Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (7)

Глава 6: Обсада

Артемис се отпусна в кожения въртящ се стол в кабинета си, събра върховете на пръстите си и се усмихна. Отлично. Малката експлозия щеше да излекува феите от високомерното им поведение. Освен това, на света бе останал един китоловен кораб по-малко. Артемис Фоул не обичаше ловците на китове. Съществуваха и други, не толкова противни начини за добиване на мазнини и вторични продукти.

Миниатюрната камера, скрита в локатора, бе свършила отлична работа. С високата разделителна способност на образа тя бе успяла да заснеме легендарните кристали от дъха на елфа.

Артемис погледна какво става на монитора за наблюдение на мазето. Пленничката му седеше на леглото, обхванала главата си с ръце. Той се намръщи. Не беше очаквал една фея да изглежда толкова… човешки. До този момент те представляваха само набелязана мишена. Като животни, които трябваше да улови. Но сега, когато виждаше фея в такова състояние на видимо притеснение, нещата се променяха.

Артемис изключи процесора на компютъра и се запъти към парадния вход. Време беше да проведе кратък разговор с гостенката си. Точно когато сложи ръце върху медните дръжки, вратите се разтвориха пред него. Насреща му се появи Джулиет. Бузите й бяха поруменели от бързане.

— Артемис — заговори тя задъхана, — майка ти… Тя…

Момчето усети как оловна топка се търкулна в стомаха му.

— Да?

— Ами, тя казва, Артемис… Артемис, че твоят…

— Да, Джулиет. Какво има, за Бога?

Джулиет закри устата си с ръце, за да събере мислите си. След няколко секунди разпери пръсти и заговори през тях.

— Става дума за баща ти, господарю. За Артемис старши. Мадам Фоул казва, че се е завърнал!

За част от секундата Артемис бе готов да се закълне, че сърцето му е спряло. Баща му? Да се е завърнал? Възможно ли беше? Разбира се, той никога не бе преставал да вярва, че баща му е жив. Но напоследък, откакто се беше захванал с плана за феите, Артемис старши сякаш бе отстъпил на заден план в мислите му. Момчето изпита чувство за вина, от което едва не му прилоша. Беше се отказал. От собствения си баща.

— Ти видя ли го, Джулиет? Видя ли го с очите си?

Тя поклати глава.

— Не, Артемис, господарю. Само чух гласове. В спалнята. Но майка ти не ме пусна да вляза. За нищо на света. Дори не ми позволи да й поднеса гореща напитка.

Артемис започна да пресмята. Бяха се върнали едва преди час. Баща му можеше да е минал незабелязан покрай Джулиет. Възможно беше. Просто беше възможно. Той погледна часовника си, синхронизиран с времето по Гринуич чрез постоянно сверявани радиосигнали. Три сутринта. Времето летеше. Целият му план зависеше от това феите да предприемат следващия си ход преди изгрев-слънце.

Артемис се сепна. Отново постъпваше по същия начин: оставяше семейството на заден план. Какви ги вършеше? Приоритетът беше баща му, а не някаква си идея за забогатяване.

Джулиет продължаваше да стои на вратата и да го гледа с огромните си сини очи. Очакваше от него да вземе решение, както правеше винаги. И за пръв път на бледото му лице се изписа нерешителност.

— Много добре — промърмори Артемис накрая. — По-добре веднага да се кача.

Той профуча покрай момичето, като вземаше по две стъпала наведнъж. От стаята на майка му го деляха две стълбища. Тя се намираше на тавана, който бе пригоден за живеене.

На вратата Артемис се поколеба. Какво щеше да каже, ако баща му по някакво чудо се беше върнал? Какво щеше да направи? Смешно бе да размишлява предварително за това. Невъзможно беше да предвиди реакцията си. Той почука леко.

— Майко?

Отговор не последва, но му се стори, че чува кикотене, и тутакси неволно се пренесе в миналото. Първоначално тази стая служеше за всекидневна на родителите му. Те седяха в шезлонгите часове наред, хихикаха като ученици, хранеха гълъбите или гледаха корабите, които преминаваха през тесния пролив на Дъблин. Когато Артемис старши изчезна, Анджелин Фоул започна да прекарва тук все повече и повече време, докато накрая се затвори в стаята завинаги.

— Майко? Добре ли си?

Отвътре се чуха приглушени гласове. Заговорнически шепот.

— Майко! Влизам.

— Почакай малко. Тими, престани, животно такова. Имаме си компания.

Тими? Сърцето на Артемис подскочи в гърдите като кастанета. Тими — това бе галеното име, с което майка му се обръщаше към баща му. Тими и Арти. Двамата мъже в живота й. Не можеше да чака повече и влетя през двойната врата.

Първото, което го порази, бе светлината. Майка му беше светнала лампите. Със сигурност добър знак. Артемис знаеше къде може да бъде майка му. Знаеше точно накъде да погледне. Но не смееше. Ами ако… Ако…

— Да, какво можем да направим за теб?

Той се обърна, като продължи да гледа в пода.

— Аз съм.

Майка му се разсмя. Безгрижно и весело.

— А, вие сте, татко. Не можете ли да оставите сина си поне една вечер на спокойствие? В края на краищата, това е меденият ни месец.

Тогава Артемис разбра. Беше поредният пристъп на лудостта й. Татко? Анджелин бе взела Артемис за дядо му. Последният беше починал преди десетина години. Момчето бавно вдигна глава.

Майка му седеше на шезлонга, нагиздена в сватбената си рокля и обилно гримирана. Но това не беше най-страшното.

До нея седеше точно копие на баща му, направено от сутрешния костюм, с който бе облечен в онзи славен ден в Катедралата на Христовата църква преди четиринадесет години. Дрехите бяха запълнени с памук, а над яката на ризата се мъдреше възглавница с очи, нос и уста, изрисувани с червило. Беше почти смешно. Артемис хлъцна от сподавено ридание. Надеждите му изчезнаха внезапно като лятна дъга.

— Какво ще кажете, татко? — произнесе Анджелин с дълбок бас, като мърдаше възглавницата подобно на вентрилоквист, който движи кукла. — Ще оставите ли момчето си на мира за една нощ, а?

Артемис кимна. Какво друго можеше да направи?

— Добре, за една нощ. Забавлявайте се и утре. Бъдете щастливи.

Лицето на Анджелин светна от неподправена радост. Тя скочи от шезлонга и прегърна сина си, без да го познае.

— Благодаря ви, татко. Благодаря ви.

Артемис отвърна на прегръдката й, макар и да имаше чувството, че я мами.

— Няма защо, май… Анджелин. А сега трябва да вървя. Имам работа.

Майка му се настани до имитацията на съпруга си.

— Да, татко. Вървете, не се безпокойте, ние ще се забавляваме добре.

Артемис излезе. Не се обърна назад. Имаше да върши доста неща. Да изнудва феи. Нямаше време за измисления свят на майка си.

 

 

Капитан Бодлива Зеленика бе подпряла глава на ръцете си. На едната си ръка, ако трябва да бъдем точни. С другата опипваше обувката си отстрани, така че камерата да не я вижда. Всъщност главата й се беше избистрила, но нямаше нищо лошо в това враговете й да мислят, че все още е замаяна. Може би щяха да я подценят. И това щеше да бъде последната грешка в живота им.

Пръстите й напипаха предмета, който убиваше на глезена й. По очертанията му веднага разбра какво е. Жълъдът! Сигурно бе паднал в обувката й по време на суматохата край дъба. Това можеше коренно да промени развоя на събитията. Трябваше й само малко парче земя и силите й щяха да се възстановят.

Зеленика крадешком огледа килията. От пръв поглед се виждаше, че е прясно бетонирана. Нямаше нито една пукнатина или изронен ъгъл. Нямаше къде да зарови тайното си оръжие. Тя колебливо се изправи, за да провери дали краката й са стабилни. Коленете й малко се огъваха, но иначе стоеше достатъчно здраво. Отиде до отсрещната стена и долепи буза и длани до гладката повърхност. Бетонът беше съвсем пресен, наскоро излят. На места бе още влажен. Очевидно килията беше подготвена специално за нея.

— Търсиш ли нещо? — обади се нечий глас. Студен, безмилостен глас.

Зеленика отстъпи от стената. Човешкото момче стоеше на по-малко от два метра пред нея. Очите му бяха скрити зад очила с огледални стъкла. Беше влязъл съвсем безшумно в килията. Необичайно безшумно.

— Седни, ако обичаш.

Зеленика не обичаше. От всичко най-много желаеше да забие лакът в това нахално хлапе, да вземе глупавите му очила и да го хипнотизира. Артемис прочете това в погледа й. Стори му се забавно.

— Обмисляме варианти, така ли, капитан Бодлива Зеленика?

Тя скръцна със зъби вместо отговор.

— И двамата сме съвсем наясно с правилата тук, капитане. Това е моят дом. Трябва да се подчиняваш на желанията ми. Твоите закони го изискват, не моите. Явно е, че желанията ми не включват телесни наранявания, нито опити да напуснеш къщата.

Тогава Зеленика се досети.

— Откъде знаеш…

— Името ти? Чина ти?

Артемис се усмихна, макар че в очите му нямаше радост.

— Нали носиш значка с името си…

Зеленика инстинктивно сложи ръка върху сребърната значка на костюма си.

— Но то е написано на…

— Гномски? Знам. Случайно го владея доста добре. Както и всички в компютърната ми мрежа.

Зеленика помълча малко, за да обмисли това важно разкритие.

— Фоул — заговори тя разгорещено, — нямаш представа какво си направил. Такова сближаване на световете може да доведе до катастрофа за всички нас.

Артемис сви рамене.

— Не ми пука за „всички нас“, само за мен. А аз ще се оправя, повярвай ми. Сега, ако обичаш, седни.

Зеленика седна, без да откъсва светлокафявите си очи от малкото чудовище пред нея.

— И какъв е този велик план, Фоул? Нека позная: да станеш господар на света?

— Не толкова мелодраматично — весело отвърна Артемис. — Просто да забогатея.

— Крадец! — избухна Зеленика. — Ти си обикновен крадец!

По лицето на момчето пробяга раздразнение, но скоро бе изместено от обичайната злобна усмивка.

— Да. Крадец, ако така ти харесва. Но не обикновен, а първият в света междувидов крадец.

Капитан Зеленика изсумтя.

— Първият междувидов крадец! Калните създания ни ограбват от хилядолетия. Защо според теб живеем под земята?

— Вярно е. Но аз ще бъда първият, който ще успее да накара една фея да се раздели със златото си.

— Злато? Злато? Човешки идиот. Нима откровено вярваш в тази безсмислица за гърнето със злато? Някои неща не са верни, знаеш ли?

Зеленика отметна глава и се разсмя.

Артемис търпеливо изучаваше ноктите си, докато я чакаше да свърши. Когато най-накрая смехът й заглъхна, той размаха показалец.

— Имаш право да се смееш, капитан Бодлива Зеленика. Известно време вярвах във всички измишльотини за гърнета със злато и разходки под дъгата, но сега знам истината. Знам за фонда за откупи.

Зеленика направи усилие да се овладее.

— Какъв фонд за откупи?

— О, хайде стига, капитане. Защо да си губим времето с преструвки? Ти самата ми каза за него.

— Аз… аз съм ти казала! — заекна феята. — Това е нелепо!

— Погледни ръката си.

Зеленика дръпна нагоре десния си ръкав. На вената й беше залепено малко памуче.

— Вляхме ти натриев пентатол, по-известен като серум на истината. Изпя си всичко.

Феята разбра, че е вярно. Откъде иначе хлапето щеше да знае?

— Ти си луд!

Артемис кимна снизходително.

— Ако спечеля, съм пророк. Ако изгубя, съм луд. Така се пише историята.

Разбира се, нямаше никакъв натриев пентатол, само безобидно убождане със стерилизирана игла. Артемис не би рискувал да предизвика мозъчно увреждане у феята, която можеше да го отведе до плячката, но не можеше и да разкрие Книгата като източник на информация. По-добре беше да накара пленничката си да повярва, че е предала собствения си народ. Това щеше да понижи морала й и да я направи по-податлива на игричките му. Все пак тази хитрина го тормозеше. Беше крайно жестоко. Докъде бе готов да стигне, за да получи златото? Артемис не знаеше и нямаше да разбере, докато не му дойде времето.

Зеленика клюмна, поразена от случилото се. Беше проговорила. Бе разбудила свещени тайни. И дори да успееше да се измъкне, щеше да бъде заточена в някой мразовит тунел под Полярния кръг.

— Това не е всичко, Фоул — каза тя накрая. — Ние притежаваме сили, за които не може да знаеш. За да ти ги опиша, ще ми трябват дни.

Досадното момче отново се разсмя.

— От колко време мислиш, че си тук?

Зеленика изстена; знаеше какво ще последва.

— От няколко часа?

Артемис поклати глава.

— От три дни — излъга. — Държахме те на система около шестдесет часа… докато не ни каза всичко, което искахме да узнаем.

Още докато го казваше, изпитваше чувство на вина. Тези лъжи очевидно оказваха ефект върху Зеленика, като страшно я съсипваха. Наистина ли се налагаше да го прави?

— Три дни? Можехте да ме убиете. Какво…

Тъкмо тази безпомощност в търсенето на думи караше Артемис да се съмнява в действията си. Феята го мислеше за толкова зъл, че дори се затрудняваше да подбере подходящите думи за него.

Зеленика събра мислите си.

— Добре тогава, господарю Фоул — отсече тя презрително, — щом знаеш толкова много за нас, значи ти е ясно какво ще стане, когато установят местонахождението ми.

Артемис кимна незаинтересовано.

— О, да, ясно ми е. Всъщност на това разчитам.

Сега феята се усмихна на свой ред.

— О, нима? Кажи ми, момче, виждал ли си някога трол?

За пръв път самоувереността на човека се разколеба.

— Не. Трол — никога.

Зеленика се усмихна по-широко.

— Ще видиш, Фоул. Ще видиш. Надявам се само да присъствам на срещата.

 

 

Полицията обяви повишена бойна готовност за провеждане на повърхностна операция при П1: Тара.

— Какво става? — възкликна Кореноплод и махна с ръка на джуджето фелдшер, което мажеше челото му с мехлем против изгаряне. — Остави. Магията бързо ще ме оправи.

— Какво да става? — отвърна Вихрогон.

— Днес не ми е до остроумията ти, Вихрогоне, защото не е ден за обсъждане на впечатленията ми от техническите ти постижения. Кажи ми какво намери за човека.

Вихрогон се намръщи и намести станиоловата шапка на главата си. Отвори лаптоп с дебелината на вафлена кора.

— Проникнах в данните на Интерпол. Не беше много трудно, честно казано. Да бяха сложили надпис „Добре дошли“…

Кореноплод почука с пръсти по масата за съвещания.

— Давай по същество.

— Добре. Фоул. Досието му е десет гигабайта. На хартия това е колкото половин библиотека.

Началникът подсвирна.

— Зает човек.

— Заето семейство — поправи го Вихрогон. — Фоул предизвикват закона от поколения. Изнудване, контрабанда, въоръжени грабежи. През последния век участват предимно в организираната престъпност.

— Разполагаме ли с координати?

— Това беше най-лесното. Имението Фоул. Построено върху двеста акра земя в покрайнините на Дъблин. Намира се само на около двадесет хвърлея от настоящата ни позиция.

Кореноплод прехапа долната си устна.

— Само на двадесет? Това означава, че можем да свършим работата преди разсъмване.

— Да. Да оправим цялата тази бъркотия, преди да е излязла от контрол след изгрев-слънце.

Началникът кимна. Това беше крайният срок. Феите не бяха работили на естествена светлина от столетия. Дори когато живееха на повърхността, те бяха предимно нощни създания. Слънцето отслабваше магията им, тъй както фотографска снимка избледнява от светлината. Ако трябваше да чакат още един ден, за да изпратят ударна група, кой знае какви поражения можеше да нанесе Фоул.

Възможно беше дори цялата тази история да е предназначена за медиите и до утре вечерта лицето на капитан Бодлива Зеленика да се появи на кориците на всички печатни издания на планетата. Кореноплод потръпна. Това би означавало край на всичко, освен ако междувременно Калните създания не се бяха научили да съжителстват с други видове. Но ако историята го бе научила на нещо, то беше, че човеците не могат да се разбират с никого, дори със себе си.

— Добре. Всички да свалят предпазителите и да заредят. Ще летим в клинообразен строй. Заемете позиция в границите на имота Фоул.

Групата по изтеглянето измърмори военни потвърждения и задрънча с оръжия, като вдигна максимален шум.

— Вихрогоне, събери техниците. Следвайте ни със совалката. И вземи големите предаватели. Ще отцепим целия имот, за да имаме по-голям простор за действие.

— Едно нещо ме тревожи, началник — каза кентавърът замислен.

— Да? — нетърпеливо попита Кореноплод.

— Защо му е на този човек да ни казва кой е? Би трябвало да знае, че така ще го открием.

Кореноплод сви рамене.

— Може би не е такъв умник, за какъвто се мисли.

— Не. Не мисля, че е така. Изобщо не мисля, че е така. Според мен той от самото начало се движи с една крачка пред нас. И сега не е по-различно.

— Нямам време за теории, Вихрогоне. Изгревът не е далеч.

— Още нещо, началник.

— Важно ли е?

— Да, струва ми се.

— Е?

Вихрогон натисна един клавиш на лаптопа си и започна да преглежда биографичните данни на Артемис.

— Този престъпен ум, разработил такъв сложен план…

— Да? Какво?

Вихрогон вдигна глава и златистите му очи погледнаха почти с възхищение.

— Ами, той е само дванадесетгодишен. А това е крехка възраст, дори за човек.

Кореноплод подсмръкна и постави нова батерия в трицевния си бластер.

— Прекаляват с проклетата телевизия. Той се мисли за Шерлок Холмс.

— По-скоро за професор Мориарти.

— Холмс, Мориарти, всичките изглеждат еднакво с прегорени скалпове.

С тези думи Кореноплод елегантно се отдалечи и тръгна след отряда си в нощния мрак.

 

 

Отрядът по изтеглянето полетя в клинообразен строй с Кореноплод начело. Движеха се на югозапад, като следваха видеоматериалите, които пристигаха по електронната поща в каските им. Вихрогон дори беше отбелязал имението Фоул с червена точка. „Като за идиоти“ — бе промърморил кентавърът в микрофона си, така че началникът да може да го чуе.

В средата на имота се издигаше обновен замък от късното Средновековие и началото на модерните времена, построен от лорд Хю Фоул през XV век.

Семейство Фоул бяха успели да запазят имението през годините, бяха преживели в него войната, гражданските вълнения и няколко данъчни проверки и Артемис нямаше намерение да бъде този, който ще го загуби. Имението беше оградено от назъбена каменна стена с височина пет метра, по която имаше истински охранителни кули и пътеки. Отрядът по изтеглянето кацна точно зад стената и започна незабавно да оглежда района за вероятни враждебни същества.

— Разгърнете се през двадесет метра — инструктира ги Кореноплод. — Претърсете района. Връзка на всеки 60 секунди. Ясно?

От Изтеглянето кимнаха. Разбира се, че беше ясно. Те бяха професионалисти.

Лейтенант Мъх, командир на Групата по изтегляне, се покатери на една от наблюдателните кули.

— Знаеш ли какво трябва да направим, Юлиус? — попита той.

Двамата с Кореноплод бяха учили заедно в Академията, бяха се издигнали по една и съща йерархична стълбица. Мъх беше един от може би петимата елфи, които се обръщаха към началника на малко име.

— Знам какво според теб трябва да направим.

— Трябва да изпепелим цялото място.

— Не ме изненадваш.

— Така е най-чисто. Един син облак — и всичко ще приключи с минимални загуби.

„Син облак“ беше жаргонен израз за опустошителна биологична бомба, която се използваше в крайно редки случаи. Предимството на синия облак бе, че убиваше, без да причинява разрушения. Ландшафтът оставаше непроменен.

— Минималните загуби, за които говориш, се състоят от един мой офицер.

— А, да! — възкликна Мъх с досада. — Една жена офицер от разузнаването. Експерименталният кадър. Е, не мисля, че ще имаш проблем да се оправдаеш с тактическо решение.

Лицето на Кореноплод прие познатия на всички морав цвят.

— Най-доброто, което можеш да направиш, е да се махнеш от пътя ми. В противен случай ще бъда принуден да изстрелям този син облак право в тресавището, което наричаш свой мозък.

Мъх ни най-малко не се смути.

— Колкото и да ме обиждаш, няма да промениш фактите, Юлиус. Знаеш какво гласи Книгата. При никакви обстоятелства не можем да оставим Нисшите елементи да се излагат на риск. Имаш право на едно спиране на времето, след което…

Лейтенантът не довърши изречението. Нямаше и нужда.

— Знам какво пише в Книгата — отсече Кореноплод. — Просто бих искал да не разсъждаваш толкова праволинейно. Ако не те познавах достатъчно добре, щях да си помисля, че в жилите ти има и човешка кръв.

— Нямаш никакво основание да мислиш така — нацупи се Мъх. — Аз само си върша работата.

— Вземам си думите назад — омекна началникът. — Извинявай.

Кореноплод не се извиняваше често, но все пак обидата беше твърде тежка.

 

 

Бътлър седеше пред мониторите.

— Нещо ново? — попита Артемис.

Бътлър се сепна; не беше чул младия си господар да влиза.

— Не. Нищо. Един-два пъти ми се стори, че виждам блясък, но после се оказваше, че няма нищо.

— Нищо не е нищо — тайнствено отбеляза Артемис. — Използвай новата камера.

Бътлър кимна. Само преди месец господарят Фоул беше купил кинокамера чрез Интернет. Две хиляди кадъра в секунда, наскоро разработена от „Индустриална светлина и Магия“ за специализирани снимки в природни условия на неща като криле на колибри и подобни. Тя улавяше движенията на образите по-бързо, отколкото човешкото око бе способно. Артемис я беше инсталирал зад едно ангелче над главния вход.

Бътлър активира лоста за насочване.

— Накъде?

— Обърни към алеята. Имам чувството, че гостите ни вече идват насам.

Икономът започна да върти с дебелите си пръсти мъничкия лост, тънък колкото клечка за зъби. На дигиталния монитор изникна картина от живота отвън.

— Нищо — промърмори Бътлър. — Спокойно като на гробища.

Артемис посочи към контролното табло.

— Стопирай кадъра.

Бътлър за малко не оспори заповедта. За малко. Но вместо това си замълча и натисна бутона. Клоните на черешовите дървета застинаха неподвижно, цветчетата увиснаха безпомощно в пространството. Но — което бе по-важно — на алеята изведнъж се показаха десетина силуета, облечени в черно.

— Какво е това! — възкликна Бътлър. — Откъде изскочиха?

— Прикриват се зад щитове — обясни Артемис. — Щитовете трептят с висока скорост, твърде голяма, за да може човешкото око да ги улови…

— Но камерата ги улавя — довърши Бътлър и кимна. Такъв беше господарят Артемис. Винаги с две крачки напред. — Да можех да я взема със себе си!

— Добре би било. Но разполагаме с още нещо, което върши работа…

Артемис внимателно взе от работната маса импровизирана каска. Това бяха останките от каската на Зеленика. Естествено, и дума не можеше да става главата на Бътлър да влезе в оригиналната каска; все едно да се опитваш да напъхаш картоф в напръстник. От нея бяха запазени само визьорът и контролните бутони. Ремъците бяха взети от строителна каска и пригодени така, че да паснат на главата на прислужника.

— Това нещо е снабдено с няколко филтъра. Все някой от тях ще може да проникне през феин щит. Да ги пробваме, какво ще кажеш?

Артемис закрепи приспособлението на ушите на Бътлър.

— Разбира се, тъй като разстоянието между очите ти е по-голямо, някои неща ще излизат от обсег, но това не би трябвало да те затрудни особено. А сега включи камерата.

Бътлър отново пусна камерата, докато Артемис поставяше последователно филтрите.

— Сега?

— Не.

— Сега…

— Всичко стана червено. Ултравиолетови лъчи. Никакви феи.

— Сега?

— Не. Полароид, струва ми се.

— И последният.

Бътлър се усмихна като акула, зърнала гол задник.

— Хванахме ги.

Сега икономът виждаше света какъвто е, включително феиния отряд от Изтеглянето, който се движеше по алеята.

— Хм — каза Артемис. — Вариант на стробоскоп, бих казал. Много висока честота.

— Видях — послъга Бътлър.

— Метафорично или буквално? — попита работодателят му и се подсмихна.

— Ясно ми е.

Артемис тръсна глава. Пак се шегуваше. Оставаше да си сложи клоунски обувки и да започне да се премята в големия салон.

— Много добре, Бътлър. Време е да направиш онова, което можеш най-добре. По всичко личи, че някой е проникнал в имението…

Бътлър стана. Нямаше нужда от допълнителни инструкции. Затегна ремъците на импровизираната си каска, рязко се обърна и тръгна към вратата.

— О, Бътлър, и още нещо.

— Да, Артемис?

— Бих предпочел да ги уплашиш до смърт. Ако е възможно.

Бътлър кимна. Ако бе възможно.

 

 

Първи отряд на Изтегляне бяха най-добрите и най-съобразителните. Всеки малък елф си мечтаеше един ден като порасне, да облече черния анцуг на командос от Изтеглянето. Това бяха елитните подразделения. Риск бе второто им име. Колкото до капитан Кафяво Водорасло, Риск беше първото му име. Той бе настоял за това на церемонията по посвещаване, състояла се малко след приемането му в Академията.

Риск водеше групата по криволичещата алея. Както обикновено, той бе избрал за себе си челната позиция, готов да влезе пръв в бой, ако — както горещо се надяваше — такъв избухнеше.

— Обадете се — прошепна капитанът в микрофона, който излизаше като змия от каската му.

— Нищо на едно.

— Нищо, капитане.

— Пълно затишие, Риск.

Капитан Кафяво Водорасло трепна.

— На терен сме, ефрейтор. Следвай процедурата.

— Но мама каза…

— Не ми пука какво е казала мама, ефрейтор! Чинът си е чин! Ще се обръщаш към мен с „капитан Кафяво Водорасло“.

— Слушам, капитане — нацупи се ефрейторът. — Но повече не ме моли да ти гладя туниката.

Риск премина изцяло на честотата на брат си, като изключи от разговора останалата група.

— Да не си споменал повече мама, ясно ли е? И гладенето. Участваш в тази мисия само защото аз те изисках! А сега започни да се държиш като професионалист или ще се върнеш обратно на границата!

— Добре, Рискчо.

— Риск! — изкрещя капитан Кафяво Водорасло. — Името ми е Риск. Не Рискчо, нито Риско. Риск! Разбра ли?

— Добре. Риск. Мама е права. Ти си едно бебе.

Капитан Кафяво Водорасло изруга много непрофесионално и отново премина на откритата честота. Беше тъкмо навреме, защото се разнесе необичаен звук.

— Хър-р-р.

— Какво беше това?

— Кое?

— Не знам.

— Нищо, капитане.

Но Риск беше преминал подготовка за разпознаване на звуци преди изпита за капитан и бе напълно сигурен, че това „Хър-р-р“ е предизвикано от удар в трахеята. По всяка вероятност брат му се беше блъснал в някой храст.

— Лишей! Добре ли си?

— Ефрейтор Лишей на линия.

Кафяво Водорасло гневно подритна една маргаритка.

— Проверка. Обадете се по ред на номерата.

— Едно, добре съм.

— Две, всичко е наред.

— Три, отегчен до смърт, но жив.

— Пет, приближавам западното крило.

Кафяво Водорасло замръзна на място.

— Почакайте. Четири! Там ли си, Четири? Какво е положението?

— …

Нищо освен статично електричество.

— Така. Четири не отговаря. Възможна е повреда в екипировката. Но не можем да си позволим излишен риск. Прегрупиране на главния вход.

Изтегляне Едно се събраха, като се движеха по-безшумно от копринен паяк. Кафяво Водорасло бързо преброи хората си. Единадесет. Един липсваше. Четири вероятно се луташе сред розовите храсти и се чудеше защо никой вече не се обажда.

Тогава Риск забеляза две неща — първо, чифт черни обувки, които стърчаха от един храст до вратата, и второ, огромно човешко същество, застанало на входа. Съществото държеше в ръце много страховито оръжие.

— Обявявам мълчание — прошепна Кафяво Водорасло и единадесетте командоси като един свалиха визьорите си, за да заглушат дишането и говора.

— Без паника. Мисля, че мога да проследя последователността на станалите събития. Четири обикаля пред вратата. Калното създание отваря. Четири получава юмрук по канчето и се приземява в храстите. Няма проблем. Не сме разкрити. Повтарям, не сме разкрити. Затова да не губим време в търсене на виновни. Лишей… Извинявай, ефрейтор Кафяво Водорасло, провери жизнените показатели на Четири. Останалите да се скрият и да не вдигат шум.

Отрядът предпазливо се изтегли до грижливо подстриганата морава. Силуетът, който стоеше пред тях, беше наистина внушителен. Това несъмнено бе най-едрият човешки екземпляр, който някога бяха виждали.

— Д’Арвит — прошепна Две.

— Обявих радиомълчание — смъмри го Кафяво Водорасло. — Изключение правят само спешните случаи. Ругаенето не спада към тях.

Тайничко обаче капитанът споделяше порива на своя подчинен. Това беше един от моментите, когато се радваше, че има щит. Човекът отпред изглеждаше така, сякаш можеше да смачка в огромния си юмрук половин дузина феи.

Лишей се върна на мястото си.

— Четири е стабилен. Може би има мозъчно сътресение. Но иначе е добре. Щитът му обаче е паднал, затова го скрих по-навътре в храстите.

— Справил си се добре, ефрейтор. Правилно си се сетил.

Последното, от което имаха нужда, бе някой да забележи стърчащите от храста обувки на Четири.

Човекът се раздвижи. Тръгна небрежно по пътеката. Дори да поглеждаше наляво или надясно, трудно можеше да се определи заради качулката, която скриваше очите му. Странно беше за човек да ходи с качулка в такава приятна нощ.

— Застопорете бластерите — нареди Риск.

Той си представи как хората му правят отегчени физиономии. Сякаш вече не бяха взели достатъчно предпазни мерки. От половин час само това правеха. Но все пак трябваше да се следва правилникът, в случай че после ги изправят пред трибунал. Някога Изтеглянето първо стреляше и после питаше. Никой не им търсеше отговорност. Но сега времената бяха други. Винаги се намираше някой радетел за граждански права, който да удари с юмрук по масата и да поиска обяснение. Дори когато ставаше дума за човеци, можете ли да повярвате?

Човекът планина спря точно насред групата командоси. Ако можеше да ги види, това би бил най-добрият тактически ход. Оръжията им бяха практически безполезни, защото с тях можеха да навредят повече един на друг, отколкото на човека.

За щастие, целият отряд беше невидим с изключение на Четири, скрит на сигурно място в храста, който приличаше на рододендрон.

— Вълшебните пръчици. Извадете ги!

Просто за всеки случай. Нямаше нищо лошо в това да вземат предпазни мерки.

И докато офицерите сменяха оръжието си, точно когато ръцете им бяха заети с отваряне на кобури и калъфи, Калното създание заговори:

— Добър вечер, господа — каза и дръпна назад качулката си.

„Странна работа — помисли си Риск. — Изглежда така, сякаш…“

Тогава забеляза импровизираните очила на очите му.

— Прикрийте се! — изкрещя капитанът. — Прикрийте се!

Но беше твърде късно. Нямаха друг избор, освен да останат и да се бият. А това не беше избор.

 

 

Бътлър можеше да ги застреля още от вратата. По един с всеки изстрел от пушката ма кенийския ловец на слонове. Но планът не беше такъв. Всичките му действия целяха да направи впечатление. Да изпрати послание. Стандартната процедура на всяка полиция по света бе да изпраща напред пушечно месо и после да води преговори. Нормално беше да се очаква, че неканените гости ще окажат съпротива и тогава Бътлър с удоволствие щеше да се включи в престрелката.

Той надникна навън през процепа на пощенската кутия и — о, щастливо съвпадение! — оттам го погледна чифт очи с очила. Беше твърде щедър подарък на съдбата, за да го подмине.

— Време е за сън — каза Бътлър и блъсна вратата с масивното си рамо. Елфът прелетя няколко метра и се приземи в храстите. Джулиет щеше да бъде съкрушена. Тя обичаше рододендроните. Един беше неутрализиран. Оставаха още няколко.

Икономът вдигна островърхата качулка на маскировъчното си яке и излезе пред вратата. Те стояха там; бяха се разпръснали като отряд от Екшънмен. Ако от коланите им не висяха доста внушителни на вид оръжия, гледката би била направо комична.

Бътлър небрежно пъхна пръста си под предпазителя и зае позиция между тях. Мускулестият дребосък вдясно издаваше заповедите. За това можеше да се съди по факта, че всички бяха обърнали глави към него.

Водачът даде команда и отрядът смени автоматите с оръжия за ръкопашен бой. Имаше логика, с автоматите само биха се и изпозастреляли. Беше време да действа.

— Добър вечер, господа — каза Бътлър. Не можеше да се сдържи да не каже нещо, а и си струваше заради първия миг на стъписване. После вдигна пушката и стреля.

Капитан Кафяво Водорасло беше първата жертва — стрелата с титанов връх проби костюма му в областта на врата. Той бавно се свлече на земята, сякаш въздухът се беше превърнал във вода. Още двама от отряда паднаха, преди да са разбрали какво става.

„Сигурно е доста тежко — каза си Бътлър равнодушно — да изгубиш предимство, което си имал в продължение на векове.“

Останките от Изтегляне Едно бяха извадили вълшебните си пръчици и бяха готови да ги използват. Но командосите допуснаха грешката да отстъпят в очакване на заповед, която така и не дойде. Това даде на Бътлър възможността да премине към близък бой. Не че се нуждаеше от допълнителна възможност.

Въпреки това икономът се поколеба за секунда. Те бяха толкова дребни! Като деца. Тогава Лишей го докосна по лакътя с пръчката си и през гърдите на Бътлър преминаха 100 волта електричество. Цялото му състрадание към дребните създания мигом се изпари.

Икономът грабна проклетата пръчка и завъртя оръжието и притежателя му като ласо. Лишей полетя с писък и инерцията го запрати право върху трима от другарите му.

Като продължи въртеливото движение, Бътлър блъсна в гърдите още двама елфи. Трети се покатери на гърба му и го ужили няколко пъти с пръчката си. Бътлър падна върху него. Нещо изпращя и жиленето престана.

Изведнъж усети как някой опря оръжие под брадичката му. Един от отряда по Изтегляне беше успял да извади автомата си.

— Не мърдай, Кално създание — избръмча глас, променен от филтъра на каската. Оръжието изглеждаше доста внушително, по дължината на ствола му бълбукаше охлаждаща течност. — Само ме предизвикай.

Бътлър завъртя очи отегчено. Различна раса — едни и същи клишета. Той плесна елфа с длан. На дребничкото човече вероятно се бе сторило, че небето се е стоварило върху главата му.

— Това достатъчно предизвикателство ли е за теб?

Икономът се изправи на крака. Наоколо се въргаляха тела на елфи в различни степени на шок и безсъзнание. Определено бяха уплашени. Мъртви — вероятно не. Мисията беше изпълнена.

Един от дребосъците обаче се преструваше. Личеше си по начина, по който бе събрал мъничките си колене. Бътлър го хвана за врата и върховете на палеца и показалеца му се допряха.

— Име?

— Л-лишей… ъ-ъ-ъ, исках да кажа, ефрейтор Кафяво Водорасло.

— Е, ефрейтор, кажи на командира си, че следващия път, когато видя въоръжени сили да влизат тук, ще ги посрещна със снайпер. Не със стрели. С бронебойни патрони.

— Слушам, сър. Снайпер. Разбрах. Струва ми се, че така е честно.

— Добре. Все пак ви позволявам да приберете ранените.

— Много великодушно от ваша страна.

— Но ако видя дори проблясък на оръжие у някого от санитарите, може да се изкуша да взривя няколкото мини, които съм заровил из градината.

Лишей преглътна и лицето му зад визьора пребледня още повече.

— Невъоръжени санитари. Съвършено ясно.

Бътлър пусна елфа на земята и поизтупа туниката му с масивните си пръсти.

— А сега последно. Слушаш ли ме?

Енергично кимане.

— Искам парламентьор. Такъв, който може да взема решения. Не някой с нисък чин, който след всеки въпрос трябва да тича до базата. Разбрано?

— Няма проблем. Т.е. сигурен съм, че няма да има проблем. За съжаление, аз съм един от тези с ниския чин. Така че, както виждате, не съм в състояние да гарантирам, че наистина няма да има проблем…

Бътлър копнееше да запрати този малък приятел обратно в лагера му.

— Много добре. Разбирам. Просто… млъкни!

Лишей понечи да изкаже съгласието си, но после рязко затвори уста и кимна.

— Добре. А сега, преди да си тръгнеш, събери всички оръжия и каски на малка купчинка ето тук.

Лишей пое дълбоко дъх. Е, имаше възможност да стане и герой.

— Не мога да направя това.

— О, нима? И защо?

Лишей се изпъна в цял ръст.

— Служител от полицията никога не предава оръжието си.

Бътлър кимна.

— Звучи ми честно. Все пак реших да опитам. Ами върви си тогава.

Като не знаеше дали да вярва на късмета си, Лишей се втурна обратно към командната кула. Беше последният оцелял. Риск хъркаше на пътеката, но той, Лишей Кафяво Водорасло, бе дръзнал да се изправи срещу Калното чудовище. Какво ли щеше да каже мама, щом чуеше за това?

 

 

Зеленика седеше на ръба на леглото и стискаше с пръсти металната рамка. Бавно се надигна, като пое тежестта върху ръцете си. Усилието заплашваше да извади лактите й от ставите. Тя задържа за секунда и след това блъсна цялата конструкция в бетона. Вдигна се облак прах и малки частици се завъртяха около коленете й.

— Добре — измърмори феята.

Погледна към камерата. Не се съмняваше, че я наблюдават. Нямаше време за губене. Тя сгъна пръсти и повтори действието отново и отново, докато стоманената рамка остави дълбоки белези върху ставите на пръстите й. С всеки удар все повече частици се надигаха от прясно бетонирания под.

След няколко секунди вратата на килията рязко се отвори и в помещението влетя Джулиет.

— Какво правиш? — изпръхтя момичето. — Къщата ли искаш да събориш?

— Гладна съм! — извика Зеленика. — До гуша ми дойде да махам на глупавата камера. Тук не храните ли затворниците си? Искам нещо за ядене!

Джулиет сви пръсти в юмрук. Артемис я беше предупредил да бъде любезна, но всичко си имаше граници.

— Няма нужда да правиш революция. Какво ядете вие, феите?

— Имаш ли делфинско? — подигравателно попита Зеленика.

Джулиет потръпна отвратена.

— Не, нямам, хищно създание!

— Тогава плодове. Или зеленчуци. Погрижи се да бъдат добре измити. Не искам някоя от химическите ви отрови да проникне в кръвта ми.

— Ха-ха, ама ти си била революционер! Не се тревожи, всичките ни продукти са екологично чисти — каза Джулиет, тръгна към вратата и спря. — Не забравяй правилата. Не се опитвай да избягаш от къщата. И няма нужда да чупиш мебелите. Не ме карай да ти показвам на какво съм способна.

След като стъпките на Джулиет заглъхнаха, Зеленика започна да блъска леглото в бетонния под. Във феините закони имаше вратичка. Инструкциите трябваше да се дават на четири очи и да бъдат съвсем точни. Просто да се каже, че няма нужда да правиш това или онова, не беше достатъчно, за да забраниш на елфа да го направи. И още нещо: Зеленика нямаше намерение да бяга от къщата. Но това съвсем не означаваше, че щеше да остане затворена в килията си.

 

 

Артемис донесе още един монитор в стаята с техника. Той беше свързан с камера, поставена в таванската стая на Анджелин Фоул. Известно време момчето наблюдаваше майка си. От време на време изпитваше угризения за това, че е монтирал камера в стаята й; излизаше, че я шпионира. Но беше за нейно добро. Винаги съществуваше опасност майка му да се нарани. Сега тя кротко спеше; това се дължеше на хапчето, което Джулиет бе сложила на подноса й. Приспивателното също бе част от плана. Както се оказа впоследствие, особено важна част.

Бътлър влезе в стаята с техниката. Носеше пълна шепа феин хардуер и потриваше врата си.

— Хитри дребни мерзавци.

Артемис вдигна поглед от мониторите.

— Някакви проблеми?

— Нищо съществено. Тези малки пръчици пускат силен ток. Как е затворничката?

— Добре. Джулиет й приготвя нещо за ядене. Боя се, че капитан Бодлива Зеленика започва да се побърква.

На екрана се виждаше как Зеленика блъска леглото си в бетонния под.

— Разбираемо е — отбеляза икономът. — Представи си колко е объркана. Пък и не може да прокопае тунел и да избяга.

Артемис се усмихна.

— Не. Цялата къща е построена върху варовиково легло. И най-дребното джудже не може да прокопае тунел и да се измъкне. Или да се вмъкне.

Както се оказа по-късно, това беше грешка. Фатална грешка, повратна за Артемис Фоул.

 

 

Феината полиция имаше процедури за спешни случаи като този. Вярно, в тях не се предвиждаше цял отряд от Изтеглянето да бъде разгромен от самотен противник. Но това само правеше следващите действия още по-неотложни, особено когато небето придобиваше бледооранжев оттенък.

— Готово ли е да тръгваме? — изрева Кореноплод в микрофона си, сякаш техниката не улавяше и слаб шепот.

„Готово ли е да тръгваме!“ — повтори наум Вихрогон, докато свързваше последния предавател към една от контролните кули. Тези военни с техните изрази! „Готово ли е да тръгваме“, „Не знам, но ми е наредено“… Толкова недодялано!

На глас каза:

— Няма нужда да крещите, началник. Тези микрофони могат да уловят пълзене на паяк в Мадагаскар.

— В Мадагаскар пълзи паяк?

— Е… не знам. Те не могат всъщност…

— Добре, Вихрогоне, стига си сменял темата и отговори на въпроса ми!

Кентавърът се намръщи. Началникът приемаше всичко толкова буквално! Той включи модема на предавателя към лаптопа си.

— Добре. Вече… Готово е да тръгвате.

— Тъкмо стана време. Хайде, натисни копчето.

За трети път този ден Вихрогон скръцна с конските си зъби. Наистина никой не оценяваше гениалните му способности. Натисни копчето, ако нямаш нищо против. Кореноплод не притежаваше достатъчно мозъчен ресурс, за да проумее какво се опитваше да направи кентавърът.

Спирането на времето не се свеждаше само до натискане на копче: имаше редица деликатни процедури, които трябваше да се извършат с максимална точност. В противен случай времевата дупка щеше да доведе до поредната радиоактивна злополука.

Макар и да бе вярно, че феите спират времето от векове, в днешно време при наличие на сателитни връзки и Интернет човеците можеха да забележат, че от времето са изпаднали два-три часа. В миналото можеше да се спре времето в цяла една държава и Калните създания да решат просто, че боговете са се разгневили. Но вече не беше така. В наши дни човеците имаха приспособления за измерване на всичко, така че ако трябваше да се спира времето, необходима беше старателна и точна работа.

В старите времена петима елфи магьосници заставаха във формата на пентаграм около целта и я покриваха с магически щит, като спираха времето за определен период в омагьосаната земя.

Всичко минаваше добре, ако на някой елф не му се приходеше до тоалетна. Много такива операции се бяха проваляли само защото на някого от петимата му бе хрумнало да пийне повечко вино. Освен това магьосниците бързо се уморяваха и ръцете им се схващаха. При късмет времето можеше да се спре за около час и половина, което не винаги си струваше труда.

Самият Вихрогон беше дал идеята за механизиране на цялата процедура. Магьосниците зареждаха с магията си литиеви батерии и после около набелязания район се поставяше мрежа от приемници. Звучи доста просто, нали? Но всъщност не беше. Все пак определено имаше предимства. Първо, нямаше вече пренапрежение. Батериите не се перчеха една пред друга. Можеше да се изчисли точно колко мощност е необходима и така периодът на обсада беше удължен до осем часа.

Имението на Фоул се оказа идеалното място за спиране на времето — границите му бяха маркирани. Имаше дори високи кули за предавателите. Сякаш самият Артемис бе пожелал времето да спре… Пръстът на кентавъра колебливо стоеше на бутона. Възможно ли беше? В края на краищата този човешки юноша ги изпреварваше с една крачка от самото начало.

— Началник!

— На линия ли сме вече?

— Не още. Има нещо…

От крясъка на Кореноплод слушалките на Вихрогон едва не гръмнаха.

— Не, Вихрогоне! Няма нищо! Не ми трябват блестящите ти идеи, много благодаря. Животът на капитан Бодлива Зеленика е в опасност, така че натисни копчето, преди да съм се качил на кулата и да съм го натиснал с физиономията ти!

— Докачлив сте — промърмори кентавърът и натисна копчето.

 

 

Лейтенант Мъх погледна лунометъра си.

— Имаш осем часа.

— Знам колко часа имам — изрева Кореноплод. — И престани да вървиш по петите ми. Нямаш ли си работа?

— Всъщност, като стана дума за това, имам да зареждам биологична бомба.

Кореноплод рязко се извърна.

— Не ме дразни, лейтенант. Като подмяташ забележки на всяка крачка, не ми помагаш да се съсредоточа. Прави това, което смяташ за необходимо. Но бъди готов на връщане да се изправиш пред трибунал. Ако тази операция се провали, ще хвърчат глави.

— Наистина — промърмори Мъх под носа си. — Но моята няма да е сред тях.

Кореноплод огледа небето. Над имението Фоул се виждаше лазурно сияние. Добре. Бяха откъснати от останалия свят. Отвъд стените животът продължаваше с ускорен ход, но ако някой успееше по някакъв начин да проникне в имението въпреки укрепените стени и високата порта, щеше да открие, че вътре няма жива душа. Всички обитатели бяха уловени в капана на миналото.

И така, през следващите осем часа над имението Фоул щеше да бъде нощ. По-нататък Кореноплод не можеше да гарантира безопасността на Зеленика. Предвид тежката ситуация Мъх най-вероятно щеше да пусне биологическата бомба и да унищожи всичко живо в имението. Кореноплод беше виждал как действа синият облак. Никое живо същество не можеше да се спаси, дори плъховете.

 

 

При северната кула началникът се срещна с Вихрогон. Кентавърът беше приземил совалката до дебелата един метър стена. Наоколо вече се въргаляха преплетени жици и оптики от гъвкав стъклопласт.

— Вихрогоне! Тук ли си?

Главата в станиолова шапка се показа от вътрешността на един разглобен хард драйв.

— Ето ме, началник. Предполагам, че сте дошли да натиснете някое копче с физиономията ми.

Кореноплод едва не се разсмя.

— Не ми казвай, че очакваш да ти се извиня, Вихрогоне. Вече изчерпах лимита си за днес. За един приятел, с когото се познаваме цял живот.

— Мъх? Простете, началник, но аз не бих си хабил извиненията за лейтенанта. Той няма да ви се извини, когато ви забие нож в гърба.

— Не си прав за него. Мъх е добър офицер. Малко е припрян, вярно е, но в решителния момент постъпва по най-добрия начин.

— Може би по най-добрия за него. Не мисля, че Зеленика е сред приоритетите му.

Кореноплод не отговори. Нямаше какво.

— И още нещо. Имам коварното подозрение, че младият Артемис Фоул е очаквал от нас да спрем времето. В края на краищата всичко, което правехме досега, работеше за него.

Началникът разтърка слепоочията си.

— Невъзможно е. Откъде човешко същество ще знае за спирането на времето? Пък и сега няма време за теории, Вихрогоне. Имам по-малко от осем часа, за да оправя тази каша. Е, какво си ми приготвил?

Вихрогон дотопурка до един сандък с екипировка, поставен до стената.

— Без тежко въоръжение, това е сигурно. Видяхме какво се случи с Изтегляне Едно. И от каска няма нужда. Изглежда, че Калното чудовище ги колекционира. Не. Като жест на добра воля ще ви изпратим в имението невъоръжен и без щит.

Кореноплод подсмръкна.

— В кой учебник си прочел такова нещо?

— Това е стандартна оперативна процедура. Жестът на доверие ускорява преговорите.

— О, стига с цитатите, дай ми нещо, с което да стрелям.

— Сърдете се на себе си — каза Вихрогон с въздишка и извади от сандъка нещо, което приличаше на пръст.

— Какво е това?

— Това е пръст. На какво ви прилича?

— На пръст — призна Кореноплод.

— Да, но не е обикновен пръст — кентавърът се огледа наоколо, за да се увери, че никой не го наблюдава. — На върха му има херметизирана стрела. Само един изстрел. Чукнете с палеца по кокалчето и някой ще заспи завинаги.

— Защо досега не съм го виждал?

— Секретно е и…

— И какво? — подозрително попита Кореноплод.

— Ами, имаше злополуки…

— Казвай, Вихрогоне.

— Агентите непрекъснато забравят, че им е на ръката.

— Искаш да кажеш, че се самозастрелват.

Вихрогон кимна мрачно.

— Един от най-добрите ни агенти си беше бръкнал с него в носа. Три дни се намираше в критично състояние.

Кореноплод постави латексовия пръст на показалеца си и той веднага прие формата и цвета на истинския.

— Не се тревожи, Вихрогоне. Не съм пълен идиот. Нещо друго?

Вихрогон измъкна от сандъка с екипировката нещо, което приличаше на фалшив задник.

— Сигурно се шегуваш! За какво служи това?

— За нищо — призна кентавърът. — Но предизвиква голям смях на празненства.

Кореноплод се изкиска. Два пъти. Голям пропуск от негова страна.

— Добре, край на веселбата. Ще ме следиш ли?

— Естествено. Ще ви дам ирисова камера. Какъв цвят? — кентавърът се вгледа в очите на началника. — Хм. Мътнокафяв.

Той взе от един рафт малко флаконче и извади от течността електронни контактни лещи. С палец и показалец разтвори окото на Кореноплод и постави ирисовата камера.

— Може да дразни окото. Постарайте се да не го търкате, иначе може да попадне в роговицата, а оттам — в главата ви. Ще трябва да я отваряме, а — небето ми е свидетел — вътре няма нищо интересно.

Кореноплод примигна, като се бореше с желанието да разтърка сълзящото си око.

— Това ли е всичко?

Вихрогон кимна.

— Не можем да поемем по-голям риск.

Началникът неохотно се съгласи. Усещаше странна лекота на хълбока, на който трябваше да виси трицевният бластер.

— Добре. Предполагам, че този пръст със стрела ще свърши работа. Честна дума, Вихрогоне, ако това се забие в лицето ми, ще те върна в Убежище още със следващата совалка.

Кентавърът се подсмихна.

— Просто трябва да внимавате, като ходите до тоалетната.

Кореноплод не се засмя. Имаше неща, с които един елф не се шегуваше.

 

 

Часовникът на Артемис беше спрял. Сякаш Гринуич бе престанал да съществува. „Или може би — разсъждаваше той — ние сме изчезнали.“ Включи Си Ен Ен. Картината беше застинала по средата на предаването. На екрана трептеше лицето на Риц Кан. Артемис не можа да сдържи доволната си усмивка. Бяха направили точно както пишеше в Книгата. Бяха спрели времето. Всичко вървеше по план.

Време беше да провери една своя теория. Той се обърна към мониторите и включи мамината камера към седемдесетсантиметровия главен монитор. Анджелин Фоул вече не седеше в шезлонга. Артемис огледа стаята. Беше празна. Майка му не се виждаше. Беше изчезнала. Усмивката му се разшири. Отлично. Точно както бе очаквал.

Той съсредоточи вниманието си върху Бодлива Зеленика. Тя продължаваше да блъска леглото в пода. От време на време ставаше и започваше да удря по стената с юмруци. Може би не беше просто побъркване. Дали лудостта й нямаше някаква цел? Артемис почука с тънкия си пръст по монитора.

— Какво целиш, капитане? Какъв е хитроумният ти план?

Погледът му бе привлечен от движение на екрана, на който се виждаше алеята.

— Най-после — изпъшка той. — Играта започва.

По алеята се движеше силует. Дребен, но въпреки това внушителен. Без щит. Край на театралниченето.

Артемис натисна копчето на интеркома.

— Бътлър! Имаме посетител. Ще го поканя да влезе. Ти ела да следиш камерите за наблюдение.

Гласът на иконома отекна с метален звън.

— Прието, Артемис. Тръгвам.

Момчето закопча скъпото си сако и застана пред огледалото, за да затегне вратовръзката си. Номерът в преговорите беше да държиш всички карти, а дори да ги нямаш, да се стараеш да изглежда така, сякаш са у теб.

Артемис надяна най-страховитата си физиономия. „Зъл — каза си той, — зъл, но високоинтелигентен. И решителен, не забравяй да изглеждаш решителен.“ Сложи ръка на дръжката на вратата. „Спокойствие. Дишай дълбоко и се постарай да не мислиш, че може да си сбъркал в преценката си за ситуацията и след малко да те убият. Едно, две, три…“ Отвори вратата.

— Добър вечер — каза Артемис като най-любезен домакин, но в същото време беше страховит, зъл, интелигентен и решителен.

Кореноплод стоеше на прага с обърнати нагоре длани — универсален жест, с който казваше: „Виж, не нося оръжие.“

— Вие ли сте Фоул?

— Артемис Фоул на вашите услуги. А вие сте…

— Подполковник Кореноплод. Е, вече знаем имената си, така че може ли да приключим с това?

— Разбира се.

Кореноплод реши да изпробва оръжието си.

— Тогава излезте навън. За да мога да ви виждам.

Лицето на Артемис се изопна.

— Нищо ли не сте научили от демонстрациите ми — корабът, вашите командоси? Налага ли се да убия някого?

— Не — побърза да каже Кореноплод. — Аз само…

— Вие само искахте да ме подмамите навън, където да ме отвлечете и да ме използвате за размяна. Моля ви, подполковник Кореноплод, престанете с игричките или изпратете някой по-интелигентен.

Началникът усети как кръвта се качва в скулите му.

— А сега ме слушай, малко…

Артемис се усмихна. Отново владееше положението.

— Не ви бива много в преговорите, подполковник. Изгубихте хладнокръвие още преди да сме седнали на масата.

Кореноплод пое няколко глътки въздух.

— Добре. Както кажете. Къде предпочитате да водим преговорите?

— Вътре, разбира се. Имате разрешението ми да влезете, но помнете, че животът на капитан Бодлива Зеленика е в ръцете ви. Затова внимавайте.

Кореноплод последва домакина си по сводестия коридор. От класическите портрети по стените го гледаха поколения от рода Фоул. Минаха през боядисана дъбова врата и влязоха в дълга конферентна зала. Около кръгла маса имаше два стола, пред които имаше бележници, пепелници и кани с вода.

Кореноплод с удоволствие забеляза пепелниците и моментално извади от ризата си полусдъвкана пура.

— Може би в края на краищата не сте чак такъв варварин — промърмори той и изпусна огромен облак зелен дим.

Началникът пренебрегна каните с вода и си сипа малко червеникава течност от манерката, която висеше на кръста му. Отпи голяма глътка, оригна се и седна.

— Готов ли сте? — попита Артемис и прелисти бележките си като водещ на телевизионни новини. — Ето как виждам положението. Разполагам с необходимите средства, за да разглася публично подземното ви съществуване и вие сте безсилни да ми попречите. Така че, в основни линии, каквото и да поискам от вас, ще бъде скромна цена за мълчанието ми.

Кореноплод изплю парченце гъбен тютюн.

— Смятате, че можете просто ей така да разпространите цялата информация в Интернет?

— Е, не веднага, защото сега времето е спряло.

Кореноплод се задави с кълбо дим. Тайният им коз беше разкрит.

— Ами, щом знаете за спирането на времето, би трябвало също така да сте наясно, че сте напълно откъснат от външния свят. Всъщност вие сте безпомощен.

Артемис записа нещо в бележника си.

— Да си спестим малко време. Започвам да се отегчавам от недодяланите ви хитрини. В случай на отвличане или кражба полицията първо изпраща ударен отряд от Изтеглянето, за да върне изгубеното. Вие го направихте. Извинете ме за смеха, но… Ударен отряд? Честна дума, един патрул бойскаути с водни пистолети би се справил с него без проблем.

Кореноплод мълчаливо се ядосваше и си изкарваше гнева на угарката от пура.

— Следващата официална стъпка са преговорите. И накрая, малко преди времевото ограничение от осем часа да изтече, ако не е постигнато споразумение, в рамките на времевото поле се детонира биологическа бомба.

— По всичко личи, че знаете поразително много неща за нас, господарю Фоул. Не очаквам, че ще ми кажете откъде сте ги научили.

— Правилно.

Кореноплод смачка останките от пурата си в кристалния пепелник.

— В такъв случай да свършваме; какви са вашите искания?

— То е едно. Едно-единствено.

Артемис плъзна бележника си по лакираната маса. Кореноплод прочете написаното.

— „Един тон двадесет и четири каратово злато. Само в малки небелязани кюлчета.“ Шегувате се.

— О, ни най-малко.

Кореноплод се намести по-напред на стола си.

— Не разбирате ли? Искането ви е неизпълнимо. Или ще ни върнете капитан Бодлива Зеленика, или ще бъдем принудени да избием всички ви. Средно положение няма. Ние не преговаряме. На практика — не. Аз съм тук само за да ви обясня фактите.

Артемис пусна в ход вампирската си усмивка.

— О, но вие ще преговаряте с мен, подполковник.

— Така ли? И с какво сте толкова различен от останалите?

— Различен съм, защото знам как да се измъкна от времевото поле.

— Невъзможно — изсумтя Кореноплод. — Не може да се направи.

— О, може и още как. Повярвайте ми, досега не съм допускал грешка.

Началникът откъсна горната страница на бележника, сгъна я и я прибра в джоба си.

— Трябва да го обмисля.

— Имате време на разположение. Осем часа… простете, седем часа и половина, след това времето на всички изтича.

Кореноплод дълго мълча, като почукваше с нокти по масата. Пое дъх, за да каже нещо, после размисли и рязко стана.

— Ще държим връзка. Не се тревожете, ще изляза сам.

Артемис бутна стола си назад.

— Направете го. Но помнете, никой от народа ви няма разрешение да влиза тук, докато съм жив.

Кореноплод наперено закрачи по коридора, като гледаше маслените портрети. По-добре беше да си тръгне веднага и да обработи новата информация. Това момче Фоул наистина беше хитър противник. Но допускаше една основна грешка — приемаше, че Кореноплод ще играе по правилата. Само че Юлиус Кореноплод не бе стигнал до чин подполковник със спазване на правила. Време беше за малко нестандартни действия.

 

 

Двама експерти гледаха видеозаписа от ирисовата камера на Кореноплод.

— Виждате ли тук? — каза професор Кълбест Облак, специалист бихейвиорист. — Това мърдане показва, че лъже.

— Безсмислици — намуси се доктор Аргон, психолог изпод Съединените щати. — Има сърбеж, това е всичко. Сърби го и се чеше. В това няма нищо страшно.

Кълбест Облак се обърна към Вихрогон.

— Чуйте го само! Как очаквате да работя с този шарлатанин?

— Знахар! — отвърна му Аргон.

Вихрогон вдигна косматите си длани.

— Господа, моля ви. Тук имаме нужда от съгласие. Трябва ни конкретен профил.

— Безполезно е — каза Аргон. — Не мога да работя в тези условия.

Кълбест Облак скръсти ръце.

— Щом той не може, и аз не мога.

Кореноплод влезе през двойните врати на совалката. Моравият цвят на лицето му — негова запазена марка — беше още по-ярък от обикновено.

— Този човек си играе с нас. Не мога да го допусна. Какво направиха експертите със записа?

Вихрогон отстъпи леко встрани, за да може началникът да види така наречените експерти.

— Изглежда, че не могат да работят в тези условия.

Кореноплод присви очи и впи поглед в плячката си.

— Извинете ме!

— Добрият доктор е малоумен — каза Кълбест Облак, незапознат с нрава на началника.

— А-аз ли съм малоумен? — заекна Аргон, който също не беше в течение. — Ами ти, пещерен елф? Даваш абсурдни интерпретации на най-невинния жест.

— Невинен жест? Това момче е кълбо от нерви. Очевидно лъже. Този случай е като по учебник.

Кореноплод сви юмрук и го стовари върху масата, като остави по повърхността пукнатини във формата на паяжина.

— Тишина!

Възцари се тишина. Мигновено.

— Вие двамата сте подписали щедри договори за изработване на профил. Прав ли съм?

Двамата кимнаха; не смееха да кажат и дума, за да не нарушат заповедта за мълчание.

— Това е може би случаят на живота ви, затова искам да се съсредоточите максимално. Разбрахте ли ме?

Експертите продължиха да кимат.

Кореноплод извади камерата от сълзящото си око.

— Превърти го, Вихрогоне. Към края.

Записът бясно заподскача и се запревърта напред. На екрана Кореноплод последва човека към конферентната зала.

— Тук. Спри тук. Можеш ли да приближиш лицето?

— Дали мога да приближа лицето? — сопна се Вихрогон. — Може ли джудже да открадне паяжината изпод паяка?

— Да — отговори Кореноплод.

— Всъщност въпросът беше риторичен.

— Нямам нужда от урок по граматика, Вихрогоне, просто го приближи, ако обичаш.

Вихрогон скръцна със зъби.

— Добре, шефе. Ще го направя.

Пръстите на кентавъра затракаха по клавиатурата със скоростта на светлината. Лицето на Артемис се увеличи и накрая изпълни плазмения екран.

— Бих ви посъветвал да слушате — каза Кореноплод, като стискаше раменете на експертите. — Това е звезден миг в кариерата ви.

„Различен съм — произнесе устата на екрана, — защото знам как да се измъкна от времевото поле.“

— Кажете ми сега — обади се Кореноплод, — лъже ли?

— Пуснете го отново — помоли Кълбест Облак. — Покажете ми очите.

Аргон кимна.

— Да. Само очите.

Вихрогон натисна още няколко клавиша и тъмносините очи на Артемис изпълниха целия екран.

„Различен съм — прогърмя човешкият глас, — защото знам как да се измъкна от времевото поле.“

— Е, лъже ли?

Кълбест Облак и Аргон се спогледаха; от враждебността между тях нямаше и следа.

— Не — едновременно отговориха те.

— Той казва истината — допълни бихейвиористът.

— Или — поясни психологът — поне си мисли, че е така.

Кореноплод обля окото си с почистващ разтвор.

— Така си помислих и аз. Когато погледнах този човек в лицето, реших, че е или гений, или луд.

Безизразните очи на Артемис се взираха в тях от екрана.

— Кое от двете? — попита Вихрогон. — Гений или луд?

Кореноплод грабна трицевния си бластер от сандъка с оръжия.

— Какво значение има? — отсече той, докато окачаше вярното оръжие на хълбока си. — Дайте ми външен коридор до П1. Това лице Фоул като че ли знае много за нашите правила, затова е време да нарушим няколко от тях.