Джеръм Прайслър
Унищожението (5)

Пета глава

Щръкнала на близо една миля височина сред мрачното небе на Отвъдния свят, с основа, обкръжена от порутени, разнебитени паметници на опустошени светове, кулата се възправяше като уродливо свидетелство за властта на Шао Кан. Изградена не от камък, а от черепи и кости на воини, загинали в битки с войските на магьосника, тя се беше издигнала до днешните си умопомрачителни висоти малко по малко, в продължение на много векове; премазани от тежестта на горните нива, купищата кости в подножието й отдавна се бяха превърнали в пепел. Сред дебелите й асиметрични стени пленените души прогласяха своята мъка сред греди и колони, съставени от собствените им тленни останки. Всеки стон в градежа й, всеки тропот и проскърцване сред стените й напомняше на траурен зов за свобода. От време на време по някой призрачен вой отекваше надалеч от бастиона и от този вой можеше да замръзне кръвта в жилите било на човек, било на звяр.

Тройната зала на Кан беше разположена в най-високия етаж на цитаделата и като някой извратен ловец на дивеч той се беше постарал да я обзаведе със зловещите възпоменания за последните си победи. По сводестите стени на залата светеха пламъци в светилници, изработени от човешки черепи. Тронът, от който той злобно оглеждаше придворната си свита, бе изкован от бронята на онези герои, които беше убил със собствените си ръце. Паната по стените, знамената и завесите, провиснали от тавана, бяха съшити от одраните им кожи.

Разположен сега в трона си, Кан се надвеси над облегалката му и пусна в стъкления аквариум до нея огромен сегментиран Отвъден червей, след което зачака да бъде разкъсан от двата кръвожадни рака, плъпнали вътре, алчни за плячката. Макар да изпитваше наслада, взирайки се в това, което наричаше своята „бойна арена“ — как нападат червея, истинското удоволствие за него щеше да настъпи едва когато раците започнеха яростно да се бият над все още потръпващата им храна и да се разкъсват един друг. Скоро аквариумът щеше да се изпълни с пихтиестите им вътрешности, откъснати щипци, разкъсани очни ябълки и други сетивни органи…

— И ти смяташ това за забавна игра? — чу се глас зад гърба на Кан, който го принуди да извърне стреснат погледа си от малките си кръвожадни любимци.

Високата, обгърната в пелерина мъжка фигура се беше плъзнала край трона, сянката й бе заслонила скритите рафтове по стените, а черните му очи блестяха като късчета излъскан оникс върху лице, което оставаше скрито под спуснатата качулка. Макар в стаята да не се долавяше и най-лек полъх на вятър, пламъците в черепните кутии играеха и потрепваха, докато той минаваше безшумно покрай тях.

— Татко, къде беше? — каза Кан. Устните му се изкривиха в усмивка. — Порталът е отворен. Земята е под нашата атака. Гледката е величествена.

Блестящите очи под гънките на качулката останаха невъзмутимо немигащи и втренчени в него.

— Кажи ми, принуди ли Райдън да те помоли за милост, преди да го унищожиш?

— Райдън не ни интересува — отвърна Кан и усмивката му помръкна по ъгълчетата на устните му. — Докато…

Но преди Кан да успее да довърши фразата си, мощна ръка се изстреля изпод пелерината на тъмната сянка, стисна предната му броня и го надигна от седалката на трона.

— Ти си го оставил жив?

Кан напразно се опита да се отскубне, желязната хватка стегна още повече бойната му кожена ризница.

— Татко… Господарю Шиннок… не можех да го спра…

— Не признавам никакви извинения! — изрева Шиннок и захвърли Кан през стаята без никакво усилие, все едно, че беше бебешка парцалена кукла.

Кан се удари в стената и се срути като безжизнена купчина върху пода, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх.

— Ние нарушихме свещените правила, за да отворим Портала! — изсъска Шиннок. — Ако Старите богове научат за нашия заговор, и двамата ще търпим последствията.

— Не разбирам — Кан успя да се съвземе и се надигна от пода с лице, все още изкривено от болка. — Как можеш ти да се боиш от Старите богове?

— Докато не е минал и шестият ден, не можем да рискуваме с Райдън и неговите смъртни. Не подценявай силата на човешкия дух. Разбра ли?

Кан кимна бавно.

— Няма да те проваля, татко. Имам нов план срещу Райдън и неговите шампиони. План, който ще ги отведе право към собствената им гибел.

Изправен край трона, Шиннок го изгледа мълчаливо.

— Ще видим — отрони той след продължително мълчание с глас, изпълнен със скептицизъм.

Той изгледа повторно своя син, след което се плъзна назад към потръпващите сенки, от които се беше материализирал.

Кан изчака, докато се увери, че се е махнал, а после се извърна към бойната животинска арена. Вниманието му бе приковано от влажните, мляскащи звуци, излизащи отвътре — звуци, които никак не приличаха на обичайното потракване на челюстите на хищните му любимци.

Очите му се разшириха.

Двата кръвожадни рака лежаха на дъното с вдигнати нагоре щипци, очевидно мъртви, а от червея, предназначен за тяхна храна, капеше слюнка върху неподвижните им черупки.

Само след няколко мига киселинните секрети превърнаха черупките им в мека, супеста, почти смляна каша и червеят започна да ги поглъща през зейналия в главата му отвор.

В стаята отново настъпи тишина.

Кан беше зяпнал в аквариума, неспособен да повярва на очите си.

Дали това, което току-що беше видял можеше да съдържа някакъв смисъл, който той не разбираше? Някакво зловещо пророчество, свързано с предупрежденията на баща му? Той решително поклати глава, отричайки без колебание тази възможност. Беше просто някакъв странен обрат… чиста случайност. На знамения той не вярваше. Защо да приема тази сцена за някакъв особен знак?

Но все пак нищо подобно не се беше случвало досега. Нищо…

След продължителна пауза той с мъка отмести поглед от аквариума и закрачи през огромната зала, насочвайки се към стълбището, водещо към бойната му стая.

Няколко нива по-долу, около дългата маса в бойния му кабинет, се беше събрал кралският съвет на Кан. Залата беше кръгла, със стени, изписани със сцени на боеве и кръвопролития. Около тях стояха в изпъната стойка стражи в бионични брони, с вдигнати нагоре плазмени тояги и пики, а очите им не се изместваха от центъра на стаята, готови да изпълнят всяка команда на своите повелители.

— Моите отряди вече са погубили хиляди невинни души на Земята — похвали се пълководецът с маска, седнал в челото на масата, сочейки древната карта на планетата.

— Аз бих се похвалил с милиони — каза Мотаро.

Шийва изгледа презрително чудовището кентавър.

— Досега да са те затворили в клетка и да те показват в някой зоопарк.

— Ако решетките на клетката биха ме предпазили от теб, ще го приема — отвърна й язвително Мотаро.

Кипнала от гняв, Шийва скочи към него и стисна врата му с четирите си ръце.

— Не мога да разбера защо Кан продължава да ви търпи, нещастни уроди, но ще го посъветвам да ви умъртви колкото може по-скоро — заяви кралица Синдел, гледайки ги с отвращение.

Без да обръщат внимание на забележката й, те продължиха да се борят с пъшкане и ръмжене. Продължиха да се боричкат още няколко мига, когато в залата се появи Кан.

— Тишина! — разпореди се той и гневният му тон най-сетне привлече вниманието им. Когато се успокоиха, той закрачи към челото на бойната маса и погледна пълководеца. — Докладвай!

— Двама от най-добрите земни воини вече са победени — заяви пълководецът с неприкрита гордост.

— Кабал и Страйкър.

— А ти принуди ли ги да се молят за живота си, преди да ги унищожиш?

Пълководецът се присви под изгарящия поглед на властелина.

— Е? — настоя Кан.

Пълководецът загуби още от своята самоувереност.

— Но, господарю, помислих си, че ако ги оставя живи, те могат…

Челюстите на Кан изведнъж се стиснаха от ярост, а очите му станаха невъзможно жестоки.

— Нямам нужда от извинения! — изрева той и без предупреждение вдигна дървеното си чукче от масата и го стовари в корема на генерала. Пълководецът се сгъна на две и полетя през стаята, блъсна се в стената и се срути на пода в безжизнена купчина.

Останалите около масата го изгледаха, зашеметени от това убийствено избухване на повелителя им.

— Изглежда вече имам нужда от нов Изтребителен пълководец — заяви той. Гласът му отново беше притихнал в някакво повърхностно спокойствие, но те доловиха гнева, прикрит под тази измамна повърхност, гняв, заплашващ да избухне отново като гейзер през тънката земна кора.

Мотаро и Шийва се спогледаха нерешително. Като се оставят настрана съмнителните придобивки на водаческия пост, рисковете от този пост бяха видни пред очите им, олицетворени от рухналата край стената купчина потрошена плът.

— Да загинете, изпълнявайки дълга си, или тук от ръката ми. Решението оставям на вас — каза Кан.

Отровният поглед на Кан беше достатъчен за Мотаро, за да го накара да преосмисли нежеланието си.

— Кентаврите са прочути със своята войнственост и храброст — промълви той колебливо. — Като твой генерал ще преследвам всяка отделна човешка душа и няма да пощадя нито една.

— На Мотаро не можеш да разчиташ — намеси се Шийва. След като Мотаро бе направил първата крачка, тя не искаше собствената й вярност да изглежда по-нищожна, в сравнение с неговата. — Преди много време се доказах като лична телохранителка на кралица Синдел. Готова съм да следвам всички твои заповеди.

— Нима кралицата не се самоуби тъкмо под бдителния поглед на Шийва? — напомни Мотаро, изпълнен със сарказъм.

Кан ги изгледа, гладейки брада, явно наслаждавайки се на разразилия се конфликт. След което заяви:

— Не! Вие двамата сте прекалено припрени за такава важна работа. Синдел ще стане новият ми пълководец — той се ухили многозначително към Мотаро и Шийва. — Освен ако не сте на друго мнение?

Те извърнаха очи към бездиханното тяло на Изтребителния генерал, но запазиха благоразумно мълчание.

След като такова беше неговото мнение, никой от двамата не изпита особено желание да го оспорва.