Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Блакуел (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Master of the Game, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 123 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- rumi_1461 (2011)
- Корекция
- liliyosifova (2012)
- Форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Сидни Шелдън. Диамантената династия
Американска. Второ издание
ИК „БАРД“, София, 1996
История
- — Добавяне
Тридесет и пета глава
Ожениха се два дни преди началото на разследването, венча ги един съдия в кабинета си. Само при мисълта, че ще е жена на Кийт Уебстър, Ив направо настръхваше, но нямаше избор. „Тоя глупак си въобразява, че ще му остана съпруга.“ Щом разследването приключеше, тя щеше да се разведе и всичко щеше да свърши.
Лейтенант Ник Папас имаше проблем: беше сигурен кой е убил Джордж Мелис, но не можеше да го докаже. Сблъска се с една мълчалива конспирация около семейство Блакуел, която не успя да пробие. Обсъди го с шефа си — капитан Харолд Кон — опитно ченге, издигнало се от обикновен полицай.
Той го изслуша и каза:
— Всичко това са празни приказки, Ник, нямаш нито едно доказателство. Ще ни се изсмеят в съда.
— Знам — въздъхна лейтенант Папас. — Но съм прав. — Поседя за момент, размишлявайки. — Дали мога да поговоря с Кейт Блакуел?
— Господи! Защо?
— Ще направя нещо като проучване. Тя е глава на семейството. Може би има някаква информация, която дори не подозира, че притежава.
— Внимавай много.
— Дадено.
— И по-кротко с нея, Ник. Не забравяй, че е на възраст.
— Точно на това разчитам — каза детектив Папас.
Срещнаха се още същия следобед в кабинета на Кейт Блакуел. Ник Папас предполагаше, че старицата е прехвърлила осемдесет, но се държеше за годините си. Почти не издаде напрежението, което според детектива изпитваше. Държеше около нея да не се шуми, а сега беше принудена да наблюдава как името Блакуел е в центъра на вниманието.
— Секретарката ми каза, че искате да ме видите по спешен въпрос, лейтенант.
— Да, госпожо. Утре ще започне разследването за смъртта на Джордж Мелис. Имам основания да смятам, че вашата внучка е замесена в убийството.
Кейт отсече:
— Изключено.
— Моля да ме изслушате, госпожо Блакуел. Всяко полицейско разследване започва с въпроса за подбудите. Джордж Мелис търсеше жена със зестра и бе жесток садист. — Забеляза реакцията върху лицето й, но продължи: — Ожени се за внучка ви и изведнъж се сдоби с огромно богатство. Предполагам, че често е биел Александра и когато тя е поискала развод, е отказал. Тя е могла да се отърве от него само като го убие.
Кейт се взираше в него с пребледняло лице.
— Започнах да търся доказателства в подкрепа на версията си. Знаем, че Джордж Мелис е бил в имението „Кедров хълм“, преди да изчезне. От сушата до Дарк Харбър се стига само по два начина — със самолет или ферибот. Според полицаите от тамошния участък зет ви не е отишъл нито със самолет, нито с ферибот. Аз не вярвам в чудеса и не мисля, че Мелис е човек, който е могъл да върви по вода. Значи е взел лодка отнякъде другаде. Затова тръгнах да проверявам всички места, откъдето може да се наеме лодка, и късметът ми се усмихна в Гилки Харбър. В четири часа следобед в деня на убийството някаква жена е наела моторница и е казала, че по-късно ще я вземе нейна приятелка. Платила е в брой, но е трябвало да разпише квитанция. Използвала е името Соланж Дюна. Познато ли ви е?
— Да. Тя… тя беше гувернантка на близначките, когато те бяха малки. Върна се във Франция преди много години.
Папас кимна, а в очите му проблесна задоволство.
— Малко по-нататък същата жена е наела втора лодка. Навлязла е с нея в морето и се е върнала след три часа. Подписала се е отново с името Соланж Дюна. Показах на собствениците и на двете лодки снимка на Александра. Те бяха почти сигурни, че е тя, само дето жената, наела лодките, била брюнетка.
— Тогава защо мислите…
— Тя е била с перука.
Кейт изрече сурово:
— Не вярвам, че Александра е убила съпруга си.
— И аз не вярвам, госпожо Блакуел — отвърна лейтенант Папас. — Убила го е сестра й, Ив.
Кейт Блакуел стоеше като вкаменена.
— Александра не би могла да го направи — проверих какво е правила в деня на убийството. Преди обед е била в Ню Йорк с приятелка, после е заминала със самолет за острова. Изключено е да е наела двете лодки. — Папас се наведе. — Така че остана двойницата на Александра, която се подписва с името Соланж Дюна. Явно е била Ив. Запитах се какви подбуди има тя. Показах снимката на Джордж Мелис на съседите на Ив и се оказа, че Мелис я е посещавал често. Домоуправителят ми каза, че една нощ, когато Мелис е бил там, Ив е била пребита до смърт. Вие знаехте ли?
— Не — прошепна Кейт.
— Направил го е Мелис. Всичко се връзва. И това е била подбудата на Ив — да му отмъсти. Примамила го е в Дарк Харбър и го е убила. — Детективът погледна Кейт и се почувства гузен, че се възползва от тази стара жена. — Алибито на Ив е, че този ден е била във Вашингтон. Дала е на таксиметровия шофьор, който я е закарал до летището, стодоларова банкнота, за да бъде сигурна, че ще я запомни, и е вдигнала голям шум, защото е изпуснала самолета. Но според мен не е ходила във Вашингтон. Мисля, че си е сложила тъмна перука и е взела самолета за Мейн, където е наела двете лодки. Убила е Мелис, бутнала е трупа му в морето, закотвила е яхтата и е откарала втората лодка обратно до мястото, откъдето я е наела, а там вече е било затворено.
Кейт го гледа дълго, после изрече бавно:
— Всички улики, с които разполагате, са косвени, нали?
— Да. — Папас се готвеше да нанесе смъртоносния си удар. — Искам да получа конкретни доказателства, които да представя на следователя. Вие познавате внучките си най-добре от всички, госпожо Блакуел. Кажете ми всичко, което ще ни улесни.
Тя мълчеше и вземаше решение.
— Мисля, че мога да ви дам някаква информация във връзка с разследването.
Сърцето на Ник Папас се разтуптя. Беше рискувал, но сега бе възнаграден. Старицата щеше да му помогне. Без да иска, той се наведе напред:
— Да, госпожо Блакуел?
Кейт заговори тихо и отчетливо:
— В деня, когато Джордж Мелис беше убит, лейтенант, ние с внучка ми Ив бяхме във Вашингтон.
Тя забеляза изненадания израз върху лицето му. „Глупак такъв — помисли си Кейт. — Наистина ли си въобразяваш, че ще принеса в жертва някой от семейство Блакуел? И ще позволя на репортерите да се гаврят с името Блакуел? А, не! Ще накажа Ив, както аз си знам.“
Съдът издаде решение, че смъртта е причинена от неизвестен извършител.
Александра беше изненадана, но и благодарна, че Питър Темпълтън е дошъл в съдебната зала.
— Просто за морална подкрепа — каза й той. Според него Александра се държеше удивително добре, но напрежението прозираше в лицето и очите й. В една от почивките той я заведе да обядват в „Лобстър Паунд“, един малък ресторант с изглед към Линкълнвил.
— Когато всичко свърши — каза Питър, — ще е добре да попътувате, да заминете за известно време.
— Да, Ив ме помоли да замина с нея. — Очите на Александра бяха пълни с болка. — Още не мога да повярвам, че Джордж е мъртъв. Знам, че се е случило, но… но ми изглежда нереално.
— Така природата омекотява удара, докато болката стане поносима.
— Толкова е безсмислено. Беше такъв чудесен човек. — Александра погледна Питър. — Идвал е при вас, разговаряли сте. Нали беше прекрасен?
— Да — бавно изрече Питър. — Беше.
Ив каза:
— Искам развод, Кийт.
Той примига изненадано срещу жена си.
— Защо, по дяволите?
— О, я не се занасяй, Кийт! Нима си си въобразявал, че мога да ти бъда жена?
— Разбира се, ти си ми жена, Ив.
— Защо си се залепил за мен? Заради парите на Блакуел ли?
— Нямам нужда от пари, скъпа — печеля много и мога да ти дам всичко, каквото поискаш.
— Казах ти какво искам — развод.
Той поклати със съжаление глава.
— Опасявам се, че не мога да ти го дам.
— Тогава ще действам сама.
— Едва ли е разумно. Разбираш ли, всъщност нищо не се е променило, Ив. Полицията не е разкрила кой е убил зет ти, така че случаят все още се разследва. Няма закон за давност при убийствата. Ако се разведеш с мен, ще бъда принуден да… — Кийт вдигна безпомощно ръце.
— Говориш така, сякаш аз съм го убила.
— Да, Ив, ти си го убила.
— Ти пък откъде знаеш? — изрече презрително тя.
— Това е единствената причина да се ожениш за мен.
Ив го изгледа, изпълнена с отвращение.
— Леке такова! Защо постъпваш така с мен?
— Много просто. Защото те обичам.
— А аз те мразя. Разбираш ли? Презирам те!
Кийт се усмихна тъжно.
— Толкова те обичам.
Пътуването с Александра беше отложено.
— Заминавам за Барбадос на меден месец — съобщи й Ив.
Идеята да отидат на Барбадос беше на Кийт.
— Няма да дойда — отсече Ив.
Мисълта за меден месец с него я отвращаваше.
— Ще изглежда странно, ако не отидем на меден месец… — каза й той притеснено. — А и защо хората да задават неудобни въпроси, нали, скъпа?
Александра започна да обядва с Питър Темпълтън веднъж седмично. В началото ходеше, защото искаше да си поговори с някого за Джордж, а нямаше с кого друг да го прави. След няколко месеца обаче си призна, че й е много приятно с Питър Темпълтън. Той излъчваше сигурност, от каквато тя страшно се нуждаеше. Питър предугаждаше настроенията й и освен това беше интелигентен и забавен.
— Когато карах стажа — разказваше й, — за пръв път ме повикаха при болен посред зима. Беше слабичък старец на легло, имаше ужасна кашлица. Трябваше да го преслушам, но не исках да го стряскам, затова реших първо да затопля слушалката. Сложих я на радиатора, докато преглеждах гърлото и очите му. После я взех и допрях до гърдите му. Старецът скочи от леглото като попарен. Кашлицата му мина, но половин месец лекувахме раните от изгарянията.
Александра се засмя. Смееше се за пръв път от толкова време.
— Можем ли да обядваме заедно и другата седмица? — попита Питър.
— О, да, на драго сърце.
Меденият месец на Ив се оказа много по-забавен, отколкото бе очаквала. Тъй като имаше бледа и чувствителна кожа, Кийт се страхуваше да се показва на слънцето, така че Ив всеки ден ходеше на плажа сама. Не скучаеше дълго: наблюдаваха я влюбени спасители, гларуси, богаташи и плейбои. Беше като гощавка с какви ли не блюда и Ив всеки ден си избираше различно, наслаждаваше се на сексуалните си забежки и още повече от това, че съпругът й я чакаше горе в апартамента. Чудеше се как да й угоди, после като пале чакаше отплата. Каквото и да пожелаеше Ив, той начаса го правеше. Тя непрекъснато се мъчеше да го обиди или ядоса, за да го настрои срещу себе си и да се отърве от него, но любовта му бе непреклонна. Повдигаше й се при мисълта, че Кийт може да я люби и беше доволна, че той има слабо либидо.
„Годините започват да си казват думата“, помисли си Кейт Блакуел. Бяха толкова много и всички бяха запълнени до краен предел.
„Кругър-Брент“ се нуждаеше от силен ръководител и това трябваше да е човек, в чиито вени тече кръвта на Блакуел. „Няма кой да поеме компанията, след като си отида аз — рече си Кейт. — А толкова работих и блъсках за нея! И за какво? За да я грабне някой непознат. По дяволите! Няма да го допусна!“
Седмица след като се върнаха от медения си месец, Кийт се извини:
— Опасявам се, че трябва да се върна на работа, скъпа. Имам предвидени много операции. Ще се справиш ли сама през деня?
Ив едва се сдържа да не се изкикоти.
— Ще се опитам.
Всяка сутрин Кийт ставаше рано и излизаше много преди Ив да се събуди. Когато тя отиваше в кухнята, откриваше, че мъжът й е направил кафе и й е приготвил закуска. Кийт й откри голяма банкова сметка и непрекъснато я допълваше, а тя харчеше парите, без да се замисля. Кийт беше щастлив, че Ив се забавлява. Тя купуваше скъпи бижута на Рори, с когото прекарваше почти всеки следобед. Той почти не работеше.
— Не мога да приемам всяка роля — оплакваше й се Рори. — Какво ще стане с реномето ми?
— Разбирам те, скъпи.
— Ами, разбираш! Какво, по дяволите, знаеш ти за шоубизнеса? Ти си родена под щастлива звезда, мръсница такава!
И Ив му купуваше поредния скъп подарък, за да го утеши. Плащаше му наема и му купуваше дрехи за прослушванията, а освен това поемаше и вечерите в скъпи ресторанти, където да го забележат продуцентите, които дърпаха конците. Прибираше се в седем-осем вечерта, а Кийт вече беше в кухнята и приготвяше вечерята с престилката, на която пишеше „Целунете готвача“. Никога не я питаше къде е била.
През следващата година Александра и Питър Темпълтън се виждаха все по-често и по-често. Вече не можеха един без друг. Питър придружаваше Александра, когато тя ходеше на свиждане на баща си в психиатричната клиника, и понякога това притъпяваше болката.
Питър се запозна с Кейт една вечер, когато беше дошъл да вземе Александра.
— Значи сте лекар. Погребала съм десетина лекари, а още съм жива и здрава. Разбирате ли от бизнес?
— Не особено, госпожо Блакуел.
— В съдружие ли работите? — попита Кейт.
— Не.
Тя изсумтя.
— По дяволите, нищо не разбирате. Трябва ви обигран данъчен специалист. Ще ви уредя час при моя. Първото, което ще направи, е да ви регистрира фирма и…
— Благодаря, госпожо Блакуел, но и сам се оправям.
— Съпругът ми също беше упорит човек — каза Кейт и се обърна към Александра: — Покани го на вечеря. Току-виж го вразумя.
Когато излязоха навън, Питър рече:
— Баба ти ме мрази.
Александра се разсмя.
— Харесва те. Само да знаеш как се държи баба с хората, които не харесва.
— Как ли ще реагира, ако й кажа, че искам да се оженя за теб, Алекс?…
Тя го погледна и лицето й просветна.
— И двете ще се чувстваме великолепно, Питър!
Кейт беше наблюдавала с голям интерес как се развива връзката между Александра и Питър Темпълтън. Младият лекар й харесваше и според нея той щеше да бъде добър съпруг за Александра. Старицата обаче беше търговка по душа. Сега седеше пред камината, извърнала лице към тях двамата.
— Трябва да ви кажа — излъга Кейт, — че това ми идва като гръм от ясно небе. Винаги съм очаквала Александра да се омъжи за някой бизнесмен, който да поеме „Кругър-Брент“.
— А, това не е делово предложение, госпожо Блакуел. Ние с Александра искаме да се оженим.
— От друга страна — продължи Кейт, сякаш не я бяха прекъснали, — сте психиатър и разбирате как работят умът и чувствата на хората. От вас сигурно ще излезе страхотен посредник. Искам да работите за компанията. Можете…
— А, не — отсече Питър. — Аз съм лекар и бизнесът не ме интересува.
— Това не е бизнес — сопна се Кейт. — Не става дума за магазина за зеленчуци на ъгъла. Вие ще бъдете част от семейството, а на мен ми трябва човек, който да ръководи…
— Съжалявам — отсече категорично Питър. — Нямам нищо общо с „Кругър-Брент“. Трябва да си намерите някой друг…
Кейт се обърна към Александра.
— Ти какво ще кажеш?
— Искам Питър да е щастлив, бабо.
— Колко сте неблагодарни — намръщи се Кейт. — И двамата сте егоисти. — Тя въздъхна. — Е, добре. Кой знае? Някой ден може да си промените решението. — И добави невинно: — Възнамерявате ли да имате деца?
Питър се засмя.
— Това е личен въпрос. Имам чувството, че ви бива да дърпате конците, госпожо Блакуел, но ние с Алекс ще живеем своя живот и нашите деца — ако имаме деца — ще живеят техния си живот.
Кейт се усмихна благо.
— Не може и да бъде другояче, Питър. Открай време си имам едно правило: да не се бъркам в живота на другите.
След два месеца, когато Александра и Питър се върнаха от медения си месец, Александра беше бременна. Щом чу новината, Кейт си помисли: „Чудесно. Ще бъде момче“.
Ив лежеше в леглото и наблюдаваше как Рори излиза гол от банята. Имаше хубаво тяло — източено и изваяно. Ив обожаваше да я люби и бе ненаситна. Подозираше, че Рори спи и с други, но се страхуваше да пита, страхуваше се да каже каквото и да било, за да не го разстрои. Той се доближи до леглото, прокара пръст по кожата й точно под очите и каза:
— Ей, скъпа, вече имаш бръчки. Възбуждащи са.
Всяка дума беше удар, напомняше й, че е по-възрастна и вече е на двадесет и пет. Отново се любиха, но за пръв път мислите на Ив бяха другаде…
Наближаваше девет часът, когато се прибра у дома. Кийт печеше месо.
Целуна я по бузата.
— Здравей, скъпа, сготвил съм ти любимите ястия. Имаме…
— Кийт, искам да ми махнеш тези бръчки.
Той примигна.
— Какви бръчки?
Ив посочи очите си.
— Тези.
— Те са от смях, скъпа, и аз ги харесвам.
— Аз пък не! Не ги искам! — изкрещя тя.
— Повярвай, Ив, те не са…
— За Бога, махни ги. Нали с това си изкарваш хляба?
— Да, но… добре де… — успокои я Кийт, — щом това ще те направи щастлива, скъпа.
— Кога?
— След около месец и половина. Графикът ми е запълнен до…
— Аз не съм каква да е пациентка — сопна се Ив. — Аз съм ти съпруга и искам да го направиш веднага.
— Клиниката не работи в събота.
— Тогава я отвори!
„Ама че глупак! Господи, вече не можеше да го понася. И щеше да се отърве от него. Все щеше да измисли как. И то час по-скоро.“
— Ела за малко в другата стая.
Той я заведе в тоалетната.
Ив седна на стола под силната лампа и Кийт внимателно огледа лицето й. Само за миг се превърна от горещата кротка мижитурка в ненадминат хирург и Ив усети тази промяна. Спомни си чудото, което беше извършил с лицето й. Може би тази операция се струваше на Кийт излишна, но той грешеше — тя беше жизненоважна. Ив не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Рори.
Кийт угаси лампата.
— Няма проблем — увери я той. — Ще я направя сутринта.
На другата сутрин двамата отидоха в клиниката.
— Обикновено ми асистира сестра — обясни й Кийт, — но за такава дреболия ще се справя и без сестра.
— Така и така ще работиш, защо не оправиш и това?
Ив подръпна малко кожа на врата си.
— Щом искаш, скъпа. Ще ти дам нещо да заспиш, за да не ти е неприятно — не искам жената, която обичам, да чувства болка.
Ив го загледа как пълни спринцовката и вещо й бие инжекцията. За нея нямаше значение дали я боли, или не — правеше го заради Рори, заради скъпия Рори. Спомни си стегнатото му тяло и погледа в очите му, когато я желаеше… Унесе се.
Дойде на себе си на леглото в задната стая на клиниката. Кийт седеше на стола до нея.
— Как мина? — Гласът й бе станал по-плътен от упойката.
— Чудесно — усмихна се Кийт.
Ив кимна и отново заспа.
Кийт пак беше в стаята, когато Ив се събуди по-късно.
— Ще оставим бинтовете няколко дни. Ще останеш тук, за да се грижат за теб.
— Добре.
Кийт идваше всеки ден, оглеждаше лицето й и кимваше:
— Идеално.
— Кога мога да се видя?
— Всичко ще заздравее до петък — уверяваше я той. Ив нареди на главната сестра да сложи пряк телефон до леглото й и най-напред се обади на Рори.
— Ей, скъпа, къде си по дяволите? — каза той. — Чука ми се.
— И на мен, но още съм на тая проклета лекарска сбирка във Флорида. Ще си дойда другата седмица.
— Побързай.
— Липсвам ли ти?
— До смърт.
Ив чу, че някой шепти до него.
— Има ли някой при теб?
— Да, правим си малка оргия. — Рори обичаше да се шегува. — Трябва да излизам. — И затвори.
Ив се обади на Александра и изслуша с отегчение развълнувания разказ на сестра си, че е бременна.
— Хайде, побързай — каза й Ив. — Откога мечтая да стана леля.
Ив виждаше рядко баба си. Беше се появила някаква хладина, която не можеше да разбере. „Старата ще ми падне“, мислеше си Ив.
Кейт изобщо не я попита за Кийт и Ив не я обвиняваше, тъй като той не значеше нищо за нея. Може би някой ден щеше да обсъди с Рори как да се отърват от него. Така Рори щеше да зависи до гроб от нея. Тя направо не можеше да повярва, че изневерява на съпруга си всеки ден, а той нито я подозира, нито го прави на въпрос. Слава Богу, имаше талант поне за нещо. Бинтовете щяха да бъдат махнати в петък.
В петък Ив се събуди рано и зачака нетърпеливо Кийт.
— Вече наближава обед — възропта тя. — Къде се забави, по дяволите?
— Извинявай, скъпа — рече той. — Цяла сутрин имах операции и…
— Чудо голямо. Махай ги тия бинтове. Искам да се видя.
— Разбира се.
Ив седна и не помръдна, докато той сръчно разрязваше бинтовете и ги махаше от лицето й. Отстъпи назад да я разгледа и тя видя задоволството в погледа му.
— Идеално.
— Дай ми огледало.
Кийт бързо излезе от стаята и след минута се върна с огледалце, което й подаде с горда усмивка. Ив бавно го вдигна и се погледна.
И изкрещя.