Сидни Шелдън
Диамантената династия (8)

Седма глава

Джейми се обличаше, когато чу предпазливо почукване. Ослуша се и почукването се повтори. Отиде до вратата и я отвори. Пред него стоеше Маргарет.

— Влизай, Маги — покани я той. — Случило ли се е нещо?

Тя идваше за пръв път в хотелската му стая. Влезе вътре, но когато застанаха лице в лице, й беше трудно да заговори. Не бе мигнала цяла нощ и се бе питала как да му съобщи новината. Опасяваше се, че няма да иска да я види повече.

Погледна го в очите.

— Йън, ще имам дете от теб.

Лицето му остана напълно неподвижно и Маргарет се ужаси, че го е загубила. Но внезапно изражението му се промени. То показваше такава радост, че всичките й опасения моментално се изпариха. Джейми грабна ръцете й и възкликна:

— Това е прекрасно, Маги! Прекрасно! Каза ли на баща си?

Маргарет се отдръпна изплашено.

— О, не! Той… — Отиде до викторианското канапе, тапицирано със зелен плюш, и седна. — Ти не познаваш баща ми. Той… той никога не би разбрал.

Джейми забързано обличаше ризата си.

— Хайде, ще отидем заедно да му кажем.

— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред, Йън?

— Никога през живота си не съм бил по-сигурен!

 

 

Саломон ван дер Мерве мереше парчета сушено месо на един търсач на диаманти, когато Джейми и Маргарет влязоха в магазина.

— А, Йън! Идвам ей сега. — Набързо приключи с клиента и отиде при Джейми. — Е, как вървят нещата в този хубав ден?

— По-добре, здраве му кажи! — рече щастлив Джейми. — Твоята Маги чака дете.

Въздухът застина от внезапната тишина.

— Аз… аз не разбирам — заекна Ван дер Мерве.

— Много просто. Бременна е от мен.

Холандецът пребледня като платно. Той диво местеше поглед от единия към другия.

— Това… това не е вярно, нали?

В главата му бушуваше вихрушка от противоречиви чувства. Ужасният шок, че скъпоценната му дъщеря е изгубила девствеността си… забременяла е… и той ще стане за посмешище в града. Но Йън Травис беше много заможен човек. И ако се оженеха бързо…

Ван дер Мерве се обърна към Джейми.

— Ще се ожените веднага, разбира се.

Джейми го погледна изненадано.

— Да се женим? И ти ще позволиш на Маги да се омъжи за един глупак, допуснал да му измъкнеш с измама това, което му принадлежеше?

Главата на Ван дер Мерве се въртеше.

— За какво говориш, Йън? Аз никога…

— Не се казвам Йън — отсече грубо Джейми. — Аз съм Джейми Макгрегър. Не ме ли позна? — Видя обърканото изражение върху лицето на Ван дер Мерве. — Не, разбира се, че не. Онова момче е мъртво. Ти го уби. Но аз не съм злопаметен, Ван дер Мерве. Поднасям ти подарък. Моето семе в корема на дъщеря ти.

Джейми се обърна и излезе, като ги остави да гледат втрещено след него.

Маргарет беше слушала потресена и невярваща на ушите си. Не беше възможно той да мисли това, което току-що беше казал. Той я обичаше! Той…

Саломон ван дер Мерве се обърна към дъщеря си, раздиран от ужасен гняв.

— Ах, ти, уличнице! — изскимтя той. — Уличница! Махай се! Махай се от тук!

Маргарет стоеше като вкаменена, безсилна да осмисли ужасното нещо, което ставаше. Йън я обвиняваше за нещо, което беше направил баща й. Мислеше, че тя е съпричастна към нещо лошо. Кой беше Джейми Макгрегър, кой?

— Вън! — Ван дер Мерве я удари силно през лицето. — Не искам да те виждам повече, докато съм жив.

Маргарет не помръдна от мястото си, сърцето й биеше до пръсване, дъхът й пресекваше. Баща й сякаш бе полудял. После побягна от магазина, без да се обръща назад.

 

 

Ван дер Мерве стоеше и гледаше след нея, обхванат от отчаяние. Беше виждал какво става с опозорените дъщери на други хора. Изправяха ги в черквата, за да бъдат порицани пред всички, а след това ги отлъчваха от общината. Наказанието беше справедливо, точно това и заслужаваха. Но неговата Маргарет беше получила прилично, богобоязливо възпитание. И да го предаде така! Ван дер Мерве си представи как дъщеря му се чифтосва гола с този мъж, как се гърчат от страст като животни и почувства, че получава ерекция.

Сложи табелка „Затворено“ на вратата на магазина и легна на кревата, без сили и без воля да се помръдне. Когато мълвата се разнесеше из града, той щеше да стане за посмешище. Щяха ли да го съжаляват, или да го обвиняват за развратното поведение на дъщеря му. Нямаше да понесе нито едното, нито другото. Трябваше да се погрижи да не научи никой. Щеше да изпрати уличницата далеч от очите си, завинаги. Коленичи и започна да се моли:

— О, Боже! Как можа да ми причиниш това, на мен, твоя покорен слуга? Защо ме изостави? Направи така, че тя да умре, о, Господи. Направи така, че и двамата да умрат…

 

 

Когато Джейми влезе, пивница „Нощната птица“ беше препълнена с клиенти, дошли да обядват. Отиде на бара и се обърна с лице към помещението:

— Моля за внимание!

Разговорите секнаха и настъпи тишина.

— Питиета за всички, заведението черпи.

— Какво има? — попита Смит. — Нова находка ли?

Джейми се засмя.

— В известен смисъл да, приятелю. Неомъжената дъщеря на Ван дер Мерве е бременна. Господин Ван дер Мерве иска всички да му помогнат да отпразнува събитието.

Смит прошепна:

— Исусе Христе!

— Исус няма нищо общо с тази работа. Само Джейми Макгрегър.

За един час всички в Клипдрифт научиха новината. Че Йън Травис бил в действителност Джейми Макгрегър и че дъщерята на Ван дер Мерве била бременна от него. Маргарет ван дер Мерве успяла да заблуди целия град.

— Няма вид на такава, нали?

— Казват, че тихата вода е най-дълбока.

— Чудя се колко ли други мъже от този град са си топили фитила в този кладенец?

— Момичето има хубаво телце. Нямам нищо против да опитам и аз.

— Защо не си поискаш? Тя му е отпуснала края.

И мъжете се смееха.

 

 

Когато следобед излезе от магазина, Саломон ван дер Мерве осъзна каква ужасна беда го бе сполетяла. Смяташе да изпрати Маргарет в Кейптаун със следващия дилижанс. Там тя щеше да роди копелето и никой в Клипдрифт нямаше да научи за позора му. Ван дер Мерве излезе на улицата, скътал дълбоко тайната си, със залепена на устните усмивка.

— Добър ден, господин Ван дер Мерве, чувам, че се запасяваш с бебешки дрешки.

— Здрасти, Саломон! Чувам, че скоро ще се сдобиеш с малък помощник за магазина.

— А, здравей, Саломон! Чувам, че около река Ваал току-що е била забелязана нова птица. Да, сър, щъркел!

Ван дер Мерве се обърна, запрепъва се като слепец обратно към магазина и залости вратата зад себе си.

 

 

Джейми си пиеше уискито в пивница „Нощната птица“ и слушаше неспирно бликащите клюки. Това беше най-големият скандал, който Клипдрифт бе преживявал, и доставяше на жителите му огромно удоволствие. „Жалко, че Банда не е тук — мислеше си Джейми, — да се порадва и той.“ Това беше възмездието за всичко, което Саломон ван дер Мерве беше причинил на сестрата на Банда, на Джейми и… на колцина ли още? Но само част от възмездието, само началото. Отмъщението нямаше да е пълно, докато Ван дер Мерве не бъдеше напълно унищожен. Колкото до Маргарет, Джейми не изпитваше никакво съчувствие към нея. И тя беше замесена. Какво му беше казала, когато се срещнаха за пръв път? „Може би баща ми ще е в състояние да ви помогне. Той знае всичко.“ И тя се казваше Ван дер Мерве, Джейми щеше да ги унищожи и двамата. Смит се приближи до масата му.

— Може ли да поговорим за момент, господин Макгрегър?

— Какво има?

Смит се прокашля притеснено.

— Знам двама търсачи, които са регистрирали десет участъка в околностите на Найл. Мястото е пълно с диаманти, но момчетата нямат пари да купят необходимата екипировка и да го разработят. Търсят си съдружник. Помислих си, че може да ви интересува.

Джейми впери в него очи.

— Това са същите хора, за които си говорил на Ван дер Мерве, нали?

Смит кимна изненадано.

— Да, сър. Но обмислих вашето предложение. Предпочитам да работя с вас.

Джейми извади тънка дълга пура и Смит побърза да я запали.

— Казвай нататък.

Смит продължи.

 

 

В началото проституцията в Клипдрифт вървеше на самотек. Проститутките бяха предимно чернокожи жени, които приемаха клиентите си в паянтови бордеи из задните улици. Първите бели проститутки, които пристигнаха, работеха по съвместителство и като бардами. Но когато диамантовите находища станаха повече и градът започна да процъфтява, се появиха и други.

Сега в покрайнините му имаше половин дузина публични домове — дървени къщурки с ламаринени покриви покрай железопътната линия. Единственото изключение беше двуетажната, благоприлична на вид къща от греди на мадам Агнес. Тя се намираше встрани от главната улица „Луи“, на Брий Стрийт, та жените от града да не бъдат обиждани от необходимостта да минават покрай нея. Посещаваше се от съпрузите на същите тези жени и от всички пришълци, които можеха да си го позволят. Беше скъпо, но момичетата бяха млади и без особени задръжки, така че си заслужаваше парите. В добре обзаведения салон се сервираха напитки. Едно от правилата на мадам Агнес беше никога да не се надписват сметките на клиентите и рестото да се връща до грош. Самата мадам Агнес беше весела червенокоса здравенячка на около тридесет и пет. Беше работила в публичен дом в Лондон. В Южна Африка я бяха привлекли разказите как лесно могат да се спечелят пари в миньорски град като Клипдрифт. Беше спестила достатъчно, за да отвори собствено заведение, а бизнесът й бе потръгнал още от самото начало.

Мадам Агнес живееше със самочувствието, че разбира мъжете, но Джейми Макгрегър беше загадка за нея. Идваше често, харчеше, без да се ограничава, и винаги се държеше приятно с жените, но изглеждаше затворен, далечен и недосегаем. Най-силно я впечатляваха очите му — светли, бездънни студени вирове. За разлика от другите посетители, той никога не говореше за себе си или за своето минало. Преди няколко часа мадам Агнес бе научила, че Джейми Макгрегър нарочно е направил бебе на дъщерята на Саломон ван дер Мерве и след това е отказал да се ожени за нея. „Какъв мръсник!“, рече си тя. Но нямаше как да не признае, че мръсникът е привлекателен. Сега го наблюдаваше как слиза по застланото с червен килим стълбище, казва учтиво „лека нощ“ и си тръгва.

 

 

Когато Джейми се върна в хотела, Маргарет беше в стаята му и гледаше през прозореца. Обърна се, щом той влезе.

— Здравей, Джейми! — Гласът й трепереше.

— Какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Няма за какво да говорим.

— Зная защо го правиш. Мразиш баща ми. — Маргарет пристъпи към него. — Но знай, че каквото и да ти е сторил, аз не съм знаела нищо. Моля те… умолявам те… повярвай ми. Не ме мрази. Толкова те обичам…

Джейми я погледна хладно.

— Това си е твой проблем.

— Моля те, не ме гледай така. Ти също ме обичаш…

Той не я слушаше. Отново изминаваше кошмарния път до Паардспен, по който едва не бе загинал… местеше огромните камъни край реката до пълно изтощение… и накрая по някакво чудо намираше диамантите… подаваше ги на Ван дер Мерве и го чуваше да казва:

— Не си ме разбрал, момче. Аз нямам нужда от съдружници. Ти работиш за мен… Давам ти двадесет и четири часа да напуснеш града.

И после зверският побой… Отново усещаше миризмата на лешоядите, чувстваше как острите им клюнове разкъсват месата му…

Гласът на Маргарет сякаш идваше някъде отдалеч:

— Не си ли спомняш? Аз… ти… принадлежа… Обичам те.

Той се отърси от кошмарите си и я погледна. Любов. Вече нямаше представа какво означава тази дума. Ван дер Мерве беше изгорил всички чувства в него, с изключение на омразата, която го караше да живее, беше неговият еликсир, даваше му сили. Благодарение на омразата бе оцелял, когато се бореше с акулите и преминаваше над рифовете, когато пълзеше по минното поле в Намибийската пустиня. Поетите пишеха за любовта, певците я възпяваха и може би тя наистина беше нещо реално, може би наистина съществуваше. Но любовта беше за други хора. Не за Джейми Макгрегър.

— Ти си дъщеря на Саломон ван дер Мерве. Носиш в утробата си неговия внук. Махай се.

Маргарет нямаше къде да отиде. Обичаше баща си и се нуждаеше от неговата прошка, но знаеше, че той никога не би й… не би могъл да й прости. Би превърнал живота й в ад. Ала нямаше избор. Трябваше да отиде при някого.

Излезе от хотела и тръгна към магазина на баща си. Чувстваше, че хората, покрай които минава, я гледат. Някои от мъжете й се усмихваха двусмислено, но тя продължи по пътя си с вдигната глава. Когато стигна до магазина, се поколеба, после влезе вътре. Нямаше жива душа. Баща й се появи от задната стаичка.

— Татко…

— Ти!

Презрението в гласа му беше като плесница. Той се приближи и Маргарет долови миризмата на уиски в дъха му.

— Махай се от този град. Веднага. Още довечера, и повече да не си стъпила тук. Чуваш ли? Никога! — Извади от джоба си няколко банкноти и ги хвърли на пода. — Взимай ги и се махай!

— Аз нося внука ти.

— Носиш дяволско изчадие! — Застана пред нея със свити в юмруци ръце. — Всеки път, когато хората те видят да се перчиш като уличница, ще си спомнят за моя позор. Ако те няма, ще го забравят.

Тя го изгледа объркано, после се обърна и излезе през вратата с несигурната походка на слепец.

— Парите, уличнице! — изкрещя баща й. — Забрави парите!

 

 

В покрайнините на града имаше малък евтин пансион и Маргарет се запъти към него с напълно объркани мисли. Когато влезе, потърси госпожа Оуенс, собственичката — закръглена жена към петдесетте с приятно лице, чийто съпруг я бе довел в Клипдрифт и я бе изоставил. На нейно място някоя по-слаба жена би загинала, но госпожа Оуенс беше от тези, които оцеляват. Беше виждала в града доста изпаднали в беда хора, но никога — човек в по-голяма безизходица от седемнадесетгодишното момиче, застанало пред нея.

— Търсели сте ме.

— Да. Питах се дали… дали случайно нямате някаква работа за мен.

— Работа ли? Каква работа?

— Каквато и да е. Готвя добре. Мога да сервирам по масите. Ще оправям леглата. Ще… ще… — нареждаше отчаяно тя. — О, моля ви, каквото и да е!

Госпожа Оуенс гледаше треперещото момиче, което стоеше пред нея, и сърцето й се късаше.

— Мисля, че една помощничка няма да ми е излишна. Кога можеш да започнеш? — Видя как лицето на Маргарет просветна от облекчение.

— Веднага.

— Мога да ти плащам само… — определи сумата и добави малко към нея — един фунт, два шилинга и единадесет пенса на месец, с храната и квартирата.

— Чудесно — каза признателно Маргарет.

 

 

Сега Саломон ван дер Мерве се появяваше рядко по улиците на Клипдрифт. Все по-често и по-често клиентите му намираха на вратата на магазина табелката „Затворено“. Не след дълго започнаха да пазаруват другаде.

Но Саломон ван дер Мерве продължаваше да ходи всяка неделя на черква. Не отиваше да се моли, а да иска от Господ да премахне тази ужасна несправедливост, стоварена върху плещите на покорния му слуга. Останалите от паството винаги се бяха отнасяли към него с уважението, което се полага на богат и влиятелен човек, но сега той усещаше погледите и шепота зад гърба си. Семейството, което заемаше скамейката до него, се премести на друга. Той беше парий. Това, което окончателно го срази, беше гръмовитото слово на проповедника, в което майсторски бяха съчетани цитати от „Изход“, „Левит“ и Книгата на пророк Йезекиил. „Аз, Господ, твоят Бог, съм ревнив, наказвам и децата за злодеянията на бащите им. Затова, о, блуднице, чуй словото Божие. Понеже се изля мръсотията ти и се разкри голотата ти в блудства… И Господ рече на Моисей: Не карай дъщеря си да проституира, да я направиш блудница, за да не изпадне страната в разврат и да не се изпълни страната със зло…“

След тази проповед Ван дер Мерве никога повече не стъпи в черквата.

 

 

Докато търговията на холандеца западаше, Джейми Макгрегър преуспяваше. Разноските по добива на диаманти нараснаха, когато хората, регистрирали участъци, започнаха да копаят по-надълбоко и разбраха, че не са в състояние да си осигурят необходимото скъпо оборудване. Мълвата, че Джейми Макгрегър осигурява парите срещу дял от мините, се разпространи бързо и след време той се зае да изкупува дяловете на съдружниците си. Влагаше в недвижима собственост, търговия и злато. Беше педантично честен в сделките и когато това се разчу, още повече хора започнаха да идват при него.

В града имаше две банки и когато едната фалира поради некадърно ръководство, Джейми я купи, назначи там свои хора, без обаче да позволява името му да се споменава в сделките.

Сякаш всичко, до което се докоснеше, започваше да процъфтява. Бе по-богат и преуспяващ, отколкото си бе мечтал като момче, но това нямаше особено значение за него. Измерваше своите успехи само с неуспехите на Ван дер Мерве. Отмъщението му едва беше започнало.

От време на време срещаше Маргарет на улицата. Изобщо не я забелязваше.

Нямаше представа какво означават тези случайни срещи за нея. Когато го видеше, дъхът й секваше и тя трябваше да спре, докато се овладее. Все още го обичаше безумно и всеотдайно. Нищо не бе в състояние да промени чувствата й. Той бе използвал тялото й, за да отмъсти на баща й, но Маргарет знаеше, че това може да се превърне в нож с две остриета. Скоро щеше да роди детето на Джейми и когато видеше това дете — собствената си кръв и плът, той щеше да се ожени за нея и щеше да му даде името си. Маргарет щеше да стане госпожа Джейми Макгрегър, а тя не искаше от живота нищо повече. Вечер, преди да си легне, докосваше надутия си корем и шепнеше:

— Нашият син!

Сигурно беше глупаво да си мисли, че може да повлияе на пола му, но не си позволяваше да пренебрегне и най-малката възможност. Всеки мъж искаше да има син.

Колкото по-голям ставаше коремът й, толкова повече се страхуваше. Искаше й се да има някого, с когото да поприказва. Ала жените в града не й говореха. Тяхната религия проповядваше наказание, не опрощение. Беше сама, обкръжена от чужди хора, и плачеше нощем за себе си и за нероденото си дете.

Джейми Макгрегър бе купил двуетажна къща в центъра на Клипдрифт и я използваше като щаб за своя разрастващ се бизнес. Един ден с него разговаря главният му счетоводител, Хари Макмилън.

— Сливаме вашите компании — каза му той — и трябва да измислим име на корпорацията. Имате ли някакво предложение?

— Ще си помисля.

И наистина помисли. В главата му продължаваше да кънти отдавнашното ехо, пронизвало морската мъгла над диамантеното поле в Намибийската пустиня. Разбра, че иска едно-единствено име. Повика счетоводителя.

— Ще наречем новата компания „Кругър-Брент“.

 

 

Алвин Кори, управителят на банката на Джейми, се отби при него.

— Става дума за заемите на господин Ван дер Мерве — обясни той. — Много е затънал. Преди беше надежден платец, но положението му рязко се промени, господин Макгрегър. Според мен трябва да поискаме да ни изплати дълговете си.

— Не.

Кори го погледна изненадано.

— Дойде тази сутрин и се опита да получи още един заем за…

— Дайте му го. Дайте му всичко, което поиска.

Директорът стана.

— Както наредите, господин Макгрегър. Ще му кажа, че вие…

— Нищо не му казвайте. Просто му дайте парите.

 

 

Всяка сутрин Маргарет ставаше в пет часа и печеше големи самуни ароматен хляб и бисквити с кисел квас. Когато наемателите се събираха в трапезарията за закуска, тя им сервираше овесена каша и шунка с яйца, елдени сладки, кифлички, чаши димящо кафе и naartje. Повечето отседнали в пансиона бяха търсачи на диаманти, тръгнали или връщащи се от участъците си. Спираха в Клипдрифт колкото да получат оценка на диамантите, да се изкъпят, да се напият и да посетят някой от публичните домове в града — обикновено в този ред. По-голямата част от тях бяха недодялани неграмотни авантюристи.

В Клипдрифт имаше неписано правило да не се задирят почтените жени. Ако някой мъж искаше да прави любов, отиваше при проститутка. Маргарет ван дер Мерве обаче беше едно предизвикателство, защото не принадлежеше към нито една от двете категории. Добрите момичета, които не бяха омъжени, не забременяваха. Съществуваше мнение, че щом веднъж се е поддала, вероятно изгаря от желание да легне с всеки срещнат. Трябваше само човек да си поиска. И си искаха.

Някои от наемателите го правеха открито и шумно, други — хитро и тайно. Маргарет се държеше към всички с кротко достойнство. Но една вечер, когато се готвеше да си ляга, госпожа Оуенс чу писъци откъм стаята й в задната част на къщата. Отвори вратата и се втурна вътре. Един от гостите, пиян търсач на диаманти, беше смъкнал нощницата на Маргарет и я бе съборил на леглото.

Госпожа Оуенс се нахвърли върху му като тигрица, грабна една ютия и започна да го налага с нея. Стигаше до кръста му, но това не я смущаваше. Изпълнена с ярост, така го цапардоса, че той загуби съзнание. Извлече го по коридора и го изхвърли на улицата. После се обърна и бързо се върна в стаята на Маргарет. Тя триеше кръвта от устните си, където мъжът я бе ударил. Ръцете й трепереха.

— Добре ли си, Маги?

— Да. Аз… благодаря ви, госпожо Оуенс.

Неканени сълзи бликнаха от очите й. В този град, където малцина дори й говореха, имаше някой, който се бе застъпил за нея.

Госпожа Оуенс гледаше надутия корем на Маргарет и си мислеше: „Нещастна мечтателка. Джейми Макгрегър никога няма да се ожени за нея“.

 

 

Времето да ражда наближаваше. Сега Маргарет бързо се уморяваше, с усилие се навеждаше и изправяше. Единствената й радост беше да чувства как бебето се движи вътре в нея. Тя и синът й бяха съвсем сами в света. Говореше му часове наред за прекрасните неща, които му готви животът.

Късно една вечер, малко след вечеря, в пансиона се появи чернокожо хлапе и връчи на Маргарет плик с восъчен печат.

— Поръчаха ми да чакам за отговора — каза момчето.

Маргарет прочете писмото веднъж, после втори път — много бавно.

— Да — каза тя, — отговорът е „да“.

 

 

Следващият петък, точно по обед, отиде пред публичния дом на мадам Агнес. На вратата имаше табелка „Затворено“. Маргарет почука плахо, без да обръща внимание на смаяните погледи на минувачите. Питаше се дали не прави грешка, като идва тук. Не й бе лесно да вземе това решение и беше приела само защото се чувстваше така ужасно самотна. В писмото се казваше:

„Драга госпожице Ван дер Мерве,

Не ми е работа да се бъркам, но ние с моите момичета говорихме за нещастната Ви и несправедлива съдба и смятаме, че е срамота. Искаме да помогнем на Вас и бебето Ви. Ако това няма да Ви притесни, бихме го сметнали за чест да ни гостувате на обед. Ще Ви бъде ли удобно в петък в дванадесет часа?

С уважение:

Ваша мадам Агнес.

П.П. Ще бъдем много дискретни.“

Маргарет се колебаеше дали да не си тръгне, когато мадам Агнес отвори вратата.

Хвана Маргарет за ръката и каза:

— Влизай, миличка. Не стой на тази проклета жега. Въведе я в салона, обзаведен с викториански канапета с червен плюш, столове и маси. Помещението бе украсено с ленти и серпентини и Бог знае откъде, с яркоцветни балони. От тавана висяха табелки, на които с разкривени букви пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛО, БЕБЧЕ!… МОМЧЕ ЩЕ БЪДЕ!… ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!“

В салона чакаха осем от момичетата на мадам Агнес с най-различен ръст, възраст и цвят. Всички се бяха облекли за случая под строгия й надзор. Носеха строги следобедни рокли и не си бяха сложили никакъв грим.

Маргарет си помисли учудено: „Имат по-почтен вид от повечето жени в града.“

Гледаше изпълващите стаята проститутки и не знаеше какво да прави. Някои от лицата й бяха познати. Беше ги обслужвала, когато работеше в магазина на баща си. Част от момичетата бяха млади и доста хубави. Няколко бяха по-възрастни и по-пълни, с очевидно боядисани коси. Но всички имаха нещо общо — не бяха безразлични. Държаха се с нея дружелюбно, топло и любезно, искаха да й доставят радост. Въртяха се около нея срамежливо, опасявайки се да не направят нещо не както трябва. Нямаше значение какво говорят хората в града, те знаеха, че Маргарет е дама, и усещаха разликата между нея и себе си. Чувстваха се поласкани, че е дошла при тях, и бяха решени да не допускат нещо да помрачава радостта й от това тържество.

— Приготвили сме ти хубав обед, мила — каза мадам Агнес. — Надявам се, че си гладна.

Заведоха я в трапезарията, където беше подредена празнична трапеза с бутилка шампанско пред стола на Маргарет. Когато минаваха по коридора, Маргарет погледна стълбището, което водеше към спалните на втория етаж. Знаеше, че Джейми идва тук, и се питаше кое ли от момичетата е избрал. Всичките може би. Отново започна да ги оглежда и да се пита какво ли Джейми намира у тях, а тя не го притежава.

Обедът се оказа истински банкет. Започна с вкусна студена супа и салата, последвани от пресен шаран. След това дойдоха овнешкото и патицата с картофи и зеленчуци. Имаше торта с ром, сирене, плодове, кафе. Маргарет се хранеше с голям апетит и страшно се забавляваше. Беше настанена в челото на масата с мадам Агнес от дясната си страна и Маги, хубаво русо момиче, което едва ли имаше повече от шестнадесет години, от лявата. В началото разговорът беше високопарен. Момичетата можеха да разкажат десетки забавни истории от публичния дом, но чувстваха, че те не са подходящи за ушите на Маргарет, така че говореха за времето, за това как се разраства Клипдрифт и за бъдещето на Южна Африка. Знаеха много за политиката, икономиката и диамантите, защото получаваха информация от първа ръка, от хора, врели и кипели. По едно време хубавата руса Маги каза:

— Джейми току-що откри ново диамантено поле в… — И когато в стаята се възцари внезапна тишина, разбра гафа си и добави нервно: — Имам предвид вуйчо си Джейми. Той е… той е женен за леля ми.

Маргарет се изненада от внезапната ревност, която я заля като вълна. Мадам Агнес бързо смени темата. Когато обедът свърши, тя се изправи и посочи:

— Оттук, мила.

Маргарет и момичетата я последваха в един друг салон, който до този момент не беше виждала. Беше препълнен с десетки подаръци, всичките красиво опаковани. Не вярваше на очите си.

— Аз… аз не зная какво да кажа.

— Отвори ги — рече й мадам Агнес.

Имаше дървена люлка, плетени терлички, камизолки, бродирани шапчици, дълга везана пелерина от кашмир. Имаше френски модел обувчици с копчета, сребърна детска чашка с позлата, гребен и четка с масивни дръжки от чисто сребро. Имаше златни бебешки игли за лигавниче с извити краища, целулоидна дрънкалка и гумен обръч за чесане на венците, и люлеещо се дървено конче, боядисано в петнистосиво. Имаше оловни войничета, шарени дървени кубчета и — най-хубавото от всички неща — дълга бяла ризка за кръщенето.

Сякаш беше Коледа. Надхвърляше всичко, което Маргарет би могла да си представи. Самотата и отчаянието, натрупани през последните месеци, избухнаха в нея и тя се разрида.

Мадам Агнес я прегърна и каза на останалите момичета:

— Излезте.

Те тихо напуснаха стаята. Мадам Агнес заведе Маргарет на едно канапе и я държа в прегръдките си, докато риданията й не затихнаха.

— Толкова… толкова съжалявам — прошепна Маргарет. — Не зная какво ми става.

— Няма нищо, мила. Тези стени са виждали много неприятности да идват и да си отиват. И знаеш ли до какво заключение стигнах? В края на краищата някак всичко отива на мястото си. С теб и бебето всичко ще бъде наред.

— Благодаря ви — промълви Маргарет. Посочи купчината подаръци. — Никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно за…

Мадам Агнес стисна ръката й.

— Хич и не мисли за това. Нямаш си представа каква радост беше за нас с момичетата да набавим всичко това. Не ни се случва много често да правим подобно нещо. Когато някоя от нас забременее, ебати трагедията — бързо закри с ръка устата си и каза: — О! Извинявай!

Маргарет се усмихна.

— Искам просто да знаете, че това беше един от най-хубавите дни в живота ми.

— Ние наистина сме поласкани, че ни дойде на гости, мила. Ако питат мен, ти струваш повече от всичките жени на куп в този град. Проклети кучки! Иде ми да ги убия, задето се държат така с теб. И ако не възразяваш, ще кажа, че Джейми Макгрегър е голям глупак. — Изправи се на крака. — Мъже! Светът би бил прекрасен, ако можехме да живеем без тези мръсници. Или не? Кой знае?

Маргарет бе възвърнала самообладанието си. Изправи се и хвана мадам Агнес за ръката.

— Никога няма да забравя това. Никога, докато съм жива. Някой ден, когато синът ми стане достатъчно голям, ще му разкажа за този ден.

— Наистина ли мислиш, че трябва?

Маргарет се усмихна.

— Да, наистина.

Мадам Агнес изпрати Маргарет до вратата.

— Ще поръчам фургон да докара подаръците до пансиона ти и… всичко най-хубаво.

— Благодаря, о, много благодаря.

И си тръгна.

Мадам Агнес остана за момент на вратата, загледана след Маргарет, която се отдалечаваше по улицата с тромава походка. После влезе и извика високо:

— Хайде, Дами, да се хващаме за работа!

След един час къщата на мадам Агнес бе отворена за посетители, както обикновено.