Оуън Колфър
Тайната на Артемис Фоул (4)

Глава 3: Бодлива Зеленика

Бодлива Зеленика лежеше в леглото си и кротко се ядосваше. Нищо необичайно. Гномите като цяло не се отличаваха с весел нрав. Но Зеленика бе в особено лошо настроение дори за фея. Технически погледнато, тя беше елф, фея бе по-общото понятие. Беше и гном, но това бе само професия.

Може би едно описание би свършило повече работа от лекция по феерична генеалогия. Бодлива Зеленика имаше мургава кожа, къса кестенява коса и светлокафяви очи. Носът й беше орлов, а устните й бяха пълни и розови, което бе в реда на нещата, като се има предвид, че Купидон беше неин прадядо. Майка й бе европейски елф с огнен темперамент и грациозна фигура. Зеленика също беше стройна, с тънки и дълги пръсти, идеални за боравене с вълшебна пръчица. Ушите й, разбира се, бяха заострени. Висока точно метър, тя бе със сантиметър по-ниска от средния за феите ръст, но дори един сантиметър може да бъде от огромно значение, когато нямаш много за губене.

Причината за раздразнението на Зеленика беше подполковник Кореноплод. Кореноплод я тормозеше още от първия ден. Началникът бе сметнал за обиден факта, че първият офицер жена в историята на разузнаването е зачислен в неговия взвод. Разузнаването се славеше като опасно място с висок процент на смъртност и Кореноплод не смяташе, че присъствието на момичета е уместно. Е, просто щеше да му се наложи да свикне, защото Бодлива Зеленика нямаше намерение да се отказва от назначението нито заради него, нито заради когото и да било друг.

Макар че за нищо на света не би го признала, друга вероятна причина за раздразнението й беше Ритуалът. От няколко луни насам се канеше да го извърши, но някак все не намираше подходящия момент. А ако Кореноплод откриеше, че Зеленика не се справя добре с магиите, със сигурност щеше да я прехвърли в транспортния взвод.

Тя се измъкна от робата си и влезе в банята. Това бе едно от предимствата на живота в близост до земното ядро — водата беше винаги топла. Нямаше естествена светлина, разбира се, но това бе скромна цена за спокойствието, на което можеше да се радва. Подземният свят. Последното място, останало недостъпно за хората. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието да се прибереш у дома след дълъг работен ден, да свалиш щита си и да се потопиш в басейн с бълбукаща тиня. Блаженство!

Феята облече униформения си сиво-зелен анцуг, вдигна ципа до брадичката и сложи каската на главата си. В днешно време униформите в Гноморазузнаването бяха умно измислени. Не приличаха на неудобните дрехи, които военните носеха в миналото. Обувки с катарами и къси панталони голф! Честна дума! Нищо чудно, че гномите изглеждат толкова смешни в човешкия фолклор. Все пак може би така беше по-добре. Ако Калните създания знаеха, че думата „гном“ всъщност произлиза от „Гноморазузнаване“, елитно подразделение на полицията на Нисшите елементи, те вероятно щяха да вземат мерки, за да го унищожат. По-добре беше да не се набиват на очи и да оставят на човеците техните стереотипи.

На повърхността луната вече изгряваше и Зеленика нямаше време да закуси както трябва. Тя грабна от хладилника кутия с останки от копривен омекотител и го изпи по пътя през тунелите. Както обикновено, на главната магистрала цареше хаос. Летящите елфи бяха задръстили движението и бяха оформили нещо като запушалка. Джуджетата също не помагаха за овладяване на положението; суетяха се и с големите си задни части заемаха две платна. Всяка кална локва гъмжеше от жаби, които се блъскаха и ругаеха като моряци. Този вид беше възникнал на шега, но се бе размножил до мащабите на епидемия. Някой беше сбъркал нещо в магията.

Зеленика си пробиваше път през тълпите, за да се добере до полицейския участък. Пред Картофения търговски център на господин Картоф вече имаше бунт. Гномефрейтор Тритон се мъчеше да въдвори ред. Е, успех! Положението беше кошмарно. Зеленика поне имаше късмета да работи под земята.

Вратите на полицейския участък бяха блокирани от протестиращи. Отново беше избухнала торфената война между гоблините и джуджетата и всяка сутрин тълпи от разгневени родители окупираха участъка и настояваха да бъдат освободени невинните им деца. Зеленика изсумтя. Ако изобщо съществуваше невинен гоблин, Бодлива Зеленика все още не го беше срещала. В момента хлапетата беснееха в килиите, пееха с цяло гърло бандитски песни и се замеряха с кълбовидни мълнии.

Зеленика си запробива път с лакти през тълпата.

— Направете път — ръмжеше тя. — Полиция!

Протестиращите се полепиха по нея, както мухи кацат по лепкав червей.

— Моят Сръдльо е невинен!

— Полицейско своеволие!

— Офицер, ще занесете ли на детенцето ми това одеяло? Не може да заспи без него.

Зеленика нагласи козирката си на огледално виждане и престана да им обръща внимание. Някога лицето в униформа будеше уважение. Но не и в наши дни. Сега беше станало мишена. „Извинете, офицер, но като че ли съм загубил буркана си с брадавици.“ „Простете, млада фейо, но котката ми се е покатерила на един сталактит.“ Или: „Ако имате свободна минута, капитане, бихте ли ми казали как да стигна до Извора на Младостта?“ Зеленика потръпна отвратена. Туристи! Тя имаше свои грижи. Макар и по-малко, отколкото предполагаше, както й предстоеше да научи.

Във фоайето на участъка едно джудже клептоман пребъркваше джобовете на всички, които чакаха на опашката пред гише „Информация“, включително тези на полицая, за когото бе закопчан с белезници. Зеленика го докосна изотзад с вълшебната си пръчица. Електрическият заряд прогори дъното на кожените му панталони.

— Какво правиш, Сламчо?

Сламчо понечи да отговори, махна с ръце и плячката изпадна от ръкавите му.

— Офицер Зеленика — жално заговори той и на лицето му се изписа красноречива гримаса на съжаление, — не можах да се сдържа. В кръвта ми е.

— Знам, Сламчо. А на мен в кръвта ми е да те затворя в килия за два-три века.

Тя намигна на полицая, който го бе арестувал.

— Приятно ми е да видя такъв бдителен колега.

Елфът се изчерви, клекна и прибра от пода портфейла и значката си.

Зеленика бързо мина покрай кабинета на Кореноплод с надеждата, че ще стигне до работното си място, преди да…

— БОДЛИВА ЗЕЛЕНИКА! В КАБИНЕТА МИ!

Тя въздъхна. Е, добре. Пак се започваше.

Свали каската си, пъхна я под мишница, разглади гънките на униформата си и влезе в кабинета на началника Кореноплод.

Лицето на Кореноплод беше мораво от гняв. Това повече или по-малко бе обичайното му състояние — факт, който му беше спечелил прякора Червено цвекло. В участъка се правеха залози относно това колко време ще издържи, докато сърцето му се пръсне. Най-много полицаи бяха заложили на половин век и това бе най-дългият срок.

Началникът Кореноплод почукваше по лунометъра на китката си.

— Е? — заговори той. — Колко е часът според вас?

Зеленика усети как лицето й променя цвета си. Беше закъсняла най-много с една минута. В тази смяна имаше поне десетина офицери, които още не бяха пристигнали. Но Кореноплод я беше нарочил.

— Заради главната магистрала — неуверено измънка тя. — Четири от платната бяха затворени.

— Не ме обиждайте с извиненията си! — изръмжа началникът. — Знаете какво е движението в центъра! Ще ставате няколко минути по-рано!

Вярно беше. Тя знаеше как е в центъра на град Убежище. Бодлива Зеленика бе родена и израсла в него. Откакто човеците бяха започнали проучванията и сондиранията си в търсене на минерали, все повече феи напускаха плитките градове и търсеха сигурност в дълбините на Убежище. Градът беше пренаселен и лошо поддържан. А сега имаше и лоби за допускане на превозни средства в пешеходната централна част. Сякаш вече не смърдеше достатъчно от селските джуджета, които бяха окупирали района.

Кореноплод беше прав. Трябваше да се става малко по-рано. Но Зеленика нямаше да започне да го прави, докато останалите продължаваха да закъсняват.

— Знам какво си мислите — каза Кореноплод. — Защо ли се заяждам с вас всеки ден? Защо никога не се карам на останалите нехранимайковци?

Тя не каза нищо, но на лицето й недвусмислено се четеше съгласие.

— Ще ви кажа защо, искате ли?

Зеленика пое риска да кимне утвърдително.

— Защото сте момиче.

Тя усети как пръстите й се свиват в юмруци. Така си и знаеше!

— Но не поради причините, които предполагате — продължи Кореноплод. — Вие сте първото момиче в разузнаването. Друго момиче не е имало досега. Вие сте експеримент. Първата лястовичка. Милион феи следят всяка ваша стъпка. Вие сте въплъщение на много надежди. Но съществуват и много предразсъдъци. Бъдещето на изпълнителната власт е във ваши ръце. А в настоящия момент ми се струва, че тази отговорност ви идва малко в повече.

Зеленика примигна. Кореноплод никога досега не беше й говорил такива неща. Обикновено казваше само: „Оправете си каската“, „Изправете се“, все празни приказки.

— Трябва да дадете всичко от себе си, Бодлива Зеленика, а това означава да давате повече от всички останали — Кореноплод въздъхна и се отпусна на въртящия се стол. — Не знам, Зеленика. След случая в Хамбург…

Тя трепна. Случаят в Хамбург беше пълен провал. Един от престъпниците, за които отговаряше, бе успял да избяга на повърхността и се бе опитал да преговаря с Калните създания за политическо убежище. Кореноплод трябваше да спре времето, да повика Спасителния отряд и да направи четири заличавания на памет. Това отне много време на полицията. И всичко по нейна вина.

Началникът взе някакъв формуляр от бюрото си.

— Безполезно е. Взех решение. Ще ви прехвърля в транспортния взвод и на ваше място ще назнача ефрейтор Клонка.

— Клонка! — избухна Зеленика. — Та тя е още хлапе! Несериозна е. Не можете да я включите в експеримента!

Лицето на Кореноплод стана още по-мораво.

— Мога и ще го направя. Защо не? Вие никога не сте влагали максимално старание… Или може би просто не сте способна на повече. Съжалявам, Бодлива Зеленика, дадохме ви възможност…

Началникът се зарови в документите на бюрото си. Разговорът беше приключил. Зеленика стоеше слисана и не помръдваше. Беше се провалила. Най-добрата възможност, която можеше да получи в професионален план — и така да я пропилее! Една грешка — и бъдещето й стана минало. Не беше честно. Зеленика усети как я обзема необичаен за нея гняв, но го преглътна. Сега не беше моментът да си изпуска нервите.

— Подполковник Кореноплод, сър! Смятам, че заслужавам още един шанс.

Началникът дори не вдигна глава.

— И защо смятате така?

Зеленика пое дълбоко дъх.

— Заради биографията ми, сър. Тя говори сама за себе си, като се изключи провалът в Хамбург. Десет успешни операции. Нито едно заличаване на паметта или спиране на времето, освен…

— Случая в Хамбург — довърши Кореноплод.

Зеленика събра смелост.

— Ако бях мъж — някой от вашите скъпоценни елфи, — дори нямаше да водим този разговор.

Кореноплод бързо вдигна глава.

— Момент, капитан Зеленика…

Прекъсна го пиукането на един от телефоните върху бюрото му. Към него се присъедини втори, после трети. На стената зад гърба му оживя гигантски видеоекран.

Кореноплод удари по копчето за обаждане, като включи всички линии в конферентен разговор.

— Да?

— Имаме избягал престъпник.

Кореноплод кимна.

— Нещо вижда ли се на Скопите?

Скопи наричаха за по-кратко нелегалните прихващачи, прикачени към американските съобщителни сателити.

— Да — обадиха се на втората линия. — Силно сияние в Европа. Южна Италия. Някой се разхожда без щит.

Кореноплод изруга. Фея без щит се виждаше от очите на смъртните. Не беше толкова страшно, ако престъпникът бе човек.

— Характеристики?

— Лоши новини, началник — казаха по третия телефон. — Имаме избягал трол.

Кореноплод разтърка очи. Защо тези неща винаги се случваха в неговата смяна? Зеленика разбираше объркването му. Троловете бяха най-пакостливите обитатели на дълбоките тунели. Те скитаха из лабиринта и нападаха всеки, който имаше злощастието да им се изпречи на пътя. В малките им мозъци нямаше място за правила и задръжки. Един от тях случайно се беше заклещил в херметически асансьор. Обикновено потокът сгъстен въздух направо ги опичаше, но се случваше някой да оцелее и да изскочи на повърхността. Обезумял от болка и непоносимост към светлината, той започваше да руши всичко по пътя си.

Кореноплод енергично разтърси глава, за да се опомни.

— Добре, капитан Бодлива Зеленика. По всичко личи, че ви се отваря още една възможност. Предполагам, че нямате търпение да се заловите за работа, нали?

— Да, сър — излъга Зеленика. Беше й пределно ясно, че ако Кореноплод разбере, че не е изпълнила Ритуала, незабавно ще я отстрани от длъжност.

— Добре. Тогава се подпишете за получаване на оръжие и отидете на местопрестъплението.

Зеленика хвърли поглед към видеоекрана. Скопите изпращаха панорамни снимки на италиански укрепен град. Една червена точка бързо пресичаше местността в посока към човешкото селище.

— Направете щателна рекогносцировка и докладвайте. Не правете опити за залавяне. Разбрахте ли?

— Да, сър.

— През последното тримесечие изгубихме шестима души в битки с тролове. Шестима! При това под земята, на позната територия.

— Разбирам, сър.

Кореноплод недоверчиво присви устни.

— Разбирате ли, Бодлива Зеленика? Наистина ли?

— Така смятам, сър.

— Виждали ли сте някога какво може да стори един трол на същества от плът и кръв?

— Не, сър. Не отблизо.

— Добре. Отложете това преживяване за друг път.

— Разбрано.

Кореноплод я изгледа втренчено.

— Не знам защо, капитан Зеленика, но когато започнете да се съгласявате с мен, това страшно ме изнервя.

Кореноплод имаше основание да се нервира. Ако знаеше как ще завърши тази разузнавателна операция, сигурно щеше тутакси да подаде оставка. Събитията от тази вечер щяха да влязат в историята. При това не спадаха към славните постижения като откриването на радия или стъпването на човек на Луната. По-скоро приличаха на испанската Инквизиция или цепелина „Хинденбург“ — събития, мрачни както за човечеството, така и за феите. Лоши за всички.

 

 

Зеленика се запъти право към шахтите. Макар че беше бъбрива по природа, този път не обели нито дума. Лицето й изразяваше решителност. Една-единствена, последна възможност. Не можеше да си позволи да се разсейва.

Обичайната за почивните дни опашка от чакащи за виза стигаше чак до ъгъла на Асансьорния площад, но Зеленика мина отпред, като размаха полицейската си значка. Едно сърдито джудже отказа да й отстъпи.

— Защо вие, полицаите, винаги се пререждате? С какво сте по-различни от останалите?

Зеленика пое дълбоко въздух през носа. Учтивостта преди всичко.

— Провеждаме операция, господине. Бихте ли ме извинили?

Джуджето се почеса по големия задник.

— Чувал съм, че вие от полицията използвате службата като претекст да излизате на повърхността, за да гледате луната. Така разправят.

Зеленика се помъчи да изобрази шеговито учудване. Онова, което се изписа на лицето й, приличаше по-скоро на гримаса след ядене на лимон.

— Който ви е казал това, е идиот… господине. Ние от разузнаването работим само под земята и се намесваме в случай на крайна необходимост.

Джуджето се намръщи. По всичко личеше, че сам е измислил тази клюка. Започваше да подозира, че Зеленика е използвала думата „идиот“ тъкмо за него. Но докато осъзнае това, тя вече се бе изгубила зад двойните врати.

В отдел „Операции“ я очакваше Вихрогон. Вихрогон беше параноичен кентавър. Той бе твърдо убеден, че човешките разузнавателни агенции следят мрежата му за транспорт и наблюдение. За да им попречи да прочетат мислите му, носеше на главата си шапка от станиол, с която никога не се разделяше.

Кентавърът рязко вдигна глава, когато Зеленика влезе през пневматичните двойни врати.

— Някой видя ли те да влизаш?

Тя се замисли.

— ФБР, ЦРУ, Националната служба за сигурност на САЩ, МИ6. И ВВС също.

Вихрогон се намръщи.

— ВВС?

— Всички в сградата — поясни Зеленика с усмивка.

Вихрогон стана от своя люлеещ се стол и дотопурка до нея.

— Е, много си забавна, няма що. Вечно си правиш шегички. Мислех, че историята в Хамбург те е поотрезвила малко. Ако бях на твое място, щях да се съсредоточа върху предстоящата задача.

Зеленика събра мислите си. Той беше прав.

— Добре, Вихрогоне. Какви са инструкциите?

Кентавърът кимна към голям зелен екран, на който вървяха репортажи на живо по Евросат.

— Червената точка тук е тролът. Движи се в посока към Мартина Франка — крепост край град Бриндизи. Доколкото можем да предполагаме, паднал е във вентилационна шахта П7. От снимка на повърхността се вижда, че тя е работела на режим охлаждане. Затова тролът не се е опекъл.

Зеленика направи гримаса. „Страхотно“ — помисли си.

— Имаме късмет, че престъпникът е решил да хапне по пътя. Спрял е за час-два да изяде две крави, така че сме спечелили малко време.

— Две крави! — възкликна Зеленика. — Колко е голям този трол?

Вихрогон намести станиоловото боне на главата си.

— Слонски трол. Едър екземпляр. Сто и осемдесет килограма, с бивни като на див глиган. Същински див глиган.

Зеленика преглътна. Изведнъж разузнавателните мисии й се сториха далеч по-привлекателни от операциите по изтегляне на избягали тролове от повърхността.

— Така. Какво си ми приготвил?

Вихрогон изтопурка до една маса, на която беше натрупана всевъзможна екипировка. Избра нещо, което приличаше на ръчен часовник с правоъгълна форма.

— Това е локатор. Ти намираш трола, ние намираме теб. Рутинна мярка.

— А видеовръзка?

Кентавърът постави малък цилиндър в един улей на каската й.

— В реално време. Има ядрена батерия. Не се изтощава. Микрофонът реагира на глас, активира се автоматично.

— Добре — каза Зеленика. — Кореноплод ме посъветва този път да взема оръжие. За всеки случай.

— Предвидил съм го — отвърна Вихрогон и извади от купчината платинен пистолет. — „Неутрино 2000“. Последен модел. Дори разбойниците в тунелите не разполагат с такива. С три степени, ако те интересува: леко обгаряне, умерено изпичане и овъгляване. Има и ядрена мощност, така че внимавай. Тази играчка ще те надживее с хиляда години.

Зеленика пъхна лекото оръжие в кобура под мишницата си.

— Готова съм… струва ми се.

Вихрогон се изкиска.

— Съмнявам се. Никой не може да бъде напълно готов за битка с трол.

— Благодаря за доверието, много е стимулиращо.

— Доверието е проява на невежество — отсече кентавърът. — Вярваш ли в себе си, значи има нещо, с което не си наясно.

Зеленика понечи да възрази, но си замълча. Може би защото я глождеше подозрението, че Вихрогон е прав.

 

 

Хидравличните асансьори се задействаха от стълбове газ, които излизаха от земното ядро. Техници от полицията под ръководството на Вихрогон бяха поставили върху тях титанови кабини с формата на яйца, които се задвижваха от газовите струи. Те бяха снабдени със собствени независими двигатели, но за експресното им придвижване до повърхността най-много спомагаше тласъкът на стълбовете газ.

Вихрогон поведе Зеленика покрай дълга върволица от асансьорни шахти към П7. Кабината стоеше в дъното на шахтата и изглеждаше твърде крехка и нестабилна, за да бъде изстреляна и да се понесе нагоре по потоците магма. Дъното й беше овъглено до черно и по него личаха следи от шрапнел.

Кентавърът нежно я потупа по една от решетките.

— Това бебче ни служи вярно от петдесет години. Най-старият модел в шахтите.

Зеленика преглътна. Достатъчно я изнервяше самото изкачване, та да се вози и в антика.

— Кога ще я извадите от експлоатация?

Вихрогон се почеса по косматия корем.

— С нашия скромен бюджет — когато стане злополука.

Зеленика с мъка отвори тежката врата и гумените уплътнители изсъскаха. Кабината не беше удобна. Сред купчината електронни машинарии имаше само една тясна седалка.

— Какво е това? — попита Зеленика, като посочи зеленикаво петно върху облегалката за глава.

Вихрогон смутено запристъпя от крак на крак.

— Ами… мозъчна течност, струва ми се. При последната мисия кабината се разхерметизира. Но сега е поправена. А и офицерът оживя. С малко по-нисък коефициент на интелигентност, но все пак е жив и все още може да приема течности.

— Е, тогава всичко е наред — язвително отбеляза Зеленика и си запробива път през заплетените кабели.

Вихрогон й сложи колана и провери ремъците.

— Всичко наред ли е?

Зеленика кимна.

Кентавърът почука по микрофона на каската й.

— Дръж ни в течение — каза той и дръпна вратата.

„Не мисли — повтаряше си Зеленика. — Не мисли за потока от нажежена до бяло магма, който ще погълне мъничката кабина. Не мисли за летенето нагоре с число на Max 2, при което ти се струва, че всичко в теб се преобръща. И в никакъв случай не мисли за обезумелия трол, готов да те направи на пух и прах с бивните си. Не! За нищо не мисли… Късно е вече.“

Гласът на Вихрогон отекна в слушалките.

— Температура — минус двадесет градуса — каза той. — Говорим на секретен канал за всеки случай, ако Калните създания започнат да следят за подземна активност. Никога не се знае. Веднъж един танкер с нефт от Средния изток се намеси в предаването. Беше голяма бъркотия.

Зеленика нагласи микрофона в каската си.

— Да говорим по същество, Вихрогоне. Сега животът ми е в твоите ръце.

— Ъ-ъ-ъ… добре, извинявай. Ще използваме железницата, за да те прехвърлим в главната струя газ на П7, всеки момент ще има тласък. Така ще прескочиш първите сто катинара, а оттам се оправяй сама.

Зеленика кимна и обхвана с пръсти двата лоста.

— Всички системи проверени. Изстрелвайте.

Чу се бръмчене на запалени двигатели. Малката кабинка заподскача цяла и разтърси Зеленика като топченце в дрънкалка. Тя едва чуваше какво й говори Вихрогон в ухото.

— Навлизаш във втората шахта. Приготви се да полетиш, Зеленика.

Тя свали от таблото гумен цилиндър и го пъхна между зъбите си. Нямаше да има полза от радиовръзката, ако си глътнеше езика. Зеленика активира външните камери и включи екрана.

Входът към П7 зееше зловещо пред нея. Въздухът трептеше, озарен от светлините за кацане. Нагорещени до бяло искри се сипеха във втората шахта. Зеленика не чуваше оглушителния рев, но си го представяше. Навън бушуваше суров вятър и виеше като милион тролове.

Пръстите й здраво стиснаха лостовете. Кабината потрепери и спря точно на ръба. Отгоре и отдолу зееше шахтата. Огромна. Безкрайна. Кабината изглеждаше като мравка във водосточна тръба.

— Приготви се — изпука гласът на Вихрогон в слушалките. — Задръж закуската в стомаха си. По-страшно е от влакче на ужасите.

Зеленика кимна. Не можеше да говори, гуменият цилиндър в устата й пречеше. Кентавърът можеше да я види с помощта на вътрешната камера.

— До скоро, сладурче — каза Вихрогон и натисна копчето.

Кабината се наклони и Зеленика се търкулна в бездната. Стомахът й се сви от действието на гравитацията, която я дърпаше към центъра на земното кълбо. Отделът по сеизмология бе поставил там милиони сонди и предсказваше магмените изригвания с точност до 99,8%. Но винаги съществуваше 0,2% вероятна грешка.

Падането сякаш продължаваше цяла вечност. И точно когато си представи как заедно с кабината се превръща в купчина старо желязо, Зеленика усети онази незабравима вибрация. Почувства, че извън мъничката кабина целият свят се тресе. Наближаваше тласъкът.

— Стабилизатори — процеди тя през гумения цилиндър.

Не разбра дали Вихрогон й бе отговорил. Вече не го чуваше. Не чуваше дори собствения си глас, но видя на монитора как вертикалните стабилизатори изскачат навън.

Потокът я подхвана като ураган и завъртя кабината, но стабилизаторите я удържаха. Нажежени камъни заблъскаха по дъното, като подмятаха кабината между стените на шахтата. Зеленика компенсираше ударите с резки движения на лостовете.

В края на тунела беше непоносимо горещо. Човек можеше да се опече. Но дробовете на феите са много по-здрави от тези на хората. Ускорението разтегляше тялото й, сякаш невидими ръце разпъваха тъканта на дланите и лицето й. Зеленика примигна, за да освободи очите си от солената пот, и се съсредоточи върху монитора. Потокът магма беше погълнал кабината й и се движеше с голяма скорост. Силата му беше най-малко седем G, диаметърът — поне 500 метра. Оранжевата магма виеше и съскаше около кабината, сякаш търсеше слабо място в металната обшивка.

Цялата конструкция стенеше и хленчеше, петдесетгодишните нитове заплашваха да се скъсат. Зеленика поклати глава. Първото, което щеше да направи, когато се върне, бе да срита Вихрогон в косматата задница. Чувстваше се като орех в черупка, затисната между кътниците на джудже. Обречена.

Един голям бутон на таблото отпред хлътна, сякаш някой бе ударил по него с гигантски юмрук. Светлинният индикатор за налягане светна. Зеленика усети силен натиск върху главата си. Очите й изпъкнаха като узрели боровинки, сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Тя погледна циферблатите. Още двадесет секунди — и щеше да излезе от потока и да продължи на двигатели. Тези двадесет секунди й се сториха цяла вечност. Зеленика запечата каската, за да предпази очите си, докато преминаваше през последната преграда от камъни.

Изведнъж всичко се проясни и кабината се понесе леко нагоре по относително равномерни спирали от топъл въздух. Зеленика прибави от своите сили за летене, за да ускори движението. Нямаше време за губене, за да се оставя на вятъра да я носи.

Над главата й кръг от неонови светлини маркираше зоната за акостиране. Зеленика се завъртя хоризонтално и намести пресечните точки на мерниците за приземяване така, че да съвпаднат със светлините. Това беше деликатна работа. Много пилоти от разузнаването стигаха дотук, но пропускаха мястото за кацане и губеха ценно време. Зеленика не бе от тях. Тя притежаваше природна дарба. Беше най-добрата в академията.

Като изцеди от себе си последните сили за летене, феята измина последните сто метра. С помощта на лостовете за управление под стъпалата си Зеленика прекара кабината през кръга от светлина и я спусна на отреденото за нея място на площадката за кацане. Мерниците, които я ориентираха при кацането, се завъртяха и се наместиха в жлебовете си. Беше в безопасност.

Зеленика удари с ръка по гърдите си и така разкопча предпазния колан. След като печатът на вратата се разтвори, сладкият въздух от повърхността нахлу в кабината. Нищо не можеше да се сравни с първата глътка въздух след пътуване по шахтите. Зеленика задиша дълбоко, за да прогони спарения въздух на кабината от дробовете си. Как Народът изобщо се бе изселил от повърхността на земята? Понякога си мечтаеше прадедите й да бяха останали, за да извоюват повърхността от Калните създания, но последните бяха твърде многобройни. За разлика от феите, които раждаха само по едно дете на всеки двадесет години, Калните създания се плодяха като гризачи. Численото превъзходство можеше да надвие дори магията.

Макар да се наслаждаваше на нощния въздух, Зеленика долавяше следи от замърсяване. Калните създания разрушаваха всичко, до което се докоснеха. Разбира се, те вече отдавна не живееха в калта. Или поне не в тази страна. Каква ти кал! Живееха в големи красиви сгради с отделни стаи за всичко — за спане, за хранене, дори за ходене до тоалетна! Вътре в сградата! Зеленика потръпна само като си представи, че може да ходи до тоалетна вътре в къщата си. Отвратително! Единственото хубаво нещо на облекчаването беше, че минералите се връщаха обратно в земята, но Калните създания бяха успели да съсипят дори това, като заливаха… изходеното… с бутилки, пълни със сини химикали. Ако някой преди сто години й беше казал, че човеците ще започнат да отделят семената от почвата, тя щеше да го посъветва да си пробие дупки в черепа, за да му се проветри мозъкът.

Зеленика откачи чифт крила от закачалката им в кабината. Бяха с двойно овална форма, с шумен двигател. Тя изстена. Водно конче! Мразеше този модел. Двигателят работеше с петрол, представете си. А целите крила тежаха повече от прасе, овъргаляно в кал. Виж, друго нещо беше моделът „Колибри“ Z7. Това се казваше транспорт! Двигателят мъркаше, работеше със слънчева батерия със сателитна връзка, с която можеше да се обиколи светът два пъти. Но бюджетът беше орязан, трябваше да се пести.

Локаторът на китката й започна да пиука. Беше в обхват. Тя излезе от кабината на площадката за кацане. Намираше се във вътрешността на камуфлажен насип от пръст, широко известен като феин форт. Наистина Народът бе живял в такива фортове, преди да се пресели по-навътре в земните недра. Мястото не беше особено добре оборудвано в техническо отношение. Имаше само няколко външни монитора и устройство за саморазрушаване, в случай че Калните създания откриеха площадката за кацане.

На екраните не се виждаше нищо. Беше чисто. Пневматичните врати бяха леко изкривени там, откъдето тролът се бе вмъкнал, но иначе всичко останало изглеждаше в изправност. Зеленика привърза крилете към гърба си и прекрачи във външния свят.

Италианското нощно небе беше ясно, духаше хладен ветрец и разнасяше аромат на маслини и лозя. Във влажната трева свиреха щурци, а звездната светлина привличаше нощните пеперуди. Зеленика неволно се усмихна. Рискът си струваше, нямаше никакво съмнение.

Като стана дума за риск… Тя погледна локатора. Пиукането се бе усилило. Тролът беше наближил градските стени! Щеше да се наслаждава на природната гледка, след като мисията й приключеше. А сега трябваше да действа.

Зеленика впръска малко гориво в цилиндрите на двигателя на крилцата и дръпна въженцето на стартера над рамото си. Нищо. Това я ядоса. Всяко капризно дете в град Убежище имаше крилца „Колибри“, с които да си прави разходки през почивните дни, а Гноморазузнаването работеше с боклуци, при това остарели. Тя дръпна въженцето отново, после още веднъж. На третия път заработи. Нощният въздух се изпълни с дим и пушилка.

— Тъкмо навреме — изсумтя Зеленика и даде газ до дупка.

Крилцата запърхаха нагоре, постепенно движенията им станаха равномерни и с известно усилие издигнаха капитан Бодлива Зеленика в нощното небе.

Тролът можеше да се проследи лесно дори без локатор. Беше оставил след себе си дълбока разрушителна диря, сякаш някой бе минал оттам с багер. Зеленика летеше ниско, сред влажна мъгла и дървета, като следваше пътя на трола. Подивялото създание бе минало направо през лозята, като беше изорало бразда в земята, бе разбило каменния зид и бе подплашило кучето пазач, което продължаваше да лежи под живия плет и да лае. Зеленика прелетя над стадо крави. Гледката не беше приятна. Без да навлизаме в подробности, ще кажем само, че от кравите бяха останали предимно рога и копита.

Червената светлинка на локатора мигаше по-ярко, а пиукането се бе усилило. Това означаваше, че целта е по-близо. Зеленика виждаше града отдолу, разположен на върха на нисък хълм и опасан от стена със зъбери — наследство от Средновековието. Повечето прозорци още светеха. Подходящо време за магии.

По-голямата част от магиите, приписвани на Народа, са плод на суеверие. Но все пак феите притежават известни способности. Сред тях са уменията да лекуват, да хипнотизират и да остават невидими. „Невидими“ е погрешно определение. Феите всъщност трептят с такива високочестотни вибрации, че никога не се задържат на едно място достатъчно дълго, за да ги забележат. Ако наблюдават достатъчно отблизо, човеците могат да видят как въздухът блести, но това се случва твърде рядко. А дори тогава блясъкът най-често се обяснява с изпарение. Типично за Калните създания е да изнамират сложни обяснения за простите явления.

Зеленика сложи щита си. Това й отне повече усилия от обикновено. Усети как по челото й избиват капчици пот. „Наистина трябва да извърша Ритуала — каза си тя. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.“

Някакво суетене отдолу привлече вниманието й и прекъсна размислите й. Шумът не се вписваше в обичайния оркестър от нощни звуци. С помощта на приспособленията в раницата си Зеленика смени посоката и се сниши, за да огледа по-отблизо. Напомни си, че задачата й е само да огледа обстановката. Служителите от Разузнаването се изпращаха на повърхността, за да набележат целта, а задачата на специалистите от Изтеглянето беше да направят лек и незабележим десант.

Тролът беше точно под краката й. Блъскаше по външната част на градската стена и изпод мощните му юмруци летяха камъни. Зеленика ахна от учудване. Това беше истинско чудовище! Огромно като слон и десет пъти по-злобно. Но този трол не беше просто злобен; той бе уплашен.

— Контрол! — заговори тя в микрофона. — Беглецът локализиран. Положение критично.

Кореноплод лично се обади в другия край:

— Изяснете ситуацията, капитане.

Зеленика насочи камерата на видеовръзката си към трола.

— Беглецът преминава през градската стена. Контактът неизбежен. Къде са хората от Изтеглянето?

— Най-малко на пет минути от целта. Още сме в совалката.

Зеленика прехапа устни. Кореноплод също ли беше в совалката?

— Много е, сър. До десет секунди целият град ще стане на пух и прах… Слизам.

— Не, Зеленика… капитан Бодлива Зеленика. Нямате покана. Знаете закона. Останете на позицията си.

— Но, сър…

Кореноплод я прекъсна:

— Не! Никакво „но“, капитане. Останете на място. Това е заповед!

Цялото тяло на феята затрепери. Петролните изпарения тровеха мозъка й. Как трябваше да постъпи? Кое беше правилното решение? Да спаси живот или да се подчини на заповедта?

В този момент тролът разби стената и детски вопъл раздра нощта.

— Aiuto!^[1] — крещеше детският глас.

Вик за помощ. Това бе покана. Категорична.

— Съжалявам, сър. Тролът очевидно е побеснял, а там долу има деца.

Тя можеше да си представи моравото от яд лице на Кореноплод, който крещеше в микрофона:

— Ще ти смъкна нашивките, Зеленика! Ще прекараш следващите сто години в службата за охрана на канализацията!

Но крясъците бяха безполезни. Зеленика бе прекъснала връзката и летеше право към трола.

Капитан Бодлива Зеленика се изпъна като струна и премина през дупката. Попадна в някакъв ресторант. Там цареше оживление. Тролът бе заслепен от електрическата светлина и се въртеше слепешком в средата на помещението.

Собствениците стояха като вкаменени. Дори викът на детето секна. Всички гледаха със зяпнала уста. На главите им нелепо стърчаха празнични шапки. Сервитьорите не помръдваха, само огромните подноси със спагети в ръцете им трепереха. Пълнички италиански дечица криеха лицата си с пухкави ръчички. Първата реакция бе винаги една и съща: мълчаливо стъписване. След това идваше ред на писъците.

Бутилка вино падна на пода и се счупи. Звукът пропъди вцепенението. Настана хаос. Зеленика трепна. Троловете ненавиждаха шума почти колкото светлината.

Беглецът повдигна масивните си рунтави рамене и ноктите изскочиха от върховете на пръстите му със заплашително съскане. Типично поведение на хищник. Звярът се готвеше за нападение.

Зеленика извади оръжието си и го включи на втора степен. Не биваше да убива трола при никакви обстоятелства. Нямаше право да спасява човеци. Но със сигурност можеше да го извади от строя, докато пристигне отрядът по Изтеглянето.

Тя се прицели в слабото му място — в основата на черепа — и заля трола с обилен сноп концентрирано йонно лъчение. Звярът се олюля, отстъпи няколко крачки и гневът му нарасна неимоверно.

„Няма нищо страшно — каза си Зеленика, — имам щит. Невидима съм. Всеки страничен наблюдател може да забележи само пулсиращ син лъч сред прозрачен въздух.“

Тролът се хвърли към нея и размаха кални лапи.

„Без паника. Не може да ме види.“

Звярът вдигна една маса.

„Невидима съм. Напълно невидима.“

Замахна назад с косматата си ръка и я запрати във въздуха.

„Вижда се само лек блясък във въздуха.“

Масата полетя право към главата й.

Зеленика се отмести. Но закъсня със секунда. Масата закачи раницата й и целият резервоар с петрол се откъсна. Въздухът се изпълни с лесно запалима течност.

Италианските ресторанти — в случай че не знаете — са пълни със свещи. Резервоарът полетя право към разкошен голям свещник. Избухна в пламъци като фойерверк. Повечето петрол се изсипа върху трола. Зеленика също се стовари върху него.

Беглецът я виждаше. В това нямаше съмнение. Хвърли се към нея през омразната светлина, свъсил вежди от болка и ужас. Щитът й бе паднал. Магическите сили я бяха напуснали.

Зеленика се извиваше в лапите на трола, но безполезно. Пръстите му бяха с големината на банани, но далеч по-здрави. Без каквото и да било усилие хищникът изстискваше последния въздух от гръдния й кош. Острите като игли нокти пробиваха твърдата материя на униформата й. Всеки момент щяха да стигнат до тялото й и това щеше да е краят.

Зеленика не можеше да разсъждава. В ресторанта цареше пълен хаос. Тролът скърцаше с бивни; мазната му паст зееше над каската на Зеленика. Тя долавяше зловонния му дъх през филтрите си. Усещаше и миризма на опърлена козина. Пламъците бяха плъзнали по гърба на трола.

Звярът размята зелен език и слюнката замъгли долната част на визьора й. Визьорът! Това беше единственият й шанс. Зеленика плъзна свободната си ръка към контролерите на шлема. Фаровете! Ослепителна светлина! Тя освободи хлътналия бутон и осемстотин вата нефилтрирана светлина бликнаха от двойните прожектори над очите й.

Тролът отстъпи назад и нададе пронизителен писък през зъби. Десетки чаши и бутилки се залюляха на местата си. Това дойде в повече на нещастния звяр. Уплашен, подпален, а сега и ослепен. Ужасът и болката си пробиха път до оскъдния мозък и му наредиха да се изключи. Тролът се подчини и се преви надве с почти комична тромавост. Зеленика се извъртя, за да избегне острия бивник.

Възцари се пълна тишина, като се изключи звънът на стъкло, пукането на опърлена кожа и дълго сдържаните въздишки. Феята неуверено се изправи на крака. Множество очи я следяха — човешки очи. Виждаха я на сто процента. И всички тези човеци нямаше да я съзерцават дълго. Не беше в природата им. Накрая щяха да я задържат.

Тя вдигна ръце с дланите нагоре — жест на мир.

— Scusatemi tutti^[2] — произнесе с лекота.

Италианците, любезни както винаги, отвърнаха, че няма защо.

Зеленика бавно бръкна в джоба си и извади малка сфера. Постави я на пода в средата на помещението.

— Guardate^[3] — каза тя.

Собствениците се подчиниха и сведоха очи към малкото сребристо кълбо. То тиктакаше все по-бързо и по-бързо, почти като бомба със закъснител. Феята се обърна с гръб към сферата. Три, две, едно…

Бум! Тряс! Всички като един изпаднаха в безсъзнание. Най-страшното, което можеше да се случи, бе четиридесетминутно главоболие. Зеленика въздъхна. Беше в безопасност. Поне засега. Тя затича към вратата и пусна резето. Никой не биваше нито да влиза, нито да излиза. Можеше, но през голямата дупка в стената. След това изля върху опърления трол цялото съдържание на ресторантския пожарогасител с надеждата, че леденостудената пяна няма да събуди спящия звяр.

Зеленика огледа бъркотията, която бе причинила. Нямаше две мнения: абсолютно безобразие. По-лошо, отколкото в Хамбург. Кореноплод щеше да я одере жива. Щеше да си мечтае за битки с тролове. Това бе краят на кариерата й, но изведнъж й стана безразлично. По-важно беше, че ребрата й бяха натъртени, а долавяше и началото на умопомрачително главоболие. Може би трябваше да си почине само за секунда, за да бъде готова да посрещне отряда по изтеглянето.

Дори не си направи труда да потърси стол. Просто остави краката й да се огънат и се строполи върху шахматния линолеум на пода.

 

 

Да отвориш очи след сън и да видиш лицето на началника Кореноплод е истински кошмар. Клепачите на Зеленика се повдигнаха и в първия миг бе готова да се закълне, че в погледа насреща се четеше загриженост. Но скоро това изражение се смени с обичайния нездравословен гняв.

— Капитан Бодлива Зеленика! — изрева Кореноплод, без да дава пукната пара за главоболието й. — В името на здравия разум ще ми обясните ли какво е станало тук?

Зеленика несигурно се изправи на крака.

— Аз… Това е… Имаше… — умът й не можеше да роди нито едно цяло изречение.

— Вие пренебрегнахте пряка заповед. Казах ви да останете на позиция! Знаете, че е забранено да се влиза в човешка сграда без покана.

Зеленика тръсна глава, за да проясни зрението си.

— Поканиха ме. Едно дете викаше за помощ.

— Това може да се тълкува двояко, Бодлива Зеленика.

— Съществува прецедент, сър. Ефрейтор Дръвче срещу Държавата. Съдът постанови, че викът за помощ на жената, попаднала в капан, може да се тълкува като покана за влизане в сградата. Освен това и вие вече сте тук. Това означава, че също сте приели поканата.

— Хм — измънка недоверчиво Кореноплод. — Бих казал, че сте извадили късмет. Нещата можеха да се развият и по-зле.

Зеленика се огледа. Нещата можеха да се развият къде-къде по-зле. Заведението беше обърнато с главата надолу, човеците вътре бяха поне четиридесет. Те бяха в безсъзнание, а техниците прикачаха електроди за заличаване на паметта към слепоочията на всеки.

— Успяхме да прочистим терена, въпреки че половината град се изреди да хлопа по вратата.

— А дупката в стената?

Кореноплод се усмихна самодоволно.

— Вижте сама.

Зеленика вдигна поглед. От Изтеглянето бяха включили холограмна връзка в съществуващите електрически контакти и прожектираха цяла стена върху дупката. Холограмите бяха удобни за бързо закърпване, но не издържаха на по-обстоен поглед. Всеки, който се вгледаше отблизо, щеше да забележи, че кръпката леко прозира и че е абсолютно еднаква със съседната част от стената. Имаше две напълно еднакви паяжини и две репродукции на една и съща картина на Рембранд. Но хората в пицарията не бяха в състояние да разглеждат стените, а когато се събудеха, поражението щеше да бъде поправено от Телекинетичния отдел и цялото паранормално преживяване щеше да бъде заличено от паметта им.

Един офицер от Изтеглянето излезе от тоалетната.

— Началник!

— Да, сержант?

— Вътре има човек, сър. Мозъчната бъркалка не го е стигнала. Идва насам, сър. Веднага, сър!

— Покрийте се! — изрева Кореноплод. — Всички да вдигнат щитовете!

Зеленика опита. Наистина. Но щитът не излизаше. Магията й я бе напуснала. От тоалетната се показа дете с натежали от сън клепачи. То вдигна пухкаво пръстче и посочи право към нея.

— Ciao, folletta^[4] — каза момченцето, преди да се покатери в скута на баща си и да продължи своята дрямка.

Кореноплод навлезе обратно във видимия спектър. Беше — ако изобщо е възможно — още по-гневен отпреди.

— Какво е станало с щита ви, Бодлива Зеленика?

Феята преглътна.

— От стреса е, началник — изрече тя с надежда.

Кореноплод не се хвана.

— Излъгали сте ме, капитане. Магията ви изобщо не действа, нали?

Зеленика мълчаливо поклати глава.

— Откога не сте изпълнявали Ритуала?

Тя прехапа устни.

— Може би… от около… четири години, сър.

Кореноплод за малко да получи удар.

— Четири… четири години? Цяло чудо е, че сте оцелели досега! Направете го веднага. Още довечера! И повече не се мяркайте под земята без силите си. Излагате на опасност и себе си, и колегите си!

— Слушам, сър.

— Вземете чифт „Колибри“ от Изтеглянето и се поразходете над старата родина. Тази нощ има пълнолуние.

— Слушам, сър.

— И не се надявайте, че ще забравя за този провал. Ще говорим, след като се върнете.

— Слушам, сър. Много добре, сър.

Зеленика се обърна и понечи да тръгне, но Кореноплод се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— О, и още нещо, капитан Бодлива Зеленика…

— Да, сър?

Лицето на Кореноплод бе изгубило моравия си цвят и изразяваше някакво подобие на неудобство.

— Справили сте се добре в оказването на помощ. Можеше да стане по-лошо, много по-лошо.

Зеленика се усмихна зад визьора. Може би в края на краищата щеше да остане в Разузнаването.

— Благодаря, сър.

Кореноплод изсумтя и възвърна обичайния си моравочервен цвят.

— А сега да ви няма. И не се връщайте, преди да се възстановите напълно. Искам магията да бълва от ушите ви!

Зеленика въздъхна. Дотук бяха благодарностите.

— Слушам, сър. Тръгвам, сър.