Сидни Шелдън
Диамантената династия (31)

Тридесета глава

Ив беше планирала медения месец. Щяха да похарчат много пари, но тя каза на Джордж:

— Не бива да се скъпиш за нищо.

Продаде три бижута, които беше получила от настойчив обожател, и даде парите на Джордж.

— Аз ще си ги върна.

 

 

Меденият месец беше приказен. Джордж и Александра отседнаха в „Раунд Хил“ на Монтего Бей в северната част на Ямайка. Администрацията се помещаваше в малка бяла сграда, разположена в средата на десетина красиви бунгала, които се спускаха надолу по хълма към бистрото синьо море. Александра и Джордж Мелис наеха бунгалото „Ноуъл Кауард“ с плувен басейн и камериерка, която приготвяше закуската, а те ядяха на терасата. Джордж нае малка лодка, с която се разхождаха и ловяха риба. По цял ден плуваха, четяха, играеха табла и се любеха. Александра правеше какво ли не, за да достави наслада на Джордж в леглото, и когато го чуваше да стене от върховно удоволствие, потръпваше от радост, че е успяла да го направи щастлив.

На петия ден Джордж каза:

— Алекс, трябва да отида до Кингстън по работа. Фирмата има филиал там и ме помолиха да се отбия.

— Добре — рече Александра, — ще дойда и аз.

Той се намръщи.

— Защо не, скъпа, но чакам да ми се обадят от чужбина, остани да вдигнеш телефона.

Александра беше разочарована.

— Не могат ли да го свършат на рецепцията?

— Много е важно, не мога да им се обадя.

— Добре тогава. Разбира се, че ще остана.

Джордж нае кола и късно следобед отиде в Кингстън.

Улиците на столицата гъмжаха от летовници с пъстри дрехи, изсипали се от екскурзионните корабчета, за да пазаруват на битпазара и в магазинчетата. Кингстън е град на търговията, с рафинерии, складове и развъдници за риба, но с удобния си залив той е и град с красиви стари сгради, музеи и библиотеки.

Джордж не се интересуваше от тези неща. Изгаряше от желание, което ставаше все по-неутолимо. Влезе в първата пивница и разговаря с бармана. След пет минути се качваше с петнадесетгодишна чернокожа проститутка по стълбите на евтин хотел. Прекара с нея два часа. Тръгна си от стаята сам, запали колата и се върна в Монтего Бей, където Александра му каза, че толкова важният телефонен разговор не се е състоял. На следващата сутрин вестниците в Кингстън писаха, че някакъв летовник е пребил и се е гаврил с една проститутка, която се е разминала на косъм от смъртта.

 

 

В „Хансън и Хансън“ старшите съдружници обсъждаха Джордж Мелис: няколко клиенти се бяха оплакали от начина, по който той беше обработил ценните им книжа. Бяха решили да го уволнят, но сега отново размишляваха.

— Той се ожени за една от внучките на Кейт Блакуел — рече един от съдружниците. — Това променя нещата.

Друг съдружник добави:

— Разбира се. Ако Блакуел прехвърли сметката си при нас…

Алчността им почти се усещаше във въздуха. Те решиха да дадат на Джордж Мелис още един шанс.

 

 

Когато се върнаха от медения си месец, Кейт им каза:

— Елате да живеете с мен. Къщата е огромна и няма да си пречим. Вие…

Джордж я прекъсна:

— Много мило от твоя страна, но според мен ще е най-добре ние с Алекс да живеем самостоятелно.

Нямаше намерение да живее под един покрив със старицата, която щеше да дебне всяка негова стъпка.

— Ясно — отговори Кейт. — Тогава нека ви купя къща. Това ще бъде моят сватбен подарък.

Джордж прегърна Кейт.

— Колко щедро от твоя страна. — Гласът му беше пресипнал от вълнение. — Ние с Алекс сме ти много благодарни.

— Благодаря, бабо — възкликна Александра. — Ще си потърсим жилище близо до теб.

— Точно така — съгласи се Джордж. — Искам да сме близо до теб, за да си ни под око — ужасно привлекателна жена си, знаеш ли?

 

 

За седмица намериха до парка, на няколко пресечки от къщата на Блакуел, прекрасна триетажна сграда с три спални, две от които за гости, с помещения за прислугата, огромна стара кухня, трапезария с ламперия, изискана всекидневна и библиотека.

— Трябва да се заемеш с обзавеждането, мила — каза Джордж на Александра. — Много съм зает с клиентите.

Истината беше, че почти не се свърташе в кабинета и кажи-речи, почти не се срещаше с клиенти. Дните му бяха запълнени с по-интересни неща. В полицията непрекъснато се обаждаха проститутки и жигола, както и самотни жени, посещаващи заведенията за самотници, които се оплакваха, че са били малтретирани. Жертвите описваха нападателя си като красив и образован чужденец — вероятно някъде от Средиземноморието. Онези, които пожелаха да разгледат полицейската картотека със снимки, не го разпознаха сред престъпниците.

 

 

Ив и Джордж обядваха в малък ресторант в центъра на града, където нямаше опасност да бъдат познати.

— Накарай Алекс да направи ново завещание, без Кейт да разбере.

— Как, по дяволите, да го направя?

— Аз ще те науча, скъпи…

На следващата вечер Джордж имаше среща с Александра — щяха да вечерят в „Льо Плезир“ — един от най-добрите френски ресторанти в Ню Йорк, и закъсня почти с половин час.

Пиер Журдан — собственикът — го заведе на масата, където го чакаше Александра.

— Извинявай, ангел мой — каза Джордж запъхтяно. — Бях при адвокатите си и нали ги знаеш какви са — дай им да усложняват нещата.

— Всичко наред ли е, Джордж? — попита го Александра.

— Да. Току-що промених завещанието си. — Той взе ръцете й. — Ако нещо се случи с мен, всичко, което имам, ще остане за теб.

— Мили, не искам…

— О, не е кой знае какво в сравнение с богатството на Блакуел, но ще ти бъде достатъчно, за да се чувстваш добре.

— Нищо няма да ти се случи. Никога.

— Разбира се, Алекс, но понякога животът си прави мръсни шеги. Тези неща не са приятни за говорене, но е по-добре да сме предвидливи и да бъдем подготвени, нали?

Тя се замисли за момент.

— И аз трябва да променя завещанието си, нали?

— Защо? — В гласа му звучеше изненада.

— Ти си ми съпруг. Всичко, което имам, е твое.

Той дръпна ръката си.

— Алекс, твоите пари въобще не ме интересуват.

— Зная, Джордж, но ти си прав — наистина е по-добре да сме предвидливи и да бъдем подготвени. — Очите й се напълниха със сълзи. — Знам, че съм глупава, но съм толкова щастлива, че няма да го понеса, ако се случи нещо на някой от нас. Искам да живеем вечно.

— Ще живеем — промълви Джордж.

— Утре ще говоря с Брад Роджърс да промени завещанието ми.

Той присви рамене.

— Както искаш, скъпа. — След малко допълни, сякаш му бе хрумнало в момента: — Щом стана дума за това, може би е по-добре да го промени моят адвокат. Той е запознат с положението и ще съгласува всичко.

— Добре. Баба смята, че…

Джордж я погали по бузата.

— Защо да занимаваме баба ти! Аз я обожавам, но не мислиш ли, че е излишно да й губим времето с личните си проблеми?

— Прав си, скъпи, няма да й казвам. Ще ми уредиш ли среща с адвоката си?

— Напомни ми да му се обадя. Сега умирам от глад. Защо не започнем с раци?…

 

 

След седмица Джордж се срещна с Ив в жилището й.

— Алекс подписа ли новото завещание? — попита тя.

— Тази сутрин. Наследява своя дял от компанията другата седмица, на рождения си ден.

На следващата седмица четиридесет и девет на сто от дяловете на „Кругър-Брент“ бяха прехвърлени на Александра. Джордж се обади на Ив, за да й съобщи новината. Тя каза:

— Прекрасно! Ела довечера да го отпразнуваме.

— Не мога, Кейт е организирала празненство по случай рождения ден на Алекс.

Настъпи тишина.

— Какво ще има за ядене?

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Разбери.

Линията заглъхна.

 

 

След четиридесет и пет минути Джордж се обади отново на Ив.

— Не зная защо се интересуваш толкова от менюто, като не си поканена, каза той гадничко, но то включва миди „Сен Жак“, шатобриан, салата от маруля, сирене „Бри“, капучино и торта с любимия крем на Алекс — неаполитански. Доволна ли си?

— Да, Джордж, ще се видим довечера.

— Не, Ив, изключено е да изляза насред…

— Ще измислиш нещо.

„По дяволите тая кучка! — Джордж затвори телефона и погледна часовника си. — По дяволите всичко.“ Имаше среща с важен клиент, когото вече два пъти бе лъгал, а сега закъсняваше. Знаеше много добре, че съдружниците го държат на работа само защото се е оженил за внучката на Блакуел. Не можеше да рискува положението си. Беше си създал един образ за пред Александра и Кейт и беше изключително важно да не го развали. Скоро нямаше да има нужда от никой.

Беше изпратил на баща си покана за сватбата, а старецът дори не си бе направил труда да му отговори. Изобщо не му честити. „Не искам да те виждам повече — му беше казал преди време. — Ти си мъртъв, разбираш ли? Мъртъв.“ Е, добре, Джордж щеше да го изненада. Блудният син смяташе да възкръсне.

 

 

Празненството по случай двадесет и третия рожден ден на Александра мина по вода. Дойдоха четиридесет души. Тя беше помолила Джордж да покани някои от приятелите си, но той се възпротиви.

— Празненството е твое, Алекс — каза й той. — Нека поканим само твои приятели.

Истината беше, че нямаше приятели. Беше вълк единак, както признаваше гордо пред себе си. Хора, които зависеха от другите, бяха слаби. Той наблюдаваше как Александра духа свещичките върху тортата и си пожела нещо наум. Знаеше какво я очаква и си помисли: „Да си беше пожелала по-дълъг живот, скъпа.“ Трябваше да признае, че тя изглежда великолепно: беше в дълга бяла рокля от шифон, изящни сребристи обувки и диамантена огърлица — подарък от Кейт. Едрите камъни с формата на круша бяха захванати на платинена верижка и проблясваха на светлината на свещите.

Кейт ги погледна и си помисли: „Спомням си първата годишнина от сватбата, когато Дейвид ми сложи тази огърлица и ми каза колко много ме обича.“

А Джордж си рече: „Тази огърлица сигурно струва сто и петдесет хиляди долара.“

Цялата вечер усещаше, че някои приятелки на Александра не свалят очи от него, усмихват му се подканващо и го докосват, докато разговарят с него. „Ненаситни кучки“, помисли си той презрително. При други обстоятелства щеше да се изкуши да рискува, но не и с приятелки на Александра. Те сигурно нямаше да се осмелят да се оплачат на Александра, но не беше изключено да идат в полицията. Не, нещата се развиваха прекалено добре, та той да си позволи излишни рискове.

Малко преди десет часа отиде при телефона и когато минута по-късно той иззвъня, вдигна слушалката.

— Ало?

— Господин Мелис?

— Да.

— Обаждам се от службата за позвъняване. Поръчахте ни да ви се обадим в десет часа.

Александра стоеше до него, той я погледна и се намръщи.

— В колко часа се обади?

— С господин Мелис ли говоря?

— Да.

— Поръчахте обаждане в десет часа, господине.

Александра се приближи.

— Чудесно — изрече той в слушалката. — Предайте му, че тръгвам и ще се видим в „Клипър Клъб“ на „Пан Ам“.

Джордж затръшна слушалката.

— Какво става, скъпи?

Той се обърна към Александра.

— Един от тия идиоти, съдружниците, заминава за Сингапур и е забравил в кантората някакви договори, които трябва да занесе със себе си. Обажда се да ги взема и да му ги предам, преди да е излетял самолетът.

— Сега ли? — Гласът на Александра беше пълен с отчаяние. — Не може ли да ги занесе някой друг?

— Само на мен ми имат доверие — въздъхна Джордж. — Да си рече човек, че съм единственият служител в тази фирма. — Той я прегърна. — Извинявай, скъпа, не искам да ти развалям празника. Вие продължавайте, а аз ще гледам да се върна час по-скоро.

Тя успя да се усмихне.

— Ще ми липсваш.

Изпроводи го с поглед, после огледа салона да се увери, че гостите се забавляват добре. Какво ли правеше Ив на рождения им ден?

 

 

Ив отвори вратата и пусна Джордж.

— Успя — каза му тя. — Нямаш грешка.

— Не мога да остана, Ив. Алекс е…

Тя го хвана за ръката.

— Ела, скъпи, имам изненада за теб.

Заведе го в малката трапезария, където масата бе наредена за двама с красива покривка и кърпи в сребърно и бяло и със запалени свещи в средата.

— Това какво е?

— Днес е рожденият ми ден, Джордж.

— Да де — каза той смутено. — Аз… такова, май не ти нося подарък.

Тя го погали по бузата.

— Не, Джордж, донесъл си ми. Ще ми го дадеш по-късно. Седни.

— Благодаря — каза Джордж, — но не мога да хапна нищо. Току-що се наядох като свиня.

— Седни де! — Гласът й изобщо не трепна.

Джордж я погледна право в очите и се подчини. Вечерята се състоеше от миди „Сен Жак“, шатобриан, салата от маруля, сирене „Бри“, капучино и празнична торта с неаполитански крем.

Ив седеше срещу него и го наблюдаваше как се насилва да яде.

— Ние с Алекс винаги сме делили всичко — каза му. — Тази вечер аз деля празничната й вечеря, но догодина само една от нас ще празнува рождения си ден. Дойде моментът, скъпи, на сестра ми да й се случи нещо. А след това клетата покрусена баба ще умре от скръб. Всичко ще бъде наше, Джордж. А сега ела в спалнята и ми дай подаръка за рождения ден.

Той се страхуваше от този момент. Беше мъж — силен и необуздан, а Ив го владееше и го караше да се чувства импотентен. Накара го да я съблече бавно, а след това свали и неговите дрехи и майсторски го възбуди.

— Готово, скъпи. — Яхна го и започна да се движи напред-назад. — Ах, колко е хубаво… Ти не можеш да получиш оргазъм, нали, горкото ми? Знаеш ли защо? Защото си извратен. Не харесваш жените, нали, Джордж? Само ти е приятно да ги биеш. Ще ти се и мен да удариш, нали? Кажи ми, че искаш да ме удариш.

— Искам да те убия.

Ив се засмя.

— Но няма да го направиш, защото искаш да притежаваш компанията точно колкото и аз… Никога няма да ме удариш, Джордж, защото, случи ли ми се нещо, един мой приятел ще занесе в полицията писмо.

Той не й повярва.

— Не ме баламосвай.

Ив прокара дългия си остър нокът по голите му гърди.

— Има само един начин да разбереш, нали? — присмя му се тя.

И Джордж внезапно разбра, че тя казва истината. Никога нямаше да се отърве от нея! Ив щеше да го преследва до гроб, да му се присмива и води за носа. Призляваше му при мисълта, че до края на живота си ще зависи от тази мръсница. Нещо в него се взриви. Пред очите му падна червена пелена и от този момент той не знаеше какво прави, сякаш го направляваше някой извън него. Всичко ставаше като на забавен кадър. Спомняше си как махна Ив от себе си, как я разчекна и тя изпищя от болка. Заудря я като ненормален, чувстваше се невероятно. Разтърси го дълъг спазъм на непоносимо блаженство, после още един, втори, трети и Джордж помисли: „Господи, откога го чакам!“ Някой пищеше в далечината. Червената пелена започна бавно да се вдига и Джордж погледна надолу. Ив лежеше на леглото, плувнала в кръв. Носът й беше смазан. Тялото й беше цялото в рани и изгаряния от цигара, очите й бяха подути и затворени. Челюстта й беше счупена и тя скимтеше едва чуто:

— Недей, недей, недей…

Джордж разтърси глава, за да дойде на себе си, и когато прогледна за реалната ситуация, изпадна в паника. Бе безсилен да обясни какво е направил. Беше провалил всичко, абсолютно всичко!

Наведе се над Ив.

— Ив?

Тя отвори подпухналото си око.

— Лекар… повикай… лекар… лекар… — Всяка дума беше изпълнена с болка. — Харли… Джон Харли…

Джордж Мелис успя да каже по телефона само:

— Можете ли да дойдете веднага? С Ив Блакуел се случи нещастие.

Когато влезе в стаята, Джон Харли само погледна Ив и опръсканото с кръв легло и стени и възкликна:

— О, Божичко!

Премери неравномерния й пулс и се обърна към Джордж.

— Обадете се на полицията. Кажете да изпратят линейка.

През мъглата на болката Ив прошепна:

— Джон…

Джон Харли се наведе над леглото.

— Ще се оправиш. Сега ще те закараме в болница.

Тя се протегна и намери ръката му.

— Никаква полиция…

— Не мога да не съобщя. Аз…

Тя го стисна по-силно.

— Никаква… полиция…

Лекарят погледна натрошената й скула, счупената й челюст и раните от угарки по тялото й.

— Не се опитвай да говориш.

Болката беше непоносима, но Ив се бореше за живота си.

— Моля те… — Трябваше й доста време да изрече думите. — Частен… Баба никога няма… да ми прости… Никаква… полиция… Автомобилна катастрофа…

Нямаше време за спорове. Доктор Харли отиде на телефона и набра някакъв номер.

— Обажда се доктор Харли. — Даде адреса на Ив. — Изпратете веднага линейка. Намерете доктор Кийт Уебстър и го помолете да ме чака в болницата. Кажете му, че се касае за спешен случай, и пригответе операционната. — Той слуша известно време, след това каза: — Автомобилна катастрофа, шофьорът е избягал.

И затвори.

— Благодаря ви, докторе. — Джордж дишаше тежко.

Доктор Харли се обърна и погледна съпруга на Александра с очи, пълни с отвращение. Джордж се бе облякъл набързо, но кокалчетата на пръстите му бяха разкървавени, а ръцете и лицето му още бяха опръскани с кръв.

— Не благодарете на мен. Правя това заради семейство Блакуел. Но при едно условие: да идете на психиатър.

— Нямам нужда от…

— Тогава ще се обадя в полицията, леке такова! Ти си луд за връзване.

Доктор Харли се пресегна отново към телефона.

— Един момент! — Джордж стоеше и размишляваше. Беше съсипал почти всичко, но сега като по чудо му бе предоставена още една възможност. — Добре, ще ида на психиатър.

Чуха виенето на сирена в далечината.

 

 

Вкараха Ив в дълъг тунел, ту светваха, ту изгасваха някакви цветни светлини. Тя усещаше тялото си леко и въздушно, помисли си: „Мога да летя, стига да поискам“, и се опита да раздвижи ръцете си, но нещо ги притискаше. Отвори очи и видя, че двама души в зелени бонета я бутат бързо с количката по бял коридор.

„Участвам в пиеса — пак си каза Ив, — ала не помня репликите. Какви бяха?“ Когато отново отвори очи, видя, че е в голямо бяло помещение върху операционна маса.

Над нея се бе надвесил нисък слаб мъж със зелена хирургична престилка.

— Казвам се Кийт Уебстър, ще ви оперирам.

— Не искам да бъда грозна — прошепна Ив. Беше й трудно да говори. — Не позволявайте да бъда… грозна.

— В никакъв случай — обеща доктор Уебстър. — А сега ще ви приспя. Само се отпуснете.

Той даде знак на анестезиолога.

 

 

Джордж успя да отмие кръвта от себе си и да се изчисти в банята на Ив, но изруга, когато погледна часовника си. Беше три часът след полунощ. Надяваше се Александра да е заспала, но когато влезе във всекидневната, тя го чакаше.

— Скъпи! Щях да полудея! Всичко наред ли е?

— Да, Алекс.

Тя отиде при него и го прегърна.

— Тъкмо щях да звъня в полицията. Мислех, че се е случило нещо ужасно.

„Колко си права“, помисли си Джордж.

— Занесе ли му договорите?

— Договорите ли? — Той внезапно си спомни. — А, да. Занесох ги.

Сякаш я бе излъгал преди много години, в далечното минало.

— Защо, по дяволите, се забави толкова?

— Самолетът имаше закъснение — хладнокръвно обясни Джордж. — А той настоя да чакам с него. Все си мислех, че всеки момент ще излети, и накрая стана късно да ти се обаждам. Извинявай.

— Няма значение. Нали вече си тук.

Джордж си спомни как са изнесли Ив на носилката. От разцепената й издута уста се процедиха думите: „Прибирай се… вкъщи… нищо… не е станало…“ Но ако Ив умре? Той ще бъде арестуван за убийство. Ако Ив оживее, всичко ще бъде наред, както досега. Ив ще му прости, защото има нужда от него.

Джордж не мигна през останалата част от нощта. Мислеше си за Ив и за нейните крясъци и молби за милост. Усещаше как костите й изпращяват отново и отново под юмруците му, надушваше горящата й плът и в този момент почти я обичаше.

 

 

Беше наистина голям късмет, че Джон Харли намери Кийт Уебстър за операцията на Ив. Уебстър беше един от най-известните пластични хирурзи в света. Имаше частен кабинет на Парк Авеню и клиника в центъра на Манхатън, където оперираше главно хора с вродени физически недъзи.

Пациентите му плащаха колкото можеха. Доктор Уебстър беше свикнал да се занимава с нещастни случаи, но когато погледна премазаното лице на Ив Блакуел, направо се стъписа. Беше виждал нейни снимки по списанията и се вбеси, че някой нарочно е обезобразил тази красота.

— Кой го е направил, Джон?

— Автомобилна катастрофа, Кийт.

Кийт Уебстър изсумтя.

— И след катастрофата шофьорът е спрял да я съблече и да си изгаси цигарата в задника й, така ли? Какво е станало?

— Опасявам се, че не можем да го обсъждаме. Ще я сглобиш ли?

— Това и правя, Джон, сглобявам я.

 

 

Наближаваше обяд, когато доктор Уебстър най-после каза на асистентите си:

— Приключихме. Закарайте я в интензивното. Извикайте ме при най-малкия признак, че нещо не е в ред.

Операцията беше продължила девет часа.

След две денонощия извадиха Ив от интензивното отделение. Джордж отиде в болницата — трябваше да види Ив, да поговори с нея и да се увери, че тя не му замисля някакво ужасно отмъщение.

— Аз съм адвокатът на госпожица Блакуел — обясни той на дежурната сестра. — Искала да ме види. Ще вляза за мъничко.

Сестрата погледна само веднъж хубавия мъж и каза:

— При нея няма свиждания, но съм сигурна, че вие можете да влезете.

Ив беше в единична стая, лежеше бинтована по гръб, от тялото й висяха тръбички, които изглеждаха неприлично. От лицето й се виждаха само очите и устните.

— Здравей, Ив…

— Джордж…

Едвам шептеше и той трябваше да се наведе, за да я чуе.

— Не си казал… на Алекс, нали?

— Не, разбира се, че не. — Джордж седна на ръба на леглото. — Дойдох, защото…

— Знам защо си дошъл… Ние… продължаваме нататък…

Той изпита неописуемо облекчение.

— Извинявай, Ив. Аз такова…

— Накарай някой да се обади на Алекс… и да й каже, че съм заминала… на пътешествие… и ще се върна след седмици…

— Добре.

Погледнаха го две кървясали очи.

— Джордж… направи ми една услуга.

— Да?

— Умри в агония…

 

 

Тя спеше. Когато се събуди, доктор Кийт Уебстър беше до леглото й.

— Как се чувствате? — Говореше нежно и успокоително.

— Много уморена… Какво ми имаше?

Доктор Уебстър се поколеба — рентгеновите снимки показваха фрактури на лицево-черепната кост. Лицевата кост притискаше слепоочния мускул и Ив отваряше и затваряше устата си с мъка. Носът й беше счупен. Имаше и две счупени ребра и дълбоки изгаряния от цигара на таза и по петите.

— Какво? — повтори тя.

Доктор Уебстър отговори възможно най-внимателно:

— Скулата и носът ви бяха счупени. Костите на очните ви ябълки бяха разместени. Мускулът, който отваря и затваря устата, бе притиснат, имахте рани от изгаряния, но ние се погрижихме за всичко.

— Дайте ми огледало — прошепна Ив.

Това беше последното нещо, което щеше да й разреши.

— Съжалявам — усмихна се той. — Нямаме.

Тя се боеше да зададе следващия въпрос.

— Как, как ще изглеждам, след като махнете бинтовете?

— Ще изглеждате страхотно — точно като преди.

— Не ви вярвам.

— Ще видите. А сега искате ли да ми кажете какво точно се случи? Трябва да напиша рапорта за полицията.

Последва дълго мълчание.

— Удари ме камион.

Доктор Кийт Уебстър отново се зачуди как някой е посегнал да унищожи тази крехка красота, макар че доста отдавна се беше отказал да размишлява върху приумиците на хората и тяхната жестокост.

— Трябва ми име — каза той меко. — Кой го направи?

— Мак.

— Фамилия?

— Камионов.

Доктор Уебстър беше озадачен от това съучастническо мълчание — първо Джон Харли, а сега и Ив Блакуел.

— При физическо насилие — обясни Кийт Уебстър на Ив — съм длъжен да съобщя в полицията.

Ив се пресегна, взе ръката му и я стисна.

— Моля ви, ако баба ми и сестра ми научат, това ще ги довърши. Кажете ли на полицията… вестниците ще разберат. Недейте… моля ви.

— Не мога да съобщя, че сте пострадала при катастрофа — жените обикновено не тичат голи по улиците.

— Моля ви!

Той я погледна и се изпълни с жалост.

— Може би сте се спънали и паднали по стълбите у вас.

Тя стисна по-здраво ръката му.

— Точно така…

Доктор Уебстър въздъхна.

— Така си и мислех.

 

 

След това започна да ходи при Ив всеки ден, а понякога и два-три пъти на ден. Носеше й цветя или малки подаръчета от магазина за подаръци в болницата. Всеки ден Ив го питаше нетърпеливо:

— Сега лежа тук по цял ден — защо никой не прави нищо?

— Съдружникът ми работи с вас — отвръщаше доктор Уебстър.

— Вашият съдружник ли?

— Майката Природа. Вие се възстановявате чудесно под всички тези ужасни бинтове.

През няколко дни ги махаше и я преглеждаше.

— Нека се погледна — молеше го Ив.

Отговорът обаче винаги беше един и същ:

— Още не.

Тъй като той единствен й правеше компания, Ив започна да очаква посещенията му. Лекарят нямаше привлекателна външност — бе нисък и слабоват, с русолява рядка коса и късогледи кафяви очи, които постоянно мигаха. В нейно присъствие се стесняваше и това я забавляваше.

— Били ли сте някога женен? — попита го тя.

— Не.

— А защо?

— Ами-и… не знам. Може би не ставам за съпруг — все имам спешни случаи.

— Но сигурно имате приятелка.

Той се изчерви.

— Как да ви кажа…

— Кажете ми — подкани го Ив.

— Нямам сериозна приятелка.

— Обзалагам се, че всички сестри са луди по вас.

— Не, не съм романтичен.

„Меко казано“, помисли си Ив. И все пак, когато отвореше дума пред сестрите и стажантите, които идваха да й правят различни гадости, те говореха за него като за някакъв бог.

— Този човек няма равен — каза й един стажант. — Няма нещо, което да не може да направи с човешкото лице.

Разказаха й как е преобразил уродливи деца и престъпници, но когато Ив попита Кийт Уебстър за това, той отклони темата с думите:

— За съжаление светът оценява хората по външния им вид. Аз се опитвам да помогна на тези, които са с вродени физически недъзи, защото това може много да промени живота им.

Кийт Уебстър учудваше Ив: не работеше за пари, нито за слава, раздаваше се без остатък и тя не проумяваше какво го мотивира — досега не беше срещала човек като него. Любопитството й обаче беше само повърхностно — лекарят я интересуваше само доколкото щеше да й помогне.

 

 

На петнадесетия ден след постъпването си в болницата беше преместена в частна клиника в Северен Ню Йорк.

— Тук ще се чувствате по-добре — увери я доктор Уебстър.

Ив знаеше, че на него му е доста по-далече, и въпреки това той идваше да я види всеки ден.

— Нямате ли други пациенти? — питаше го тя.

— Не като вас.

 

 

Пет седмици след като Ив постъпи в клиниката, Кийт Уебстър махна бинтовете. Завъртя главата й наляво и надясно и я попита:

— Чувствате ли някаква болка?

— Не.

— Някакво стягане?

— Не.

Доктор Уебстър погледна сестрата.

— Донесете на госпожица Блакуел огледало.

Изпълни я внезапен страх. Седмици наред си бе мечтала да се види в огледало и сега, когато моментът настъпи, се уплаши до смърт — искаше си своето лице, а не лицето на някоя непозната.

Когато доктор Уебстър й подаде огледалото, Ив каза с отпаднал глас:

— Страхувам се, че…

— Вижте се — тихо й каза той.

Ив бавно вдигна огледалото. Божичко! Нямаше никаква промяна — това си беше нейното лице. Потърси следи от белези, но не намери и очите й се напълниха със сълзи.

Погледна лекаря и каза:

— Благодаря ви.

Целуна го и усети с устните си колко силно я желае той.

Лекарят се дръпна смутено.

— Аз… аз съм щастлив, че сте доволна — промълви той.

Доволна ли!

— Всички бяха прави, вие наистина сте чудотворец.

Лекарят отговори срамежливо:

— Зависи от материала.