Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Блакуел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Master of the Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 123 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Корекция
liliyosifova (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Сидни Шелдън. Диамантената династия

Американска. Второ издание

ИК „БАРД“, София, 1996

История

  1. — Добавяне

Двадесет и седма глава

Рекламната агенция „Бъркли и Матюс“ беше перла в короната от агенции на Медисън Авеню. Годишната й печалба надвишаваше печалбите на двата най-големи конкурента, взети заедно, най-вече защото основният й клиент бе „Кругър-Брент“ заедно със стотиците си клонове по света. Само за компанията работеха над седемдесет и пет изпълнителни директори, автори на реклами, режисьори, фотографи, полиграфисти, художници и специалисти по масмедиите. Затова нямаше нищо изненадващо, че когато Кейт Блакуел се обади на Еърън Бъркли и го попита дали може да намери някое място в агенцията за Александра, той го стори мигновено. Ако Кейт Блакуел беше поискала, те вероятно щяха да направят момичето президент на агенцията.

— Мисля, че внучка ми проявява интерес към писането на реклами — осведоми Кейт Еърън Бъркли.

Бъркли я увери, че по една случайност имат свободно място и Александра може да започне, когато пожелае.

Тя тръгна на работа следващия понеделник.

 

 

Малко рекламни агенции всъщност се намират на Медисън Авеню, но „Бъркли и Матюс“ беше изключение. Агенцията притежаваше голяма съвременна сграда на ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и седма улица. Заемаше осем етажа от нея и даваше другите под наем. За да спестят една заплата, Бъркли и съдружникът му Матюс решиха да уволнят момичето, което бяха назначили преди половин година. Новината се разчу бързо. Когато персоналът научи, че уволненото младо момиче е било заменено с внучката на най-големия клиент на агенцията, всички бяха възмутени. Без дори да познават Александра, отсъдиха, че е глезла, най-вероятно изпратена, за да ги шпионира.

Когато дойде на работа за първи път, Александра беше отведена в огромния модерен кабинет на Еърън Бъркли, където, освен това я очакваше и Матюс. Двамата съдружници изобщо не си приличаха. Бъркли беше слаб, висок и побелял, а Матюс беше нисък, тантурест напълно плешив. Имаше обаче две неща, които ги обединяваха: бяха ненадминати в областта на рекламата, бяха създали най-известните рекламни кампании от изминалото десетилетие и бяха абсолютни тирани. Отнасяха се към служителите си като към роби и единствата причина те да ги търпят бе, че който е работил за Бъркли и Матюс, можеше да работи във всяка една рекламна агенция по света. Тук усвояваха занаята.

Когато Александра дойде, в кабинета присъстваше и Лукас Пинкъртън — вицепрезидент на фирмата, със студени очи, вечно ухилена физиономия и раболепни обноски. Беше по-млад от старшите съдружници, но той компенсираше младостта си, като държеше изкъсо своите подчинени.

Еърън Бъркли покани Александра да седне в удобното кресло.

— Какво мога да направя за вас, госпожице Блакуел? Желаете ли кафе или чай?

— Нищо, благодаря.

— И така, ще работите при нас като автор на реклами.

— Много съм ви благодарна, че ми давате такава възможност, господин Бъркли. Знам, че трябва много да се уча, но ще работя усилено.

— Няма нужда — каза бързо Норман Матюс и се усети. — Тоест… няма да го усвоите толкова бързо. Имате на разположение много време.

— Сигурен съм, че ще бъдете много доволна при нас — добави Еърън Бъркли. — Ще работите с най-добрите в бранша.

Само след час Александра си рече: „Може да са най-добрите, но не и най-приятелски настроените.“ Лукас Пинкъртън я разведе, за да я запознае с персонала — навсякъде я посрещаха ледено. Вдигаха глави колкото да я видят и бързо си намираха някаква работа. Александра усещаше негодуванието им, но нямаше представа какво го е причинило. Пинкъртън я заведе в одимената заседателна зала. На едната стена имаше шкаф, отрупан с награди „Клио“ и отличия за най-добра рекламна кампания. Около една маса седяха двама мъже и жена, които пушеха цигара след цигара. Жената беше ниска и трътлеста, с рижава коса. Мъжете бяха на около тридесет и пет, бяха бледи и с измъчен вид.

Пинкъртън каза:

— Това е творческият екип, с който ще работите. Алис Копел, Винс Барне и Марти Бъргхаймър. А това е госпожица Блакуел.

И тримата се втренчиха в Александра.

— Е, ще ви оставя да се запознаете — каза Пинкъртън и се обърна към Винс Барне: — До утре сутринта да имам проекта за рекламата на новия парфюм върху бюрото си. Погрижете се госпожица Блакуел да получи всичко, от което се нуждае.

И излезе от стаята.

— От какво се нуждаеш? — попита Винс Барне.

Въпросът свари Александра неподготвена.

— Аз… мислех, че имам нужда да се науча как се правят реклами.

Алис Копел рече мило:

— Дошла си точно където трябва, госпожице Блакуел. Ние умираме да се правим на учители.

— Я остави — каза й Марти Бъргхаймър.

Александра беше озадачена.

— Да не съм ви обидила с нещо?

Марти Бъргхаймър отговори:

— Не, госпожице Блакуел, ние просто сме под голямо напрежение. Разработваме рекламата за един парфюм и Бъркли и Матюс не са особено доволни от това, което сме представили досега.

— Ще се опитам да не ви се пречкам — обеща Александра.

— Чудесно — обади се Алис Копел.

 

 

Остатъкът от деня не мина по-добре. Не се появи нито една усмивка. Тяхна колежка беше уволнена по съкратената процедура заради тази богата глезла и те смятаха да я накарат да плати за това.

В края на първия работен ден на Александра Еърън Бъркли и Норман Матюс дойдоха в малкия кабинет, където я бяха настанили, за да се уверят, че се чувства добре. Този жест не убягна от очите на колегите й.

 

 

Всички в агенцията си говореха на малко име. Това обаче не се отнасяше за Александра — тя беше госпожица Блакуел за всички.

— Александра — поправяше ги тя.

— Добре.

И следващия път, когато я повикаха, тя пак беше госпожица Блакуел.

Александра изгаряше от нетърпение да навлезе в занаята и да даде своя принос. Присъстваше на заседания, където авторите на реклами бълваха идея след идея. Наблюдаваше художниците, които нахвърляха своите скици. Чу как Лукас Пинкъртън разкъса проекта, отнесен му за одобрение. Той беше гаден и подъл и на Александра й дожаля за подчинените му, които страдаха. Тичаше от етаж на етаж — на заседания с шефове на отдели, срещи с клиенти, снимки, заседания за обсъждане на стратегията. Мълчеше си, слушаше и попиваше всичко. В края на първата седмица имаше чувството, че е там от цял месец. Прибираше се капнала, не от работа, а от напрежението, което като че ли създаваше нейното присъствие.

Когато баба й я попита как върви работата, тя отговори:

— Добре. Много е интересно.

— Сигурна съм, че се справяш, Алекс. Ако имаш някакви проблеми, направо иди при Бъркли или Матюс.

Това беше последното нещо, което Александра смяташе да направи.

 

 

Следващия понеделник отиде на работа, решена да намери някакъв изход. Всеки ден имаше сутрешни и следобедни почивки за кафе и по време на тях разговорите вървяха леко и приятно.

— Разбра ли какво се е случило в „Нашънъл Медия“? Някакъв гений решил да привлече вниманието към страхотните им годишни резултати и публикувал финансовия отчет в „Ню Йорк Таймс“ с червено мастило!

— Помниш ли рекламата на онази авиокомпания: „При нас съпругите летят безплатно!“ Беше голям удар, докато авиокомпанията не изпрати писма на признателност до съпругите и в отговор беше залята от писма на жени, настояващи да узнаят с кого е пътувал мъжът им. Те…

Александра влезе и разговорът замря:

— Искате ли кафе, госпожице Блакуел?

— Благодаря, ще си направя сама.

В стаята цареше тишина, докато тя зареждаше кафе машината.

Когато излезе, разговорите се подновиха.

— Чу ли за фала с онази марка сапун? Моделът с ангелското лице, който използваха, се оказа порнозвезда…

 

 

На обяд Александра каза на Алис Копел:

— Ако си свободна през почивката, бихме могли…

— Съжалявам, имам среща.

Александра погледна Винс Барне.

— Аз също — каза той.

Тя извърна очи към Мартин Бъргхаймър.

— Нямам и една свободна минута.

Александра беше прекалено разстроена, за да обядва. Те се държаха с нея като с парий и това я ядосваше. Нямаше намерение да се предава. Щеше да намери път към тях, щеше да ги накара да разберат, че може и да се казва Блакуел, но е една от тях. Седеше на заседанията и слушаше как Еърън Бъркли, Норман Матюс и Лукас Пинкъртън хулят творците, които се мъчеха да си гледат работата колкото се може по-добре. Александра им съчувстваше, но те не искаха съчувствието й. Нито пък нея.

Изчака три дни и опита отново. Каза на Алис Копел:

— Знам чудесен малък италиански ресторант съвсем наблизо…

— Не ям италианска кухня.

Тя се обърна към Винс Барне.

— Аз съм на диета.

Александра погледна Марти Бъргхаймър.

— Днес ще ям китайска храна.

Александра поруменя. Не искаха да ги виждат с нея. „Е, да вървят по дяволите! Всичките!“ Беше й писнало. Бе хвърлила всички усилия да се сприятели с тях, а те непрекъснато я бойкотираха. Беше сгрешила, че започна там. Щеше да си потърси друга работа във фирма, с която баба й няма нищо общо. „Но ще ви накарам да запомните, че съм била тук“, помисли си мрачно Александра.

В четвъртък, в един часа следобед всички, освен телефонистката, бяха излезли на обяд. Александра остана в сградата. Беше забелязала, че в кабинетите на изпълнителните директори има вътрешни телефони, които свързват различните отдели, така че ако някой шеф искаше да говори с подчинен, той натискаше един бутон върху апарата, където на картонче беше написано името на служителя. Александра се промъкна в празните кабинети на Еърън Бъркли, Норман Матюс и Лукас Пинкъртън и през следващия час разбърка картончетата. В ранния следобед Лукас Пинкъртън натисна кончето, което го свързваше с шефа на авторите на рекламите, и каза:

— Поразмърдай си задника и ела веднага!

За миг се възцари гробовна тишина, после Норман Матюс изкрещя:

— Какво?

Пинкъртън се втренчи смаян в апарата.

— Господин Матюс, вие ли сте?

— Аз, че кой друг. Размърдай си задника и ела, ама наистина веднага!

След минута един от авторите на реклами натисна бутона върху апарата на бюрото си и каза:

— Имам готови реклами, ела да ги занесеш долу.

Еърън Бъркли му изрева:

— Имаш какво?

Така започна хаосът. Бяха нужни четири часа, за да се оправи бъркотията, създадена от Александра, и това бяха най-хубавите четири часа на служителите в „Бъркли и Матюс“. При всяка нова грешка те цвилеха от радост. Шефовете биваха изпращани да вършат разни дребни неща, да носят цигари и да поправят счупени тоалетни. Еърън Бъркли, Норман Матюс и Лукас Пинкъртън обърнаха всичко нагоре с краката, за да разберат кой е виновникът, но никой нищо не знаеше.

Единственият човек, видял Александра да влиза в различните кабинети, беше Фран, телефонистката, но тя мразеше шефовете си повече, отколкото момичето, и затова само повтаряше:

— Никого не съм виждала.

През нощта, докато споделяше леглото на Винс Барне, Фран разказа какво се е случило. Той седна в леглото.

— Значи го е направила онази младичката, Блакуел! И аз съм един!

На другата сутрин, когато Александра влезе в кабинета си, вътре я чакаха Винс Барне, Алис Копел и Марти Бъргхаймър. Погледнаха я мълчаливо.

— Случило ли се е нещо? — попита Александра.

— Не, Алекс — каза Алис Копел. — Ние с момчетата тъкмо се питахме дали ще дойдеш да обядваш с нас. Знаем къде е твоят страхотен италиански ресторант…