Джеръм Прайслър
Унищожението (6)

Шеста глава

След като влезе във велосферата с Райдън, Соня се изненада, забелязвайки, че вътре няма нито контролни уреди, нито седалки — и това чувство само се усили, когато безсмъртният се залови да притяга кожени каишки на китките й.

— Ще се движите толкова бързо, че просто няма да усетите движението — каза им той.

Тя вдигна вежда.

— Звучи ми доста успокоително.

Райдън се обърна така, че двамата се озоваха гръб до гръб, и започна да пристяга и себе си. На платформата извън сферата Лиу се стараеше да изглежда безгрижен, но успяваше само отчасти.

Той пристъпи към странното превозно средство и се надвеси над перилото.

— Ами ако двамата с Китана закъснеем за планината Гайа?

— Ще ви чакаме — отвърна Райдън. — Без Китана не можем да затворим Портала.

— Сигурен ли си, че не съществува друг начин? — попита Китана от мястото си до Лиу.

— Ако има друг начин, само Старите богове могат да го знаят — каза Райдън. Той погледна към Соня, която изгаряше от нетърпение да потеглят. — Наклони наляво.

Тя наклони тялото си наляво, добавяйки собствената си тежест към тази на Райдън, и буквално без никакво усилие велосферата се изтърколи от пиедестала си. Соня разбра, че глобусът се завъртя мълниеносно, въпреки че те двамата оставаха неподвижни и прецени, че се държат в равновесие благодарение на някакъв скрит жироскопен механизъм.

Все още неспокоен, Лиу продължаваше да се държи за рамката на превозното средство, докато то се понасяше към устието на безкрайния тунел.

— Почакайте! — извика той. — А ако ние не ви намерим на планината Гайа, Райдън?

— Следвайте инстинктите си, но не се доверявайте на никого. Защото ще се превърнете в мишена за всички бойци на Кан — извика Райдън през шумния вихър на вятъра. — И помнете, този път не съществуват никакви правила — той наклони глава към Соня.

— Отново наляво.

Миг след това велосферата се понесе надолу по коловоза сред тунела. Дрехите им се развяха от мощния прилив на вятъра, а Лиу и Китана се отдръпнаха, загледани към понеслата се като ракета сфера напред в гърлото на тунела.

— Бях забравила колко са бързи — прошепна Китана по-скоро на себе си. И се обърна към Лиу. — Радвам се, че не съм сама.

Лиу хвана ръката й и се усмихна. Надяваше се, че усмивката му ще й вдъхне увереност.

А после двамата мълчаливо се запътиха към своята велосфера.

С опрени гърбове, Лиу и Китана стиснаха ръчките, за които се бяха привързали, когато велосферата внезапно се закова на място и престана бясното си въртене сред мощния въздушен поток.

— Какво става? — попита Лиу. — Къде сме?

Китана се взираше в отсрещната стена от тунелни отвори. Над всяко отверстие беше изписан светещ йероглиф.

— Разпределителната! — отвърна му припряно тя, разчитайки древните символи. — Завий надясно. Силно!

Лиу изпълни указанието й и велосферата промени траекторията си, накланяйки се надясно и надолу, след което нахлу в един по-нисък тунел, завихряйки се през устието му толкова рязко, че остърга стената и изкърти камъчета от скалната стена.

От удара каишките на китките на Китана се скъсаха и тя залитна в ръцете на Лиу.

— Лиу! — извика тя, хващайки се за него, за да запази равновесие.

Оставяйки едната си ръка пристегната, той бързо издърпа другата от каишката и я прихвана здраво през кръста.

Внезапната й близост накара Лиу да се изчерви и по тялото му преминаха горещи тръпки.

— Дръж се — извика той.

Тя се притисна плътно в него и двамата продължиха напред, засмукани от мрачния подземен вятър.

Бу-у-уии-ш!

Велосферата, понесла Соня и Райдън, се изстреля през устието на един тунел, прелетя над бълбукаща река от земна магма, после се шмугна във фуниевидния отвор на друг тунел и се завъртя в друга посока.

След дълго, зашеметяващо с бясната си скорост пътуване, те се озоваха в пещерна камера, твърде подобна на онази, в която бяха влезли в сферата — като единствената доловима разлика беше може би само в това, че бяха прекосили половината свят.

Макар изкачването към повърхността да изглеждаше кратко, Соня усети, че се изморява с всяка следваща крачка нагоре, което й се стори твърде странно, тъй като наклонът не изглеждаше особено стръмен и й се струваше нормално да очаква, че последната отсечка от виещия се коридор ще се окаже изпълнена с въздух от повърхността. Температурата също така изглежда се повишаваше с всяка следваща тяхна стъпка и когато стигнаха края на изкачването си, тя вече беше плувнала в пот.

Спряла се до Райдън зад изхода на пещерата, Соня вече не просто дишаше тежко, а направо се задъхваше — един поглед към блесналия хоризонт й подсказа каква беше причината.

Докъдето й стигаше погледът земната повърхност се беше превърнала в първичен, врящ ад, лишен от живот, кръстосан от потоци разтопена лава и застлан с мъгла от вулканична пепел и дим. Далече напред някакви ниски метални постройки излъчваха петна отразена слънчева светлина.

— После ще се върнеш по същия път и ще завиеш там, където ти показах — каза Райдън.

— Ще се оправя — отвърна Соня и запуши с длан устата си. Сернистата воня във въздуха надмогваше всичко. — Навсякъде ли е така?

— С всеки час, през който сливането на двата свята се приближава, все по-голяма част от Земята ще загива.

Соня остана на място, без да отвърне, взирайки се през обгорените поля. След това закрачи бавно към далечните стоманени конструкции — знаеше, че представляваха военния комплекс, в който щеше да намери Джакс, и не можеше да повярва, че само преди няколко дни сградите бяха обкръжени от тучни зелени полета.

— Соня!

Тя извърна поглед към Райдън.

— Съжалявам за Джони — каза той. — Но не беше по твоя вина. Не го забравяй.

Тя му кимна безмълвно, обърна се и продължи напред.

Квадратната метална плоча се беше нажежила от неуморимата слънчева светлина и дланта на Соня се опари болезнено, когато изтри слоя пясък от нея, а след това се напъна да я отвори. Капакът се надигна леко, от ръбовете му се посипа черен катран и под него се разкри дебела решетка. Тя избута плочата встрани и се залови с решетката, като промуши пръсти през пръчките и дръпна нагоре с всичка сила.

След няколко секунди решетката се разхлаби и Соня надникна надолу през въздушния вентилатор — по-тъмен от подземните тунели, през които я беше превел Райдън.

Доколкото можеше да прецени от бързия оглед из зоната, това беше единственият възможен път за проникване през иначе плътно запечатаното скривалище.

Тя присви бедра и затаи дъх. Вдясно от нея лишеният от прозорци военен купол блестеше и излъчваше зной сред околната неистова жега, а познатите му очертания само подчертаваха невероятното преобразуване, което беше претърпял целият околен пейзаж. Навсякъде около нея през местността се носеха потоци нажежена лава. Тук и там виждаше обвити в пара вулканични изригвания, които изхвърчаха на няколко десетки метра във въздуха, отделящи блестящи частици пепел и прах.

Устните на Соня се стиснаха в решителност. Не можеше да си позволи да остава повече за дълго на повърхността. Ако не искаше да бъде размазана на мокро петно. А освен това долу в базата едва ли щеше да се окаже по-лошо, отколкото тук, където стоеше в момента.

„Точно така, нашепна вътрешният й глас. Давай, момиче.“

Без повече колебание тя се заспуска надолу по тясната шахта.

Разкъсващ тъпанчетата вой на сирени посрещна Соня, когато се спусна по шахтата до най-долното ниво на комплекса и след това ловко скочи от тавана на пода, като се превъртя, за да убие силата на удара.

Най-сетне се спря и се изправи, огледа предпазливо това, което я заобикаляше. Тук долу алармените инсталации пищяха с пълна сила и макар да бяха предназначени да вдигнат на крак охраняващия персонал, сега това не беше първата й грижа. Всъщност в този момент появата на американски войници щеше да й се стори добре дошла, като се имаше предвид смъртоносната битка, която се разгаряше навсякъде около нея.

В един от околните коридори беше лумнал пожар и го изпълваше със задушлив дим. Висяха изтръгнати от пантите си врати. Стените бяха покрити със сажди и изкорубени от експлозии. Край тях се виждаха преобърнати овъглени метални бюра и съдържанието на чекмеджетата им се търкаляше безразборно по пода. Какъвто и да беше източникът, почти нищо не беше останало незасегнато от вълната на насилие.

Соня закрачи на пръсти по опустошения и изоставен коридор, като се озърташе наляво и надясно с изострени за всякакъв знак за появата на вражески сили сетива. Сирената виеше непрестанно. Тя се плъзна на завоя, после тихо се прокрадна по следващия завой и тръгна по трети коридор. Сега вече до слуха й достигна шум от забързани стъпки и взривове на малки експлозии. Беше близо, много близо.

Опря се в стената, надникна в следващото разклонение на лабиринта от коридори и пред очите й се появи Изтребителният отряд, който продължаваше да помита базата, събаряйки метални рафтове, разтваряйки с ритници врати, изстрелващ плазмени заряди със свръхестествените си оръжия в зейналите зад праговете им стаи. С разтуптяно сърце тя изчака, докато групата се скри при следващото Т-образно разклонение, и продължи по главния коридор.

Звукът на нечий металически глас я спря по средата. Притискайки се отново в стената, тя се приближи и надникна предпазливо през входа.

Дъхът й изсъска през стиснатите й зъби. Вътре в стаята някакъв странен нинджа-робот се бе надвесил над един мъж, облечен в бойното снаряжение на Специалните части на САЩ — мъж, който се мяташе уловен в пулсираща в зелено енергийна мрежа, краищата на която бяха стегнати в ръката на нинджата. Явно продукт на нечия майсторски съвършена кибернетична прищявка, срязаните на металната глава нечовешки очи на робота излъчваха ярка рубинена светлина на оптичните сензори. Облечено в качулатото си яркочервено джи, механичното създание имаше вид на съвършено конструиран професионалист в бойните изкуства. Лишен от емоции, неуморим, без неминуемите ограничения на кръвта и плътта.

— Търся майор Джаксън Бригс — изсъска създанието, пристягайки със здраво придърпване клупа на мрежата.

Соня го изгледа с нарастващо отвращение. Значи чудовищното създание търсеше Джакс. Нещата се наместваха идеално, нали така?

Войникът простена от болка, но изразът на лицето му остана непоколебим.

— Аз съм сержант Джоузеф Тейлър от армията на Съединените американски щати — каза той. — Серийният ми номер е три, две, две…

— И сега ти преставаш да съществуваш — прекъсна го равнодушно киборгът и силно дръпна краищата на мрежата.

И след това, когато мрежата започна да просветва все по-ярко и да бучи пред очите й, Соня осъзна, че повтарящите се подръпвания на киборга не само затягаха мрежата, но някак си я активизираха. Странната напреднала нанотехнология, вложена в конструкцията й, се задейства и нишките й започнаха да пронизват облеклото на войника, насочвайки се към плътта му, а мрежата забръмча все по-силно и по-силно, надмогвайки агонизиращите му викове…

Соня потисна надигащото се в стомаха й гадене и се втурна напред по коридора. Не можеше да направи нищо за сержанта. Но ако побързаше и намереше Джакс, преди киборгът да се докопа до него, сигурно щеше да успее да му спести същата участ.

Тичайки устремно, тя отваряше врата след врата и викаше името на Джакс. В една изоставена стая за обслужващия персонал тя се спря и се зарови за няколко мига в документите, опитвайки се да разбере евентуалното му местонахождение в този участък на комплекса. Нищо. Разлисти регистрационната книга и я захвърли встрани. Пак нищо. Затършува в купчината бланки в чекмеджето на бюрото, като ги издърпа в шепа и ги пръсна пред себе си. Тц! Нада! После нещо привлече погледа й. Вляво от нея. Картотека с подредени по азбучен ред досиета. Скочи към нея, отвори чекмеджето с букви от А до Д и зарови през картонените папки… и намери една, надписана: „Бригс, Джаксън“. Вътре имаше пропуск за номера на стаята, която му беше отредена.

„Първо подниво, стая 34.“

— Бинго — промърмори тя и полетя по коридора.

На вратата на стая 34 имаше две надписани метални табели. Едната гласеше „Биотехническа лаборатория“. На другата имаше кръг с диагонална черта, пресичаща текста „Само за специализиран персонал“. Соня отвори вратата и нахълта.

Джакс, висок, мускулест афроамериканец, с кожа с цвета на силно етиопско кафе, лежеше в безсъзнание върху хромирана операционна маса под приглушените флуоресцентни лампи. Беше разсъблечен до колана на зелените му униформени панталони и ръцете му от китките до раменете бяха стегнати в леки кибернетични калъфи. Стените на помещението бяха покрити със сложна система от компютърни конзоли, на чиито плоски зелени екрани проблясваха програмирани серии от числа.

Соня бързо прекоси стаята и започна да разхлабва стегите, придържащи го към масата.

Той се размърда и отвори замъгленото си око.

— Соня — уморено промълви мъжът и навлажни устни с език, — ще… ще повярваш ли, че току-що те сънувах?

— Не искам и да чувам — сопна му се тя и кимна към напъханите му в металните калъфи ръце. — Какво, по дяволите, си направил със себе си този път?

— Кибернетични усилватели на мускулната сила — отвърна Джакс, докато погледът му постепенно се избистряше. — Взимат това, което притежаваш, и учетворяват капацитета на мускулите ти.

Соня се намръщи.

— Знаеш ли, че май имаш проблеми с личното си самочувствие?

Той го пропусна покрай ушите си.

— Какво става? Ти какво търсиш тук?

— Цялото поделение е унищожено от Изтребителното отделение. Всеки миг ще се появят тук.

— Изтребително отделение?

— Това, което е нужно да знаеш засега е, че те се опитват да убият мен. Както и теб.

— Мен ли? Какво, по дяволите, съм направил? Всъщност ти къде беше през цялото време?

Този път беше ред на Соня да не обръща внимание на думите му. Въпросите му можеха и да изчакат, сега най-важното беше да изчезват. Но колкото и да се мъчеше да откачи металните стеги, те не се и помръдваха.

— По дяволите! Не мога да те освободя, Джакс!

— Окей, само се отдръпни — каза той. — Виж само какво направих с…

Тя отстъпи назад от масата и загледа как увеличаващите човешката сила калъфи потръпнаха и запулсираха почти като човешка кожа, а свръхтънката им верига започна да взаимодейства с мускулите на Джакс, придавайки им забележително ергономичен замах.

Миг след това стегите се разкъсаха пред невярващите й очи.

Джакс изправи гръб, ухили се и зае поза на седящ Атлант.

— Да бях си имал такива и в гимназията.

Но Соня не се усмихна. В главата й проблесна споменът за онова, което беше видяла, че сполетя бедния сержант.

— Да тръгваме — извика му тя.

Джак скочи от масата за изпитания и двамата се втурнаха към вратата, но изведнъж се заковаха на място, щом чуха отекналата в коридора експлозия. Соня даде знак на Джакс да остане зад нея и надникна през прага в коридора.

И мигом се изруга на ум, че беше оставила досието на Джакс в стаята на персонала.

Хванал в металната си ръка същата картонена папка, киборгът крачеше към нея по коридора, следван от внушителна група Унищожители. Докато напредваше, от изстрелващото отверстие на корема му падаха самонасочващи се бомбички с размери на топки за голф, търкаляха се по гладкия линолеум на пода до вратите от двете страни и ги взривяваха в концентрирана експлозия. При всяко следващо проникване по няколко Отвъдни воини нахлуваха през прага в плътна разузнавателна формация.

Соня прибра глава обратно в лабораторната зала.

— Знаеш ли някой друг изход? — каза тя и очите й зашариха из помещението. — Онова нещо…

— Смъртта е единственият изход — отекна синтетичен глас зад гърба й.

Със свит стомах Соня се обърна и видя киборга с внушителна група Отвъдни да нахлува през отворената врата.

— Майор Джаксън Бригс и Соня Блейд — произнесе съществото и адските му очи блеснаха. — Шао Кан ще остане доволен.

— Какво, по дяволите, е това? — изломоти Джакс до нея.

— Аз съм ЛК-4Д4 кибер-нинджа прототип — проговори роботът-издирвач. — С кодово име Киракс.

Соня беше сигурна, че самохвалната нотка в гласа му не просто й се беше сторила и за миг се зачуди дали тази арогантност на машината не беше просто програмирана у нея. Пое си дълбоко дъх и потисна страха си. Вдясно от себе си беше мярнала стъклен шкаф с инструменти. В шкафа беше мярнала и една верига. Не че щеше да бъде кой знае какво оръжие срещу нечовешкия ужас, застанал на прага, но беше повече от онова, с което разполагаше в момента — нищо.

С плавно движение тя отскочи назад към шкафа и с премерен режещ удар на ръката си разби стъклото. След това грабна веригата, уви единия й край около ръката си и зае котешка отбранителна позиция.

Отвъдните я обградиха в плътен кръг. С периферното си зрение тя забеляза, че Киракс настъпва към Джакс, избутвайки встрани мебелите и електронното оборудване с небрежно движение на металните си ръце.

С очи, разширени като палачинки, Джакс гледаше как съществото невъзмутимо отпра тежкия метален тезгях от болтовете, придържащи го към пода, и го захвърли с трясък в стената, сякаш беше безтегловен.

— Извинявай, че те питам, братко — каза той, — но трябва ли да разбирам, че няма за какво да си поговорим?