Джеръм Прайслър
Унищожението (3)

Трета глава

— Предай се, Райдън, или този ще умре! — изрева Кан, разтърсвайки отпуснатото тяло на Джони във въздуха.

Застанал с Лиу и Китана, Райдън вдигна ръка. Свръхестествена енергия изпращя от дланта му.

— Тогава аз ще унищожа твоите пълководци — отвърна той. — Земята никога не ще коленичи пред волята на тираните.

Той посочи с вдигнатата си ръка към Мотаро, Шийва, Синдел и Барака и от върха на пръста му се издигна пращящ стълб електричество, отскочи и образува кръг във въздуха около тях.

Двамата безсмъртни се загледаха предизвикателно. Соня бе затаила дъх и гледаше обекта на непреклонния им спор, стиснала безсилно юмруци до бедрата си.

— Ти никога не би позволил някой от твоите безценни хора да загине — каза Кан.

— Предложи ми откуп за Джони Кейдж — предизвика го Райдън.

Кан сниши Джони към земята, сякаш обмисляше предложението.

— Ела и коленичи пред мен, Райдън — каза той. — Хвърли се в нозете ми и искай милост!

Очите на Райдън се стрелнаха към Лиу, Соня и Китана.

— Нямам друг избор — отвърна той на неизречените молби, които прочете в погледите им.

Той освободи мистичния пръстен, задържащ пълководците му, и синьо-белият кръг енергия около тях изгасна точно толкова бързо, колкото се беше появил.

Тялото на Джони полетя към повърхността, удряйки се толкова силно в нея, че можеше да остави отпечатък върху сухата прашна земя. После той се изтърколи на гръб и остана да лежи неподвижно. Тих стон се отдели от устните му, а крайниците му се бяха сгърчили болезнено.

— Джони! — извика Соня.

Тя се затича към него и тренираните й в безбройни битки очи веднага установиха, че е смъртно ранен, дори преди да стигне до него. Когато се наведе да вдигне главата му, презрителният смях на Кан я изпълни с разкъсваща от болка омраза.

Смутен, Райдън понечи да тръгне към тях, но едва бе направил първата крачка, когато Кан изхвърли енергиен сноп, който го изхвърли назад във въздуха.

— Джони — промълви Соня, превита над отпуснатото му, изранено тяло. Тя поглади сплъстения кичур на челото му, разбра, че е пропит с кръв, и се усети, че го гледа като през мъгла с навлажнените си от сълзи очи. — Джони, исках само да знаеш, че… това, което ти стори…

— Знам — промълви задавено Джони. Пресегна се немощно да потърси ръката й, намери я и я стисна здраво. — Аз… също…

Той се помъчи безсилно да си поеме въздух и звукът на вдишващите му, раздрани гърди изпълни сърцето на Соня с неописуема мъка. Тя усети, че стисналата китката й негова ръка се отпуска и разбра, че издъхва.

А после изведнъж над тях надвисна Кан.

— Душата му е моя — каза той и пресегна надолу дългите си, изострени пръсти.

— Не! — изкрещя Соня и вдигна ръцете си в защита.

Но беше безполезно. В своята мъка и ужас тя се оказа неподготвена за онова, което последва. Кан яростно замахна обутия си в ботуш крак към ребрата й, изрита я встрани и после бавно затвори длан над тялото на Джони. Обхванат от гърчове, Джони се изви над земята, очите му хлътнаха навътре, вените по слепоочията му се издуха, ръцете и краката му се присвиха в спазми.

И тогава нещо излетя от него. Нетленно, като пара, то се издигна през устните му, потрепна във въздуха и след кратък миг се засмука в стиснатия юмрук на Кан, след което изпърха между изпъкналите му кокалчета като уловена мушица.

— И нека това бъде предупреждение за вас! — заяви Кан. — Всички вие, глупаци, които сте решили да се правите на „герои“, рано или късно ще ми се преклоните!

Той вдигна стиснатия си юмрук към устата си и вдиша дълбоко, наслаждавайки се, сякаш дъхът носеше благоуханието на ценен парфюм.

Зяпнала нагоре към него със замъглените си очи, Соня веднага разбра какво ставаше.

Разбра, че той погълна душата на Джони.

Изпълнен с неописуема сила, с онзи израз на безсрамна наслада върху лицето си, Кан скочи нагоре и отново се озова върху скалната издатина.

— Започна се! — извика той и се понесе нагоре през Портала, миг преди зеницата в небето да се затвори.

Звукът на безтелесния му смях се понесе след него като проклятие и отекна още по-гръмко върху повърхността на земята, разтърсен от собствения й тътен. Един уродлив каменен грифон, дошъл от Отвъдния свят, бавно се надигна от земната повърхност под тялото на Джони, отхвърли го нагоре и го понесе в масивните си ръце, принуждавайки Соня и останалите да отстъпят назад.

— Нима просто ще стоим така и ще приемем всичко това? — извика Лиу, докато се мъчеше да запази равновесие.

Райдън огледа малката си група от млади шампиони. Изтребителният отряд бе останал край Портала и сега напредваше към тях в смъртоносен полукръг.

— Тази битка не можем да я спечелим. Те ни превъзхождат с дванадесет срещу един — каза той. — Трябва да се махаме.

Той посочи една от близките пещери и всички се затичаха към нея, преследвани от воините на Отвъдното.