Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (5)

Глава 4: Отвличане

Основният проблем на Артемис беше свързан с намиране — как да намери гном. Те бяха потайно племе от Народа на феите, което живееше на света Бог знае от колко хилядолетия и въпреки това не бе оставило нито една фотография, нито един кадър на видеолента. Нито дори слух като този за чудовището Лох Нес. Не бяха особено общителни. А и се отличаваха с хитрост и съобразителност. Никой досега не бе успял да сложи ръка на златото им. Но и никой досега не бе държал в ръцете си Книгата. А загадките бяха така прости за отгатване, щом намериш ключа към тях.

Артемис беше повикал представителите на семейство Бътлър в кабинета си и сега им говореше, застанал зад ниска катедра.

— Съществуват ритуали, които всяка фея трябва да изпълнява, за да подновява магическите си сили — обясняваше той.

Бътлър и Джулиет кимаха, сякаш в разговора нямаше нищо необичайно.

Артемис прелисти своето копие на Книгата и подбра един пасаж.

Земята е извор на силата ти,

помни го и винаги благодари.

От нея магическо семе вземи

при стар дъб, луна и извити води.

Магията после далеч зарови,

подаръка тъй на земята върни.

Артемис затвори текста.

— Виждате ли?

Бътлър и Джулиет продължиха да кимат, макар че лицата им изразяваха по-скоро недоумение.

Господарят им въздъхна.

— Гномът е обвързан с определени ритуали. Много специфични, бих казал. Можем да ги използваме, за да заловим един гном.

Джулиет вдигна ръка, макар да бе по-голяма от Артемис с четири години.

— Да?

— Ами, работата е там… — започна тя колебливо, като въртеше между пръстите си кичур руса коса — навик, който някои местни младежи намираха за крайно очарователен. — Артемис, има нещо, свързано с гномите…

Артемис се намръщи. Това беше лош знак.

— Какво имаш предвид, Джулиет?

— Ами, гномите. Знаеш, че не съществуват в реалния свят, нали?

Бътлър трепна. Вината беше изцяло негова. Така и не намери време да обясни на сестра си в какво се състои задачата им.

Артемис го изгледа с укор.

— Бътлър не е ли говорил с теб за това?

— Не. Трябваше ли?

— Да, със сигурност. Може би е помислил, че ще му се присмееш.

Бътлър се смути. Точно това си беше помислил. Джулиет бе единственият жив човек, който си позволяваше да му се присмива, при това неприлично често. Повечето го правеха веднъж. Не повтаряха.

Артемис се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Да приемем за удобство, че Народът на феите съществува и че аз не съм идиот, който дърдори безсмислици.

Бътлър кимна едва забележимо. Джулиет гледаше с недоверие.

— Много добре. Та, както казах, Народът трябва да изпълнява специален ритуал, за да подновява силите си. Съгласно моето тълкуване на текста те трябва да вземат семе от дъб, който расте край завой на река. И трябва да го направят при пълнолуние.

Очите на Бътлър светнаха.

— Значи, достатъчно е само да…

— Да прегледаме данните от сателитите за времето. Вече го направих. Не е за вярване, но не са останали толкова много стари дъбове, ако приемем, че дъбът трябва да е на повече от сто години. А като прибавим речния завой и пълнолунието, в тази страна има точно сто двадесет и девет места, които трябва да посетим.

Бътлър се усмихна. Трябваше да заложат капан. Сега Господарят говореше на своя език.

— Трябва да се подготвим за пристигането на нашия гост — каза Артемис и подаде на Джулиет лист хартия с формат А4, изписан на машина. — Налага се да направим някои промени в мазето. Погрижи се, Джулиет. Изпълни всичко съвсем точно, до последната буква.

— Да, Арти.

Артемис се намръщи, но съвсем леко. По причини, които не можеше да проумее, не се сърдеше много, когато Джулиет се обръщаше към него с галеното име, измислено от майка му.

Бътлър замислено се почеса по брадичката. Артемис забеляза жеста му.

— Въпрос ли имаш?

— Да, Артемис. Знахарката от град Хо Ши Мин…

Момчето кимна.

— Разбирам. Защо просто не отвлякохме нея?

— Да, сър.

— В „Алманах на Народа“ от Чи Лун, ръкопис от XVII век, намерен в изгубения град Ш’шамо, пише: „Ако фея пие вино с Калните създания — впрочем това сме ние, — тя умира завинаги за братята и сестрите си.“ Следователно не е сигурно, че онзи елф би струвал и една унция злато. Не, стари приятелю, ние имаме нужда от свежа кръв. Всичко ли е ясно?

Бътлър кимна.

— Добре. А сега ще се наложи да потърсите някои неща, които ще потрябват за нощните ни разходки.

Бътлър прегледа списъка: основна полева екипировка, няколко странни предмета, нищо прекалено смущаващо, освен…

— Слънчеви очила? Нощем?

Когато Артемис се усмихваше както сега, човек очакваше от венците му да изскочат вампирски зъби.

— Да, Бътлър. Слънчеви очила. Довери ми се.

И Бътлър му се довери. Напълно.

 

 

Зеленика включи нагревателната бобина в костюма си и се издигна на 4000 метра височина. Крилата „Колибри“ бяха връх на технологията. На индикатора на батериите светеха четири червени линии — повече от достатъчно за бърза разходка над родната Европа и Британските острови. Разбира се, правилникът изискваше по възможност винаги да се лети над вода, но Зеленика не можеше да устои на изкушението да рита снежните шапки от най-високите планински върхове по пътя си.

Костюмът я предпазваше от най-вредните елементи във въздуха, но въпреки това студът проникваше през него чак до костите й. На тази височина луната изглеждаше огромна и кратерите по повърхността й се виждаха съвсем ясно. Тази нощ тя бе идеално кръгла. Магическата пълна луна. Имиграционните служби сега бяха претоварени от работа, защото хиляди феи изпитваха неудържимо желание да излязат на повърхността. Голяма част от тях щяха да успеят и вероятно щяха да причинят големи поразии със своите гуляи. Земната мантия изобилстваше от нелегални тунели към повърхността и за полицията беше невъзможно да ги опази всичките.

Зеленика прелетя над италианското крайбрежие до Монако, а оттам прекоси Алпите в посока към Франция. Обожаваше да лети, като всички феи. В Книгата се казваше, че някога те са имали собствени крила, но в хода на еволюцията са ги изгубили. Все пак някои още притежаваха способността да летят. Една теория предполагаше, че Народът е произлязъл от летящи динозаври, по всяка вероятност птеродактили. Имаше големи сходства в структурата на горната част на скелета. Тази теория даваше обяснение за малкия костен израстък върху лопатките.

Зеленика се забавляваше от мисълта да посети Дисниленд в Париж. Гноморазузнаването беше изпратило там няколко свои агенти под прикритие. Повечето от тях работеха в къщичката на Снежанка. Това бе едно от малкото места на земята, където Народът можеше да остане незабелязан. Но ако някой турист я заснемеше и снимката попаднеше в Интернет, Кореноплод щеше със сигурност да й отнеме значката. С въздишка на съжаление Зеленика прелетя над дъжда от цветни фойерверки.

Когато стигна до Ламанша, Зеленика полетя ниско над белогривите вълни. Подвикна на делфините, те излязоха на повърхността и започнаха да скачат над водата, като се стараеха да не изостават от нея. Тя видя замърсените води, обезцветените им до бяло кожи и червените язви по гърбовете, причинени от замърсяването. И макар че се усмихваше, сърцето й се късаше. Калните създания имаха много прегрешения и трябваше да отговарят за тях.

Най-накрая брегът се появи пред нея. Старата родина. Ейриу — земята, където бе започнало времето. Най-магическото място на планетата. Точно тук преди 10 000 години древният народ на феите Де Данан се беше бил срещу демона Фоморианс и с магическите си сили бе издълбал легендарната Блатна пътека на Гигантите. Тук се издигаше Лиа Файл — скалата, белязала центъра на Вселената, където в далечни времена коронясваха кралете на феите, а по-късно и човешкия крал Ард Ри. И пак тук, за съжаление, Калните създания влизаха в най-тесен контакт с магията, в резултат на което в тази страна имаше най-много случаи на разкрити феи. За щастие, по-голямата част от населението на земята смяташе ирландците за луди — теория, за чието опровергаване самите ирландци не правеха нищо. По някаква причина си бяха наумили, че всяка фея носи със себе си гърне злато, с което не се разделя. Вярно бе, че Гноморазузнаването разполагаше с фонд за откупи поради големите рискове на професията, но никой човек досега не бе получил нищо от него. Това обаче не пречеше на повечето ирландци винаги когато зърнат дъга, да дебнат наоколо с надеждата, че ще ударят джакпота на феите.

Но въпреки всичко ако имаше човеци, към които Народът да изпитваше симпатия, това бяха ирландците. Това може би се дължеше на тяхната ексцентричност, а може би на склонността им към craic^[1], както те го наричаха. А ако между Народа и човеците съществуваше роднинска връзка, както твърдеше друга теория, тя се бе зародила на остров Емералд.

Зеленика натисна едно копче и на локатора върху китката й се появи карта. Тя я настрои на режим търсене на магически точки. Очевидно най-подходяща бе Тара, недалеч от Лиа Файл, но в нощ като тази всяка фея с виза за земната повърхност по традиция би предпочела да обиколи светите места, така че най-добре беше Тара да се пропусне.

Имаше и още едно място наблизо, почти на самото югоизточно крайбрежие. Беше леснодостъпно от въздуха, същевременно отдалечено и рядко посещавано от местните жители. Зеленика намали скоростта и се спусна на осемдесет метра височина. Прелетя над горичка от наежени вечнозелени дървета и излезе на поляна, огряна от лунна светлина. Край нея блестеше сребристата ивица на река и точно там, където водите правеха рязък завой, гордо се издигаше дъб.

С помощта на локатора Зеленика проучи местността за форми на живот. След като прецени, че кравата, която пасеше през две поляни от там, не представлява заплаха за нея, тя угаси двигателите и се приземи в подножието на вековното дърво.

 

 

Четири месеца чакане. Дори опитният професионалист Бътлър започваше да изпитва ужас от дългите влажни нощи, пълни с досадни насекоми. За щастие, не всяка нощ имаше пълнолуние.

Винаги се случваше едно и също. Те се свиваха в своята палатка, облицована с фолио, и седяха в пълно мълчание. Бътлър току проверяваше екипировката си, докато Артемис се взираше, без да мига, през окуляра на далекогледа. В такива моменти природата му се струваше оглушителна с невъзмутимата си тишина. Бътлър изпитваше непреодолимо желание да подсвирне с уста, да завърже разговор — каквото и да е, само и само да наруши тази свръхестествена тишина. Но Артемис бе напълно съсредоточен в заниманието си. Не би позволил някой да го разсейва или да нарушава концентрацията му. Това беше сериозна работа.

Тази вечер бяха на югоизточното крайбрежие. Най-отдалечената точка. Бътлър беше принуден да направи три курса с джипа, за да достави цялото оборудване. Трябваше да прекоси хълмиста местност, блато и две ливади. Обувките и панталоните му бяха съсипани. А сега трябваше да седи в тясната палатка и през дъното на панталоните му да се процежда застояла вода. Артемис се бе изхитрил някак да остане чист и сух.

Палатката се отличаваше с изобретателен дизайн и вече беше привлякла интереса на някои производители — предимно военни представители, — които желаеха да закупят правата за производство; но Артемис бе решил да продаде патента на международна компания за спортни артикули. Тя беше направена от гъвкав фолиев полимер, опънат върху скелет от фибростъкло с множество еластични връзки. Фолиото наподобяваше онова, което се използваше от НАСА: задържаше топлината вътре и в същото време предпазваше камуфлажната външна повърхност от прегряване. В резултат на това живите същества, чувствителни към топлина, не можеха да доловят присъствието им. Еластичните връзки позволяваха конструкцията да се движи леко, почти като течност, и да запълва всяка неравност или вдлъбнатина, в която попадне. Можеше да служи като удобно място за подслон и наблюдателен пункт. Достатъчно беше чувалът да се постави върху дупка или падина и да се дръпне въженцето.

Но и с всичката съобразителност на света не можеше да се изобрети средство за разведряване на настроението в палатката. Нещо тревожеше Артемис. Това личеше от паяжината от преждевременни бръчки, увиснала в ъгълчетата на тъмносините му очи.

След няколко нощи безплодно наблюдение Бътлър събра достатъчно смелост, за да попита:

— Артемис — започна той колебливо, — знам, че не е моя работа, но виждам, че нещо не е наред. И ако по някакъв начин мога да помогна…

Артемис помълча няколко секунди. И в тези кратки секунди прислужникът видя пред себе си лицето на малко момче. Момчето, което господарят му трябваше да бъде.

— Заради майка ми е, Бътлър. Започвам да се питам дали изобщо…

Тогава светлинният индикатор за присъствие светна червено.

 

 

Зеленика окачи крилата на един нисък клон и свали каската си, за да могат ушите й да подишат малко въздух. Елфите трябваше да внимават с ушите си — след няколко часа в каската кожата им започваше да се лющи. Тя помасажира връхчетата им. Там кожата не бе изсъхнала. Това се дължеше на ежедневния й овлажняващ режим. Зеленика не беше като някои офицери мъже. Когато сваляха каските си, създаваше се впечатлението, че е завалял сняг.

Тя поспря за миг, за да се наслади на гледката. Ирландия несъмнено бе живописна страна. Дори Калните създания не бяха успели да я съсипят. Поне засега… Може би им трябваше още век-два. Реката се виеше като сребриста змия, водите съскаха в каменното си легло. Дъбът шумеше отгоре и клоните му се полюшваха в прегръдката на бриза.

Но сега бе време за работа. След като привършеше, Зеленика щеше да има цяла нощ на разположение, за да се прави на турист. Семе. Трябваше й семе. Тя се наведе към земята и разчисти пръстта от сухите листа и клонки. Пръстите й напипаха гладък жълъд. Нататък беше лесно: трябваше само да го посади на друго място и силите й щяха да се върнат.

 

 

Бътлър погледна портативния радар. Намали звука, за да не може уредът да издаде местоположението им. Червената стрелка се движеше по скалата с мъчителна летаргия и изведнъж… Хоп!

До дървото стоеше фигура. Твърде малка за възрастен човек, но със странни пропорции за дете. Той се обърна към Артемис и вдигна палци. Може би бяха намерили това, което търсеха.

Артемис кимна и намести огледалните слънчеви очила на очите си. Бътлър тръгна след него. Свали капачето от визьора за нощно виждане на пушката си. Това беше ловна пушка със стрели, но не бе обикновена. Беше изработена по поръчка за някакъв кенийски ловец на слонове и притежаваше далекобойност и огневи способности като на „Калашников“. Бътлър се бе сдобил с нея чрез един правителствен служител след екзекуцията на бракониера.

Те се движеха в нощта, без да говорят. Не им беше трудно след толкова нощи мълчаливо очакване. Малката фигурка пред тях откачи някакво приспособление от раменете си и свали кръглата си каска. Показа се глава, която определено не беше човешка. Бътлър намота ремъка на пушката около китката си и пъхна приклада под мишница. Включи визьора и на гърба на фигурката се появи червена точка. Артемис кимна и икономът натисна спусъка.

Въпреки че шансовете за успех бяха милион на едно, точно в този миг създанието се наведе ниско към земята.

 

 

Нещо изсвистя над главата на Зеленика и проблесна в тъмното. Тя имаше достатъчно опит в бойни мисии, за да осъзнае, че по нея се стреля. Незабавно се сви на кълбо, за да намали целта до минимум.

Търкулна се към ствола на дървото, за да се скрие, и извади пистолета си. Умът й трескаво обмисляше възможностите. Кой би могъл да стреля по нея и защо?

Нещо се спотайваше до дървото. Беше горе-долу с размерите на канара, но далеч по-подвижно.

— Хубава ютия — каза нещото и стисна ръката й с пистолета в юмрука си, голям колкото ряпа.

За част от секундата Зеленика успя да измъкне пръстите си, преди огромното същество да ги е натрошило като сурови спагети.

— Дали не бихте се съгласили да се предадете без съпротива? — обади се невъзмутим глас зад гърба й.

Тя се обърна и сви ръце в лактите, готова да се бие.

— Не — мелодраматично въздъхна непознатото момче. — По всичко личи, че нямате такова намерение.

Зеленика положи всички усилия да гледа храбро.

— Назад, човече. Не знаеш с кого си имаш работа.

Момчето се изсмя.

— Фейо, струва ми се, че ти не си наясно с фактите.

„Фейо“? Той знаеше, че тя е фея.

— Притежавам магически сили. Мога да превърна и теб, и горилата ти в свинска тор.

Момчето направи крачка към нея.

— Смели думи, госпожице. Но въпреки това неверни. Ако притежавахте магически сили, както твърдите, несъмнено досега да сте ги използвали. Не. Подозирам, че доста сте позакъснели с Ритуала и сега сте тук, за да възстановите силите си.

Зеленика остана поразена. Пред нея стоеше човешко същество, което най-небрежно говореше за светите тайнства. Това бе чудовищно. Катастрофално. Би могло да сложи край на многовековния мир. Ако хората научеха за съществуването на феината субкултура, войната между двата вида беше само въпрос на време. Тя трябваше да направи нещо, а в арсенала й бе останало едно-единствено оръжие.

Хипнозата е най-нисшата форма на магията и изисква съвсем малко сила. Дори някои човеци притежават дарбата да хипнотизират. И най-омаломощената фея е в състояние да приспи изцяло съзнанието на който и да било човек.

Зеленика изцеди последната капка магическа сила от долната част на черепа си.

— Човече — заговори тя и гласът й изведнъж зазвуча гърлено, — волята ти ми принадлежи.

Артемис се усмихна. Беше в безопасност зад огледалните стъкла на слънчевите си очила.

— Съмнявам се — отвърна той и кимна.

Зеленика усети как една стрела прободе твърдата материя на костюма й и сместа от кураре и успокоително на базата на сукцинилхолин хлорид се разля в рамото й. Светът наоколо изведнъж се превърна в разноцветни мехури и се разсея. И колкото и да се опитваше, феята не можеше да формулира в ума си никакви мисли освен една. А тя беше: откъде знаеха? Мисълта се завъртя като спирала в главата й и Зеленика изгуби съзнание. Откъде знаеха? Откъде знаеха? Откъде…

 

 

Артемис видя болката в очите на дребното създание, когато стрелата се заби в тялото му. И за миг го обзе лошо предчувствие. Жена. Не беше очаквал това. Жена като Джулиет или като майка му. След малко този миг си отиде и той отново възвърна престъпната си същност.

— Добър изстрел — каза, наведе се и огледа своя пленник. Определено беше момиче. При това хубаво. По свой характерен начин.

— Сър!

— Ъ-хъ.

Бътлър сочеше каската на създанието. Лежеше на земята сред сухи листа, там, където феята я беше изпуснала. От горната й част се разнасяше бръмчене.

Артемис вдигна приспособлението, като го държеше за ремъците, и го огледа в търсене на източника на звука.

— А, ето какво било.

Той измъкна видеокамерата от улея, в който беше поставена, като внимаваше обективът да не гледа към него.

— Феина техника. Впечатляващо — промърмори момчето и извади батерията. Камерата избръмча и заглъхна.

— Ядрено захранване, ако не греша. Трябва да внимаваме. Не бива да подценяваме противниците си.

Бътлър кимна и напъха пленничката в голяма вълнена торба. Още багаж за пренасяне през двете ливади, блатото и хълмовете.