Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (6)

Глава 5: Изчезнал по време на акция

Началникът Кореноплод седеше в совалката и пушеше особено нездравословна гъбена пура. Няколко души от отряда по изтеглянето за малко да се задушат. Дори смрадта от окования трол изглеждаше поносима в сравнение с това. Разбира се, никой не казваше нищо, защото шефът беше по-чувствителен от гноен цирей на задника.

От друга страна, Вихрогон обожаваше да се заяжда с началника.

— Дотук с гранясалите евтини пури, началник! — изцвили той, още щом Кореноплод влезе в отдел „Операции“. — Компютрите не обичат дима!

Началникът се намръщи, убеден, че Вихрогон си измисля. Въпреки това не беше готов да рискува компютърна повреда насред провеждането на важна операция, затова угаси пурата си в чашата кафе на случайно минаващ гном.

— А сега, Вихрогоне, кажи какво толкова спешно има. И дано този път си струва труда!

Кентавърът имаше склонността силно да преувеличава. Веднъж беше ходил до Второ управление по сигурността, защото човешките му сателитни станции не работеха.

— Струва си и още как — увери го Вихрогон. — Но по-добре да не си струваше. Лоша работа!

Кореноплод усети как язвата в стомаха му започва да клокочи като лава във вулкан.

— Много ли е лоша?

Вихрогон превключи на Евросат-Ирландия.

— Изгубихме връзка с капитан Бодлива Зеленика.

— Защо ли не съм изненадан? — изрева Кореноплод и зарови лице в ръцете си.

— Поддържахме контакт през целия й път над Алпите.

— Алпите? Пътувала е по суша?

Вихрогон кимна.

— Знам, че е против правилника. Но всички го правят.

Началникът неохотно се съгласи. Кой би устоял на такава гледка? Като млад полицай и той бе изтърпял дисциплинарно наказание за същото нарушение.

— Добре. Продължавай. Кога я загубихме?

Вихрогон отвори прозорец на екрана.

— Това е заснетият материал от камерата в каската на Зеленика. Тук сме над Дисниленд Париж…

Кентавърът натисна копчето за превъртане напред.

— Ето ги делфините, така, така. Ирландското крайбрежие. Нищо тревожно. Вижте, локаторът й влиза в кадър. Капитан Бодлива Зеленика оглежда местността за магически точки. Точка петдесет и седем свети червено, затова се насочва натам.

— Защо не е избрала Тара?

Вихрогон изсумтя.

— Тара? Всички хипита от северното полукълбо ходят да се веселят край Лиа Файл на пълнолуние. От толкова щитове мястото изглежда като залято с вода.

— Добре — скръцна със зъби Кореноплод. — Давай по същество, ако обичаш.

— Разбрах. Слушайте сега — Вихрогон превъртя още няколко минути от записа. — Ето. Тук е интересно… Хубаво плавно кацане, откача крилата. Сваля каската.

— Пак нарушава правилника — намеси се Кореноплод. — „Категорично се забранява на офицера да сваля…“

— „Категорично се забранява на офицера да сваля каската си над земята, освен в случаите, когато същата е дефектна“ — довърши Вихрогон. — Да, началник, всички знаем какво гласи правилникът. Но нима искате да кажете, че никога не сте поемали глътка въздух след няколко часа летене в небето?

— Не — призна Кореноплод. — А ти какъв си й — адвокат? Говори по същество!

Вихрогон закри лицето си с ръка и се подсмихна. Да вдига кръвното на Кореноплод беше едно от малкото забавни неща в работата. Никой друг не се осмеляваше да го прави. Това бе така, защото всички други бяха заменими. Но не и Вихрогон. Той лично бе изградил цялата система, като бе започнал от нищо, и опиташе ли се някой друг да бръкне в нея, скрит вирус щеше да я направи на пух и прах.

— Добре, по същество. Ето. Гледайте. Изведнъж Зеленика пуска каската на земята. Сигурно е паднала с оптиката надолу, защото нямаме картина. Все пак още получаваме звук, затова ще го усиля.

Вихрогон увеличи аудиосигнала, като го изчисти от фоновите шумове.

— Не е с най-добро качество. Микрофонът е в камерата. Така че и той е обърнат към земята.

„Хубава ютия“ — произнесе нечий глас. Определено човешки. Освен това плътен, което в повечето случаи означаваше, че говорещият е едър екземпляр.

Кореноплод повдигна вежди.

— „Ютия“?

— Жаргонна дума за пистолет.

— А-ха.

В този миг осъзна значението на това просто пояснение и се стресна.

— Извадила е оръжието си!

— Почакайте. Нататък става по-лошо.

„Дали не бихте се съгласили да се предадете без съпротива?“ — обади се втори глас. Това накара началника да потръпне. „Не — продължи гласът. — По всичко личи, че нямате такова намерение“.

— Лошо — каза Кореноплод с необичайно бледо лице. — Прилича ми на капан. Тези двама разбойници са я чакали. Как е възможно?

Тогава се чу гласът на Зеленика — твърде рязък, типичен за фея, изпаднала в опасна ситуация. Началникът въздъхна. Поне беше жива, въпреки че в по-нататъшната размяна на реплики се изясниха и други неприятни неща. Вторият човек демонстрираше необикновени познания в областта на феините обичаи.

— Той знае за Ритуала!

— А тук следва най-лошото.

Челюстта на Кореноплод увисна.

— По-лошо от това?

Отново зазвуча гласът на Зеленика. Този път се опитваше да хипнотизира противниците си.

— Е, сега ще се справи с тях — злорадо отбеляза началникът.

Но по всичко личеше, че не бе станало така. Хипнозата не просто не действаше, но тайнствената двойка като че ли я намираше за забавна.

— Това е всичко, което имаме от Зеленика — заключи Вихрогон. — Едното от Калните създания разглежда камерата и после изгубваме връзка.

Кореноплод потърка местата около очните си кладенчета.

— Няма много неща, за които да се уловим. Липсва картина, дори име. Не можем да знаем със стопроцентова сигурност как са се развили събитията и дали си струва да вдигаме тревога.

— Доказателства ли искате? — попита Вихрогон, като превърташе лентата със записа. — Ще ви дам доказателства.

Той пусна наличния видеоматериал.

— Гледайте тук. Ще го пусна на забавен ход. Един кадър в секунда.

Кореноплод се приближи към екрана на достатъчно разстояние, за да вижда пикселите.

— Капитан Бодлива Зеленика каца. Сваля каската си. Навежда се, вероятно за да си вземе жълъд, и… ето тук!

Вихрогон натисна копчето за пауза и стопира кадъра.

— Виждате ли нещо необичайно?

Началникът усети как язвата му кипи неудържимо. Нещо се беше появило в горния десен ъгъл на кадъра. На пръв поглед приличаше на сноп светлина, но откъде идваше тя или в какво се отразяваше?

— Можеш ли да увеличиш това?

— Няма проблем.

Вихрогон маркира съответното място и даде 400 процента увеличение. Светлото петно изпълни екрана.

— О, не! — възкликна Кореноплод.

На екрана пред тях в стопирания кадър се виждаше упойваща стрела. Нямаше съмнение. Капитан Бодлива Зеленика бе изчезнала по време на акция. По всяка вероятност беше мъртва, а в най-добрия случай взета в плен от враждебна сила.

— Дано поне локаторът е още у нея.

— Така е. Дава ясен сигнал. Движат се на север с около осемдесет хвърлея в час.

Кореноплод помълча малко. Обмисляше стратегията си.

— Дай сигнал за бойна тревога, вдигни хората от Изтеглянето и ги докарай тук. Подготви ги за десант на повърхността. Искам пълна тактическа разработка и двама-трима техници. Ти също ще ми трябваш, Вихрогоне. Може би ще се наложи да спираме времето.

— Слушам, началник. Искате ли да включа и Разузнаването?

Кореноплод кимна.

— Добре би било.

— Ще повикам капитан Жилка. Той е агент номер едно.

— А, не — отсече началникът. — За такава работа ще ни трябва най-добрият. А това съм аз. Лично ще се включа в операцията.

Вихрогон така се стъписа, че не можа да измисли достатъчно остроумен отговор.

— Вие… Та вие сте…

— Да, Вихрогоне. Не се учудвай толкова. Аз имам повече успешни разузнавателни операции от всеки друг офицер в историята. А освен това съм преминал основната част от подготовката си в Ирландия. Още в онези времена, когато ходехме с високи шапки и тояги.

— Да, но това е било преди петстотин години. А сега вече не сте млад като пролетна пъпка, да не използвам друг израз…

Кореноплод се усмихна зловещо.

— Не се тревожи, Вихрогоне. Все още съм в разцвета на силите си, а и възрастта може да се навакса с добро оръжие. А сега ми приготви кабина. Потеглям със следващия тласък.

Вихрогон направи каквото му бе наредено без повече остроумни забележки. Когато зърнеха тази искра в очите на началника, всички се подчиняваха и си затваряха устата. Но имаше и друга причина за мълчаливото подчинение на Вихрогон. Внезапно осъзна, че Зеленика може да се намира в сериозна опасност. Кентаврите не завързват много приятелства и Вихрогон се тревожеше, че може да загуби един от малкото си приятели.

 

 

Артемис беше очаквал да се сблъска с някои технически нововъведения, но не и да попадне на скъпоценна находка като феиния хардуер, който разглеждаше, докато пътуваха в колата.

— Забележително — промърмори той. — Можем още сега да изоставим мисията и да направим цяло състояние от патенти.

Артемис прокара ръчен скенер по приспособлението на китката на спящата фея. След това въведе феините символи в своята преводаческа програма.

— Това е някакъв вид локатор. Нищо чудно сега приятелчетата на този елф да ни проследяват.

Бътлър преглътна.

— В момента ли, сър?

— Така изглежда. Или поне да проследяват локатора…

Изведнъж Артемис млъкна и започна да гледа разсеяно. Очевидно мозъкът му работеше трескаво.

— Бътлър!

Икономът усети как пулсът му се учестява. Познаваше този тон. Господарят му кроеше нещо.

— Да, Артемис?

— Онзи японски китоловен кораб, който пристанищните власти заловиха, още ли е вързан на доковете?

Бътлър кимна.

— Да, предполагам.

Артемис нави ремъка на локатора на показалеца си.

— Добре. Карай натам. Смятам, че е време да дадем на нашите малки приятели да разберат с кого точно си имат работа.

 

 

Кореноплод подпечата връщането си на терен със забележителна скорост — много необичайно за офицер от такъв ранг. Обикновено това отнемаше месеци, през които трябваше да се проведат няколко убийствено скучни съвещания, за да се одобри молбата за включване в разузнавателния отряд. За щастие, Кореноплод имаше известно влияние като началник.

Приятно му беше да облече отново полевата униформа и дори съумя да убеди себе си, че анцугът не му е отеснял с годините. Реши, че изглежда по-едър заради цялото ново снаряжение, което бяха наблъскали в костюма. Кореноплод нямаше време да изучава сложни приспособления. Единственото, което го интересуваше, бяха крилата на гърба му и трицевният бластер с водно охлаждане и няколко режима на работа, който висеше на хълбока му — най-мощният пистолет под земната повърхност. Разбира се, беше малко остарял, но с него Кореноплод бе участвал в десетки битки и сега с помощта му отново се чувстваше като млад офицер.

Най-близката шахта до позицията на Зеленика бе П1: Тара. Не беше идеалното място за провеждане на секретна операция, но тъй като им бяха останали само два лунни часа, нямаше време за наземни разходки. Ако изобщо имаше възможност да се справят с цялата тази каша преди изгрев-слънце, бързината на действие беше от съществено значение. Кореноплод и екипът му окупираха совалката на П1, като изгониха оттам туристическа група, която беше чакала на опашка две години.

— Безделници! — озъби се той на екскурзоводката на групата. — Аз няма да спра дотук! Ще забраня всички туристически полети, докато не овладеем кризисната ситуация.

— И кога приблизително ще стане това? — изписка разгневеното джудже екскурзоводка и размаха някакъв бележник, сякаш се готвеше да пише жалба.

Кореноплод изплю угарката от пурата си и безмилостно я размаза с тока на обувката си. Символиката на това действие беше напълно очевидна.

— Шахтите ще бъдат отворени тогава, когато аз реша — изрева той. — И ако вие с крещящия си костюм не се махнете от пътя ми, ще ви отнема лиценза на туроператор и ще ви тикна в ареста за възпрепятстване работата на полицията.

Екскурзоводката наведе глава и се върна обратно на опашката, като съжали, че униформата й е с такъв яркорозов цвят.

Вихрогон чакаше в кабината. Въпреки че моментът изискваше да бъде сериозен, той не можа да се сдържи и изцвили присмехулно при вида на Кореноплод. Униформеният анцуг беше плътно прилепнал по тялото на началника и ясно очертаваше големия му корем.

— Убеден ли сте в решението си, началник? Обикновено пускаме в кабината само по един пътник.

— Какво искаш да кажеш? — изсъска Кореноплод. — Аз съм сам…

В този миг улови многозначителния поглед на Вихрогон към корема му.

— О! Ха-ха! Много смешно. Дръж се прилично, Вихрогоне. Както знаеш, не съм изгубил правомощията си.

Но заплахата беше несериозна и двамата го знаеха. Вихрогон не само бе създал системата за комуникации, но беше и пионер в областта на предсказването на тласъците. Без него човешката техника лесно щеше да помете цялото феино племе.

Кореноплод се привърза с ремъците към седалката в кабината. Тя бе като за началник — не половинвековна антика, а нова-новеничка, направо от линията за монтаж. Беше сребриста и лъскава, снабдена с новите назъбени вертикални стабилизатори, които автоматично се нагаждаха към магмените потоци. Разбира се, автор на нововъведението беше Вихрогон. От около век насам неговите проекти на кабини залагаха на футуристични решения — с много неон и гума. Напоследък обаче тежненията му бяха станали по-ретроспективни и модерните приспособления бяха отстъпили място на ореховите плоскости и кожените тапицерии. Кореноплод намери този антикварен декор за необикновено успокояващ.

Той обхвана с пръсти лостовете за управление и изведнъж осъзна колко време беше минало, откакто за последен път бе „летял с експреса“. Вихрогон долови тревогата му.

— Не се безпокойте, шефе — каза кентавърът без обичайната цинична нотка в гласа си. — То е като да яздиш еднорог. Не се забравя.

Кореноплод изсумтя недоверчиво.

— Да потегляме — промърмори той. — По-бързо, преди да съм размислил.

Вихрогон издърпа вратата, докато смукателният обръч се затвори и запечата изхода с пневматично съскане. Зад кварцовото стъкло лицето на Кореноплод придоби зелен оттенък. Началникът вече не изглеждаше толкова уплашен. Всъщност тъкмо обратното.

 

 

По пътя Артемис се зае да разглобява феиния локатор. Нямаше нищо лошо в това да промени някои параметри, без да поврежда механизмите. Техническите средства определено бяха несъвместими. Представете си някой да прави сърдечна операция с ковашки чук.

Първият проблем беше да се отвори проклетото нещо. Главичките на винтовете не се поддаваха нито на комбинирана отвертка, нито на отвертки „Филипс“. Дори в скъпия комплект ключове „Алън“ на Артемис не се намери подходящ инструмент за мъничките прорези. „Мисли авангардно — каза си той. — Мисли за модерни технологии.“

След няколко секунди мълчаливо съзерцание го осени идея. Магнитни болтове. Беше съвсем очевидно. Но как да създаде въртящо се магнитно поле на задната седалка на автомобил? Невъзможно. Единственото, което можеше да направи, беше да върти винтовете ръчно с помощта на обикновен магнит.

Артемис извади малкия магнит от мястото му в кутията с инструменти и доближи последователно двата му края към тънките винтчета. Отрицателният полюс ги накара леко да помръднат. Беше достатъчно, за да може да ги захване с най-тънките остри клещи, и скоро локаторът бе разглобен.

Проводниците бяха миниатюрни. Нямаше и следа от запояване. Вероятно използваха друго средство за свързване. Може би ако имаше достатъчно време, щеше да разгадае принципите на това приспособление, но сега трябваше да импровизира. Налагаше се да разчита на немарливостта на другите. И ако феите поне малко приличаха на хората, щяха да видят онова, което им се искаше да видят.

Артемис обърна локатора към светлината. Беше прозрачен. Малко поляризиран, но все пак прозираше достатъчно. Той избута встрани тънките лъскави жички и постави в празното пространство камера с размерите на копче. Закрепи миниатюрния предавател с капка силикон. Недодялано, но ефективно. Поне Артемис така се надяваше.

Магнитните винтчета отказваха да влязат обратно в дупчиците, и тъй като нямаше подръка подходящ инструмент, той беше принуден да залепи и тях. Получи се грозно, но трябваше да свърши работа, при положение че локаторът не се разглежда отблизо. А ако някой забележеше? Е, Артемис щеше да изгуби едно предимство, на което и без това не бе разчитал.

Влязоха в града и Бътлър свали високите щанги.

— Наближаваме доковете, Артемис — каза той през рамо. — Наблизо трябва да има служба „Митници и акцизи“.

Артемис кимна. Имаше право. Пристанището беше оживен канал за нелегална дейност. Близо петдесет процента от контрабандата влизаше в страната някъде в тази отсечка от половин миля.

— Тогава ще отвлечем вниманието, Бътлър. Трябват ни две минути, не повече.

Икономът кимна замислен.

— Както обикновено ли?

— Да, защо не? Избий си някой зъб… Или по-добре недей.

Артемис примигна. Това беше втората му шега за последните няколко часа. И първата, произнесена на глас. Трябваше да бъде предпазлив. Сега не беше време за шеги.

 

 

Докерите си свиваха цигари. Не беше лесно, когато човек имаше пръсти като оловни решетки, но те се справяха някак. А и дори няколко кафяви парченца тютюн да паднат на грапавите плочки, какво от това? Пакетите идваха направо с картони от един дребничък човек, който не прибавяше държавните такси към цената.

Бътлър се приближи към тях. Периферията на фуражката хвърляше сянка върху очите му.

— Студена вечер — каза той на събралата се групичка.

Никой не отговори. Полицаите приемаха всякакъв облик.

Едрият непознат упорито продължи:

— Дори работата е по-приятна от стоенето на студа в такава вечер.

Един от работниците, малко по-лековерен от останалите, не се сдържа и кимна в знак на съгласие. Съседът му го смушка в ребрата.

— Все пак — продължаваше непознатият — не вярвам женчовци като вас да ги бива в работата.

Отговор отново не последва. Но този път причината беше, че докерите бяха зяпнали в почуда.

— Да, жалка гледка сте, доста жалка — небрежно каза Бътлър. — О, изобщо не се съмнявам, че през гладните години сте могли да минете за мъже. Но по днешните стандарти сте само шайка слабаци в работни блузи.

— А-р-р-р — изръмжа един от докерите. Нищо повече не можа да каже.

Бътлър повдигна вежди.

— „А-р-р-р“? Смешно и нечленоразделно. Страхотна комбинация! Майките ви сигурно много се гордеят с вас.

Непознатият беше преминал границата. Бе споменал майките им. Сега нямаше начин да отърве боя, въпреки че очевидно не беше добре с главата. Макар и да имаше богат речник за глупак.

Мъжете изплюха цигарите и бавно застанаха в полукръг. Бяха шестима срещу един. Все пак човек можеше да ги съжали. Бътлър не беше приключил.

— А сега, преди да пристъпим към действие, дами, нека се разберем: без драскане, плюене и тичане при мама.

Това беше капката, от която чашата преля. Мъжете изръмжаха и скочиха като един. Ако бяха обърнали внимание на противника си в последния миг, преди да нападнат, може би щяха да забележат, че е преместил центъра на тежестта си, за да застане по-стабилно. Щяха да видят също, че ръцете му, извадени от джобовете, са с размерите и приблизително с формата на лопати. Но никой не обръщаше внимание на Бътлър — всички бяха твърде заети с това да се споглеждат с другарите си, за да се уверят, че не са сами в нападението.

Най-важното в отвличането на вниманието е, че трябва да се отвлече вниманието. С нещо впечатляващо. Крещящо. Съвсем не в стила на Бътлър. Той би предпочел да обезвреди тези господа от 500 метра разстояние с пушка, заредена с упойващи стрели. Ако това е невъзможно, ако контактът е абсолютно наложителен, икономът би заложил на няколко удара с палец по нервното окончание в основата на врата — безшумно като шепот. Но целта на заниманието беше друга.

И така, Бътлър тръгна срещу цялата си подготовка — крещеше като демон и използваше най-вулгарните бойни похвати. Все пак колкото и вулгарни да бяха, не можеше да се каже, че са неефективни. Може би монах от Шао Лин би предугадил някои от най-преувеличените му движения, но тези мъже не бяха добре тренирани противници. В интерес на истината, дори не бяха напълно трезви.

Бътлър събори първия с широк замах. На други двама удари главите като в анимационните филми. Четвъртият, за голям срам на иконома, беше повален със силен ритник. Но най-зрелищните хватки бяха запазени за последните двама. Бътлър се търкулна по гръб, улови ги за яките на работническите куртки и ги хвърли във водите на Дъблинското пристанище. Последва силен плясък, множество вопли. Отлично.

От тъмната сянка зад един товарен контейнер изникнаха два фара и на кея изскочи държавен автомобил. Както се очакваше, пристигна екип от служба „Митници и акцизи“. Бътлър се усмихна с мрачно задоволство и се скри зад ъгъла. Когато агентите показаха значките си и започнаха да разпитват, от него вече нямаше и следа. Не че въпросите им можеха да дадат резултат. „Як като бик“ едва ли бе достатъчно точно описание, за да го проследят.

Когато Бътлър стигна до колата, Артемис вече се беше върнал от мисията си.

— Добра работа, стари приятелю — отбеляза момчето. — Макар че твоят сенсей по бойни изкуства сигурно се обръща в гроба. Ритник! Как можа!

Бътлър прехапа език, обърна джипа и се отдалечи от пристанището. Докато се движеха по надлеза, той не можа да устои и хвърли поглед надолу към хаоса, който беше предизвикал. Агентите изваждаха мокрия докер от мръсните води на пристанището.

Артемис имаше нужда от отвличане на вниманието. Но Бътлър знаеше, че няма смисъл да го пита защо. Работодателят му не споделяше плановете си с никого, докато не преценеше, че е настъпил подходящият момент. А ако Артемис Фоул смяташе, че моментът е подходящ, това в повечето случаи беше така.

 

 

Кореноплод излезе от кабината. Целият трепереше. Не си спомняше в миналото да се е чувствал така. Макар че, честно казано, вероятно беше и много по-зле. Във времената на големите шапки и тоягите нямаше модерни полимерни ремъци, устройства за ускорение и със сигурност нямаше външни монитори. Имаше само инстинкт и малко магия. Кореноплод донякъде предпочиташе да бъде така. Науката изместваше магията във всичко.

Той тръгна по тунела и излезе на терминала. Тъй като беше най-предпочитаната дестинация, пътническото фоайе на Тара бе претъпкано. Само от град Убежище пристигаха шест совалки седмично. Не по шахтите, разбира се. Платежоспособните туристи не желаеха да пътуват с такива неудобства, освен ако не бяха дошли на нелегална разходка из Дисниленд.

Феиният форт гъмжеше от привлечени от пълнолунието екскурзианти, които се оплакваха от спрените рейсове на совалките. Разгневени джуджета бяха обсадили една фея, която се криеше зад гишето за продажба на билети.

— Не омагьосвайте мен — протестираше феята, — ето там е елфът, който ви трябва.

Тя посочи с треперещ зелен пръст към приближаващия началник. Тълпата от джуджета се обърна към Кореноплод и когато видяха трицевния бластер на хълбока му, всички замръзнаха на местата си.

Той грабна автоматичната телефонна централа от бюрото и я размаха, доколкото позволяваше кабелът.

— Слушайте! — изрева Кореноплод и дрезгавият му глас отекна в терминала. — Аз съм подполковник Кореноплод от полицията. Имаме сериозно произшествие на земната повърхност и ще бъда благодарен на всички граждани, ако окажат съдействие. Първо, бих искал всички да престанете да крещите, за да чувам мислите си!

Той направи пауза, за да се увери, че желанието му е било чуто. Така беше.

— Второ, бих желал всички вие, включително онези немирни деца там, да седнете на пейките, за да мога спокойно да мина. След това можете да продължите да мърморите или да си разменяте юмруци. Или с каквото там се занимават гражданите.

Никой никога не бе обвинявал Кореноплод в политическа далновидност. И едва ли някога щяха да го направят.

— И който е началникът тук, искам да дойде. Веднага!

Кореноплод тръшна телефонната централа на бюрото. Дразнещият трясък и свистене проглушиха тъпанчетата на всички в сградата. За части от секундата до него се появи запъхтян хибрид между елф и гоблин.

— Какво можем да направим за вас, подполковник?

Кореноплод кимна и пъхна в устата си дебела пура.

— Искам да ми отворите пряк тунел от тук. Не желая да ме притесняват митнически или имиграционни служби. Задействайте всичките си хора долу, след като моите момчета пристигнат.

Ръководителят полети преглътна.

— Всичките ли?

— Да. Включително и персонала на терминала. И вземете багаж, колкото можете да носите. Пълна евакуация — той спря и се вгледа в уплашените очи на ръководителя полети. — Това не е учение.

— Искате да кажете…

— Да — каза Кореноплод, докато вървеше по подвижната стълба към совалката. — Калните създания са извършили открито враждебен акт. Кой знае до какво ще доведе това!

Елфогоблинът видя как началникът се изгуби в облак дим. Открито враждебен акт? Това можеше да означава война. Той извади мобилния си телефон и набра номера на своя счетоводител.

— Дървесна Кора? Да. Обажда се Дъждовен Облак. Искам да продадеш всичките ми акции от совалковото летище. Да. Всичките. Имам предчувствието, че цените ще паднат рязко.

 

 

Капитан Бодлива Зеленика се чувстваше така, сякаш гол охлюв изсмукваше мозъка й през ушния канал. Тя опита да си представи какво би могло да предизвика такава силна болка, но все още не бе в състояние да извика в съзнанието си каквито и да било спомени. Можеше единствено да диша и да лежи.

Време беше да се опита да говори. Да произнесе една дума, нещо кратко и уместно. Реши, че „помощ“ е най-подходяща. Зеленика потръпна, въздъхна и отвори уста.

— Пмшт — изтръгна се от непослушните й устни.

Лошо. Нечленоразделно, дори за стандартите на пиян гном.

Какво се беше случило? Тя лежеше по гръб и се чувстваше безпомощна като смачкан корен във влажен тунел. Какво би могло да я доведе до това състояние? Зеленика се съсредоточи и изпита заслепяваща болка.

Тролът! Той ли беше? Нима тролът я бе ранил в онзи ресторант? Това можеше да обясни много неща. Но не. В главата й нахлуха спомени за старата родина. И за Ритуала. Нещо й убиваше на глезена.

— Ехо!

Глас. Не беше нейният. Дори не принадлежеше на елф.

— Събуди ли се най-сетне?

Европейски език. Латински. Не, английски. В Англия ли се намираше?

— Мислех, че стрелата те е убила. Организмът на извънземните е устроен различно от нашия. Гледах едно предаване по телевизията.

Дрън-дрън! Извънземни, организъм? За какво говореше това създание?

— Изглеждаш силна. Като Мучачо Мария. Тя е джудже. Мексиканска шампионка по борба.

Зеленика изстена. Дарбата й за езици очевидно не помагаше. Време беше да разбере с какво си има работа. Като събра всички сили, феята успя да отвори едното си око. Почти веднага го затвори отново. Пред нея седеше гигантска бяла муха и я гледаше.

— Не се плаши — каза мухата. — Това са слънчеви очила.

Този път Зеленика съумя да повдигне клепачи. Създанието почукваше по едното си сребристо око. Не, не око. Оптично стъкло. Огледално оптично стъкло. Като на онези двамата… Изведнъж всичко се върна в съзнанието й, спомените се втурнаха да запълнят дупката в паметта като цифри от ключалката на заключващ се сейф. Двама човеци я бяха отвлекли по време на извършване на Ритуала. Двама човеци с необикновени познания във феините дела.

Зеленика отново направи опит да заговори.

— Къде… Къде съм?

Човешкото същество се изкиска самодоволно и запляска с ръце. Феята забеляза ноктите му — дълги и боядисани.

— А, ти говориш английски! Какъв е този акцент? Струва ми се, че има от всичко по малко.

Зеленика се намръщи. Гласът на момичето кънтеше в главата й и засилваше болката. Тя вдигна ръка. Локаторът липсваше.

— Къде са нещата ми?

Момичето размаха пръст, както се прави с непослушно дете.

— Артемис трябваше да ти отнеме оръжието и всички останали играчки. Не можеше да допусне да се нараниш.

— Артемис?

— Артемис Фоул. Идеята беше изцяло негова. Винаги той дава идеите.

Феята се намуси. Артемис Фоул. По някаква причина от това име я побиха тръпки. Беше лошо предзнаменование. Феината интуиция никога не грешеше.

— Ще ме търсят, знаеш ли? — каза тя и от пресъхналото гърло гласът й излезе дрезгав — Нямате представа какво сте направили.

Момичето се намръщи.

— Напълно права си. Аз нямам никаква представа. Така че не се опитвай да ме плашиш, безполезно е.

Дойде ред на Зеленика да се намръщи. Очевидно нямаше смисъл да се надлъгва с това човешко същество. Едничката й надежда бе хипнозата, но тя не проникваше през отразяващи повърхности. Откъде тези човеци можеха да го знаят? Но за това щеше да мисли по-късно. Сега трябваше да изнамери начин, чрез който да накара празноглавото момиче да се раздели с огледалните си очила.

— Ти си хубава — каза Зеленика с меден гласец.

— Така ли? Благодаря…

— Зеленика.

— Благодаря, Зеленика. Веднъж поместиха снимката ми в тукашния вестник. Спечелих един конкурс. Мис Панаир на захарното цвекло ’99.

— Знаех си. Притежаваш природна хубост. Обзалагам се, че очите ти са неповторими.

— Всички ми го казват — каза Джулиет и кимна. — Казват, че имам мигли като часовникови пружини, колкото и странно да ти звучи.

Зеленика въздъхна.

— Да можех да ги видя!

— Защо да не можеш?

Джулиет докосна с пръсти рамките на очилата. Но тогава се поколеба.

— Може би не бива.

— Защо не? Само за секунда.

— Не знам. Артемис ми каза да не свалям очилата при никакви обстоятелства.

— Няма да разбере.

Джулиет посочи камерата за наблюдение на стената.

— О, ще разбере. Артемис винаги научава всичко.

Тя се наведе към феята.

— Понякога ми се струва, че вижда какво става в главата ми.

Зеленика се намръщи. Това същество Артемис отново я бе надхитрил.

— Хайде. Само за секунда. Какво толкова може да се случи?

Джулиет като че ли се замисли.

— Нищо, предполагам. Освен ако, разбира се, не се надяваш да ме хипнотизираш. За толкова глупава ли ме мислиш?

— Имам друга идея — каза Зеленика и тонът й стана по-сериозен. — Защо не взема да стана, да те фрасна и да ти сваля тъпите очила?

Джулиет се разсмя весело, сякаш това бе най-забавното нещо, което беше чувала.

— Бива си те, фейо.

— Говоря абсолютно сериозно, човече.

— Е, щом говориш сериозно — каза Джулиет с въздишка и пъхна един от тънките си пръсти под очилата, за да избърше капналата сълза, — имам две забележки. Първо, Артемис каза, че докато се намираш в дома на човек, трябва да правиш каквото ние искаме. А аз искам да останеш в леглото.

Зеленика затвори очи. Момичето отново имаше право. Откъде тези човеци се бяха сдобили с информация?

— И второ — Джулиет отново се усмихна, но този път в изражението й имаше нещо, което напомняше на брат й. — Второ, аз съм преминала същата физическа подготовка като Бътлър и умирам от желание да упражня наученото с някого.

„Ще имаш такава възможност, човече“ — помисли си Зеленика. Капитан Бодлива Зеленика още не се беше възстановила на сто процента, а и продължаваше да усеща как нещо я боде в глезена. Стори й се, че знае какво би могло да бъде, и ако беше права, можеше да се каже, че в главата й се оформя план.

 

 

Началникът Кореноплод бе настроил екрана в каската си на честотата на локатора, който носеше Зеленика. Пътуването до Дъблин му отне повече време, отколкото бе очаквал. Приспособленията в модерните крила бяха по-сложни от онези, с които беше свикнал, освен това той бе пропуснал да изкара опреснителни курсове. На подходяща височина началникът би могъл почти да наложи светлинната карта на визьора си върху истинската плетеница на дъблинските улици отдолу. Почти.

— Вихрогоне, превзет кентавър такъв! — излая той в микрофона.

— Проблем ли има, шефе? — с железен звън отекна отговорът.

— Проблем? Кажи го още веднъж и виж какво ще ти се случи! Кога за последен път си нанасял поправки във файловете за Дъблин?

До слуха на началника долетя мляскане. По всичко личеше, че Вихрогон обядва.

— Извинявайте, началник. Тъкмо привърших с последния морков. Мляс-мляс… Дъблин, да видим. Седемдесет и пета… Да, 1875.

— Така си и мислех! Това място е съвсем различно. Човеците дори са успели да променят очертанията на бреговата линия.

Вихрогон помълча малко. Кореноплод можеше да си представи как кентавърът размишлява. Вихрогон никак не обичаше да му казват, че част от системата му е остаряла.

— Добре — каза той накрая. — Ето какво ще направя. Имаме един Скоп върху телевизионен сателит, който обхваща и част от Ирландия.

— Разбирам — промърмори Кореноплод, което беше чиста лъжа.

— Ще изпратя по електронната поща до визьора ви снимка от последната седмица. За щастие, във всички нови каски има видеокарта.

— За щастие.

— По-сложно ще бъде да координирате траекторията на полета с видеоматериала.

Това дойде в повече на Кореноплод.

— Колко време ще чакам, Вихрогоне?

— Към… две минути, повече или по-малко.

— Какво означава „повече или по-малко“?

— Ако съм сгрешил в изчисленията, около десет години.

— По-добре да не си сгрешил. Ще кръжа над града, докато получа сведенията.

Сто двадесет и четири секунди по-късно черно-белите карти на визьора изчезнаха и на тяхно място се появи разноцветна картина на Дъблин на дневна светлина. Когато Кореноплод я движеше, светещата точка на локатора на Зеленика също се местеше.

— Забележително — отбеляза началникът.

— Какво казахте, началник?

— Казах „забележително“! — изкрещя Кореноплод. — Няма нужда да се перчиш.

До слуха на началника долетя дружен смях и му стана ясно, че Вихрогон го е пуснал по високоговорителите. Всички го бяха чули да прави комплимент на кентавъра за работата му. Поне един месец с Вихрогон нямаше да може да се говори. Но въпреки това си струваше. Видеокартината, която получаваше, беше съвсем актуална. Ако капитан Бодлива Зеленика се намираше в сграда, компютърът можеше веднага да му даде триизмерни планове. Нямаше начин да се допусне грешка. Освен ако…

— Вихрогоне, светлинният сигнал напусна очертанията на сушата. Какво става?

— Лодка или кораб, сър. Такова е предположението ми.

Кореноплод изруга от яд, че сам не се бе сетил. В отдел „Операции“ сигурно пак му се присмиваха. Разбира се, че беше кораб. Той се спусна на неколкостотин метра, докато тъмните очертания на кораба се показаха в мъглата. Приличаше на китоловен кораб. Макар и техниката да се променяше с вековете, нищо не можеше да замени харпуна в лова на най-големия бозайник на света.

— Капитан Зеленика е някъде там, Вихрогоне. Под палубата. Какво можеш да ми дадеш?

— Нищо, сър. Това не е постоянна инсталация. Докато проверим регистрацията, ще бъде късно.

— А инфрачервена картина?

— Не, началник. Тази черупка е поне на петдесет години. С много високо съдържание на олово. Не можем да проникнем дори през външния слой. Боя се, че ще трябва да се оправяте сам.

Кореноплод поклати глава.

— След всички милиарди, които наляхме в твоя отдел! Напомни ми да ти орежа бюджета, като се върна.

— Слушам, сър — отговори Вихрогон с неочаквано сериозен тон. Той не обичаше да се шегува на тема бюджет.

— Вдигни по тревога отряда от Изтеглянето. Може да ми потрябват всеки момент.

— Ще го направя, сър.

— Постарай се. Край на връзката, излизам от обхват.

Кореноплод беше сам-самичък. Честно казано, така се чувстваше най-добре. Без научно-технически постижения. Без самомнителни кентаври, които да цвилят в ушите му. Самотен елф, който разчита на съобразителност и може би на малко магия.

Той наклони полимерните крила и се пъхна под облака мъгла. Нямаше нужда от прекалена предпазливост. С помощта на щита си Кореноплод бе невидим за човешките очи. Дори чувствителен радар би показал едва забележимо смущение. Началникът се спусна ниско до планшира. Грозна гледка беше този кораб. Над опръсканата с кръв палуба се носеше мирис на смърт и болка. Много невинни създания бяха намерили смъртта си тук. Бяха убити и нарязани на късове за няколко калъпа сапун и мас за сгряване. Кореноплод поклати глава. Човеците бяха варвари.

Сигналът от локатора на Зеленика се усили. Беше наблизо. Съвсем наблизо. Някъде в радиус от двеста метра се намираше все още дишащото — както Кореноплод се надяваше — тяло на капитан Бодлива Зеленика. Но без планове не можеше да разгледа вътрешността на кораба. Не и без чужда помощ.

Началникът леко кацна на палубата и обувките му едва не залепнаха за стоманената повърхност, изцапана със смес от засъхнал сапун и китова мас. Корабът изглеждаше пуст. На подвижното мостче нямаше вахтен, на мостика не се виждаше боцман, всичко тънеше в мрак. Все пак нямаше основание да проявява непредпазливост. Кореноплод имаше горчив опит с човеците и знаеше, че те се появяват точно тогава, когато най-малко ги очакваш. Веднъж, докато помагаше на момчетата от Изтеглянето да съберат останките от кабинокрушение в един от тунелите, отрядът беше забелязан от група човеци пещерняци. Каква суматоха настана! Масова истерия, високоскоростно преследване, групово заличаване на памет. Всички възможни усложнения. Кореноплод потръпна. Такива нощи можеха да състарят един елф с десетки години.

Като се прикриваше старателно зад щита, началникът прибра крилете в калъфа и продължи пеша по палубата. На екрана му не се забелязваха признаци на живот, но както бе казал Вихрогон, тази черупка беше с високо съдържание на олово; имаше го дори в боята! Целият кораб представляваше плаващо екологично бедствие. Следователно под палубите можеше да се спотайва цял батальон щурмоваци и неговата камера да не ги улови. Много успокояващо. Дори светлинният сигнал от локатора на Зеленика беше слаб, при все че работеше с микроядрена батерия. Това не се харесваше на Кореноплод. Никак не му се харесваше. „Запази спокойствие — небрежно си каза той. — Щитът те пази. Няма жив човек на света, който може да те види.“ Кореноплод отвори рязко първия люк. Това не го затрудни. Началникът подуши въздуха. Калните създания бяха намазали пантите с китова мас. Покварата им беше безгранична.

Коридорът бе потънал в лепкав мрак, затова Кореноплод спусна инфрачервения филтър на очите си. Добре де, понякога техниката помагаше, но той нямаше намерение да го признае пред Вихрогон. Лабиринтът от тръби и решетки пред него веднага се освети от неестествена червена светлина. След минути началникът вече съжаляваше, че дори си е помислил да похвали техниката на кентавъра. Инфрачервеният филтър оказваше влияние на преценката му за разстояние и той два пъти си удари главата в някакви стърчащи тръби.

Все още нямаше признаци за живот — нито човеци, нито феи. Затова пък гъмжеше от животни. Предимно гризачи. А когато си висок само метър, един по-едър плъх може да бъде истинска заплаха. Още повече, че плъховете са сред малкото животински видове, които могат да виждат и през феиния щит. Кореноплод извади бластера си и го нагласи на режим „три“, или за стрелба по разсеяна цел, както за улеснение го наричаха елфите. Остави един от плъховете да избяга с подпалена опашка като предупреждение за останалите. Нищо страшно, просто щеше да се научи, че не бива да се зъби на елф, който бърза по работа.

Кореноплод отново тръгна с бърза крачка. Мястото беше идеално за засада. Началникът стоеше с гръб към единствения изход и по никакъв начин не можеше да го наблюдава. Истински кошмар за разузнавача. Ако някой от неговите подчинени се изложеше на такъв риск, Кореноплод щеше да му отнеме нашивките. Но в отчаяни моменти като този трябваше да се поема разумен риск. Това беше същината на командването.

Той мина покрай няколко врати от двете страни на коридора и тръгна по посока на светлинния сигнал. Оставаха десет метра. В края на коридора имаше стоманен люк и капитан Бодлива Зеленика — или тялото й — се намираше от другата му страна.

Кореноплод натисна люка с рамо. Той се отвори без усилие. Лошо. Ако държаха тук жив пленник, люкът щеше да бъде затворен. Началникът нагласи бластера на пета степен и влезе през отвора. Оръжието тихо избръмча. Имаше достатъчно мощност, за да изпепели слон с един-едничък изстрел.

От Зеленика нямаше следа. Нямаше следа от нищо. Кореноплод се намираше в хладилен склад. От множеството тръби висяха блестящи сталактити. Дъхът на началника излизаше на ледени кълба дим. Как ли би изглеждало това отстрани, ако наблизо имаше човек? Безплътен дъх.

— А-ха — обади се познат глас. — Имаме посетител.

Кореноплод падна на коляно и насочи оръжието си натам, откъдето идваше гласът.

— Сигурно си дошъл да спасяваш изчезналия офицер.

Началникът примигна, за да пропъди капката пот от окото си. Пот? При такава температура?

— Е, боя се, че си дошъл не където трябва.

Гласът имаше метален звън. Беше изкуствен. Усилен. Кореноплод погледна локатора си за признаци на живот. Нямаше нищо. Поне не в това помещение. Някой го следеше. Може би в лабиринта от тръби над главата му имаше скрита камера, която проникваше през щита.

— Къде си? Покажи се!

Човекът се подсмихна. Звукът отекна неестествено в просторния празен склад.

— О, не. Още не, мой малки приятелю. Но скоро и това ще стане. И повярвай ми, когато го сторя, ще ти се иска да не бях го правил.

Кореноплод проследи посоката, от която идваше звукът. Трябваше да накара човека да говори.

— Какво искаш?

— Хм. Какво искам ли? И това ще научиш скоро.

В средата на помещението имаше щайга. Върху нея бе оставена чанта за документи. Тя беше отворена.

— Защо изобщо ме накара да дойда тук?

Кореноплод побутна чантата с пистолета си. Нищо не се случи.

— Накарах те да дойдеш за демонстрация.

Началникът се наведе над отворената чанта. Вътре в кутия от стиропор имаше плосък вакуумиран пакет и тривълнов радиопредавател. Отгоре беше поставен локаторът на Зеленика. Кореноплод изстена. Зеленика не би предала екипировката си доброволно; никой офицер от разузнаването не би го направил.

— Каква демонстрация, побъркан мръсник?

Отново се чу хладен смях.

— Демонстрация на упоритостта, с която преследвам целите си.

Тук му беше мястото Кореноплод да се разтревожи за съдбата си, но бе твърде зает с това да се тревожи за Зеленика.

— Ако си докоснал дори едно от връхчетата на ушите на моя офицер…

— На твоя офицер? О, значи имаме работа с началство. Каква чест! Още по-добре. Ще мога да се изясня.

В главата на Кореноплод светна предупредителна лампичка.

— Да се изясниш ли?

Гласът, който се разнесе от алуминиевата решетка на колоната, прозвуча сериозно и зловещо като ядрена зима.

— Искам да ти стане ясно, малки приятелю от Народа на феите, че не съм от хората, с които можеш да си правиш шегички. А сега, ако обичаш, разгледай пакета.

Началникът се подчини. Пакетът беше с правоъгълна форма. Плосък като хоросанова тухла или… О, не.

Под опаковката светна червена лампичка.

— Приятен полет, малко създание — каза гласът. — И кажи на приятелите си, че Артемис Фоул Втори им праща много поздрави.

Отстрани на червената лампичка на равни интервали замигаха зелени знаци. Кореноплод си спомни курса по човешки науки в Академията и ги разпозна. Това бяха… цифри. В низходящ ред. Отброяване!

— Д’Арвит! — изрева началникът. (Няма смисъл да превеждаме тази дума, защото и без това биха я цензурирали.)

Той се обърна и хукна по коридора, следван от металното ехо на смеха на Артемис Фоул.

— Три — произнесе човекът. — Две…

— Д’Арвит — повтори Кореноплод.

Сега коридорът му се стори по-дълъг отпреди. През процепа на една открехната врата проблесна късче звездно небе. Началникът активира крилата си. Летенето щеше да бъде трудно. Размахът на модела „Колибри“ беше малко по-малък от ширината на коридора.

— Едно.

Електронните криле се остъргаха в една стърчаща тръба и наоколо се разхвърчаха искри. Кореноплод се преметна и изравни крилете с число на Max 1.

— Нула… — произнесе гласът. — Бум!

Във вакуумирания пакет детонаторът произведе искра и запали един килограм чист семтекс. Реакцията на възпламеняване за част от секундата погълна кислорода в околното пространство и се втурна по пътя на минималното съпротивление, което, разбира се, означаваше по петите на началника Кореноплод.

Той пусна визьора и даде газ до дупка. От вратата го деляха само няколко метра. Всичко зависеше от това кой ще стигне пръв — елфът или огненото кълбо.

Успя. Почти. Хвърли се да прави обратен лупинг и в този миг усети как експлозията разтърсва тялото му. Пламъците достигнаха костюма му, облизаха стъпалата и запълзяха нагоре по краката. Кореноплод продължи маневрата, като се заби право в леденостудената вода. С ругатни се гмурна под повърхността.

Над главата му китоловният кораб беше изцяло погълнат от унищожителните пламъци.

— Началник — обади се глас в слушалките. Беше Вихрогон. Кореноплод отново бе влязъл в обхват.

— Началник! Какъв е статусът ви?

Подполковникът се освободи от хватката на водата.

— Статусът ми, Вихрогоне, е крайно раздразнение. Върви при компютрите си. Искам да знам всичко, което може да се научи за някой си Артемис Фоул, и искам да го узная преди завръщането в базата.

— Слушам, началник. Веднага.

Този път нямаше остроумни подмятания. Дори Вихрогон осъзнаваше, че моментът не е подходящ.

Кореноплод се издигна на 300 метра височина. Под него спасителни лодки се събираха около горящия китоловен кораб като мушици на светлина. Той отърси полепналата пепел от лактите си. „Ще си плати този Артемис Фоул — зарече се Кореноплод. — Бъдете сигурни, че ще си плати.“