Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (8)

Глава 7: Сламчо

Време е да представим нов герой от нашата история за другия свят. Е, „нов герой“ не е съвсем точно казано. Срещали сме го и преди, на опашката пред гише „Информация“ в полицейския участък. Беше там поради множеството извършени кражби: Сламчо Челюстокопач, джуджето клептоман. Съмнителна личност дори по понятията на Артемис Фоул, макар че повествованието вече изобилства откъм личности без морал.

Роден в типично семейство на джуджета пещерняци, Сламчо отрано бе решил, че минното дело не е за него и че трябва да намери приложение на способностите си другаде, а именно в копаене на тунели и влизане с взлом — предимно второто — в домовете на Калните създания. Разбира се, трябваше да плати за това със загуба на магическите си сили. Домовете бяха неприкосновени. Ако някой нарушеше това правило, трябваше да бъде подготвен за последиците. Сламчо нямаше нищо против. И без това магията не го вълнуваше. В мините нямаше особена необходимост от нея.

Няколко века нещата му вървяха доста добре и той успя да създаде сравнително доходен подземен бизнес. До момента, в който се опита да продаде Чашата на Джулс Раймет на полицейски агент под прикритие. Оттогава късметът го напусна и до наши дни беше арестуван около двадесет пъти. Беше прекарал общо 300 години в непрекъснато влизане и излизане от затвора.

Сламчо имаше изумителен апетит към копаенето на тунели. За незапознатите с механизмите на копаене на тунели ще се постарая да ги разясня, така че да изглеждат максимално вкусно. Подобно на някои представители на влечугите мъжките джуджета могат да откачат челюстите си, което им позволява да погълнат няколко килограма пръст в секунда. Този материал се разгражда чрез свръхактивен метаболизъм — организмът поема полезните минерали и… изхвърля останалото както си е. Прекрасно.

Сега Сламчо гниеше в каменна килия в централния затвор. Или поне се стараеше да изглежда като невъзмутимо гниещо в затвора джудже. Всъщност му трепереха мартинките с метални планки на върховете.

В момента войната между гоблините и джуджетата беше в разгара си, а някакъв гениален елф полицай бе намерил за уместно да го сложи в една килия с банда откачени гоблини. Може би по недоглеждане. Но по-вероятно беше да е отмъщение за това, че се бе опитал да пребърка джобовете на арестувалия го полицай.

— Ей, джудже — зъбеше му се малоумен гоблин, целият в брадавици и татуировки, — как така още не си прогризал тунел, та да избягаш от тук?

Сламчо почука по стената.

— Здрав камък.

Гоблинът се разсмя.

— Е, и какво? Не ще да е по-здрав от главата ти.

Приятелчетата му избухнаха в смях. Сламчо се присъедини към тях. Реши, че така е по-добре. Но сгреши.

— На мен ли се смееш, джудже?

Смехът на Сламчо секна.

— С теб — поправи той. — Смея се с теб. Тази шега за главата беше много смешна.

Гоблинът започна да се приближава към него, докато между мазния му нос и носа на джуджето остана един сантиметър разстояние.

— Гледаш ме отвисоко, а, джудже?

Сламчо преглътна и захвана да пресмята. Ако сега разкачеше челюстите си, може би щеше да погълне гоблина, преди останалите да се усетят. Но гоблините бяха пагубни за стомашно-чревния тракт. Бяха прекалено костеливи.

Противникът му призова магическите си сили и около юмрука му се образува огнено кълбо.

— Попитах те нещо, дебелако.

Сламчо усети как всяка потна жлеза по тялото му мигновено се отприщва. Джуджетата не обичаха огъня. Не обичаха дори да мислят за огън. За разлика от останалите обитатели на феиния свят, те нямаха желание да живеят на земната повърхност. Беше твърде близо до слънцето. Каква ирония за някого, който върти бизнес с крадените вещи на Калните създания!

— Н-не е нужно да правиш така — запъна се той. — Аз само опитах да се държа приятелски.

— Приятелски! — подигравателно повтори покритият с брадавици гоблин. — Твоето племе не знае какво значи тази дума. Всичките сте страхливци, които забиват нож в гърба!

Сламчо кимна дипломатично.

— Известно е, че сме малко склонни към предателство.

— Малко склонни към предателство! Малко склонни към предателство! Брат ми Слуз беше нападнат от шайка джуджета, дегизирани като купчини тор! Още е в кома!

Сламчо кимна състрадателно.

— А, старият номер с купчините тор. Безобразие. Това е една от причините да страня от Братството.

Гоблинът завъртя огненото кълбо между пръстите си.

— Има две неща под този свят, които не мога да понасям.

Сламчо бе обзет от предчувствие, че всеки момент ще научи кои са те.

— Едното е смрадливо джудже.

Дотук нямаше изненади.

— И второто е предател на собственото си племе. А от това, което чувам, ти спадаш и към двата вида.

Сламчо се усмихна едва забележимо.

— Просто късмет.

— Късметът няма нищо общо. Съдбата те изпраща в ръцете ми.

В друг ден Сламчо вероятно би изтъкнал, че по същество късмет и съдба са едно и също. Но не и днес.

— Обичаш ли огъня, джудже?

Сламчо поклати отрицателно глава.

Физиономията с брадавиците се ухили.

— Не е ли жалко? Защото ей сега ще натикам това огнено кълбо в гърлото ти.

Джуджето преглътна с мъка. Типично за Братството на джуджетата. Какво мразеха всички джуджета? Огън. Кои бяха единствените създания, способни да правят огнени кълба? Гоблините. И с кого джуджетата бяха повели война? Просто като фасул.

Сламчо отстъпи към стената.

— Внимавай. Всички можем да хвръкнем във въздуха.

— Ние — не — усмихна се лицето с брадавиците и смръкна огненото кълбо в големите си ноздри. — Напълно огнеупорни сме.

Сламчо беше съвсем наясно какво ще стане по-нататък. Често беше виждал такива неща в затънтените тунели. Група гоблини причакваха някое заблудено джудже, притискаха го до стената и после водачът им духваше огън право в лицето му. Ноздрите на гоблина трепнаха и той се приготви да издуха вдишаното огнено кълбо. Сламчо се сви от страх. Имаше само една възможност. Гоблините бяха допуснали груба грешка. Бяха забравили да вържат ръцете му.

Гоблинът пое дъх през устата, след това я затвори. Така създаваше по-силен тласък за огнения поток. Отметна глава назад, насочи носа си към джуджето и духна. Сламчо светкавично вдигна палци и запуши ноздрите на противника си. Отвратително, вярно е, но определено е за предпочитане пред това да станеш на кебап.

Огненото кълбо нямаше откъде да излезе. То се блъсна в палците на Сламчо и рикошира обратно в главата на гоблина. Слъзните канали оказаха най-малко съпротивление и пламъците, компресирани потоци със силно напрежение, изригнаха точно под очите на гоблина. Огънят полетя нагоре и запълзя по тавана на килията.

Сламчо свали палците си, бързо ги избърса и ги пъхна в устата си, като остави естественият балсам на слюнката му да започне оздравителния процес. Разбира се, ако още притежаваше магически сили, щеше просто да си пожелае обгорените палци да се оправят. Но това беше цената, която трябваше да плати за престъпния си живот.

Покритият с брадавици гоблин не изглеждаше никак добре. От всяко отвърстие на главата му излизаше дим. Колкото и огнеупорни да бяха гоблините, блуждаещото огнено кълбо здравата бе ожулило проводите му. Той се олюляваше като водорасло, след което падна по очи върху бетонния под. Нещо изхрущя. Вероятно големият му нос.

Останалите от бандата не реагираха благосклонно.

— Вижте какво направи с шефа!

— Смрадлив дебелак!

— Хайде да го опечем!

Сламчо отстъпи още назад. Надяваше се останалите гоблини да се уплашат, след като лидерът им е изваден от строя. Но очевидно не беше така. Макар че бе противно на природата му, джуджето нямаше друг избор, освен да атакува.

Сламчо откачи челюстта си и се хвърли напред, като сключи зъби около главата на най-близкия гоблин.

— Ау, пусни ме! — изкрещя жертвата и викът му отекна в устата на джуджето. — Пусни ме или д’уга’ите ми сте те опъ’лят!

Останалите замръзнаха на място, несигурни в следващите си действия. Разбира се, всички бяха виждали какво могат да направят кътниците на джудже с главата на гоблин. Гледката не беше приятна.

Всички стиснаха огнени кълба в юмруците си.

— П’едуп’ежда-ам те!

— Не можеш да сдъвчеш всички ни, дебелако.

Сламчо едва устоя на желанието да стисне челюсти. Това е най-силният инстинкт при джуджетата, генетична памет от ровенето на тунели хилядолетия наред. Фактът, че гоблинът се гърчеше и извиваше в устата му, не помагаше. Джуджето не разполагаше с много възможности за избор. Бандата се приближаваше, а то бе безпомощно с пълна уста. Беше време за закуска, да ме прощавате за израза.

Изведнъж вратата на килията издрънча и се отвори. В тясното помещение нахлу цял отряд полицаи, ако можеше да се съди по първото впечатление. Сламчо усети на слепоочието си хладния допир на оръжейно дуло.

— Изплюй затворника — заповяда нечий глас.

Сламчо с готовност се подчини. Плувналият в слюнка гоблин се строполи на пода.

— Вие, гоблините! Угасете огньовете.

Огнените кълба угаснаха едно след друго.

— Не беше по моя вина — оплака се Сламчо и посочи осеяното с брадавици лице, изкривено от спазъм на гадене. — Той ме предизвика.

Офицерът прибра оръжието в кобура и извади чифт белезници.

— Не ме интересува какво става помежду ви — каза той, обърна Сламчо и му закопча белезниците. — Ако зависеше от мен, щях да ви затворя всичките в голяма обща килия и след седмица да дойда да почистя. Но началникът Кореноплод иска да те види незабавно на повърхността.

— Незабавно?

— Веднага, ако не и по-бързо.

Сламчо познаваше Кореноплод. Началникът носеше отговорност за няколко от престоите му в затворническия хотел. Щом старият Юлиус искаше да го види, със сигурност не ставаше дума за питиета и сладки приказки.

— Сега? Но сега е ден. Ще изгоря.

Полицаят се засмя.

— Там, където отиваш, няма дневна светлина, приятелче. Там, където отиваш, не е нито ден, нито нощ.

 

 

Кореноплод чакаше джуджето от вътрешната страна на портала на отцепения район. Този портал беше поредното изобретение на Вихрогон. Феите можеха да влизат и излизат от времевото поле, без да влияят на променения поток на времето вътре. На практика това означаваше, че въпреки шестте часа, необходими за качването на Сламчо до повърхността, той бе доставен в района само секунди след заповедта на Кореноплод за изпращането му.

Сламчо за пръв път попадаше във времево поле. Той стоеше и гледаше как животът извън блестящия купол тече с ускорени темпове. Колите хвърчаха с невъобразимо висока скорост, а облаците се носеха в небето, сякаш тласкани от бурна вихрушка.

— Сламчо, малък подлец такъв! — изрева Кореноплод. — Вече можеш да свалиш този костюм. Полето е с ултравиолетови филтри, или поне така ми казаха.

На пункт П1 джуджето получи затъмнен костюм. Макар и да имаха дебела кожа, всички джуджета бяха крайно чувствителни към слънчева светлина и изгаряха за по-малко от три минути. Сламчо с усилие се измъкна от плътно прилепналия костюм.

— Радвам се да те видя, Юлиус.

— За теб съм подполковник Кореноплод.

— Вече си подполковник. Чух за това. Сигурно е писарска грешка, а?

Кореноплод сдъвка пурата си на каша.

— Нямам време да слушам обидите ти, затворник. И единствената причина още да не съм те сритал в задника е, че точно в момента имам работа за теб.

Сламчо се намръщи.

— „Затворник“? Както знаеш, Юлиус, аз си имам име.

Кореноплод приклекна до нивото на джуджето.

— Не знам в какъв измислен свят живееш, затворник, но в реалността ти си престъпник, а моята работа е да ти вгорча живота колкото може повече. Така че ако очакваш любезности само защото съм свидетелствал срещу теб около петнадесет пъти, забрави!

Сламчо потърка китките си там, където белезниците бяха оставили червени следи.

— Добре, подполковник. Няма защо да се палите толкова. Аз не съм убиец, както знаете, а само дребен крадец.

— От онова, което чувам, за малко да претърпиш еволюция зад решетките.

— Вината не беше моя. Нападнаха ме.

Кореноплод пъхна нова пура в устата си.

— Хубаво, както и да е. Просто върви след мен и не кради нищо.

— Слушам, подполковник — невинно отвърна Сламчо. Нямаше нужда да краде повече. Вече беше отмъкнал пропуска на Кореноплод за времевото поле, когато началникът бе допуснал грешката да се наведе над него.

Пресякоха улицата и минаха през обръча на Изтеглянето.

— Виждаш ли онова имение?

— Кое имение?

Кореноплод се обърна и го изгледа.

— Нямам време за това, затворник. Почти половината от лимита ми изтече. След още няколко часа един от най-добрите ми офицери ще бъде погълнат от син облак!

Сламчо сви рамене.

— Не ме е грижа. Аз съм само престъпник, забравихте ли? Между другото, знам какво искате да направя и отговорът ми е „не“.

— Още не съм те питал.

— Ясно е като бял ден. Аз съм крадец, който влиза с взлом. Това е къща. Вие не можете да влезете, защото ще загубите магическите си сили, но моите вече са ме напуснали. Просто като две и две.

Кореноплод изплю пурата си.

— Нямаш ли поне малко чувство за граждански дълг? Целият ни начин на живот е поставен на карта.

— Не и моят начин на живот. Феин затвор, човешки затвор — за мен е едно и също.

Началникът се замисли.

— Добре, жалко създание. Петнадесет години по-малко.

— Искам амнистия.

— Мечтай си, Сламчо.

— Ни повече, ни по-малко.

— Седемдесет и пет години лек режим. Ни повече, ни по-малко.

Сламчо се престори, че мисли. Седемдесет и пет годишната присъда беше само на хартия — той така или иначе щеше да избяга.

— В отделна килия?

— Да, да. В отделна килия. Е, сега ще го направиш ли?

— Е, добре, Юлиус. Щом е за теб.

 

 

Вихрогон търсеше подходяща ирисова камера.

— Лешников цвят, ако не се лъжа. Или може би жълто-кафяв. Наистина имате поразителни очи, господин Сламчо.

— Благодаря, Вихрогоне. Майка ми винаги казваше, че те са най-хубавото у мен.

Кореноплод крачеше из совалката.

— Вие не разбирате ли, че гоним срокове? Какво значение има цветът! Дай му там някаква камера.

Вихрогон бръкна с пинцета в контейнер с разтвор и извади една леща.

— Не го правим от суета, началник. Колкото по-голямо е сходството в цвета, толкова по-малко се различава от истинското око.

— Добре де, както и да е, само да приключваме.

Вихрогон хвана Сламчо за брадичката, за да не мърда.

— Готово. Сега ще бъда с вас през целия път.

Кентавърът постави миниатюрен цилиндър в гъстите косми, които стърчаха от ухото на джуджето.

— Вече имаме и аудиовръзка. В случай, че се наложи да викате за помощ.

Джуджето се усмихна кисело.

— Простете за недоверието, но мисля, че винаги съм се справял по-добре сам.

— Ако смяташ, че седемнадесет присъди са добро постижение… — пошегува се Кореноплод.

— О-хо, сега имаме време за шеги, така ли?

Началникът го сграбчи за рамото.

— Прав си. Нямаме. Да вървим.

Той повлече Сламчо през тревната площ към черешовите дървета.

— Искам да прокопаеш тунел от тук и да разбереш откъде този Фоул знае толкова много за нас. Може би има някакви приспособления за наблюдение. Каквото и да е, унищожи го. Ако е възможно, намери капитан Бодлива Зеленика и виж какво можеш да направиш за нея. Ако е мъртва, поне ще можем да пуснем биологична бомба.

Сламчо огледа терена.

— Не ми харесва.

— Какво не ти харесва?

— Особеностите на терена. Надушвам варовик. Солидни каменни основи. Може да се окаже, че няма достъп до къщата.

Вихрогон дотича в тръс.

— Сканирах района. Оригиналната структура лежи изцяло върху камък, но някои от по-късните пристройки стигат до глина. Винарската изба в южното крило като че ли има дървен под. Едва ли е проблем за някого с челюсти като вашите.

Сламчо реши да го приеме по-скоро като безпристрастно излагане на факти, отколкото като обида. Той отвори задния капак на работните си панталони.

— Добре. Отдръпнете се.

Кореноплод и останалите полицаи се втурнаха да се крият, но Вихрогон, който никога не беше виждал джудже да копае тунел, реши да остане и да погледа.

— Късмет, Сламчо.

Джуджето откачи челюстта си.

— Бла’ода’я — избоботи то и се наведе, готово за старт.

Кентавърът се огледа.

— Къде са всички…

Така и не успя да довърши, защото една купчина наскоро погълната и още по-наскоро рециклирана глина се залепи на лицето му. Докато успее да избърше очите си, Сламчо се беше изгубил в прясно пробитата дупка, а сред черешовите дървета се разнасяше неудържим смях.

 

 

Сламчо пое по една глинеста жила през вулканична гънка в камъка. Хубава консистенция, нямаше много свободни камъни. Имаше изобилие от насекоми. Те бяха особено полезни за силни и здрави зъби — най-важният атрибут на едно джудже, първото нещо, което се гледаше при избор на брачен партньор. Сламчо започна да копае близо до варовика, като коремът му почти се опираше в камъка. Колкото по-дълбок беше тунелът, толкова по-малък беше шансът за случайно излизане на повърхността. В днешно време се изискваше по-голяма предпазливост, при толкова много сензори за движение и противопехотни мини. Калните създания правеха какво ли не, за да защитят имуществото си. И както се оказваше, не без основание.

Сламчо усети силни вибрации отляво. Зайци. Джуджето установи местоположението им с биологичния си компас. Винаги беше полезно да се знае къде се навъртат диви животни. Той заобиколи зайчарника и продължи да върви покрай границите на имението, като описа продълговат клуп с посока северозапад.

Не беше трудно да се установи мястото на избите с вино. Векове наред винената утайка се бе просмуквала през пода и бе предала на пръстта отдолу характера на виното. Той беше самотен, ненатрапчив. Имаше едва доловима плодова жилка, не толкова осезаема, че да повлияе на букета му. Несъмнено бе вино за специални случаи, от онези, които стояха на най-долния ред. Сламчо се оригна. Глината беше хубава.

Джуджето обърна острите си зъби нагоре и започна да гризе дъските на пода. Вмъкна се през нащърбената дупка и изхвърли от панталоните си последната купчина рециклирана пръст.

Намираше се в приятно тъмно помещение, идеално за зрението на едно джудже. Хидролокаторът му засече непокрит отвор в пода. Още метър вляво и щеше да се озове в огромна бъчва с италианско червено вино.

Сламчо закачи челюстта си и с леки стъпки се приближи към стената. Долепи ухо като раковина до червените тухли. За миг остана напълно неподвижен, заслушан във вибрациите на къщата. Силно нискочестотно бръмчене. Някъде имаше генератор и изобилие от проводници, по които течеше електричество.

Чуваха се и стъпки. Много нагоре. Може би на третия етаж. И някъде наблизо. Звук като от удар. По метал или бетон. Още един удар. Някой строеше нещо. Или рушеше.

Нещо пробяга покрай крака му. Сламчо инстинктивно го смачка. Беше паяк. Просто паяк.

— Извинявай, малки приятелю — каза той на сивото петно. — Малко съм изнервен.

Разбира се, стълбището беше дървено. Ако се съдеше по миризмата, поне на един век. Такива стълби скърцаха само като ги погледнеш. Вършеха по-добра работа за прогонване на крадци от всякакви фалшиви подови плочки. Сламчо тръгна нагоре по края на стълбището, като поставяше единия си крак пред другия. Точно покрай стената дървото имаше най-добра опора и най-малко скърцаше.

Не беше толкова просто, колкото изглежда. Стъпалата на джуджетата са предназначени за груба работа, не за балет, нито за балансиране върху дървено стълбище. Въпреки това Сламчо стигна до вратата без произшествия. Един-два пъти дървото изскърца лекичко, но не толкова, че звукът да бъде уловен от човешко ухо или хардуер.

Вратата беше заключена, естествено, но това едва ли можеше да бъде такава пречка, каквато изглежда на пръв поглед, за едно джудже клептоман.

Сламчо зарови ръка в брадата си и отскубна от нея един дебел косъм. Космите на джуджетата коренно се отличават от тези на хората. Брадата и косата на Сламчо представляваха всъщност матрица от антени, които му помагаха да се ориентира и да избягва опасностите под земята. След като беше изваден от пората си, косъмът моментално застина неподвижно като при трупно вкочанясване. Сламчо огъна края му няколко секунди преди да стане съвсем твърд. Получи се идеален шперц.

Едно бързо движение — и ключалката щракна. Имаше само две брави. Никаква предпазливост. Типично за хората — никога не очакваха да ги нападнат отдолу. Сламчо стъпи на паркета в коридора. Цялата къща миришеше на пари. Тук можеше да натрупа цяло състояние, стига само да разполагаше с време.

Точно под напречната греда на вратата имаше камери. Бяха разположени с вкус, в естествените сенки по ъглите. Но вършеха и работа. Сламчо поспря за малко, за да потърси слабото място в системата. Три камери в коридора. Завъртаха се на всеки деветдесет секунди. Нямаше откъде да мине.

— Можеш да поискаш помощ — обади се глас в ухото му.

— Вихрогоне?

Сламчо насочи окото с лещата към най-близката камера.

— Можеш ли да измислиш нещо? — прошепна той.

Чу се тракане по клавиатура и изведнъж дясното му око се раздвижи като обектив на камера.

— Хитро — тихо отбеляза Сламчо. — Трябва да си потърся такова нещо.

В малката слушалка запращя гласът на Кореноплод:

— Няма начин, затворник. Те са само за държавните служби. Пък и какво ще правиш с такава камера в затвора? Ще гледаш по-отблизо отсрещната стена?

— Голям шегаджия си, Юлиус. Какъв е проблемът? Да не би да завиждаш, че аз успявам там, където ти се провали?

Кореноплод понечи да изругае, но Вихрогон го прекъсна.

— Добре, видях. Проста видеосистема. Дори не е дигитална. С помощта на нашите сателитни чинии ще предавам на всяка камера запис от последните десет секунди. Така ще спечелиш няколко минути.

Сламчо притеснено запристъпя от крак на крак.

— Колко време ще отнеме? Знаеш, че тук съм малко на открито.

— Вече започна — отговори Вихрогон. — Така че тръгвай.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Елементарна електроника. Играя си с човешките системи за наблюдение още от детската градина. Просто трябва да ми имаш доверие.

„По-скоро бих се доверил на банда човеци, ако ми кажат, че няма да изтребват даден животински вид до изчезване, отколкото да повярвам на полицейски консултант“ — помисли си Сламчо. Но на глас каза:

— Добре. Тръгвам. Правя обиколка и излизам.

Той запълзя по коридора. Дори ръцете му се плъзгаха напред като змии и опипваха въздуха така, сякаш можеха да го задържат над земята. Каквото и да беше направил онзи кентавър, то очевидно вършеше работа, тъй като по стълбите не се мяркаха разтревожени Кални създания с оръжия, заредени с барут.

Стълбите. Ах, стълбите! Сламчо обожаваше стълби. Те бяха като тунели, които някой предварително бе прокопал. Според него най-апетитната плячка винаги се намираше на върха на стълбището. И какво стълбище! Боядисан дъб, с разкошна резба, която обикновено се свързваше с XVIII век или с приказно богатство.

Сламчо потърка с пръст едно от украсените с резба перила. Тук очевидно бяха налице и двете.

Но нямаше време да се отплесва. Стълбището нямаше дълго да остане пусто, особено след като къщата беше обсадена. Кой знае колко зажаднели за кръв Кални създания се криеха зад всяка врата и с радост биха прибавили глава на джудже към колекцията си от ловни трофеи, окачени по стените.

Сламчо тръгна нагоре предпазливо, готов за всякакви изненади. Дори здравите дъбови дъски скърцаха. Вървеше по края, като внимаваше да не стъпва на постланата пътека. От осмата си присъда джуджето бе научило, че под дебелите антикварни килими не е трудно да се скрие капан.

Когато стигна до горе, главата още стоеше здраво на раменете му. Но сега назряваше друг проблем. Поради бързината, с която протича храносмилането при джуджетата, процесът може да бъде доста експлозивен. Неотъпканата пръст в имението Фоул беше богата на въздух и голяма част от него бе попаднала в хранопровода на Сламчо заедно с почвата и минералите. Сега този въздух искаше да излезе.

Етикетът на джуджетата повеляваше газовете да се освобождават още в процеса на копаене на тунела, но Сламчо бе решил, че няма време за добри маниери. Сега съжаляваше, че не се е освободил от газовете още в затворническата килия. Проблемът при джуджетата беше, че газовете не се движеха нагоре, само надолу. Представете си, ако можете, катастрофалните последици от хълцане след храносмилане на купчина глина. Пълно задръстване на системата. Доста неприятна гледка. Затова анатомията на джуджетата се грижеше всички газове да слизат надолу и по този начин да подпомагат изхвърлянето на непреработената глина. Разбира се, има и по-прост начин за обясняване на процеса, но той може да се използва в книги само за възрастни.

Сламчо обхвана корема си с ръце. По-добре беше да излезе навън. Ако го направеше вътре, както стоеше на стълбищната площадка, прозорците можеха да се счупят. Той затътри крака по коридора и се мушна в първата врата, която му попадна.

Вътре имаше още камери. Всъщност много повече отпреди. Сламчо ги разгледа. Четири се въртяха и обхващаха партера отгоре, но другите три бяха неподвижни.

— Вихрогоне? Там ли си? — прошепна джуджето.

— Не! — отвърна кентавърът с типичния си саркастичен тон. — Имам много по-интересни неща за вършене от това да се тревожа за упадъка на цивилизацията ни.

— Да, благодаря ти. Нека фактът, че животът ми е в опасност, не влияе на веселото ти настроение.

— Ще се постарая да го запазя.

— Имам предизвикателство за теб.

Вихрогон мигновено се заинтригува.

— Наистина? Слушам те.

Сламчо обърна поглед към неподвижните камери, полускрити в спираловидната резба на напречната греда над вратата.

— Искам да разбера накъде гледат тези три камери. Съвсем точно.

Вихрогон се засмя.

— Това не е никакво предизвикателство. Такива стари видеосистеми излъчват слабо йонно лъчение. То е невидимо за невъоръжено око, разбира се, но твоята ирисова камера го улавя.

Хардуерът в окото на Сламчо затрептя и образува искра.

— Ау!

— Извинявай. Слаб електрически заряд.

— Да беше ме предупредил!

— После ще те гушна, бебчо. Мислех че вие, джуджетата, сте по-издръжливи.

— Издръжливи сме. Ще ти го демонстрирам, като се върна.

Гласът на Кореноплод прекъсна заяждането.

— На никого нищо няма да демонстрираш, затворник, освен как работи тоалетната в килията ти. Е, какво виждаш?

Сламчо отново огледа помещението с йоночувствителното си око. Всяка камера излъчваше слаб йонен сноп, подобен на лъчите на залязващо слънце. Те бяха обърнати към портрет на Артемис Фоул старши.

— Не зад картината! О, моля те!

Сламчо долепи ухо до стъклото върху портрета. Никакво електричество. Значи нямаше алармена сигнализация. За да се увери, той подуши рамката. Не беше пластмасова, нито медна. Дърво, стомана и стъкло. Малко олово в боите. Джуджето пъхна нокът между стъклото и рамката и дръпна. Картината се надигна без усилие. От едната страна на портрета имаше панти. Отзад — също. Сейф.

— Това е сейф — каза Вихрогон.

— Знам, идиот такъв. Опитвам да се съсредоточа! Ако искаш да помогнеш, кажи ми комбинацията.

— Няма проблем. О, между другото, предстои още един малък електрически шок. Може би бебчето ще поиска да лапне палеца си за успокоение?

— Вихрогоне, ще… Ау-у-у!

— Да. Това са рентгеновите лъчи.

Сламчо погледна сейфа. Невероятно. Можеше да вижда през вратата. Резетата и ключалките се открояваха невероятно отчетливо. Той духна на косматите си пръсти, за да ги сгрее, и набра комбинацията. След секунди сейфът се отвори.

— О! — възкликна джуджето разочаровано.

— Какво има?

— Нищо. Само човешки пари. Нищо ценно.

— Остави ги — нареди му Кореноплод. — Потърси в друга стая. Върви.

Сламчо кимна. Друга стая. Преди да е свършило времето. Но нещо го смущаваше. Ако това хлапе беше толкова хитро, защо бе поставило сейфа зад картина? Това беше такова клише! Никак не се връзваше с поведението му. Не. Нещо не беше наред. Като че ли се опитваха да ги измамят.

Сламчо затвори сейфа и намести портрета обратно на мястото му. Той се залюля на пантите плавно, лек като перце. Лек като перце! Джуджето отново отвори картината. И пак я постави на мястото й.

— Затворник! Какво правиш?

— Млъкни, Юлиус! Искам да кажа, запазете спокойствие, подполковник.

Сламчо разгледа профила на рамката. Беше малко по-дебела от нормалното. Всъщност доста по-дебела. Дори без рамката, на която бе опънато платното. Пет сантиметра. Той прокара нокът по задната й част и я повдигна, за да открие…

— Още един сейф.

Този беше по-малък. Очевидно направен по поръчка.

— Вихрогоне. Не виждам през тази врата.

— Има оловно покритие. Оправяй се сам, нали си крадец. Покажи какво можеш.

— Типично за вас — промърмори Сламчо и долепи ухо до хладната стомана.

Завъртя ключалката, колкото да я пробва. Добра работа. Оловното покритие заглушаваше щракането, трябваше да се съсредоточи. Доколкото можеше да съди отвън, такъв малък сейф би трябвало да има най-много три резета.

Сламчо задържа дъха си и завъртя ключалката бавно, с по един зъбец. За слуха на непрофесионалист, дори при наличието на средство за усилване на звука, щраканията биха се сторили еднакви. Но за Сламчо всеки зъбец издаваше свой неповторим звук и когато един палец от механизма се залови за ключалката, щракането му се стори почти оглушително.

— Едно — прошепна той.

— Побързай, затворник. Времето ти изтича.

— Прекъсна ме, за да ми кажеш това? Сега разбирам как си станал полицейски началник, Юлиус.

— Затворник! Ще те…

Но беше безсмислено да крещи. Сламчо бе свалил слушалката и я беше пуснал в джоба си. Сега можеше да съсредоточи цялото си внимание върху непосредствената си задача.

— Две.

Отвън долетя шум. От коридора. Някой идваше. Някой с размерите на слон, ако се съдеше по силата на звука. Несъмнено това беше човекът планина, направил на пух и прах отряда по Изтеглянето. Сламчо примигна, за да прогони капка пот, попаднала в едното му око. Съсредоточи се! Съсредоточи се! Зъбците щракаха. Милиметър по милиметър. Нищо не зацепваше. Подът като че ли леко се люлееше или може би така му се струваше.

Щрак, щрак. Хайде. Хайде. Пръстите му бяха станали хлъзгави от пот, колелцето на ключалката се плъзгаше между тях. Сламчо ги избърса в кожения си жакет.

— Хайде, бебче, хайде. Подскажи ми!

Щрак. Трак.

— Да!

Сламчо завъртя ръкохватката. Не стана. Имаше още нещо, което пречеше. Той прокара пръст по металната повърхност. Ето. Мъничка грапавина. Миниатюрна ключалка, твърде малка за обикновен шперц. Време беше да приложи един трик, който бе научил в затвора. Но трябваше да побърза. Коремът му куркаше като яхния на печка, а стъпките приближаваха.

Сламчо избра един по-твърд косъм от брадата си и внимателно го пъхна в малката дупчица. Когато върхът влезе, той дръпна корена от пората му. Косъмът моментално се втвърди, като запази формата на вътрешността на ключалката. Сламчо пое дълбоко дъх и го завъртя. Бравата се отключи леко като гоблинска лъжа. Чудесно. Такива моменти почти си струваха лежането в затвора.

Джуджето клептоман отвори малката вратичка. Отлична изработка. Почти като от феина ковачница. Вратата беше лека като вафлена кора. Вътре имаше малко хранилище, а в него беше…

— О, небеса! — прошепна Сламчо.

После нещата се развиха със светкавична бързина. Силният шок от видяното се предаде на червата му и те решиха да изхвърлят насъбралия се въздух. Сламчо долови симптомите. Слабост в краката, спазми и бълбукане в червата, треперене в задните части. В няколкото оставащи секунди той грабна предмета от сейфа, приведе се и се вкопчи в коленете си за по-стабилна опора.

Задържаните газове се бяха разраснали до размерите на минициклон и не можеха повече да бъдат удържани. Затова излязоха навън. С голяма сила. Задният капак на панталоните рязко се отвори и блъсна едрия господин, който се бе промъкнал зад гърба на джуджето.

 

 

Артемис бе приковал поглед в мониторите. Това беше моментът, когато по традиция за похитителите нещата се объркваха — третата четвърт от операцията. След като дотогава всичко вървеше добре, похитителите обикновено се отпускаха, запалваха цигара, бъбреха със заложниците. И преди да се усетят, вече лежаха по очи и в главите им бяха опрени десетина дула. Но това не важеше за Артемис Фоул. Той не допускаше грешки.

Сега без съмнение феите преглеждаха записите от първите преговори и търсеха начин да проникнат в дома му. Е, такъв начин имаше. Трябваше само да го видят. Беше скрит достатъчно надълбоко, за да изглежда непреднамерено.

Възможно беше подполковник Кореноплод да измисли някоя и друга хитрина. Той беше лукав, в това нямаше съмнение. Очевидно не гледаше добре на перспективата да бъде разиграван от дете. Щеше да си отваря очите на четири.

Само при мисълта за Кореноплод Артемис потръпна. Реши отново да огледа къщата. Съсредоточи се върху мониторите.

Джулиет още стоеше в кухнята и правеше нещо на мивката. Миеше зеленчуците.

Капитан Бодлива Зеленика беше в килията си. Лежеше кротко като мъртвец. Беше престанала да блъска леглото. Може би бе сгрешил по отношение на нея. Може би не съществуваше никакъв план.

Бътлър стоеше на поста си пред килията на Зеленика. Странно. По това време трябваше да е започнал обиколката. Артемис грабна едно уоки-токи.

— Бътлър?

— База, прието. Чувам те.

— Не трябваше ли да обикаляш?

Последва пауза.

— Това и правя, Артемис. Патрулирам по главното стълбище. Наближавам стаята със сейфа. В момента ти махам.

Артемис погледна какво показват камерите от стълбището. Пусто. От всеки ъгъл. Определено нямаше прислужник, който да маха с ръка. Той се вгледа в мониторите и започна да брои наум… Ето! На всеки десет секунди се забелязваше леко трепване. На всички екрани.

— Измама! — изкрещя Артемис и скочи от стола си. — Пробутват ни запис!

В слушалката ясно се чуваше как Бътлър ускорява крачка и хуква да бяга.

— Стаята със сейфа!

Артемис усети как нещо в стомаха му се надига. Измамен! Той, Артемис Фоул, бе измамен, макар и да го беше предвидил. Немислимо! Високомерието му го бе подвело. Собственото му заслепяващо високомерие, и сега целият план можеше да се провали.

Той превключи уоки-токито на честотата на Джулиет. Сега съжаляваше, че е изключил интеркома на къщата, но той не работеше на безопасна честота.

— Джулиет?

— Прието.

— Къде се намираш в момента?

— В кухнята. Съсипвам си ноктите на рендето.

— Остави, Джулиет. Върви да нагледаш затворничката.

— Но, Артемис, морковените стърготини ще засъхнат!

— Остави ги, Джулиет! — изкрещя момчето. — Зарежи всичко и иди да видиш затворничката!

Джулиет се подчини и заряза всичко, включително уоки-токито. Сега щеше да се цупи дни наред. Много важно! Артемис нямаше време да се тревожи за накърненото его на едно момиче в пубертетна възраст. Имаше по-важни неща, за които да мисли.

Той натисна главния бутон на компютризираната система за наблюдение. Единственият му шанс да се отърве от записа беше пълно рестартиране. След няколко мига на агония мониторите трепнаха и възобновиха работата си. Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха само преди секунди.

В стаята със сейфа се суетеше гротескно създание. Очевидно беше открило тайния сейф. Не само това, а и бе успяло да отключи тайната ключалка. Поразително! Бътлър обаче го беше сгащил. Икономът се промъкваше зад създанието и всеки момент неканеният гост щеше да се намери по очи на килима.

Артемис съсредоточи вниманието си върху Зеленика. Феята беше възобновила блъскането. Тя удряше леглото в пода отново и отново, като че ли искаше… Тогава го осени една мисъл. Сякаш го бяха облели със студена вода. Ако Зеленика бе успяла незабелязано да внесе в къщата жълъд, един квадратен сантиметър земя би бил достатъчен. И ако Джулиет беше оставила вратата отключена…

— Джулиет! — закрещя той по уоки-токито. — Джулиет! Не отивай там!

Но беше безполезно. Нейното уоки-токи се въргаляше на кухненския под и Артемис можеше само безпомощно да наблюдава как сестрата на Бътлър върви към вратата на килията и мърмори нещо за морковите.

 

 

— Стаята със сейфа! — възкликна Бътлър и ускори крачка. Инстинктивното му желание беше да нахлуе вътре и да открие огън, но годините, прекарани в обучение, взеха връх. Феиният хардуер със сигурност превъзхождаше неговия и кой знае колко дула бяха насочени към вратата от другата й страна. Не, в тази ситуация предпазливостта бе най-доброто решение.

Той допря длан до дървото, като се мъчеше да долови вибрации. Нищо. Значи нямаше автомати. Бътлър обви пръсти около дръжката на вратата и леко я завъртя. С другата си ръка извади автоматичен „Зиг Зауър“ от кобура под мишницата. Нямаше време да зарежда пушката със стрели, трябваше да стреля с риск да убие.

Вратата се отвори безшумно, както беше очаквал, защото беше смазал всички панти в къщата със собствените си ръце. Пред него стоеше… Е, честно казано, не можеше да каже със сигурност какво бе това. Ако не знаеше някои неща, на пръв поглед беше готов да се закълне, че това пред него прилича чисто и просто на огромен треперещ…

И в този миг нещото избухна, като освободи потресаващо количество тунелни отпадъци право върху злополучния иконом! Сякаш го бяха ударили със сто ковашки чука едновременно. Експлозията вдигна Бътлър от земята и го залепи за стената.

И докато лежеше и усещаше как съзнанието му го напуска, той се помоли господарят Артемис да не е успял да улови този момент на монитора.

 

 

Силите на Зеленика отслабваха. Рамката на леглото тежеше близо два пъти повече от нея и ръбовете му бяха оставили зловещи следи по дланите й. Но не можеше да спре сега. Оставаше й съвсем малко.

Тя отново блъсна леглото в бетонния под. Облак сив прах се надигна спираловидно и се уви около краката й. Всяка секунда Фоул щеше да разгадае плана й и отново да й инжектира от онова лекарство. Но дотогава…

Тя стисна зъби, за да се пребори с болката и надигна леглото до височината на коленете си. Тогава го видя. Кафяво петънце сред сивия бетон. Възможно ли беше?

Капитан Бодлива Зеленика забрави за болката, пусна леглото и бързо падна на колене. Наистина имаше малко петънце пръст, което надничаше изпод бетона. Феята извади жълъда от обувката си и здраво го стисна със зачервените си пръсти.

— Връщам те на земята — прошепна тя и с мъка промуши юмрука си в малката пролука. — И искам дарбата, която ми се полага по право.

В първия миг нищо не се случи. Може би и във втория. После Зеленика усети как магията пробяга по ръката й като токов удар от електрифицирана ограда на тролова къща. Ударът я завъртя из стаята. За миг светът избликна в нестроен калейдоскоп от цветове, но когато всичко се върна по местата си, Зеленика вече не беше немощният елф от преди малко.

— Добре, господарю Фоул — тя се усмихна, докато гледаше как сините искрици на феината магия запечатват раните й. — Да видим какво ще трябва да направя, за да получа разрешението ти да напусна това място.

 

 

— Зарежи всичко — мърмореше Джулиет. — Зарежи всичко и иди да видиш затворничката — тя сръчно отметна русите кичури от рамото си. — Сигурно ме мисли за негова лична прислужница или нещо такова.

Момичето удари с длан по вратата на килията.

— Влизам, фейо, така че ако правиш нещо срамно, моля те да престанеш.

Джулиет набра комбинацията на ключалката.

— И не ти нося твоите зеленчуци и добре измити плодове. Но вината не е моя. Артемис на-сто-я да сляза…

Тя млъкна, защото никой не я слушаше. Говореше на празна стая. Джулиет изчака умът й да й предложи някакво обяснение. Нищо не й хрумваше. Накрая реши да хвърли още един поглед.

Тя колебливо пристъпи в бетонираната килия. Нищо. Само лек проблясък в мрака. Като мъгла. Може би беше от глупавите очила. Как можеш да видиш нещо, когато носиш очила с огледални стъкла под земята? Пък и бяха от 90-те, дори още не бяха станали ретро.

Джулиет погледна виновно към камерата. Само за малко, какво толкова можеше да стане? Тя повдигна рамките и завъртя очи във всички посоки.

В същия миг пред нея изникна силует. Просто пристъпи напред от въздуха. Беше Зеленика. Усмихваше й се.

— О, ти ли си? Как…

Феята я прекъсна, като махна с ръка.

— Защо не свалиш тези очила, Джулиет? Никак не ти отиват.

„Права е — помисли си Джулиет. — И какъв приятен глас! Сякаш пее цял хор. Как да спориш с такъв глас?“

— Разбира се. Сваляме пещерните очила. Страхотен глас, между другото. Можеш да ме облъчиш и всичко останало.

Зеленика реши да не се мъчи да разшифрова забележките на Джулиет. Това бе достатъчно трудно дори когато момичето контролираше напълно съзнанието си.

— А сега един простичък въпрос.

— Няма проблем.

Чудесна идея.

— Колко души има в къщата?

Джулиет се замисли. Едно и едно, и едно.

И още едно? Не. Госпожа Фоул отсъстваше.

— Трима — каза тя накрая. — Аз и Бътлър, и, разбира се, Артемис. Госпожа Фоул беше тук, но си отиде по живо по здраво, вече си отиде.

Джулиет се изкиска. Беше се пошегувала. Хубава шега.

Зеленика пое дъх, за да помоли за пояснение, но реши по-добре да не пита. Грешка, както се оказа.

— Идвал ли е още някой? Някой като мен?

Джулиет прехапа устни.

— Имаше едно дребосъче… С униформа като твоята. Не беше много сладък. Всъщност никак. Само крещеше и пушеше миризливи пури. Отвратителен тен. Червен като домат.

Зеленика едва не се усмихна. Кореноплод беше идвал лично. Преговорите несъмнено бяха пълен провал.

— И никой друг?

— Поне аз не знам. Ако пак видиш онова човече, кажи му да намали червеното месо. Направо си проси коронарна тромбоза.

Зеленика преглътна усмивката си. Джулиет беше единственото човешко същество, което бе срещала, чийто ум се избистряше под влияние на хипнозата.

— Добре. Ще му кажа. А сега, Джулиет, искам да останеш в стаята ми и каквото и да чуеш, да не излизаш навън.

Джулиет се намръщи.

— В тази стая? Толкова е скучно. Няма телевизия, няма нищо. Не може ли да отида в салона?

— Не. Трябва да останеш тук. Пък и току-що ми сложиха видеостена. С размерите на киноекран. Дават борба двадесет и четири часа в денонощие.

Джулиет едва не припадна от удоволствие. Тичешком се втурна в килията и ахна, когато въображението й започна да ражда картини.

Зеленика поклати глава. Е, каза си тя, поне един от нас е щастлив.

 

 

Сламчо разтърси задните си части, за да се освободи от всички останали частици пръст. Да можеше сега да го види майка му как хвърля кал по Калните създания. Това беше игра на думи или нещо подобно. Граматиката не му се удаваше още от училище. Нито граматиката, нито поезията. Не можеше да намери смисъла в тях. В мините само два израза имаха някакво значение: „Виж, злато!“ и „Срутване, всички навън!“ Тук нямаше скрит смисъл, нямаше рими. Джуджето закопча задния капак на панталоните си, който се беше отворил под напора на бурята, разразила се в недрата на неговите черва. Време беше да се спасява. Всяка надежда, че ще се измъкне незабелязан, го беше напуснала. В буквалния смисъл.

Сламчо извади слушалката от джоба и я закрепи здраво в ухото си. Е, не се знае, понякога дори от полицията може да има полза.

— … И когато те пипна, затворник, ще ти се прииска да беше останал долу в мините…

Сламчо въздъхна. Да, добре. Нищо ново.

Като стискаше здраво в юмрука си скъпоценното съдържание на сейфа, джуджето тръгна да се връща по същия път, по който бе дошло. За голямо негово учудване между пръчките на парапета се беше заклещил човек. Сламчо не бе ни най-малко изненадан от това, че изхвърлената от него рециклирана пръст беше успяла да тласне слонското Кално създание да прелети няколко метра над земята. Газовете на джуджетата, както бе известно, бяха причина за лавините в Алпите. Онова, което го изненада, бе фактът, че човекът беше успял да се приближи до него незабелязано.

— Бива си те — каза Сламчо и размаха пръст под носа на изпадналия в безсъзнание телохранител. — Но никой, попаднал във вихрушката на Сламчо Челюстокопач, не може да се задържи на крака.

Калното създание се размърда, под трепкащите клепачи блесна бялото на очите му.

Гласът на Кореноплод зазвуча в ушите на джуджето.

— Мърдай, Сламчо Челюстокопач, преди това Кално създание да е станало и да е пренаредило вътрешностите ти. Както знаеш, то повали цял отряд от Изтеглянето.

Сламчо преглътна. Смелостта му изведнъж го напусна.

— Цял отряд от Изтеглянето? Може би е време да се връщам под земята… за доброто на мисията.

Той бързо мина покрай стенещия иконом и заслиза по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Безсмислено беше да внимава за скърцащи дъски, след като току-що бе предизвикал чревен ураган в коридорите.

Почти бе стигнал до вратата на килията, когато въздухът пред него заискри и на пътя му застана силует. Сламчо позна в него офицера, арестувал го след случая с кражбата на творби от майстори на Ренесанса.

— Капитан Бодлива Зеленика!

— Сламчо? Не очаквах да те видя тук.

Джуджето сви рамене.

— Юлиус имаше мръсна работа. Някой трябваше да я свърши.

— Разбирам — каза Зеленика и кимна. — Вече си изгубил магическите си сили. Умно. Какво откри?

Сламчо й показа находката си.

— Това беше в сейфа му.

— Копие на Книгата! — възкликна Зеленика. — Нищо чудно, че ни е взел на мушка. През цялото време сме разигравали неговия сценарий.

Сламчо отвори вратата на килията.

— Да вървим.

— Аз не мога. Дадена ми е пряка заповед да не напускам дома.

— Ама и вие сте едни с вашите магически сили и ритуали! Нямате представа какво е да бъдеш свободен от всичките тези дивотии.

От горните етажи долетяха резки звуци. Сякаш трол беше влязъл в стъкларски магазин и трошеше всичко.

— Можем да обсъждаме проблеми на етиката и друг път. Точно сега предлагам да изчезнем.

Сламчо кимна.

— Съгласен съм. Изглежда, че този тип е направил на пух и прах цял отряд от Изтеглянето.

Както вдигаше щита си, Зеленика спря.

— Цял отряд? Хм. Отлично екипиран! Чудя се…

Тя продължи да избледнява и последното, което се сля с прозрачния въздух, беше широката й усмивка.

Сламчо се изкушаваше да остане още малко. Малко неща на този свят бяха по-забавни от тежко въоръжен офицер от Изтеглянето, който си прави шеги с нищо неподозиращи човешки същества. След като капитан Бодлива Зеленика си поиграеше на криеница с това хлапе Фоул, то щеше да я моли да напусне имението му.

 

 

Въпросното хлапе следеше всичко от стаята за наблюдение. Нещата не вървяха добре. Това не можеше да се отрече. Не вървяха никак добре. Но със сигурност не бяха непоправими. Все още имаше надежда.

Той подреди в ума си събитията от последните няколко минути. Неканените гости бяха намерили пролука в системата за сигурност на имението. В стаята със сейфа цареше хаос, предизвикан от някакъв феин процес на изхвърляне на газове. Бътлър лежеше в безсъзнание, обездвижен вероятно от същата газова аномалия. Затворничката беше на свобода и възстановила магическите си сили, се разхождаше някъде из къщата. Имаше едно грозно създание с кожени панталони, което бе изкопало дупки под основите на имението и което очевидно не се подчиняваше на феините закони. А Народът си бе върнал копие на Книгата — едно от многото копия, както се оказа впоследствие, сред тях едно на диск в швейцарски трезор.

Пръстът на Артемис разплиташе непокорен кичур тъмна коса. Доста трябваше да се порови, за да открие положителните страни в този развой на събитията. Той вдиша дълбоко няколко пъти, за да открие своята „чи“, както го бе учил Бътлър.

След няколко минути размисъл осъзна, че всичко случило се слабо влияе на основните стратегии на двете страни. Капитан Бодлива Зеленика все още се намираше в границите на имението. А и периодът на спрялото време изтичаше. Скоро феината полиция нямаше да има друг избор, освен да взриви своята биологическа бомба, и тъкмо тогава Артемис щеше да нанесе своя смъртоносен удар. Разбира се, всичко зависеше от началника Кореноплод. Ако той наистина бе толкова неизкушен интелектуално, колкото изглеждаше, напълно възможно беше цялата схема да се провали с гръм и трясък. Артемис горещо се надяваше някой от феиния екип да притежава достатъчно съобразителност, за да забележи „досадната грешка“, която той бе допуснал по време на преговорите.

 

 

Сламчо откопча задния капак на панталоните си. Време беше да засмуче малко кал, както казваха долу в мините. Проблемът с тунелите на джуджетата беше, че те бяха самозасипващи се, така че ако искаше да се върне по същия път, по който бе дошъл, трябваше да копае нов тунел. Някои джуджета съвсем точно възстановяваха тунелите си, като поглъщаха по-малко компактна рециклирана пръст. Сламчо предпочиташе да изкопае нов тунел. По определени причини яденето на една и съща пръст два пъти не му допадаше.

Като откачи челюстта си, джуджето премина като торпедо през дупката в дъските на пода. Щом ароматът на минерали изпълни ноздрите му, сърцето на Сламчо веднага се успокои. Нищо не можеше да застраши джудже под земята. Стига само джуджето да успееше да влезе под земята.

Десет силни пръста стиснаха Сламчо за глезените. Днес просто не му беше ден. Първо гоблинът с брадавиците, а сега и този човек убиец. Някои хора не си взимат поука. Особено Калните създания.

— Пу’ни ме — изфъфли Сламчо с откачена челюст, която се полюшваше безпомощно.

— Няма начин — последва отговор. — Ти ще напуснеш тази къща само в чувал за трупове.

Сламчо почувства как го изтеглят назад. Този човек беше силен. Не бяха много създанията, които можеха да измъкнат джудже, хванало се за нещо. Сламчо ровеше с нокти пръстта и тъпчеше шепи напоена с вино глина в зейналата си като пещера уста. Имаше една-единствена възможност.

— Хайде, малък гоблин. Излизай оттук — подкани го човекът.

Гоблин! Сламчо щеше много да се ядоса, ако не беше зает с това да дъвче глина, за да я стовари върху врага си.

Човешкият глас замлъкна. Вероятно създанието бе видяло задния капак на панталоните му, а може би и самия задник. Несъмнено спомените за случилото се в стаята със сейфа постепенно се връщаха в съзнанието му.

— О…

Какво щеше да последва след това „О“ можем само да гадаем, но съм готов да се обзаложа, че не би било „горкият аз“. Както се оказа, на Бътлър така и не му се отдаде възможност да довърши репликата си, защото мъдро избра този момент, за да охлаби хватката си. Наистина мъдър избор, тъй като съвпадна с момента, когато Сламчо реши да предприеме глинената си офанзива.

Купчина слегнала се глина гръмна като оръдеен залп право срещу мястото, където преди по-малко от секунда се намираше главата на иконома. Ако последната бе останала на същото място, от удара би отлетяла от раменете на Бътлър. Недостоен край за телохранител от неговия калибър. Но при сегашните обстоятелства калната ракета леко закачи ухото му. Въпреки това силата беше достатъчна, за да завърти Бътлър подобно на фигурист върху лед и да го накара за втори път да се приземи на задните си части.

Когато пред очите му отново просветна, джуджето беше изчезнало във вихрушка от изровена пръст. Бътлър реши да не прави опити за преследване. Смърт под земята не беше сред първите места в списъка му с неща, които трябва да свърши. Щеше да има и друг ден, и друга фея, каза си той мрачно. И наистина беше така, но това е друга история.

 

 

Инерцията тласкаше Сламчо напред. Той беше изминал няколко метра по глинестата жила, когато осъзна, че никой не го преследва. След като вкусът на земята успокои бясното туптене на сърцето му, той реши, че е време да пусне в ход плана си за бягство.

Джуджето промени посоката на движение и си проправи път с челюсти към зайчарника, който бе забелязал по-рано. При повече късмет кентавърът не беше направил сеизмологичен тест на земите на имението, в противен случай хитростта на Сламчо можеше да бъде разкрита. Трябваше да се осланя единствено на факта, че имат по-важни неща, за които да мислят в момента от някакъв избягал затворник. Нямаше проблем да заблуди Юлиус, но кентавърът беше хитрец.

Биологичният компас на Сламчо го упъти във вярна посока и след минути той долови леките вибрации от зайците, които подскачаха из тунелите. Оттук нататък времето беше от голямо значение, ако искаше илюзията да проработи. Сламчо започна да копае по-бавно, като внимателно опипваше меката глина, докато пръстите му опряха в стената на тунела. Джуджето се стараеше да гледа в обратна посока, защото всичко, което виждаше, се появяваше на екрана на камерата пред полицаите.

Сламчо постави ръце на пода с пръстите нагоре, като паднал по гръб паяк, и зачака. Не му се наложи да чака дълго. След секунди долови ритмично тупкане от подскоците на приближаващ заек. В мига, в който задните крака на животното докоснаха импровизирания капан, джуджето го стисна за врата със силните си пръсти. Бедното същество нямаше никакъв шанс.

„Извинявай, приятелче — помисли си джуджето. — Ако имаше някакъв друг начин…“ Той издърпа тялото на заека през дупката, закачи челюстта си и започна да крещи:

— Срутване! Срутване! Помощ! Помощ!

А сега предстоеше сложната част. С една ръка той разрови земята наоколо, в резултат на което на главата му се изсипа дъжд от пръст. С другата ръка извади от окото си ирисовата камера и я постави на окото на заека. Предвид почти непрогледния мрак и падналата пръст беше невъзможно да се забележи размяната.

— Юлиус! Моля те. Помогни ми!

— Сламчо! Какво става? Какъв е статусът ти?

„Какъв е статусът ми!“ — повтори наум джуджето. Дори в моменти на криза началникът продължаваше да следва стриктно скъпоценния си протокол.

— Аз… Х-рр…

Джуджето изкрещя за последно, като викът му заглъхна с хриптене.

Може би звучеше малко мелодраматично, но Сламчо имаше слабост към театъра. Той хвърли последен поглед, изпълнен със състрадание към умиращото животно, откачи челюстта си и продължи да копае на югоизток. Свободата го зовеше.