си спомни къде се намира и какво става. Успя да отвори едното си подпухнало око. Огромен качулат черен лешояд се бе нахвърлил върху крака му и кръвожадно разкъсваше месата му, жив го изяждаше с острия си клюн. Джейми видя мънистените му очи и мръсния обръч перушина около шията му. Почувства зловонието на птицата, когато тя кацна върху него. Опита се да изкрещи, но не успя да издаде никакъв звук. Трескаво се метна напред и почувства как от крака му бликна топла струя кръв. Навсякъде около себе си виждаше сенките на гигантските птици, дебнещи плячката си. Знаеше, че когато отново загуби съзнание, ще му е за последен път. В момента, в който спреше, лешоядите щяха да се нахвърлят върху него. Продължаваше да пълзи. Разсъдъкът му се замъгляваше. Чу силния плясък на крилата, когато птиците се приближаха и образуваха обръч около него. Вече беше твърде слаб, за да ги прогони, нямаше и капчица сила да се съпротивлява. Спря да пълзи и легна неподвижно върху парещия пясък. Гигантските птици се струпаха за своето пиршество.