Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (2)

Глава 1: Книгата

Град Хо Ши Мин през лятото. Непоносимо задушно. Излишно е да казваме, че Артемис Фоул не би се примирил с подобно неудобство, ако не ставаше дума за нещо изключително важно. Важно за неговия план.

На слънце Артемис изглеждаше зле. Дългите часове, прекарани в затворено помещение пред монитора, бяха обезцветили кожата му и тя бе загубила свежестта си. На дневна светлина той беше блед като вампир и почти толкова навъсен.

— Надявам се този път да не са ни пратили за зелен хайвер, Бътлър — произнесе Артемис тихо и нечленоразделно. — Особено след случая в Кайро.

Това беше доброжелателен укор. Веднъж бяха пътували до Египет заради нещо, което им бе казал един информатор на Бътлър.

— Не, сър. Този път е сигурно. Нгуйен е добър човек.

— Хм — измънка недоверчиво Артемис.

Минувачите сигурно се учудиха на обръщението „сър“, което едрият евроазиатец използваше в разговора си с момчето. В края на краищата живееха в третото хилядолетие. Но това не бяха обикновени взаимоотношения, а те двамата не бяха случайни туристи.

Седяха в открито кафене на тротоара на улица „Донг Хай“ и наблюдаваха местните тийнейджъри, които обикаляха площада с мотопеди.

Нгуйен закъсняваше, а оскъдната сянка от чадъра не допринасяше особено за подобряване на настроението на Артемис. Но това беше обичайният му песимизъм. Въпреки намусената му физиономия някъде дълбоко се таеше искрица надежда. Дали това пътуване щеше да донесе резултати? Щяха ли да намерят Книгата?

Един келнер се завтече към масата им.

— Още чай, господа? — попита той, като енергично кимаше.

Артемис въздъхна.

— Спести ми този театър и седни.

Келнерът инстинктивно се обърна към Бътлър, който, в края на краищата, беше по-възрастният.

— Но, господине, аз съм сервитьорът.

Артемис почука по масата, за да го накара да млъкне.

— Носиш обувки ръчна изработка, копринена риза и три златни пръстена с печати. Английският ти е с оксфордско произношение, а по блясъка на ноктите ти личи, че скоро си ходил на маникюр. Не си никакъв сервитьор. Ти си нашата свръзка Нгуйен Ксуан и причината за неудачното ти дегизиране е, че искаш дискретно да провериш дали не сме въоръжени.

Раменете на Нгуйен се отпуснаха умърлушено.

— Вярно е. Поразително!

— Не бих казал. Една смачкана престилка не те прави келнер.

Нгуйен седна и си наля ментов чай в малка чашка от китайски порцелан.

— Ще ти кажа какво е положението с оръжието — продължи Артемис. — Аз съм невъоръжен. Но виж, Бътлър, моят… ъ-ъ-ъ… иконом^[1], има под мишницата си зиг зауър, в ботушите си — два автоматични ножа, малък пистолет с два патрона в ръкава, гарота^[2] в часовника и три осколочни гранати по джобовете. Нещо друго има ли, Бътлър?

— Палката, сър.

— А, да. Една добра старомодна палка със сачми под ризата.

С треперещи ръце Нгуйен поднесе чашата към устните си.

— Не се тревожи, господин Ксуан — каза Артемис усмихнат. — Няма да използваме оръжие срещу теб.

Нгуйен не изглеждаше успокоен.

— Бътлър може да те убие по сто различни начина, без да използва оръжията си — продължи момчето. — Макар че според мен и един ще свърши работа.

Нгуйен вече беше доста изнервен. Артемис винаги въздействаше така на хората. Младежът с безцветно лице говореше със самочувствието и думите на уверен в себе си възрастен. Нгуйен бе чувал името Фоул — та кой в международния престъпен свят не беше?, — но бе останал с впечатлението, че Артемис е голям човек, а не някакво хлапе. Макар че думата „хлапе“ едва ли подхождаше на тази мрачна личност. А и здравенякът Бътлър… по всичко личеше, че с мамутските си ръце може като вейка да пречупи гръбнака на човек. Нгуйен започваше да мисли, че за никаква сума пари не си струва да остане и минута повече в тази странна компания.

— А сега да пристъпим към работата — каза Артемис, като сложи на масата миниатюрен касетофон. — Ти отговори на обявата ни в мрежата.

Нгуйен кимна и изведнъж му се прииска от все сърце информацията му да е достоверна.

— Да, господин… господарю Фоул. Онова, което търсите… знам къде се намира.

— Наистина ли? И аз трябва да повярвам на голите ти думи? Може да си ми приготвил капан. Семейството ми има доста врагове.

Бътлър хвана един комар, който кръжеше във въздуха над ухото на работодателя му.

— Не, не — каза Нгуйен и извади портфейла си. — Ето, вижте.

Артемис разгледа полароидната снимка. Прииска му се да спре бясното туптене на сърцето си. Гледката изглеждаше обещаваща, но какво ли не можеше да се подправи в днешно време с компютър и обикновен скенер? На снимката се виждаше ръка, която се подаваше от непрогледния мрак. Зеленикава петниста ръка.

— Хм — измънка той. — Обясни ми.

— Тази жена е знахарка, живее близо до улица „Ту До“. Работи срещу бутилка оризово вино. Винаги е пияна.

Артемис кимна. Звучеше логично. Пиенето беше един от малкото сигурни факти, на които се основаваше търсенето му. Той стана и разглади гънките на бялото си поло.

— Много добре. Води ни, господин Нгуйен.

Нгуйен избърса потта от гъстите си мустаци.

— Само сведения — такава беше уговорката. Не искам да ме прокълнат.

Бътлър сръчно сграбчи информатора за вратата.

— Съжалявам, господин Нгуйен, но времето, когато можехте сам да решавате, отдавна отмина.

Той напъха съпротивляващия се виетнамец в наетата кола, която едва ли беше най-подходящото превозно средство за тесните улици на град Хо Ши Мин, или Сайгон, както местните жители продължаваха да го наричат, но Артемис предпочиташе да бъде максимално ограден от хората наоколо.

Колата напредваше мъчително бавно. Пъпленето й ставаше още по-непоносимо за Артемис поради вълнението, което се надигаше в гърдите му. Не можеше да го потиска повече. Нима наистина наближаваше краят на търсенето им? След шест фалшиви следи и прекосяването на три континента можеше ли тази просмукана от вино знахарка да бъде светлината в края на тунела? Артемис за малко да се изсмее на глас. Такова нещо не се случваше всеки ден.

Мотопедите сновяха като риби от гигантски пасаж. Тълпите сякаш нямаха край. Дори пресечките бяха запълнени до пръсване от продавачи и улични търговци. Готвачи мятаха рибешки глави в дълбоки тигани със съскащо олио, а хлапета се пречкаха в краката на минувачите, търсейки лесна плячка за крадене. Други седяха на сянка, като им правеха знаци с палци.

Сакото на Нгуйен бе подгизнало от пот. Не беше от влажния задух — бе свикнал с него. Всичко се дължеше на проклетата ситуация, в която беше изпаднал. Трябваше да внимава и да не се забърква в комбинация от магия и престъпления. Обеща си, че ако се измъкне невредим, ще промени навиците си. Нямаше да отговаря повече на съмнителни обяви по Интернет и със сигурност нямаше да си има работа със синове на босове от европейския престъпен свят.

Колата не можеше да продължи по-нататък. Пресечките бяха станали твърде тесни за превозно средство на четири колела. Артемис се обърна към Нгуйен.

— Изглежда, ще трябва да продължим пеша, господин Нгуйен. Ако искаш, можеш да побегнеш, но ще изпиташ остра и смъртоносна болка между лопатките.

Нгуйен погледна Бътлър в очите. Бяха тъмносини, почти черни. В тях нямаше милост.

— Не се тревожете — отвърна. — Няма да побягна.

Те слязоха от колата. Хиляди подозрителни погледи проследиха движението им по уличката. От земята се вдигаше пара. Един джебчия злополучно се опита да открадне портфейла на Бътлър. Без дори да поглежда надолу, прислужникът му счупи пръстите. След инцидента тълпата се раздалечи и им направи път.

Уличката стана още по-тясна и премина в изровена пътека. Водите от каналите се изливаха направо в калта. На островчетата, образувани от постланите на пътя оризови рогозки, се тълпяха сакати и просяци. Повечето минувачи на тази улица нямаха какво да им дадат, с изключение на трима.

— Е? — попита Артемис. — Къде е тя?

Нгуйен посочи с пръст към черен триъгълник под една ръждясала пожарна стълба.

— Там. Долу. Не си показва носа навън. Не излиза дори за оризово вино, изпраща някого да й купи. Сега може ли да си вървя?

Артемис не си направи труда да отговори. Вместо това си проправи път през локвите към дупката под пожарната стълба. Забеляза как някой в тъмното се размърда крадешком.

— Бътлър, ще ми подадеш ли очилата?

Бътлър измъкна от колана си чифт очила за нощно виждане и ги постави в протегнатата ръка на Артемис. Приспособлението за фокусиране забръмча, за да се нагоди към светлината.

Артемис намести очилата на лицето си. Всичко се оцвети в радиоактивно зелено. Той пое дълбоко дъх и обърна поглед към шаващите тъмни очертания. Някой приклекна върху рогозката от лико и тромаво се извърна с гръб към оскъдната светлина. Артемис нагласи фината настройка на очилата. Силуетът беше дребен до уродливост и увит в мръсен шал. В калта наоколо се въргаляха празни бутилки от алкохол. Изпод шала се подаде ръка. Стори му се зеленикава. Но така изглеждаше и всичко останало.

— Мадам — каза той, — имам предложение за вас.

Главата на силуета сънно се олюля.

— Вино — изграчи тя. Гласът й наподобяваше стържене на нокти по стъкло. — Вино, англичанино.

Артемис се усмихна. Дарба за езици, отвращение към светлината. Струваше си да провери.

— Всъщност съм ирландец. Какво ще кажете за предложението ми?

Знахарката лукаво размаха костеливия си показалец.

— Първо виното. После приказките.

— Бътлър!

Телохранителят бръкна в един от джобовете си и извади от там половинка от най-хубавото ирландско уиски. Артемис взе бутилката и я вдигна в тъмното, за да подразни жената. Понечи да свали очилата си, когато ръката с дълги нокти посегна от мрака, за да грабне бутилката. Зеленикава петниста ръка. Нямаше съмнение.

Артемис преглътна, за да скрие победоносната си усмивка.

— Плати на приятеля ни, Бътлър. Цялата сума. Запомни, господин Нгуйен, това трябва да си остане между нас. Нали не искаш Бътлър да те потърси отново?

— Не, не, господин Фоул. Гроб съм.

— Постарай се. Иначе Бътлър ще те вкара в истински гроб.

Нгуйен се втурна по уличката. Изпитваше огромно облекчение от това, че е жив, и дори не се погрижи да преброи пачката американски банкноти. Доста нетипично за него. Така или иначе цялата сума беше в ръцете му. Всичките двадесет хиляди долара. Не беше лошо за половин час работа.

Артемис се обърна към знахарката.

— Вижте, госпожо, вие имате нещо, което ми е необходимо.

Старицата облиза с език капката алкохол в ъгълчето на устните си.

— Да, ирландец. Глава боли. Лоши зъб. Аз лекува.

Артемис отново си сложи очилата за нощно виждане и приклекна, за да се изравни с нея.

— Аз съм в отлично здраве, госпожо, с изключение на лека алергия към праха, но не мисля, че дори вие сте в състояние да направите нещо по въпроса. Не. Това, което ми трябва, е вашата Книга.

Старата вещица застина неподвижно. Очите й блеснаха изпод шала.

— Книга? — произнесе тя предпазливо. — Не знам никаква книга. Аз знахарка. Иска книга, върви книжарница.

Артемис въздъхна: полагаше усилие да бъде търпелив.

— Не сте знахарка. Вие сте зъл дух, пшог, елф, ка-далун. Зависи кой език предпочитате. А аз искам Книгата ви.

Създанието дълго мълча, след това отметна шала от главата си. В зелената светлина на очилата за нощно виждане чертите й изникнаха пред Артемис като маска за празника на Вси светии. Носът на създанието беше дълъг и провиснал надолу, очите — златисти цепки. Ушите бяха заострени, а страстта към алкохола бе размекнала кожата му като маджун.

— Щом знаеш за Книгата, човече — заговори тя бавно, като се бореше с вцепенението, предизвикано от алкохола, — значи знаеш и за магията, която се крие в юмрука ми. Мога да те убия с едно щракване с пръсти!

Артемис сви рамене.

— Не ми се вярва. Погледни се! Та ти си почти мъртва. Оризовото вино е притъпило сетивата ти. Принизило е магията ти до знахарски умения. Жалка гледка! Аз съм дошъл да те спася. В замяна ще ми дадеш Книгата.

— За какво може да послужи нашата Книга на един човек?

— Това не те засяга. Стига да знаеш с какви възможности разполагаш.

Заострените уши на елфа потрепнаха. Възможности?

— Първо, отказваш да ни дадеш Книгата и ние се прибираме у дома, като те оставяме да изгниеш в тази клоака.

— Да — каза старицата. — Избирам тази възможност.

— А, не. Не бързай толкова. Ако си тръгнем без Книгата, до края на деня ще умреш.

— До края на деня! Един ден! Аз ще ви надживея с един век. Дори елфите, които обитават човешкото царство, могат да живеят поколения наред.

— Не и след като са изпили половин литър светена вода — заяви Артемис и почука по празната бутилка от уиски.

Създанието пребледня, после изпищя — пронизителен ужасяващ звук.

— Светена вода! Ти ме уби, човече.

— Вярно е — призна Артемис. — Всеки момент ще започне да те изгаря.

Старицата опипа корема си.

— А втората възможност?

— Сега ще ме изслушаш, нали? Добре тогава. Вариант номер две. Даваш ми Книгата само за тридесет минути. После аз ти връщам магията.

Тя остана със зяпнала уста.

— Ще ми върнеш магията? Невъзможно е.

— О, напротив. Имам у себе си две ампули. В първата има вода от вълшебния извор на шестдесет метра под пръстена на Тара — може би най-магическото място на земята. Тя ще противодейства на светената вода.

— А в другата?

— В другата има малко човешка магия. Вирус, който се храни със спирт, примесен с реактив за растеж. Той ще изпие всяка капка оризово вино от тялото ти, ще унищожи зависимостта и дори ще укрепи съсипания ти черен дроб. Ще ти подейства зле, но след ден ще тичаш така, сякаш отново си на хиляда години.

Създанието облиза устните си. Да се присъедини към народа си… Звучеше съблазнително.

— Как да съм сигурна, че мога да ти вярвам, човече? Веднъж вече ме измами.

— Добър въпрос. Ето каква е сделката. Аз ти давам водата на доверие. После, след като надзърна в Книгата, ще ти дам и лекарството. Приемаш ли или отказваш?

Старицата размисли. Вече усещаше болка в корема, която се засилваше. Тя протегна ръка.

— Приемам.

— Надявах се да го кажеш. Бътлър!

Огромният прислужник разгъна мека гумена кутийка, в която имаше пистолет спринцовка и две ампули. Зареди тази с прозрачната течност и я впръсна в студената зелена ръка. В първия миг създанието се вцепени, после се отпусна.

— Силна магия — произнесе то с въздишка.

— Да. Но не толкова силна, колкото ще стане твоята след втората инжекция. А сега — Книгата.

Духът се зарови в гънките на мръсната си роба. Ровичкането продължи цяла вечност. Артемис стоеше, затаил дъх. Това беше. Скоро семейство Фоул щеше да възвърне могъществото си. Предстоеше появата на нова империя начело с Артемис Фоул Втори.

Елфът сви ръката си в юмрук и я отдръпна.

— И без това не можеш да я използваш. Написана е на древния език.

Артемис кимна. Не се осмеляваше да произнесе и звук.

Тя разгъна жилавите си пръсти. Върху дланта й лежеше малка златна книжка с размерите на кибритена кутийка.

— Ето, човече. Имаш тридесет минути. Не повече.

Бътлър пое със страхопочитание малкото томче. Включи компактна дигитална камера и започна да снима поотделно всяка от тънките страници на Книгата. Този процес му отне няколко минути. Когато приключи, постави цялото томче в чипа на камерата. Артемис предпочиташе да не поема рискове в съхраняването на информация. Известно бе, че охранителните системи на летищата често заличаваха данни. Затова момчето инструктира помощника си да прехвърли файла на мобилния си телефон и от там да го изпрати по електронната поща до дома на семейство Фоул в Дъблин. Преди да изтекат тридесетте минути, файлът с Книгата на феите от първата до последната буква се намираше на сигурно място в сървъра на Фоул.

Артемис върна книжката на собственичката й.

— Добре се работи с теб.

Зеленото същество залитна и падна на колене.

— А другия лек, човече?

Артемис се усмихна.

— О, да, средството за възстановяване. Мисля, че ти го обещах.

— Да. Човекът обеща.

— Много добре. Но преди да го изпълня, трябва да те предупредя, че пречистването не е приятно изживяване. Ние няма да останем, за да се наслаждаваме на гледката.

Създанието посочи с жест мизерията и нечистотиите наоколо.

— Мислиш, че тази гледка ми харесва? Аз искам отново да полетя.

Бътлър зареди втората ампула и този път я изстреля право в сънната артерия.

Елфът моментално се свлече на рогозката. Цялото му тяло се тресеше конвулсивно.

— Време е да си вървим — отбеляза Артемис. — Да гледаш как алкохол, трупан сто години, напуска тялото по всички възможни начини, не е никак приятно.

 

 

Бътлър прислужваха на семейство Фоул от векове. Това бе неизменна традиция. Всъщност някои видни лингвисти изказваха мнението, че оттам е произлязло фамилното им име. Първото свидетелство за това необичайно споразумение между семействата датираше от времето, когато Върджил Бътлър бе нает като прислужник, телохранител и готвач от лорд Хюго де Фоул за един от първите големи кръстоносни походи на норманите.

В по-ново време семейство Бътлър изпращаше децата си след навършване на десетгодишна възраст в частен тренировъчен център в Израел, където те се обучаваха на специалните умения, необходими за охраната на последните от рода Фоул. В тези умения влизаха готвенето на кордон бльо, точна стрелба, обичайният набор от бойни изкуства, спешна медицинска помощ и информационни технологии. Ако в края на обучението им нямаше Фоул, когото да охраняват, тогава Бътлър тутакси бяха наемани за телохранители на различни кралски особи, най-често в Монако и Саудитска Арабия.

Съберяха ли се Бътлър и Фоул, оставаха заедно за цял живот. Работата беше трудна и самотна, но възнагражденията бяха щедри, в случай че човек оцелееше, за да се възползва от тях. Ако не оцелееше, семейството му получаваше шестцифрена компенсация плюс месечна пенсия.

Последният Бътлър охраняваше младия си господар Артемис вече дванадесет години, от деня на раждането му. И макар че се подчиняваха на ред, въведен преди векове, отношенията между тях бяха далеч по-близки от тези между господар и слуга. Артемис бе най-близкото същество на Бътлър, повече от приятел, а здравенякът беше като баща за господаря си, ако и да изпълняваше заповедите му.

Бътлър не обели и дума, докато не се качиха на самолета до „Хийтроу“ от Банкок, но след това не можа да се сдържи да не попита.

— Артемис!

Момчето вдигна поглед от екрана на своята Книга на Могъществото. Тъкмо се канеше да започне превода.

— Да?

— Исках да ви питам за знахарката. Защо просто не взехме Книгата и не я оставихме да умре?

— Трупът е улика, Бътлър. Постъпих така, за да не давам основания на Народа да ме подозира.

— А думите на знахарката?

— Не ми се вярва да признае, че е показала Книгата на човек. За всеки случай добавих лек амнезиак във втората ампула. Когато се събуди, последната седмица ще й се губи.

Бътлър кимна с възхищение. Винаги с две крачки напред — така действаше господарят Артемис. Хората говореха, че бил отломка от стара скала. Но грешаха. Господарят Артемис бе чисто нова, млада скала от порода, каквато никой досега не беше виждал.

След като разсея съмненията си, Бътлър отново зарови поглед в броя на „Оръжия и амуниции“, като остави на спокойствие работодателя си да разбулва тайните на Вселената.