Сидни Шелдън
Диамантената династия (20)

Деветнадесета глава

През следващите две години Тони Блакуел се чувстваше като впрегнат в някакъв гигантски механизъм, който не го водеше наникъде. Беше пряк наследник на свръхбогата компания. Империята „Кругър-Брент“ се беше разширила и вече включваше заводи за хартия, авиокомпания, банки и верига от болници. Тони научи, че едно име може да отключва всички врати. Съществуват клубове, организации и обществени среди, където стойност има подходящото име, а не парите и влиянието. Приеха Тони за член на клуб „Юниън“ и „Брук и Линкс“. Правеха му мили очи навсякъде, където се появеше, но той се чувстваше като натрапник. Не бе направил нищо, за да заслужи това отношение. Намираше се в огромната сянка на дядо си и усещаше, че постоянно го сравняват с него. Не беше честно, защото нямаше минни полета, където да пълзи, охрана, която да стреля по него, и акули, които да го причакват. Древните приказки за храбростта нямаха нищо общо с Тони. Те принадлежаха на отминало столетие, на друга епоха и място — героични дела, извършени от човек, когото не познаваше.

Тони работеше дваж по-усилено от всички в „Кругър-Брент“. Бъхтеше до премала, за да се отърве от спомени, оставили незаличима следа у него. Пишеше на Доминик, но му връщаха писмата неразпечатани. Обади се по телефона на маестро Кантал и научи, че тя вече не работи като модел в училището. Беше изчезнала.

Оправяше се с работата с вещина и методичност, без да влага страст или любов, и никой, дори Кейт, не допускаше, че дълбоко в себе си той чувства празнота. Майката получаваше седмични отчети за Тони и беше доволна от тях.

— Има природна дарба на предприемач — сподели тя с Брад Роджърс.

Приемаше дългите часове, през които работеше синът й, като доказателство, че обича професията си. Сетеше ли се как Тони замалко да пропилее бъдещето си, потреперваше и беше благодарна, че го е спасила.

 

 

През 1948 година Националистическата партия завзе властта в Южна Африка и наложи сегрегация на всички обществени места. Миграцията беше подложена на строг контрол и за удобство на правителството хиляди семейства бяха разделени. Всеки чернокож трябваше да носи bewyshoek, който бе повече от паспорт, кръщелно, трудова книжка, данъчна квитанция, накъсо документ, който предопределяше живота му. Бунтовете в Южна Африка зачестиха и полицията жестоко ги потушаваше, от време на време Кейт четеше във вестниците за саботажи и вълнения и винаги на първо място се споменаваше името на Банда. Независимо от възрастта си той още беше водач на нелегалното движение. Разбира се, че ще се бори за народа си, мислеше си Кейт, това е в кръвта му.

Отпразнува петдесет и шестия си рожден ден сама с Тони в къщата на Пето Авеню. „Този хубав двадесет и четири годишен мъж на масата срещу мен не може да е мой син. Аз съм прекалено млада.“ А той вдигаше наздравица в нейна чест.

— За м-моята невероятна м-майка. Честит р-рожден ден!

— Трябваше да кажеш на моята невероятна стара майка. — „Колко ли скоро ще се оттегля — продължи наум мисълта си Кейт. — Но синът ми ще заеме мое място. Моят син!“

По нейно настояване Тони се беше преместил в къщата на Пето Авеню.

— Прекалено голяма е, за да се мотая в нея — каза майката. — Ще се настаниш в източното крило и ще имаш необходимата ти самостоятелност.

За Тони беше по-лесно да отстъпи, отколкото да спори.

Те с Кейт закусваха заедно всяка сутрин и неизменната тема беше „Кругър-Брент“. Тони се удивляваше как майка му може така да се вживява за нещо без физиономия и душа — аморфна купчина от сгради, машини и отчети. „Къде се крие магията?“ При безбройните тайни, които светът трябваше да разгадае, защо човек предпочиташе да пропилява целия си живот в трупане на безкрайни богатства и на безгранична власт? Тони не разбираше майка си, но я обичаше. И се опита да живее според очакванията й.

 

 

Полетът с „Пан Американ“ от Рим до Ню Йорк бе спокоен. Тони харесваше тази авиокомпания с приятно и коректно обслужване. Щом самолетът излетя, той се зае с отчетите за задграничните покупки, пропусна вечерята и не обърна внимание на стюардесата, която настойчиво му предлагаше напитки, възглавници или каквото би могло да се хареса на техния привлекателен пътник.

— Благодаря, госпожице. Така ми е добре.

— Ако има нещо, господин Блакуел…

— Благодаря ви.

До него седеше жена на средна възраст и четеше модно списание. Щом обърна страницата, Тони случайно хвърли поглед и замръзна. Там имаше снимка на манекенка с бална рокля. Беше Доминик. Нямаше никакво съмнение. Ето ги високите, деликатни скули, наситенозелените очи и разкошната руса коса. Пулсът на Тони се учести.

— Извинете — обърна се той към жената до него. — Мога ли да взема тази страница?

Рано на другата сутрин Тони се обади в магазина за дамско облекло, научи името на тяхната рекламна агенция и звънна по телефона.

— Опитвам се да открия една от вашите манекени — каза той на телефониста. — Бихте ли могли…

— Един момент, моля. Какво обичате? — Чу се мъжки глас.

— Видях снимка в таз месечния брой на списание „Вог“. Една манекенка с бална рокля за магазините „Ротман“. Към вас ли се води?

— Да.

— Бихте ли ми казали името на агенцията, за която работи?

— Сигурно е агенция „Карлтън Блесинг“.

Мъжът даде на Тони телефонния номер. След минута той разговаряше с някаква жена от агенция „Блесинг“.

— Опитвам се да открия една от вашите манекенки — каза той. — Доминик Масон.

— Съжалявам. Нямаме навика да даваме лична информация.

И затвори.

Тони остана загледан в слушалката. Все имаше някакъв начин да се свърже с Доминик. Той влезе в кабинета на Брад Роджърс.

— Добро утро, Тони. Кафе?

— Не, благодаря. Брад, чувал ли си за агенцията за манекени „Карлтън Блесинг“?

— Струва ми се, че да. Тя е към нас.

— Какво?

— Към един от нашите филиали е.

— Кога сме я купили?

— Преди няколко години. Точно когато ти дойде да работиш в компанията. Защо?

— Опитвам се да открия една от техните манекенки, с която сме стари приятели.

— Няма проблеми. Ще се обадя и…

— Остави. Ще го направя аз. Благодаря, Брад.

У него се разпалваше някакво предчувствие.

 

 

Късно същия следобед Тони отиде в кантората на агенция „Карлтън Блесинг“, каза си името и след минута седеше в кабинета на президента, някой си господин Тилтън.

— Каква чест за нас, господин Блакуел! Надявам се, че няма проблеми. Печалбите ни за последното тримесечие…

— Не се притеснявайте. Интересувам се от една от вашите манекенки, Доминик Масон.

Лицето на Тилтън светна.

— Тя се оказа от най-добрите. Майка ви има набито око.

Тони помисли, че не го е разбрал.

— Моля?

— Майка ви лично помоли да наемем Доминик. Влизаше в сделката, когато „Кругър-Брент“ купи агенцията. Всички документи са в картотеката. Ако се интересувате…

— Не. — Тони не схващаше смисъла на онова, което бе чул. „Защо е трябвало майка ми?…“ — Бихте ли ми дали адреса на Доминик, ако обичате.

— Разбира се, господин Блакуел. Днес тя има ревю във Върмонт и ще се върне утре следобед — каза той, след като погледна графика на бюрото си.

 

 

Тони чакаше пред блока на Доминик, когато един черен форд спря и тя слезе от колата. С нея беше едър, атлетично сложен мъж, който носеше куфара й. Щом видя Тони, Доминик замръзна на място.

— Тони! Господи! Какво… какво правиш тук?

— Трябва да говоря с теб.

— Някой друг път, приятелче — каза атлетът. — Днес следобед сме заети.

Тони дори не го погледна.

— Кажи на приятеля си да се разкара.

— Хей! Кой, по дяволите, си въобразяваш, че…

— Моля те, Бен, върви. Ще ти се обадя довечера.

Той се поколеба за момент, после сви рамене.

— Добре!

Гневно изгледа Тони, върна се в колата и потегли.

— Защо не влезеш? — обърна се Доминик към Тони.

Апартаментът беше голям, двуетажен, с бели килими и пердета и модерни мебели. Сигурно струваше цяло състояние.

— Добре я караш — каза Тони.

— Да. Имах късмет. — Доминик нервно подръпваше с пръсти блузата си. — Ще пийнеш ли нещо?

— Не, благодаря. След като напуснах Париж, се опитах да се свържа с теб.

— Преместих се.

— Чак в Америка?

— Да.

— Как намери работа в агенция „Карлтън Блесинг“?

— Аз… по реклама във вестника — неуверено обясни тя.

— Кога за пръв път се срещна с майка ми, Доминик?

— Аз… в твоя апартамент в Париж. Помниш ли?

— Край на игрите — прекъсна я Тони. Усети как в него се надига дива ярост. — Всичко свърши. Никога в живота си не съм удрял жена, но ако ми кажеш още една лъжа, аз ти обещавам, че лицето ти повече няма да става за снимки.

Доминик понечи да каже нещо, но гневът в очите на Тони я спря.

— Ще ти задам още веднъж въпроса. Кога за пръв път се срещна с майка ми?

Този път тя отговори без колебание:

— Когато те приеха в училището за изящни изкуства. Майка ти ми уреди да работя там като модел.

На него му се доповръща, но се насили да продължи:

— Така, че да те срещна ли?

— Да, аз…

— И ти плати да ми станеш любовница и да се преструваш, че ме обичаш, нали?

— Да. Беше точно след войната… беше ужасно. Нямах пари. Не разбираш ли? Но, Тони, повярвай ми, аз те обичах. Наистина те обичах!…

— Отговаряй само на въпросите ми.

Свирепите нотки в гласа му я уплашиха. Пред нея стоеше човек, мъж, способен на всякаква грубост и насилие.

— Защо беше нужно това?

— Майка ти искаше да те наблюдавам.

Той си помисли за нежността и любовта на Доминик — купени и платени по благоволение на майка му — и му призля от срам. През цялото време е бил марионетка, направлявана и манипулирана от майка си. Майка му никога не бе давала пет пари за него. Единственото, което имаше значение за нея, беше компанията. Тони хвърли последен поглед на Доминик, обърна се и залитайки, излезе. Тя погледна след него с очи, премрежени от сълзи, и си помисли: „Не те излъгах, че съм те обичала, Тони. В това не излъгах“.

 

 

Кейт беше в библиотеката, когато Тони влезе много пиян.

— Г-говорих с Д-доминик — каза й той. — Вие сигурно чудесно сте се забавлявали и сте се присмивали зад гърба ми.

Кейт изпита внезапна тревога.

— Тони…

— Отсега нататък да не си посмяла да се месиш в личния ми живот. Чу ли?

Той се обърна и се затътри към вратата.

Кейт го наблюдаваше как се отдалечава и изведнъж усети, че я обзема лошо предчувствие.