Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (3)

Глава 2: Преводът

Сигурно вече сте разбрали докъде би могъл да стигне Артемис Фоул, за да осъществи целта си. Но каква точно беше тази цел? Какъв бе този чудноват план, който включваше изнудване на пристрастен към алкохола елф? Отговорът беше: злато.

Търсенето на Артемис бе започнало две години по-рано, когато той се запали по сърфирането в Интернет. Бързо изнамери най-загадъчните сайтове: отвличане от извънземни, появи на НЛО и свръхестествени явления. Но особено го заинтересува съществуването на Народа.

След като прерови гигабайти от данни, той откри стотици свидетелства за феи от почти всички страни в света. Всяка цивилизация притежаваше собствено понятие за представители на Народа, които обаче несъмнено принадлежаха към едно и също тайнствено семейство. В няколко истории се споменаваше за Книга, която всяка фея носела със себе си. Това бе тяхната Библия. Предполагаше се, че съдържа историята на расата им и заповедите, които ръководят дългия им живот. Разбира се, Книгата беше написана на гномски, езика на феите, и не можеше да бъде от полза на човек.

Артемис вярваше, че с помощта на съвременните технологии Книгата може да бъде преведена. А чрез превода би могъл да стане господар на цял род създания.

„Опознай врага си“ — това бе мотото на Артемис; и той се зарови в наличните сведения за Народа, докато събра огромно количество информация за характерните особености на представителите му. Но тя не му беше достатъчна. Затова Артемис пусна обява в мрежата: „Ирландски бизнесмен е готов да заплати щедра сума в американски долари, за да се запознае с фея, елф, горски дух, гном.“ Повечето отговори, които получи, бяха фалшиви сигнали, но пътуването до град Хо Ши Мин бе награда за усилията.

Артемис беше може би единственият жив човек, който знаеше как да използва пълноценно тази своя придобивка. Той бе запазил детската си вяра в магии, подсилена от решимостта на възрастен да я претвори в дело. Ако изобщо някой можеше да си вземе от вълшебното злато на феите, това бе Артемис Фоул Втори.

 

 

Беше ранна сутрин, когато пристигнаха в имението Фоул. Артемис нямаше търпение да отвори файла в компютъра си, но първо реши да се обади на майка си.

Анджелин Фоул бе на легло. Беше се разболяла след изчезването на съпруга си. Лекарите казваха, че страда от нервно напрежение. Нуждае се само от почивка и приспивателни. Оттогава бе изминала почти година.

По-малката сестра на Бътлър, Джулиет, седеше в подножието на стълбището. Беше забила поглед в стената. Дори лъскавата спирала върху миглите на момичето не можеше да смекчи изражението му. Артемис вече бе виждал този поглед: точно преди Джулиет да повали на земята един особено нахален разносвач на пици. Това, както Артемис узна по-късно, бе станало с помощта на хватка от спортна борба — необичайно хоби за младо момиче. Но в края на краищата тя беше Бътлър.

— Проблеми, а, Джулиет?

Момичето бързо се изправи.

— Сама съм си виновна, Артемис. Вероятно не съм дръпнала добре завесите на прозорците. Госпожа Фоул не е могла да спи.

— Хм — промърмори Артемис и бавно се заизкачва по дъбовото стълбище.

Тревожеше се за състоянието на майка си. Тя отдавна не понасяше дневната светлина. Въпреки това ако по някакво чудо се възстановеше и излезеше от спалнята си, това щеше да сложи край на неограничената свобода на Артемис. Щеше да се върне в училище и — край на амбициозните тъмни начинания.

Той тихо почука на двойната сводеста врата.

— Майко? Будна ли си?

Нещо се удари във вътрешната страна на вратата. По звука можеше да се отгатне, че е нещо скъпо.

— Разбира се, че съм будна! Как да спя на тази ослепителна светлина?

Артемис надникна в стаята. В полумрака се открояваха тъмните очертания на антикварно легло с балдахин. През малък процеп в кадифените завеси се процеждаше тънък сноп светлина. Анджелин Фоул седеше приведена в леглото и бледите й ръце изглеждаха ослепително бели.

— Артемис, скъпи, къде беше?

Момчето въздъхна. Беше го познала. Това бе добър знак.

— На училищна екскурзия, майко. Карахме ски в Австрия.

— Ах, ски! — замечтано промърмори Анджелин. — Как ми липсва това! Може би ще отидем на ски, когато баща ти се върне.

Артемис усети как в гърлото му засяда буца. Доста необичайно за него.

— Да. Може би. Когато баща ми се върне.

— Скъпи, би ли дръпнал плътно завесите? Светлината е непоносима.

— Разбира се, майко.

Той тръгна пипнешком към прозореца, като внимаваше да не се блъсне в ниските ракли с дрехи, пръснати навсякъде из стаята. Накрая пръстите му уловиха кадифените дипли на завесите. В първия миг се изкуши да ги разтвори докрай, после въздъхна и затвори процепа.

— Благодаря ти, скъпи. Между другото, трябва да се отървем от тази прислужница. Не я бива за абсолютно нищо.

Артемис си замълча. Джулиет беше трудолюбива и предана и през последните три години бе станала част от дома Фоул. Време беше да използва разсеяността на майка си в своя полза.

— Разбира се, ти си права, майко. От известно време и аз мисля да го направя. Бътлър има сестра, която според мен ще бъде напълно подходяща за тази работа. Мисля, че съм ти споменавал за нея — Джулиет.

Анджелин се намръщи.

— Джулиет? Да, името ми се струва познато. Е, все ще е по-добре от това глупаво момиче, което ни прислужва сега. Кога може да започне?

— Веднага. Ще изпратя Бътлър да я вземе от квартирата й.

— Ти си добро момче, Артемис. А сега ела да прегърнеш мама.

Артемис се гмурна в тъмните гънки на робата й. Ухаеше приятно, на цветя, които плуваха във вода. Но ръцете й бяха студени и безжизнени.

— О, скъпи — прошепна тя и тонът й го накара да настръхне. — Чувам звуци. Нощем. Пълзят по възглавниците и влизат в ушите ми.

Момчето отново усети буца в гърлото си.

— Може би трябва да дръпнем завесите, майко.

— Не — изхлипа майка му и го освободи от прегръдките си. — Не. Защото тогава ще мога и да ги виждам.

— Майко, моля те.

Но нямаше смисъл. Анджелин си бе отишла. Жената пред него допълзя до отдалечения ъгъл на леглото и дръпна одеялото до под брадичката си.

— Изпрати новото момиче.

— Да, майко.

— Нека ми донесе резенчета краставица и вода.

— Да, майко.

Анджелин го изгледа предпазливо.

— И престани да ме наричаш „майко“. Не знам кой си, но със сигурност не си моят малък Арти.

Артемис примигна, за да върне обратно напиращите сълзи.

— Разбира се. Извинявай, май… Простете.

— Хм. И не се мяркай повече тук, защото ще кажа на мъжа ми да се заеме с теб. Той е много влиятелен човек, знаеш ли?

— Добре, госпожо Фоул. Повече няма да ме видите.

— Дано е така — отвърна Анджелин и замръзна на място. — Чуваш ли ги?

Артемис поклати глава.

— Не. Не чувам никакви…

— Дошли са за мен. Навсякъде са.

Тя потърси убежище под завивките.

Докато слизаше по стълбището с мраморни перила, Артемис още чуваше ужасените й ридания.

 

 

Книгата се оказа далеч по-трудна за разчитане, отколкото бе очаквал. Като че ли му оказваше най-упорита съпротива. Каквато и компютърна програма да използваше, нямаше резултат.

Артемис засне на микрофилм всяка страница поотделно и ги скри на различни места в стените на кабинета си. Понякога беше от полза нещата да се пазят на хартия. Ръкописът не приличаше на нищо, което бе виждал досега, и същевременно му се струваше странно познат. Текстът явно представляваше смесица от символи и букви, изписани върху страниците без каквато и да било видима подредба.

Програмата се нуждаеше от някакви характеристики, нещо основно, за което да се закачи. Артемис отдели всички букви и зададе сравнения с английски, китайски, гръцки, арабски букви и текстове на кирилица. Опита дори с огам. Нищо.

Раздразнен и объркан, той изпъди Джулиет, която бе дошла да му донесе сандвичи, и се зае със символите. Най-често срещаната пиктограма представляваше дребно изображение на мъж. Прие, че фигурката е мъжка, макар и да си даваше сметка, че предвид оскъдните си познания по анатомия на феите можеше да бъде и жена. Внезапно го осени една мисъл. Отвори файла с древните езици на своя Пауър Транслейтър и избра египетски.

Най-после. Точно попадение. Символът поразително приличаше на йероглифа за бог Анубис от текста в гробницата на Тутанкамон. Това се връзваше с други разкрития. Първите записани литературни произведения на човечеството разказваха за феи и навеждаха на предположението, че цивилизацията на феите е предхождала човешката. Можеше да се окаже, че египтяните просто са заимствали вече съществували букви, за да задоволят необходимостта си от писменост.

Имаше и други сходства. Но все пак буквите бяха достатъчно различни, за да останат нерегистрирани от компютъра. Сверяването трябваше да се прави на ръка. Всеки гномски знак трябваше да се увеличи, да се разпечата и след това да се сравнява с йероглифите.

Артемис усещаше как сърцето му победоносно тупти в гръдния му кош. Почти всяка пиктограма или буква от Книгата на феите имаше египетско съответствие. Повечето бяха универсални, като слънце или птица. Но някои изглеждаха направо свръхестествени и трябваше да се нагаждат, за да имат смисъл. Изображението на Анубис например нямаше смисъл като бог куче, затова Артемис го промени на цар на феите.

До полунощ момчето успя да въведе откритията си в своя „Макинтош“. Сега трябваше само да натисне „Декодирай“. И той го направи. В резултат на това се появи дълга и заплетена поредица от безсмислици.

Всяко нормално дете отдавна би изоставило тази работа. Средно статистическият възрастен най-вероятно би ударил с юмрук по клавиатурата. Но не и Артемис. Тази книга го подлагаше на изпитание и той не можеше й позволи да тържествува над него.

Буквите бяха разчетени вярно, не се съмняваше в това. Просто подредбата не беше правилна. Артемис разтърка очи, за да пропъди съня, и отново заразглежда страниците. Имаше отделни части, разграничени от дебели линии. Това можеха да бъдат абзаци или глави, които не трябваше да се четат по обичайния начин от ляво на дясно, от горе на долу.

Артемис започна да експериментира. Опита от дясно на ляво като в арабския и по колони като в китайския. Нищо не излизаше. После забеляза, че между всички страници имаше нещо общо — централна част. Останалите пиктограми бяха подредени около тази ос. Тогава може би трябваше да се тръгне от центъра. Но от там — накъде? Артемис прегледа страниците в търсене на друг общ белег. След няколко минути го откри. На всяка страница в ъгъла на една от частите имаше малък знак, наподобяващ острие на копие. Дали не беше стрелка? Посока? Упътване? В такъв случай трябваше да се започне от средата, а после да се следва стрелката, като се чете на спирали.

Компютърната програма не беше подготвена да се справи с подобно нещо, затова Артемис трябваше да импровизира. С помощта на нож за хартия и линия той разряза първата страница от Книгата и я сглоби по реда, традиционен за западните езици — от ляво на дясно, в успоредни редици. След това прегледа страницата и я вкара в модифицираната програма за превод от египетски.

Компютърът с бръмчене и ръмжене конвертираше цялата информация в двоичен код. Няколко пъти спираше да иска потвърждение за някоя буква или символ. Това ставаше все по-рядко и по-рядко: машината напредваше в изучаването на новия език. Накрая на екрана се появиха две думи: „Файлът конвертиран“.

С пръсти, треперещи от умора и вълнение, Артемис кликна: „Принт“. От лазерния принтер излезе една-единствена страница. Сега текстът беше на английски. Вярно, имаше грешки, нуждаеше се от малко нагаждане, но бе съвсем четлив и което е по-важно, напълно разбираем.

С ясното съзнание, че е може би първият човек от няколко хилядолетия насам, успял да разчете магическите думи, Артемис включи осветлението в кабинета си и захвана да чете.

Книгата на Народа

Заръки за нашите магии и житейски правила

Носи ме у себе си, добре ме пази.

Аз съм учител по клетви, треви.

С магическа сила ще те надаря.

Забравиш ли ме, не ще ти простя.

 

Десет пъти десет заклинания кажи,

ключ към всяка тайна намери.

Алхимия, проклятия, лекарства,

пред теб разкривам своите богатства.

 

Но никога, фейо, не забравяй това:

не съм за онези, що пъплят в калта.

И вечно проклети ще бъдат ония,

що моите тайни пред хора разкрият.

Артемис чуваше как кръвта бучи в ушите му. Паднаха му в ръцете. Щяха да станат безсилни като мравки под краката му. С помощта на техниката щеше да разкрие всяка тяхна тайна. Внезапно умората го налегна и той се отпусна назад в стола си. Трябваше да свърши още толкова много работа. Като за начало да преведе четиридесет и три страници.

Натисна бутона на интеркома, който го свързваше с говорителите, разположени из цялата къща.

— Бътлър! Вземи Джулиет и елате при мен. Тук има няколко пъзела, които трябва да подредите.

 

 

Може би тук ще бъде полезно да вмъкна малко семейна история.

Семейство Фоул бяха истински престъпници с легендарна слава. Поколения наред се подвизаваха извън закона и бяха натрупали достатъчно средства, за да заживеят почтено. Разбира се, след като заживяха като другите, това не им допадна и те почти веднага се завърнаха в престъпния свят.

Артемис Първи, бащата на нашия герой, заложи на карта семейното богатство. След разпадането на комунистическа Русия Фоул старши реши да инвестира огромна част от средствата си в създаването на нови търговски пътища до необятната страна. Смяташе, че новите консуматори ще имат нужда от нови стоки за потребление. Руската мафия не прие радушно опитите на един западняк да се настани на техния пазар и реши да му отправи малко предупреждение. Предупреждението дойде под формата на крадена ракета „Стингър“, която се стовари върху кораба „Фоул Стар“ на път за Мурманск. На борда бяха Артемис старши, чичото на Бътлър и 250 000 кутии кока-кола. Експлозията беше впечатляваща.

Семейство Фоул не се разори, нямаше такава опасност. Но трябваше да се сбогува с милиардерския си статут.

Артемис Втори беше решил да поправи това. Той си бе обещал да възстанови семейното богатство. И щеше да го направи по собствен неповторим начин.

 

 

След като Книгата беше преведена, Артемис се зае да крои планове. Вече знаеше каква е крайната цел, сега можеше да помисли и върху това как да я постигне.

Разбира се, целта беше злато. Да се сдобие със злато. По всичко личеше, че Народът изпитва почти същата привързаност към скъпоценния метал, както и хората. Всяка фея притежаваше свое тайно скривалище, но нямаше да е за дълго, ако планът на Артемис успееше. Тогава поне една фея щеше да обикаля с празни джобове.

След осемнадесет часа дълбок сън и лека сутрешна закуска Артемис се качи в кабинета, който бе получил в наследство от баща си. Стаята беше традиционно обзаведена — мебели от тъмна дъбова дървесина, рафтове от пода до тавана, — но Артемис я бе натъпкал с най-модерна компютърна техника. Няколко компютъра „Епъл Макинтош“, свързани в мрежа, бръмчаха от всички кътчета на помещението. На единия беше отворен уебсайтът на CNN и с помощта на прожекционен апарат хвърляше огромни образи от новинарски репортажи върху отсрещната стена.

Бътлър вече седеше в кабинета и се ровеше в твърдите дискове.

— Затвори ги всичките, с изключение на Книгата. Имам нужда от спокойствие, за да поработя върху нея.

Прислужникът се подчини. Сайтът на CNN стоеше отворен почти от година. Артемис беше сигурен, че от там ще дойде новината за чудодейното спасение на баща му. Затварянето на сайта означаваше, че най-после се е освободил от неговия призрак.

— Всичките ли?

Погледът на Артемис се задържа върху отсрещната стена.

— Да — каза накрая. — Всичките.

Бътлър си позволи своеволието леко да потупа своя работодател по рамото — само веднъж, — след което се върна към работата си. Артемис разкърши пръсти и кокалчетата му изпукаха. Време беше да се захване с онова, което можеше най-добре — да крои пъклени планове.