Джеръм Прайслър
Унищожението (15)

Петнадесета глава

Много часове и още повече мили по-късно Райдън и неговата група се озоваха на върха на един черен, пустинен връх, лишен от каквато и да е почва и растителност. Бяха се загледали към шоканската каторга в стръмната урва долу. Бяха носили овързаната Синдел, сменяйки се на двойки и сега безсъзнателното й тяло лежеше на вързоп в краката им.

Джейд бръкна в торбата на кръста си и измъкна тежко, навито на кръг въже, притегна единия му край на каменна издатина и го хвърли надолу по стръмния каменен бряг на урвата.

— Дори нощем каторжниците са принудени да работят в двора на затвора — обясни Джейд, загледана надолу в развиващото се въже. — Китана ще е сама.

— Аз тръгвам пръв — обяви Лиу.

Той се хвана за въжето и започна да се спуска на ръце надолу към бездната.

След десетина минути той стъпи на дъното и безшумно се придвижи към караулката при външната ограда на затвора. Приведен, той скочи нагоре и изненада часовоя със саблен удар на дланта в тила му, изпращайки го в царството на сънищата. После се озърна през рамо и даде знак на приятелите си. Всички, с изключение на Райдън, който остана да пази Синдел, се заспускаха по стръмната скала след него.

— Всеки знае ли си задачата? — прошепна им той, когато всички се събраха. Бяха се снишили зад някакво грубо рудокопно съоръжение.

— Аха — отвърна Джакс. — Ние поемаме тъмничарите, ти отмъкваш момичето.

Без да каже повече нищо, Лиу се понесе пред групата.

Проходът към залата за новопостъпили каторжници се намираше точно там, където Джейд им беше обяснила… нещо, за което Лиу си обеща, че при първа възможност ще го спомене непременно на Райдън.

Той излезе от тунела и се озова на една скална издатина, пропълзя до ръба й и набързо огледа обстановката долу. Китана се намираше в една от малките клетки, висящи на дебели въжета, завързани за тавана на помещението, и гледаше безпомощно през дървените й решетки.

Лиу си пое дълбоко дъх. Джакс и компания междувременно се бяха справили с голямо множество тъмничари из двора, прокрадвайки се към тях в сенките и нанасяйки им мълниеносни, безшумни удари. Сега беше дошъл неговият ред.

„Окей, помисли си той. Всичко по реда си, едно по едно. Първо — как да стигна до пода, без да си прекърша врата?“

Той пропълзя още повече към каменната издатина, на която беше кацнал. Една от обтяжните жици, изпъната над клетката на Китана, минаваше почти пред него. Ако само успееше да се хване за нея, щеше да може да се спусне…

Протегна се на пръсти, докато горната част на тялото му не се изпъна извън ръба, после изпъна ръце колкото можеше напред и пръстите му се разтрепериха от напрежение. За миг си помисли, че няма да успее, помисли си, че ще изгуби равновесие и ще се запремята надолу в пространството… но най-накрая, с внезапен прилив на облекчение, успя да сграбчи кабела и дясната му ръка, а после и лявата, го стиснаха здраво.

Отново изпълни дробовете си с въздух, стисна с всичка сила кабела, изтласка се от скалата и се заспуска с ловкостта на маймуна надолу към затворническата пещера.

Веднага щом стъпалата му се опряха в пода, той се затича към клетката на Китана, отмятайки глава назад, за да погледне нагоре към нея и да прецени как би могъл да я измъкне.

Очите им се срещнаха.

— Лиу! — ахна тя полушепнешком и на лицето й се изписа изненада и облекчение. — На стената има въртящ лост! С него клетката се спуска надолу!

Той панически се огледа за лоста и очите му продължиха да шарят, когато от една сумрачна кухина зад клетката се показа Барака със зловеща усмивка, която откриваше металните му зъби.

— Добре дошъл, жалко човече — каза той, излизайки на светло. Очите му блестяха в алчно очакване над полюшващата се по тялото му черна униформена роба на началник на стражата. — Никой не може да се измъкне от моя затвор.

Чу се смразяващо пощракване на стоманени нокти, излизащи от скривалищата си по кокалчетата на пръстите му, след което Барака се хвърли срещу Лиу.

Лиу залегна светкавично, едва измъквайки се от режещото свистене на ноктестите резове на мутанта, и му отвърна с рязък ъперкът в брадичката, от който противникът му се олюля настрани, към една от празните клетки.

Възстановил равновесие, Барака нададе зверски рев и отново се хвърли към него, насочил двата си увенчани с нокти юмруци в средата на гръдния кош на Лиу. Но младежът се изви странично само миг преди да бъде прободен и с тяло, превърнало се в невидим вихър, нанесе страничен ритник в туловището на Барака, който го прикова към пода.

— Скачай! — изрева началникът на стражата и между щръкналите му зъби изхвърчаха дебели струи слюнка. — Какво чакате още, тъпаци?

С настръхнала от тревога кожа Лиу хвърли поглед нагоре.

Високо над пода на пещерата — по-високо дори от скалния ръб, от който беше скочил самият той — от гредите, като огромни прилепи бяха провиснали с главите надолу двама стражи — номади. Веднага щом ги забеляза, те полетяха устремно с главите надолу, резовете на прасците им изсвистяха във въздуха, а мечовете в ръцете им се насочиха към Лиу.

Прихванат от двамата нападащи воини, той плътно присви коленете си и отскочи нагоре във въздуха, после ги раздвои в ножица във въздуха и ги изрита в лицата… за да установи, че шлемовете им поеха по-голямата част от инерцията и на практика обезсмислиха удара, който им бе нанесъл.

Вътре в клетката си Китана бързо се огледа за някаква нова засада и забеляза още един тъмничар — номад, който се беше понесъл към Лиу.

— Лиу, натам! — извика му тя и посочи бързо през решетките на клетката.

Докато Лиу се извръщаше в посоката, която му беше указала, номадът удари двата меча в ръцете си и изхвърли енергиен лъч, който се стрелна надолу и изплющя като червеникавооранжев камшик. Той отскочи бързо от пътя му и видя как лъчът се люшна безопасно край тялото му, изплющявайки в пода до краката му и превръщайки камъка на прах.

Лиу прецени дали си струва да потърси укритие, реши, че нищо около него не можеше да му предложи защита и веднага премина в атака. Затича се към залягащия номад, скочи високо и от въздуха стовари стъпалата си в него, оставяйки го без дъх.

Стражът се срути на пода с оглушителен трясък на бронята и изтърва единия от мечовете си.

Лиу сграбчи меча и го размаха войнствено срещу първоначалните си двама нападатели. Единият от тях се понесе право срещу него, режейки въздуха със собствения си рев, но Лиу пристъпи встрани и бързо изрита меча от ръката му, чупейки го на две с концентрираната сила на удара си. Когато другият номад се понесе в атака, Лиу се отхвърли със скок срещу свирепото същество, изпънал здраво стегнатите си в коленете крака и му нанесе удар, от който съществото диво се завъртя настрана, отхвърча към стената на пещерата и се размаза.

Но Лиу беше събрал достатъчно опит, за да го заблудят, че му е останало време за отдих. Тук все още бяха Барака и номада, когото отчасти бе обезоръжил преди малко.

Той се огледа, видя, че двамата се приближават от различни страни — Барака от ляво и стражът от дясно — и се приготви да посрещне атаката им.

Барака се понесе пръв, но нещо в движенията му, лекото колебание в стъпките му предупреди Лиу, че мутантът цели само да отвлече вниманието му. Той бързо се извъртя срещу номада тъкмо когато съществото се беше понесло към него и използвайки двете половини на енергийния му меч за лостове, ги заби в стената, извъртя се около тях и нанесе премазващ ритник в лицето на тъмничаря.

Чу се силно изпукване и вратните прешлени на номада се скършиха. Съществото рухна на пода в гърчеща се купчина.

„Остава още един“, помисли си Лиу и хвърли крадешком поглед нагоре, за да се увери, че Китана е в безопасност.

Очите му се ококориха. Номадът, когото преди малко беше отпратил към противоположната стена на пещерата, се беше съвзел и сега се катереше към клетката на Китана, драпайки с ръце към нея като някакъв огромен, облечен в броня стършел.

— Убий я! — изрева Барака към тъмничаря, след което скочи към Лиу, разтворил пръстите си, увенчани с ноктоподобните остриета, и тъмната роба изплющя около тялото му.

— Не мисля така — отвърна Лиу.

Готов да понесе неизбежната болка, Лиу отклони силата на пробождащите остриета на Барака с двете си голи ръце и усети как острите като бръсначи резове захапаха дланите и пръстите му. След това се понесе към стената с няколко последователни премятания на ръце, измъкна двете парчета на енергийния меч, които беше забил в нея, и започна да се катери по стената към клетката, като използваше жлебовете, врязвани от остриетата, за да се захваща в тях с ръце.

Кръв зашуртя от прорезите по дланите му, окървави кокалчетата на пръстите му и потече по ръцете и ръкавите на ризата му. Без да обръща внимание на раните си, Лиу се катереше нагоре, приковал поглед в Китана. Тя държеше номада на разстояние от себе си с вихрен бараж от вретеновидни ритници, но той се беше увесил на клетката и в момента трошеше дървените й пръти, напъвайки да проникне вътре.

Съсредоточил цялата си сила, Лиу се отхвърли от стената с ръце и крака и с жабешки скок се озова върху покрива на клетката. За няколко мига не можа да направи нищо друго, освен да се постарае да застане здраво на краката си. След което се пресегна надолу, сграбчи номада за еполетите на раменете му и го издърпа при себе си върху клетката.

Двамата започнаха да си разменят толкова бърза серия от ритници и юмручни удари, че сякаш се сляха в мъгла, сражавайки се от единия до другия край на клетката, и от движенията им тя започна опасно да се люшка в края на въжето, на което висеше.

Извръщайки се ловко и залягайки, за да отбегне ударите, мъчейки се да се задържи, Лиу бързо хвърли поглед надолу към Барака, забеляза гротескното му, извърнато нагоре лице под себе си… и внезапно съзнанието му засече, че не бе зърнал още нещо, което определено трябваше да види.

Не беше видял Китана в клетката.

„Тя е изчезнала, изкрещя съзнанието му. Няма я!“

Той усети надигащата се, спираща сърцето паника, която за миг разби рационалната му мисъл и остана открит за удара, който номадът не се поколеба да му нанесе, и който го отпрати към самия ръб на покрива на клетката.

Докато Лиу се олюляваше, за да запази равновесие, номадът пристъпи към него, след което с конвулсивно движение прибра ръцете си навътре и насочи към него лактите си, от които излетяха две остриета с триъгълна форма. Те се понесоха към Лиу и за малко не го поразиха, после се завъртяха в кръг и се прибраха като бумеранги в изстрелващите ги цеви.

Продължавайки да се олюлява на самия ръб на клетката, докато се мъчеше да разпредели тежестта си така, че тя да престане да се клатушка под него, Лиу разбра, че няма да може да избегне втори път изстрела от упор на тези неща… а съдейки по гадната усмивка на лицето му, номадът също го беше разбрал. Сега той се забавляваше с него като котка с някое мишле, на което не остава много живот.

— Довърши ги! Довърши ги и двамата! — изрева Барака отдолу.

Лиу усети, че сърцето му подскочи от надежда и възбуда. Какво имаше предвид началникът на каторгата?

„Двамата?“

Номадът вдигна ръце, подготвяйки се отново да изстреля смъртоносните стрели…

И точно в този миг Китана скочи на покрива на клетката зад него и стовари двойния си въздушен ритник в гърба на съществото. Номадът се олюля, летящите резове на лактите му изхвърчаха встрани от определената мишена и единият изсвистя покрай рамото на Лиу. Другият отскочи и перна опорното въже, разрязвайки го наполовина, при което клетката лудешки се завъртя на една страна. Двамата се метнаха към номада и го поразиха в гръдния кош, докато той безпомощно се олюляваше. Съществото полетя с крясък надолу към каменния под на пещерата.

Лиу скочи към Китана. Дебелото въже се охлаби още малко, стоманените му нишки се изпънаха от тежестта и клетката се плъзна почти с една стъпка надолу към пода. Китана се олюля, замалко да се повали настрана, но успя някак да се задържи на краката си.

Въжето се откъсна още малко.

И още малко…

Разбрал, че всеки момент ще се скъса изцяло, Лиу подскочи право нагоре, сграбчи горния му край с едната си ръка и протегна другата в кука, обгърнала кръста на Китана. Внезапното му движение ускори неизбежното, като докъса стоманения кабел точно под мястото, където го беше стиснал.

С див крясък, който раздра пещерата, Барака се опита да пропълзи встрани от срутващата се клетка. Но тя полетя право надолу към пода и преди да успее да се измъкне, се стовари върху него и го премаза под тежестта си.

Притиснал здраво Китана към себе си, Лиу се люшна и се приземи на относително безопасната близка каменна издатина, после надникна надолу към разбитите останки от клетката. Ручейчета кръв потекоха под нея и плъзнаха бавно по каменния под.

— Барака загина във вярна служба на своя господар и повелител, Шао Кан — промърмори Китана. — Не бих могла и да си представя по-подходящ край за него.

Лиу кимна мрачно и я обгърна с двете си ръце.

— Казах ти, че няма да те загубя — каза той и я придърпа към себе си.

Тя вдигна красивото си лице към него с усмивка, която обещаваше много.

— Тъкмо бях започнала да се съмнявам — отвърна Китана.

Лиу се поколеба за миг, след което се наведе да я целуне… но преди да успее, двамата чуха силен, предупредителен вой на рог откъм двора на каторгата.

— Давай да изчезваме оттук — каза той и кимна към ниския проход, през който беше пропълзял в пещерата. — Ще имаме време за това по-късно.

— Да — отвърна тя с блеснали очи. — А когато това време дойде, уверявам те, че ще си е струвало да се изчака.