Сидни Шелдън
Диамантената династия (35)

Тридесет и четвърта глава

Александра пристигна в къщата в Дарк Харбър в десет вечерта. Няколко пъти се бе опитала да се обади на Джордж, но все не отговаряше никой. Надяваше се той да не й се разсърди, че е закъсняла. Беше се получило много глупаво. Рано следобед, когато Александра тръгваше за Дарк Харбър, телефонът иззвъня. Тя си каза: „Закъснявам. Нека си звъни“ и беше тръгнала към колата. Прислужницата обаче забързано я настигна.

— Госпожо Мелис, обажда се сестра ви. Казва, че е спешно.

Когато Александра взе слушалката, Ив й рече:

— Скъпа, във Вашингтон съм и имам ужасен проблем. Трябва да те видя.

— Разбира се — отвърна начаса Александра. — Тръгвам за Дарк Харбър, там ме чака Джордж, но ще се върна в понеделник и…

— Не търпи отлагане. — Ив говореше отчаяно. — Ще ме чакаш ли на летище „Ла Гуардия“? Пристигам със самолета в пет часа.

— На драго сърце, Ив. Но казах на Джордж…

— Спешно е, Алекс! Но, разбира се, ако си много заета…

— Чакай! Добре, ще дойда.

— Благодаря ти, скъпа, знаех си, че мога да разчитам на теб.

Ив я молеше за услуга толкова рядко, че Александра не можеше да й откаже. Щеше да хване по-късен полет за острова. Обади се на Джордж в кантората, за да му каже, че ще се забави, но той не беше там. Помоли секретарката да му предаде и след час хвана такси за „Ла Гуардия“, за да посрещне самолета от Вашингтон в пет часа, но Ив не беше в него. Почака още два часа, ала от сестра й нямаше и следа. Не знаеше къде да я потърси във Вашингтон и накрая, понеже нямаше какво друго да стори, взе самолет до острова. Когато наближи имението „Кедров хълм“, видя, че къщата е тъмна. Джордж трябваше да е пристигнал. Александра тръгна от стая в стая, като палеше лампите.

— Джордж!

Нямаше никаква следа от него. Тя се обади вкъщи в Манхатън, отговори прислужницата.

— Там ли е господин Мелис? — попита Александра.

— Ами не, госпожо Мелис. Каза, че ще отсъствате и двамата в събота и неделя.

— Благодаря ти, Мари, може би се е забавил някъде.

Нямаше никаква логика да не е пристигнал. Очевидно в последната минута е възникнала някаква работа и както обикновено, съдружниците са я възложили на него. Щеше да пристигне всеки момент. Александра набра номера на Ив.

— Ив! — възкликна тя. — Боже мой, какво ти се е случило?

— А на теб? Чаках те на летище „Кенеди“ и когато не дойде…

— „Кенеди“ ли? Ти каза „Ла Гуардия“!

— Не, скъпа, казах „Кенеди“.

— Но… Вече няма значение. Извинявай — рече Александра. — Не съм разбрала. Добре ли си?

— Вече да, но имах отвратителен ден. Хванала съм се с един, важна клечка във Вашингтон. Той е безумно ревнив и… — Ив се засмя. — Не мога да ти разправям подробностите по телефона, защото телефонната компания ще ни отнеме номерата. Ще ти разкажа всичко в понеделник.

— Добре — каза Александра с огромно облекчение.

— Приятен уикенд — рече Ив. — Как е Джордж?

— Няма го. — Александра се опита да не издава тревогата си. — Сигурно се е задържал по работа и не е успял да се обади.

— Няма начин да не се обади. Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, Ив.

Александра затвори телефона и си помисли: „Колко хубаво ще бъде, ако Ив си намери добър мъж — прекрасен и мил като Джордж“. Погледна часовника си — наближаваше единайсет. Джордж досега трябваше да е намерил начин да й се обади. Тя вдигна слушалката и набра номера на брокерската къща — не отговори никой. Обади се в клуба му — не, не били виждали господин Мелис. Към полунощ Александра беше разтревожена, а в един изпадна в паника. Не знаеше какво да прави. Вероятно Джордж беше с някой клиент и не можеше да намери телефон или пък се е наложило да замине и не я е открил — сигурно имаше някакво просто обяснение. Ако Александра се обадеше в полицията и Джордж се появеше, щеше да се чувства много глупаво.

В два часа след полунощ позвъни в полицията. На остров Айлсбъро нямаше полицейски участък, най-близкият беше в окръг Уолдоу.

Някакъв сънлив глас каза:

— Полицейски участък на окръг Уолдоу, сержант Ламбърт.

— Обажда се госпожа Мелис от имението „Кедров хълм“.

— Слушам ви, госпожо Мелис. — Сержантът бе разтревожен. — Какво мога да направя за вас?

— Честно казано, не съм сигурна какво — отвърна Александра колебливо. — Съпругът ми трябваше да ме чака тук снощи, но още не се е появил.

— Ясно.

В тази дума имаше всякакви нюанси. Полицаят можеше да изброи поне три причини един съпруг да не си е вкъщи в два часа след полунощ: блондинки, брюнетки и рижави.

Той каза тактично:

— Възможно ли е да се е задържал по работа?

— Ами обикновено се обажда.

— Е, нали знаете как стават тия веща, госпожо Мелис — понякога попадаш някъде, откъдето не можеш да се обадиш. Сигурен съм, че ще ви се обади.

Сега вече тя наистина се чувстваше като глупачка. Разбира се, полицията не можеше да направи нищо. Беше чела някъде, че полицията тръгва да издирва някого, ако той е отсъствал едно денонощие, а Джордж не отсъстваше, той просто закъсняваше.

— Точно така — каза Александра. — Извинете за безпокойството.

— Няма нищо, госпожо Мелис. Сигурен съм, че ще пристигне с първия ферибот в седем часа сутринта.

 

 

Джордж не дойде с ферибота в седем часа, нито със следващия. Александра отново се обади в къщата в Манхатън — мъжът й не беше там.

Обзе я чувството, че се е случило нещо ужасно, че Джордж е катастрофирал, че е в болница, че е зле или е мъртъв. Ако не се бе заблудила така с Ив! Може би Джордж е идвал в къщата и когато е видял, че я няма, е заминал. Но пак имаше много въпроси без отговор: в такъв случай е щял да остави бележка. Или е заварил крадци, които са го нападнали и отвлекли. Александра обиколи стаите една по една, търсейки нещо, което да я насочи. Всичко беше непокътнато. Слезе до кея. „Корсар“ беше закотвен там.

Отново позвъни на полицейския участък в окръг Уолдоу. Дежурен беше лейтенант Филип Инграм с двадесет години стаж в полицията. Той вече знаеше, че Джордж Мелис не се е прибирал цяла нощ — сутринта всички в участъка говореха главно за това и не спестяваха псувните по адрес на Мелис.

Инграм каза на Александра:

— Нямате ли вести от него, госпожо Мелис? Добре, ще дойда лично.

Знаеше, че само ще си губи времето — съпругът й явно беше с някоя мацка. „Но когато семейство Блакуел се обади, простосмъртните се явяват начаса“, кисело си помисли той. Както и да е, Александра беше свястно момиче — беше я виждал няколко пъти.

— Ще се върна след около час — каза той на дежурния.

 

 

Лейтенант Инграм изслуша разказа на Александра, провери къщата и кея и стигна до заключението, че тя наистина си има неприятности. Джордж Мелис е трябвало да се срещне с жена си предната вечер в Дарк Харбър, но не се бе появил. Макар че не му влизаше в работата, лейтенант Инграм знаеше, че няма да е зле да помогне на член на семейство Блакуел. Позвъни на летището на острова и на спирката на ферибота в Линкълнвил — през последното денонощие Джордж Мелис не се беше появявал там.

— Не е пристигнал в Дарк Харбър — каза лейтенантът на Александра.

„И какво ли значи това? Защо е изчезнал?“ Според лейтенанта никой разумен мъж не би зарязал жена като Александра.

— Ще проверим в болниците и мор… — Той замълча. — И други места. Ще го обявим за издирване.

Александра се опитваше да се владее, но Инграм виждаше какви усилия й струва това.

— Благодаря ви, лейтенант. Излишно е да ви казвам колко съм ви благодарна.

— Това ми е работата — каза лейтенант Инграм.

Върна се в участъка и започна да върти по болници и морги. Всички отговаряха отрицателно. Не бе постъпвало съобщение, че с Джордж Мелис се е случила злополука. Следващият ход на лейтенант Инграм беше да се обади на един приятел, журналист в „Мейн Куриър“. След това лейтенантът пусна бюлетин за издирване.

В следобедните вестници се появи заглавие: „Изчезнал е съпругът на наследницата на Блакуел“.

 

 

Питър Темпълтън чу новината от детектив Ник Папас.

— Питър, помниш ли, че преди време ме помоли да проуча що за птица е Джордж Мелис?

— Да…

— Хванала го е липсата.

— Хванала го е какво?

— Изчезнал е, духнал е, избягал е. — Той изчака Питър да осмисли новината.

— Взел ли е нещо със себе си? Пари, дрехи, паспорт?

— Не, според съобщението, което получихме от Мейн, господин Мелис просто е изчезнал яко дим. Ти си негов психиатър и си мислех, че може би имаш представа защо твоят човек ще направи такова нещо.

Питър отговори откровено:

— Нямам никаква представа, Ник.

— Ако се сетиш нещо, обади ми се. Голям шум ще се вдигне.

— Ще ти се обадя — обеща Питър.

 

 

След половин, час Александра Мелис позвъни на Питър Темпълтън и той долови резките нотки на паника в гласа й.

— Аз… Джордж е изчезнал. Никой не знае какво му се е случило. Надявам се, че ви е споменал нещо, което да ни подскаже… — Тя замълча.

— Съжалявам, госпожо Мелис, не ми е казвал нищо. Нямам представа какво му се е случило.

— Господи!

На Питър му се искаше да я успокои по някакъв начин.

— Ако се сетя нещо, веднага ще ви се обадя. Къде да ви намеря?

— Сега съм в Дарк Харбър, но довечера се връщам в Ню Йорк и ще бъда при баба си.

Александра едва издържаше да е сама — от сутринта бе говорила с Кейт няколко пъти.

— Скъпа, сигурна съм, че е излишно да се безпокоиш — каза баба й. — Вероятно е заминал по работа и е забравял да ти каже.

И двете обаче не вярваха на това.

Ив научи, че Джордж е изчезнал, от телевизията. Показаха снимки на имението „Кедров хълм“ отвън, както и на Александра и Джордж след сватбата. Имаше една снимка на Джордж в едър план — гледаше нагоре с широко отворени очи, и й напомни изненадата върху лицето му точно преди да умре.

Коментаторът каза:

— Няма данни, че е отвлечен, не е поискан и откуп. Полицията предполага, че Джордж Мелис е станал жертва на нещастен случай и може би страда от загуба на паметта.

Ив се усмихна доволно. Никога нямаше да намерят трупа. Отливът го бе отнесъл навътре в морето. Горкият Джордж! Беше се придържал към плана й най-педантично, но тя го беше променила. Беше дошла със самолет в Мейн и във Филбрук Коув беше наела моторница „за една приятелка“. После взе друга лодка от близкия кей и отиде с нея в Дарк Харбър, където изчака Джордж. Той изобщо не се усъмни. Преди да върне яхтата на кея, Ив много внимателно избърса палубата.

След това беше много лесно да издърпа наетия от Джордж катер обратно до кея, да предаде лодката на собственика и да се върне със самолета в Ню Йорк, за да изчака обаждането на Александра — беше сигурна, че сестра й ще позвъни.

Беше идеалното престъпление. Полицията щеше да обяви Джордж за безследно изчезвал.

Говорителят съобщи:

— А сега другите новини…

Ив изключи телевизора. Не искаше да закъснява за срещата си с Рори Маккена.

 

 

В шест часа на другата сутрин някакви рибари забелязали трупа на Джордж Мелис заклещен на вълнолома в началото на залива Пинъбскот. Отначало съобщиха, че се е удавил, но колкото повече факти се изясняваха, толкова повече се променяше смисълът на информацията. Според следователя това, което първоначално е било смятано за ухапвания от акула, всъщност се е оказало рани от нож. Във вечерните вестници се появиха тлъсти заглавия: „Подозрения за убийство в мистериозната смърт на Джордж Мелис“… „Намерен е милионер, убит с нож.“

Лейтенант Инграм разглеждаше графика за морските течения от предната вечер. Когато свърши, се облегна на стола с озадачен израз. Трупът на Джордж Мелис е щял да бъде отнесен навътре в морето, ако не се е заклещил на вълнолома. Лейтенантът беше учуден най-вече от това, че тялото е било отнесено от течението откъм Дарк Харбър. Точно оттам, където Джордж Мелис уж не е ходил.

 

 

Детектив Папас отиде със самолета в Мейн, за да поговори с лейтенант Инграм.

— Мисля, че моят отдел може да ви помогне в разследването — каза Ник Папас. — Имаме интересна информация за миналото на Джордж Мелис. Знам, че е извън нашите пълномощия, но ако поискате сътрудничество, с удоволствие ще ви услужим, лейтенант.

През двадесетте години, откакто лейтенант Инграм беше работил в полицейския участък на окръг Уолдоу, единствената интересна случка, на която бе присъствал, бе, когато някакъв пиян турист свалил с изстрел главата на лос от стената на местния антикварен магазин. Убийството на Джордж Мелис беше истинска сензация и лейтенант Инграм усети, че сега му е паднало да се прочуе. С малко късмет току-виж го прехвърлили в градското управление на полицията в Ню Йорк, където кипеше истинската работа. Затова погледна Ник Папас и промърмори:

— Ами не знам…

Сякаш прочел мислите му, Ник Папас рече:

— Ние не търсим слава. По тоя случай ще падне много работа и за нас ще е най-лесно да го приключим час по-скоро. Като начало ще ви дам информация за миналото на Джордж Мелис.

Лейтенант Инграм реши, че няма какво да губи.

— Добре, разбрахме се.

 

 

Александра лежеше, беше се натъпкала с успокоителни. Умът й упорито отказваше да приеме факта, че Джордж е бил убит. Кой е могъл да го направи? Никой нямаше причина да убива Джордж. Полицаите бяха споменали за рани от нож, но явно бъркаха. Сигурно беше нещастен случай. „Кой ще иска да го убива!… Кой ще иска да го убива!…“ Хапчетата, които й даде доктор Харли, най-накрая започнаха да действат и тя заспа.

 

 

Ив беше смразена от новината, че е намерен трупът на Джордж. „Но може би е за добро — помисли си тя. — Ще заподозрат Александра — тя беше на острова.“

Кейт седеше до Ив на канапето в гостната — новината беше ужасен удар за старицата.

— Защо някой ще убива Джордж? — попита тя.

Ив въздъхна.

— Не знам, бабо, просто не знам, но сърцето ми се къса за бедната Алекс.

 

 

Лейтенант Филип Инграм разпитваше контрольора на ферибота Линкълнвил — Айлсбъро.

— Сигурен ли си, че нито господин, нито госпожа Мелис не са пътували с ферибота в петък следобед?

— Не, поне в моята смяна, Фил, а аз питах колегата от сутрешната смяна, той също не ги е виждал. Вероятно са дошли със самолета.

— Още един въпрос, Лу. На ферибота в петък имаше ли непознати?

— По дяволите каза контрольорът. — Нали знаете, че по това време на годината на острова не ходят непознати. Има малко туристи през лятото, но през ноември? Глупости!

Лейтенант Инграм отиде да поговори с директора на летището в Айлсбъро.

— Джордж Мелис не е слизал онази вечер от самолета, Фил. Явно е дошъл на острова с ферибота.

— Лу каза, че не го е виждал.

— Е, сто на сто не е плувал дотук, нали?

— Ами госпожа Мелис?

— Да. Пристигна към десет часа със своя „Бийчкрафт“. Синът ми Чарли я закара от летището до „Кедров хълм“.

— И в какво настроение беше?

— В странно. Беше нервна, едва я свърташе на едно място — дори синът ми го забеляза. Обикновено е спокойна, винаги ще каже една-две благи думи на всеки, ама оная вечер бързаше ужасно.

— Още един въпрос. Някакви непознати пристигнаха ли на летището оня следобед или вечер? Хора, които не си виждал?

Директорът поклати глава.

— Никакви, само редовните пътници.

След час лейтенант Инграм разговаряше по телефона с Ник Папас.

— Това, което научихме досега — каза той на нюйоркския детектив, — е доста смущаващо. В петък вечер към десет часа госпожа Мелис е пристигнала с частен самолет на летище Айлсбъро, но мъжът й не е бил с нея, не е дошъл и с редовните полети или ферибота. Всъщност по нищо не личи да е бил на острова онази вечер.

— Освен по течението?

— Да.

— Който го е убил, вероятно го е хвърлил от лодка с мисълта, че отливът ще го отнесе в открито море. Провери ли „Корсар“?

— Разгледах го — никакви признаци за насилие, никакви петна кръв.

— Имаш ли нещо против да доведа съдебен лекар?

— Не, при условие че не си забравил нашата уговорка.

— Помня я. До утре.

 

 

На следващата сутрин пристигнаха Ник Папас и неколцина специалисти. Лейтенант Инграм ги придружи до кея на Блакуел, където беше завързан „Корсар“.

След два часа съдебният лекар съобщи:

— Май сме уцелили шестица от тотото, Ник. Под перилото има няколко петна кръв.

Още същия следобед от лабораторията потвърдиха, че петната отговарят на кръвната група на Джордж Мелис.

Полицейският участък в богаташкия квартал на Манхатън беше по-пълен от обикновено. След няколко среднощни акции килиите за предварителен арест бяха претъпкани с проститутки, алкохолици и сексуални маниаци. Шумът и вонята привлякоха вниманието на Питър Темпълтън, докато той вървеше към кабинета на детектив Папас.

— Ей, Питър, добре, че се отби.

По телефона му беше казал:

— Приятелю, криеш нещо от мен. Ела в кабинета ми до шест часа, или ще изпратя да те доведе патрулът.

Когато придружителят му излезе от кабинета, Питър попита:

— За какво става дума, Ник? Какво те тревожи?

— Ще ти кажа. Някой се прави на умен. Знаеш ли с какво разполагаме? С един мъртвец, изчезнал от остров, на който не е стъпвал.

— Нищо не разбирам.

— Ти ще ми обясниш, мой човек. Контрольорът на ферибота и директорът на летището се кълнат, че не са виждали очите на Джордж Мелис вечерта, когато е изчезнал. Единственият начин да стигне до острова е с лодка. Проверихме всички собственици на моторници в района. Пак ударихме на камък.

— Може би онази вечер не е бил в Дарк Харбър.

— От съдебната лаборатория твърдят друго — намерили са доказателства, че Мелис е бил в къщата, че е свалил официалния костюм и си е сложил дрехите, с които бе намерен трупът.

— В къщата ли е бил убит?

— На яхтата на Блакуел и тялото му е било изхвърлено във водата. Който го е направил, е предполагал, че течението ще го отнесе в Китай.

— Как?…

Ник Папас вдигна мускулестата си ръка.

— Нека засега аз задавам въпросите. Мелис беше твой пациент и сигурно ти е разказвал за жена си.

— Какво общо има тя?

— Как какво? Жена му е единствената заподозряна.

— Ти си луд.

— Ау, мислех си, че психиатрите никога не използват думи като „луд“.

— Ник, защо смяташ, че Александра Мелис е убила съпруга си?

— Била е там и е имала мотив. Отишла е на острова късно вечерта с нелепото обяснение, че се е забавила, защото е чакала сестра си на погрешното летище.

— Какво казва сестра й?

— Чакай малко. Какво, по дяволите, очакваше да каже тя? Те са близначки. Знаем, че тази вечер Джордж Мелис е бил в къщата, но жена му се кълне, че не го е виждала. Е, къщата е голяма, Питър, но не чак толкова. Освен това госпожата освобождава за уикенда всички слуги. Когато я попитах защо, ми отговори, че го е предложил Джордж. А той, разбира се, вече не може да го потвърди.

Питър седеше, потънал в размисъл.

— Спомена, че имала мотив. Какъв?

— Имаш къса памет — нали ти ми каза какъв! Беше омъжена за един хахо, който тормозеше всичко живо, до което можеше да се докопа. Вероятно честичко я е потупвал. Нека приемем, че й е дошло до гуша и е поискала развод. Той й е отказал. Защо да й го дава? Беше се уредил. Тя не би посмяла да го даде под съд — щеше да предизвика прекалено шумен скандал. Нямала е избор и е трябвало да го убие.

Папас се облегна.

— Какво искаш от мен? — попита го Питър.

— Информация. Преди десет дни си обядвал със съпругата на Мелис. — Той натисна едно копче на касетофона на бюрото си. — Сега вече записваме, Питър. Разкажи ми за обеда. Как се държа Александра? Беше ли напрегната? Ядосана? Или истерична?

— Ник, никога не съм виждал по-спокойна жена с по-щастлив брак.

Ник Папас замята гневни погледи към него и изключи касетофона.

— Не ме будалкай, приятелю. Тази сутрин се видях с доктор Джон Харли. За Бога, той тъпче Александра с хапчета, та тя да не се самоубие.

 

 

Джон Харли беше силно обезпокоен от срещата си с лейтенант Папас. Детективът заговори без заобикалки:

— Наскоро госпожа Мелис идвала ли е при вас на преглед?

— Съжалявам — отвърна доктор Харли, — нямам право да говоря за пациентите си. Боя се, че не мога да ви помогна.

— Добре, докторе, разбирам. Вие сте стари приятели и бихте искали да запазите всичко в тайна. За мен това е без значение. — Той се изправи. — Аз обаче разследвам убийство. Ще се върна след час, със заповед да прегледам картоните на пациентите ви и щом открия това, което търся, ще го разглася чрез вестниците.

Доктор Харли го изучаваше.

— Можем да постъпим така или пък вие още сега ще ми кажете това, което искам да знам, и аз ще направя всичко възможно да го пазя в тайна. А?

— Седнете — покани го Харли. — Напоследък Александра имаше някои емоционални проблеми.

— От какво естество?

— Страдаше от силна депресия. Говореше за самоубийство.

— Спомена ли, че ще употреби нож?

— Не, но спомена, че постоянно сънува как се дави. Предписах й уелбутрин. Следващия път ми каза, че не й помага, и аз й дадох номифензин. Не знам… дали й е помогнал.

 

 

Ник Папас сглобяваше отделните части от главоблъсканицата. Накрая вдигна поглед и попита:

— Нещо друго?

— Това е всичко, лейтенант.

Но имаше още нещо и съвестта на Джон Харли го измъчваше. Преднамерено не спомена как Джордж Мелис е нападнал и пребил Ив Блакуел. Отчасти се тревожеше, защото бе длъжен да го съобщи на полицията веднага, но преди всичко искаше да предпази семейство Блакуел. Нямаше откъде да знае дали има връзка между побоя и убийството на Джордж Мелис, но инстинктът му подсказваше, че е по-добре да не отваря дума за това — смяташе да направи всичко възможно и да не намесва Кейт Блакуел.

Петнадесет минути след като взе това решение, сестрата му съобщи:

— Търси ви доктор Кийт Уебстър.

Като че ли бе проговорила съвестта на Джон Харли. Кийт Уебстър каза:

— Ще ми се да намина днес следобед. Свободен ли си.

— Ще се освободя. В колко часа?

— Например в пет.

— Добре, Кийт, чакам те.

„И така, няма да се размине толкова лесно.“

В пет часа доктор Харли въведе Кийт Уебстър в кабинета си.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря, Джон, не пия. Извинявай, че ти досаждам.

Всеки път, когато Харли се срещаше с Кийт Уебстър, той като че ли му се извиняваше за нещо. Беше толкова благ и безобиден, все искаше да ти угоди, досущ като пале, което чака да бъде помилвано по главичката. Джон Харли направо не можеше да повярва, че в тази бледа, безцветна личност се спотайва такъв ненадминат хирург.

— С какво мога да ти помогна, Кийт?

Кийт Уебстър пое дълбоко дъх.

— Става дума за… нали знаеш… този побой, който Джордж Мелис нанесе на Ив Блакуел.

— И какво по-точно?

— Нали си даваш сметка, че тя едва не умря?

— Да.

— Ами не съобщихме на полицията. След всичко, което се случи — убийството на Мелис и другото, се питам дали да не разкажа на следователите.

„Значи това било.“ Май нямаше как Харли да си спести главоболията.

— Постъпи както сметнеш за добре, Кийт.

Другият пророни мрачно:

— Да де. Само дето не ми се ще да направя нещо, което ще нарани Ив Блакуел. Тя не е случайна.

Доктор Харли го наблюдавате внимателно.

— Да, така е.

Кийт Уебстър въздъхна:

— Работата е там, Джон, че ако си замълча и полицията разбере, ще се опозоря.

„Ще се опозорим и двамата“, помисли си Джон Харли, но видя един възможен изход и подметна нехайно:

— Малко вероятно е полицията да разбере. Ив сто на сто няма да се изтърве, а ти я оправи идеално. Ако не беше онзи малък белег, човек никога не би се досетил, че е била обезобразена.

Кийт Уебстър примигна.

— Какъв малък белег?

— Червеният белег на челото й. Тя ми каза, че си щял да го махнеш след месец-два.

Уебстър запремигва още по-бързо. Харли реши, че е нервен тик.

— Не си спомням… Кога за последен път си виждал Ив?

— Дойде преди десетина дни да поговорим за сестра й. Всъщност само по белега се досетих, че това е Ив, а не Александра — нали знаеш, че си приличат като две капки вода.

Кийт Уебстър кимна бавно.

— Да, виждал съм снимки на сестра й във вестниците — приликата е поразителна. Значи си я познал само по белега от операцията?

— Да.

Доктор Уебстър замълча и прехапа долната си устна. Накрая каза:

— Вероятно още не бива да ходя в полицията. Трябва да помисля още малко.

— Честно казано, ще постъпиш разумно, Кийт. Те и двете са прекрасни жени. Вестниците намекват, че според полицията Александра е убила Джордж — това е невъзможно. Спомням си, когато бяха малки момиченца…

Доктор Уебстър вече не го слушаше.

 

 

Тръгна си от Харли много умислен. Бе повече от сигурен, че не е оставил и най-малък белег върху това красиво лице. И все пак Джон Харли го беше забелязал. Вероятно й е от друг нещастен случай, но тогава защо е излъгала? Нещо не се връзваше.

Обмисли нещата от всички страни и когато стигна до някакво заключение, той си помисли: „Ако съм прав, това ще промени целия ми живот“.

Рано на другата сутрин позвъни на Харли.

— Джон — започна той, — извинявай за безпокойството. Каза, че Ив Блакуел е идвала да поговорите за сестра й Александра, нали?

— Да.

— После Александра идва ли при теб?

— Да, още на следващия ден. Защо?

— Просто ми е интересно. Би ли ми казал защо е идвала при теб сестрата на Ив?

— Александра беше в дълбока депресия и Ив се опитваше да й помогне.

Ив беше пребита почти до смърт от съпруга на Александра, а сега този мъж беше убит и заподозряна беше Александра.

Кийт Уебстър си знаеше открай време, че не е блестящ. В училище зубреше къртовски колкото да премине. Съучениците му непрекъснато го вземаха на подбив. Не се открояваше нито в спорта, нито в учението, пък и бе затворен — накъсо, беше си кръгла нула. Родителите му бяха най-изненадани от всички, когато Кийт записа медицина. А когато избра хирургията, нито колегите му, нито преподавателите очакваха да стане добър, а камо ли велик хирург. Само че той ги смая всичките. Дълбоко в него дремеше дарба, почти гениалност. Кийт беше като невероятен скулптор, който вместо с глина правеше магии с жива плът и не след дълго се прочу. Въпреки успеха обаче така и не успя да преодолее травмата от детството си. Пак си беше момченцето, което отегчава всички и на което момичетата се присмиват.

 

 

Когато най-после намери Ив, ръцете му бяха целите в пот. Тя вдигна телефона при първото позвъняване.

— Рори? — попита Ив гърлено и страстно.

— Не, обажда се Кийт Уебстър.

— О, здравей.

Той усети промяната в гласа й.

— Как си? — попита тя.

— Добре.

Усещаше, че е припряна.

— Аз… трябва да те видя.

— Не се виждам с никого. Ако четеш вестници, знаеш, че зет ми беше убит и съм в траур.

Кийт избърса дланите си в панталоните.

— Точно за това искам да те видя, Ив. Имам информация, която би трябвало да знаеш.

— Каква информация?

— Предпочитам да не я обсъждаме по телефона. — Почти чуваше как умът на Ив щрака.

— Добре. Кога?

— Веднага, ако може.

 

 

Когато след половин час отиде в жилището на Ив, тя му отвори с думите:

— Много съм заета. Защо искаше да ме видиш?

— Заради това — каза Кийт Уебстър извинително. Отвори кафявия плик, който стискаше, извади снимка и нерешително я подаде. Беше нейна.

Тя я погледна озадачено:

— Е?

— Снимката е твоя.

— Виждам — сряза го Ив. — И какво от това?

— Направена е след операцията ти.

— Е, и?

— На челото ти няма никакъв белег, Ив.

Той забеляза промяната в израза й.

— Седни, Кийт.

Седна срещу Ив на ръба на канапето — не можеше да откъсне очи от нея. Като хирург бе виждал много красиви жени, но Ив Блакуел направо го бе запленила. Не познаваше друга жена като нея.

— Я по-добре ми кажи за какво става дума.

Той започна от началото: разказа й за посещението си при доктор Харли и за мистериозния белег. Докато говореше, Кийт Уебстър наблюдаваше очите на Ив — те бяха безизразни.

Когато свърши, Ив рече:

— Не знам какво си мислиш, но само ми губиш времето. Що се отнася до белега, просто си правех малка шега със сестра си. Сега, ако си свършил, ме чака доста работа.

Той не помръдна от мястото си.

— Извинявай, че ти досаждам, но ми се искаше да поговоря с теб, преди да отида в полицията.

Сега вече видя, че е привлякъл вниманието й.

— Защо, по дяволите, ще ходиш в полицията?

— Длъжен съм да съобщя, че Джордж Мелис те е бил. После и за този белег. Нищо не разбирам, но съм сигурен, че ти ще ми обясниш.

Ив усети за пръв път, че я пронизва страх. Този глупав и скучен дребосък нямаше представа какво се е случило, но знаеше достатъчно, та полицията да започне да я разпитва.

Джордж Мелис бе идвал често в жилището й.

Следователите вероятно щяха да намерят свидетели, които са го виждали. Беше излъгала, че през нощта, когато е бил убит Джордж, е била във Вашингтон и нямаше истинско алиби — и през ум не й бе минавало, че ще й трябва. Ако полицаите научеха, че Джордж я е пребил до смърт, щяха да я заподозрат, че е имала мотив да го убие, и всичко щеше да излезе наяве. Ив трябваше да накара този човек да замълчи.

— Какво искаш? Пари ли?

— Не.

Тя забеляза възмущението върху лицето му.

— Аз… те желая толкова много, Ив. Ще ми е много неприятно, ако ти се случи нещо.

Ив се насили да се усмихне.

— Нищо няма да ми се случи, Кийт, не съм направила нищо лошо. Повярвай ми, това изобщо не е свързано с убийството на Джордж Мелис. — Тя се пресегна и го хвана за ръката. — Много ще съм ти благодарна, ако го забравиш.

Той сложи длан върху нейната и я стисна.

— Бих искал, Ив, наистина. Но в събота ме викат при следователя. Аз съм лекар. Мое задължение е да дам показания и да кажа всичко, което знам.

Кийт видя, че в очите й се появява тревога.

— Не си длъжен да го правиш!

Погали я по ръката.

— Длъжен съм, Ив, положил съм клетва. Има само едно нещо, което може да ме накара да не го правя.

Усети, че Ив се хваща на въдицата.

— Какво е?

— Един съпруг не може да бъде насилван да свидетелства срещу съпругата си — изрече Кийт Уебстър.