Джеръм Прайслър
Унищожението (16)

Шестнадесета глава

Кан стоеше изправен до Шиннок в бойния си кабинет, загледан през големия петоъгълен прозорец към прогнилото величие на своето кралство.

Той посочи с властен жест към надигащите се недалече кули.

— Виж семената на разрухата, които разцъфват пред нас!

Това сякаш подейства като сигнал за яростния пристъп, който разтърси земята само миг след като го беше произнесъл. Отвъд кулите на града Великата пирамида от Гиза изведнъж изникна пред погледа им, монументалните й контури се издигнаха на стотици стъпки от разтопената бездна и разтрошени камъни изчаткаха надолу по склоновете й, когато тя се вряза между двете измерения.

— Само още една нощ — каза Кан и се извърна от прозореца. — Вече нищо не може да ни спре!

— Нищо, освен изключителния ти идиотизъм — Шиннок изгледа презрително сина си. — Как можа да допуснеш, че разрушаването на града на Старите — техния храм — няма да застраши осъществяването на нашия план?

— Това беше необходимо, татко — отвърна Кан. — За да се убедят смъртните, че единственият им изход е през Портала, който Райдън отвори.

— Ако Синдел беше пленила Райдън и неговите смъртни в капана ти, сега щеше да е тук и да злорадства в нозете ти.

Кан го погледна лукаво.

— Заклевам ти се, татко, в душата си, всичките наши планове, замисляни от хилядолетия, сега най-после ще се осъществят. Ти ще се гордееш и ще тръгнат легенди за нашите…

Двамата рязко извърнаха очи, когато масивната двойна врата на стаята се разтвори с трясък и вътре с олюляване нахълта един от стражите — номади от затвора на Шокан. Те не го познаваха, но това беше номадът, който се бе сражавал с Лиу и Китана на покрива на клетката й. От гръдната му броня се стичаше кръв, там, където беше разкъсан от собствените си изстрелващи се от лактите ножове.

— Принцесата… избяга — изхърка той задавено. — Райдън е жив!

Очите на Кан блеснаха в червено като монети в нажежена пещ. Лицето му се сгърчи от ярост, мускулите по него се свиха на възли и се изкривиха, докато не доби съвършено нечовешки вид. Той се хвърли напред към ранения номад и му нанесе съкрушителен удар, който отпрати пазача към окачените на отсрещната стена бойни съоръжения. Трофеите изпопадаха от Стойките си и издрънчаха по пода.

— Стига — изръмжа Шиннок зад Кан. — Остави го.

— Татко, този нещастен мутант трябваше да…

Шиннок махна с ръка във въздуха да млъкне.

— И знай — промълви той студено и заплашително. — Ти ми обрече душата си в случай, че се провалиш… и в отговор сега ти обещавам, че никога няма да забравя този твой обет. Разбра ли?

Кан се взря в заплашителния поглед на Шиннок и усети гибелен ужас да прониква в тялото му.

— Да, татко — каза той. — Напълно те разбрах.

 

 

Лиу поведе Китана навътре в порутения, отдавна изоставен храм, а останалите ги следваха. Рухналото здание беше останало без покрив. Каменните му стени бяха пропукани, със зейнали по тях дупки. Тук и там избледнели стенописи — някои от тях обезобразени от надписи — все още стояха като нямо свидетелство за някогашната слава… и сегашния позор, помисли си Лиу, чиито очи шареха по вулгарните драсканици.

Синдел лежеше, просната върху един олтар в дъното на храма. Джейд стоеше на пост край нея.

Китана зяпна изненадана. Очите й заподскачаха от тялото на майка й към Джейд.

— Ти какво правиш тук? — попита тя.

Лиу се смути от явно враждебния й тон.

— Тя ни помогна да те измъкнем.

Китана отвори уста да каже нещо, но после я затвори, напълно объркана.

— Само ти можеш да сложиш край на всичко това, Китана — промълви Райдън и пристъпи към нея. — Единствено твоята обич може отново да съедини тялото на Синдел с душата й, за да прекъсне нишката, която я държи привързана към Кан… и да затвори Портала към Земята.

Тя го изгледа продължително и кимна.

Лиу я поведе към каменния олтар, върху който лежеше майка й. Потискайки чувствата си, Джейд обгърна Китана с ръце.

— Искам да стане както беше — прошепна тя и устните й отриха бузата на Китана. — Заради теб, заради нас… заради Едения.

Лиу отстъпи назад заедно с останалите, отдръпвайки Джейд от Китана, за да й отвори повече място.

Китана се взря в Синдел с лице, изпънато от неверие и съвсем смътна надежда. Бавно, предпазливо, тя се пресегна с ръка, за да отметне сплъстения кичур коса върху лицето на Синдел, после пръстите и погалиха бузите на майка й, проследявайки всяко ъгълче на скулите й като милувка на малко момиченце.

Минутите отминаваха. Никой не проговаряше. Никой не се помръдваше. Най-сетне Китана се наведе и с искрена любов целуна нежно студената, бледа ръка на майка си.

Зад нея останалите от екипа наблюдаваха сцената с очакване, забравили да дишат. Лиу погледна смутено към Райдън, който му кимна окуражително, след което му посочи с жест към събралите се отново майка и дъщеря.

Очите на Синдел потръпнаха и се отвориха. Най-напред широко, от страх, после бързо се фокусираха върху лицето на Китана… страхът изчезна и се замени с радостта на разпознаването и сърдечна усмивка.

— Китана? — промълви тя. — Ти ли си това?

Съкрушена, Китана буквално беше забравила да си поеме дъх. Тя леко въздъхна и едната й длан се сви на гърлото й.

— Мамо… Молех се един ден обичта ни отново да ни събере — каза тя.

Лиу усети как в гърлото му се надига буца и я преглътна. Райдън извърна поглед към него и постави ръка на рамото му.

— Старите богове ни послужиха добре — каза той, нарушавайки най-после възцарилото се наоколо безмълвие. — Сега вече можем…

— Чакайте — внезапно промълви Соня. Напрегната от изненада, тя посочи с треперещ пръст към олтара. — О, небеса, Райдън, виж!

Със Синдел ставаше нещо ужасно. Лицето й беше станало сурово и алчно, очите й се бяха превърнали в жестоки черни точки, а майчинската й усмивка се беше изродила в пронизителен кикот.

— Обич? — каза тя, рязко се изправи и седна на плочата. — Та аз никога не съм те обичала!

Невярваща, Китана се отдръпна от нея и се понесе назад, сякаш стъпваше насън.

Синдел се изправи още повече и пронизителният й смях огласи висините на храма.

— При такова чувствително дете като тебе какъв смисъл имаше да остана жива? — каза тя.

Лицето на Китана се стегна.

— Трябваше да очаквам това.

— Не! — извика Райдън. Той пристъпи напред и поклати глава, неспособен да го приеме. — Не може да бъде!

— Да, но може, и е така, а сега ти си безсилен, мой така наречени Бог на мълниите — отвърна Синдел.

Тя нададе нов, весело-злокобен кикот, след което изплющя с дългата си до кръста черна коса към Райдън. Косата й го плесна като камшик под плещите му и проряза кожената му туника.

Той падна на земята с ужасно болезнен вик и се хвана за рамото. Соня и Джакс изтичаха към него и го задърпаха назад, когато чуха гласа на Джейд зад себе си.

Тонът й беше не по-малко смразяващ от думите, които изрече.

— Всичко свърши, глупаци такива. Вие загубихте, изиграни сте, загубихте скъпоценното си време в преследване на дива патица. Сега сливането на световете е почти приключило.

Зашеметен, Лиу зяпна към Джейд, едва сега осъзнал предателството й.

— Как можа да го сториш?

Джейд се усмихна.

— Не беше толкова лесно — отвърна му тя. — Тъкмо това го правеше още по-забавно.

Синдел отново се изкиска. Щръкналите й коси се размятаха на кичури, които се виеха и гърчеха като пипала на медуза.

А после започна да левитира. Електрически плетеници затанцуваха около тялото й, очите й светнаха диво и тя се издигна над олтара… нагоре, през сриналия се покрив на храма… нагоре и все по-нагоре във въздуха над храма, откъдето тя нададе пронизителен, разкъсващ тъпанчета боен вик, който огласи мрачния пейзаж на Отвъдния свят, призовавайки войските й за щурм.

Лиу продължаваше да се взира втренчено в Джейд.

— Ще умреш заради това! — изрева той.

Тя не отговори нищо. С коварната, измамно красива усмивка на лицето си тя се извърна и побягна извън храма, прелитайки през срутилата се част на задната му стена.

Той понечи да тръгне след нея, но ръката на Райдън се стегна на рамото му и го спря.

— Остави я да си върви, Лиу — промълви той. — Не е време за това.

Лиу го изгледа мълчаливо, с треперещи устни, с наранен от огорчение и същевременно гневен поглед.

— Но тя ми каза, че ще помогне — прошепна младежът. — И аз й повярвах.

Издърпал се от ръката на Райдън, Лиу се понесе стремглаво след нея… и се закова на място, когато стигна до зейналата в стената дупка.

Застана там, приковал поглед в онова, което се виждаше отвън.

Райдън пристъпи до него и надникна през отвора. Миг след това обикновено невъзмутимото му лице се смрачи от потрес.

По кралския път отвън, в простираща се извън полезрението им колона, към храма маршируваха стотици шокански воини и кентаври, подсилени от първокласни Изтребителни отряди.

— Това е засада — обърна се Лиу към Райдън.

Китана се беше приближила зад него и надничаше през рамото му.

— Ако тръгнем в различни посоки, може би все един от нас ще успее да се добере до Кан — каза тя.

— Зарежи — намеси се с горчивина Соня, след като двамата с Джакс се присъединиха към тях. — Загубихме. Всичко свърши. Планът на Райдън не проработи…

Джакс хвърли обвиняващ поглед към Райдън.

— Ние ти се доверихме, човече, и к’во стана? Прати ни за зелен хайвер!

— Нищо не разбирам — добави Лиу, който също се беше извърнал с лице към него. Тонът му беше мрачен и прям, но далеч не толкова груб като на Джакс.

— Нали получи съвет от Старите богове?

Райдън се окашля задавено. Облиза устни, борейки се с думите, които напираха от устата му.

— Боговете трябва да са ме излъгали — отрони най-сетне той съкрушено.

Китана не можеше да повярва.

— Но как е възможно това?

— Вярата ми беше сляпа — отвърна той. — Провалих всички ви.

Джакс изсумтя отвратен.

— Ей, я забравете за всички тия тъпи богове. Разни там безсмъртни и цялата им гадост! Аз мисля, че единствените, на които можем да разчитаме оттук нататък, са хората. И на никой друг — той погледна многозначително към Райдън. — Дори и на него.

Китана поклати решително глава.

— Приемайки да ни доведе тук, Райдън се превърна в смъртен също като теб — каза тя. — Той принесе в жертва всичките си свръхестествени сили.

— Ако питате мен, това е най-лошото — намеси се Соня. — Как сега ще спрем Кан?

Последва дълга пауза. Всички гледаха към Райдън.

— Има и други, освен Кан — каза той. — Ако Синдел не е била ключът към Портала, Кан трябва да е разполагал с някой друг, който да му го отвори.

— Това май е добра новина — обади се Джакс и погледна навън към настъпващите войски. — Докато ни го разясняваш, да ви прочета последната телеграма от фронтовата линия… Остават ни още пет минути, преди да се превърнем в история.

Райдън въздъхна тежко. Докато се извръщаше, за да погледне и той, Соня забеляза нещо на рамото му, някакъв цветен знак под разкъсания ръкав на ризата му. Тя се наведе да го погледне отблизо, след което потупа Джакс по лакътя и му го посочи, а очите й се разшириха от удивление.

— Тази татуировка — възкликна тя. — Виждала съм я и преди. Върху един робот. И една жена. И двамата се опитаха да ме убият.

— И двамата работеха за Кан — добави смутено Джакс, довършвайки мисълта й.

Лиу поклати невярващо глава. Имаше вид, сякаш са го плеснали през лицето.

— Най-напред Джейд… а сега и ти ли, Райдън?

Райдън само се вгледа за няколко секунди в татуировката си, после се обърна към останалите и очите му се изпълниха с разбиране.

— Вярно е — промълви той. — Аз ви вкарах в този капан. Но го направих без умисъл — той погали замислено брадичката си. Всички късчета на мозайката вече се бяха подредили в съзнанието му. — Тази татуировка е фамилен знак, предаден от моя баща на брат ми и на мен. Тя единствена осигурява безопасното преминаване през измеренията за нейните носители и техните подчинени.

Бръчките на мисълта по челото на Соня станаха по-дълбоки и се удължиха. Може би Райдън беше видял светлината, но сега тя беше по-ужасно объркана от преди.

— Ако това е знак на твоята фамилия, тогава как страната на Кан разполага с тях?

— Защото баща ми е един от Старите богове, а само те могат да връчват тези знаци — отвърна той, явно възбуден от силата на собствените си умозаключения.

— Твоето татенце е един от Старите богове? Странно, че не си ни го споменавал досега.

Погълнат от мислите си, Райдън не обърна внимание на забележката на Соня. За него нещата вече си идваха на мястото и нямаше никаква полза да се отвлича.

— Нима не разбирате? Изглежда тъкмо моят баща ме е излъгал… той лично е отворил Портала. Знаел е, че ще се доверя на боговете.

— Чакай малко — прекъсна го Джакс. — Ако ти и твоят брат сте единствените, които сте получили тези дамги…

Останалата част от изречението му увисна във въздуха с тежест, която легна на раменете на цялата група.

— Заключението ти е напълно вярно — каза Райдън след много дълга пауза. Гласът му сега стана бавен и скършен, когато погледът му долови израженията на лицата им. — Шао Кан… е собственият ми брат.

Лиу не можеше да повярва на ушите си.

— Защо баща ти е предал теб и е предпочел Кан?

— Защото, Лиу, властта е най-важното нещо за моя баща. Но той винаги е искал да я запази в нашето семейство… и знаеше, че няма да го подкрепя. — После млъкна за миг. — Преди много години той реши, че наследникът на фамилния трон трябва да бъде достатъчно силен, за да е готов да убие и собствения си брат в битка, ако се наложи. Аз го победих, но не можех да го убия. И заради това, което беше оценено като моя слабост, бях пратен в изгнание в измерението на Земята.

— Затова, че не си убил брат си?

— По онова време баща ми беше убеден, че Земята е жалък и по-долен свят — каза Райдън. — Не знаех какво е станало с брат ми… до този момент.

Джакс прокара длан по късо подстриганата си черна коса.

— Човече — промърмори той. — Семейството ти е доста изчанчено.

Китана извърна очи към дупката в стената на храма. Беше чула бойни викове, извисяващи се във въздуха съвсем близо до тях.

— Времето ни май изтича — каза тя.

Райдън кимна.

— Китана е права. И сега само едно нещо е сигурно… Кан трябва да умре.

— Този път ще го убиеш ли? — попита Лиу.

Райдън го погледна в очите.

— Не можах да убия брат си тогава, няма да мога и сега — отвърна той и отрони тежка въздишка. — Нищо повече не мога да направя за вас.

Зашеметени, те го изгледаха как се отдалечава, а после отново извърнаха очи към приближаващия се противник през разбитата стена.

— Тогава какво да правим? — настоя Лиу.

Райдън ги погледна през рамо.

— Направете всичко, на което сте способни — отвърна му той. — Нищо повече не може да се очаква.

Последва нова тишина, която сякаш продължи безкрайно. Соня надникна навън и забеляза авангардната група на Изтребителните отряди, която пълзеше към тях през градските руини… достатъчно близо, за да може да чуе тропота на ботушите им по разпилените каменни отломки.

— Вече са почти тук — каза тя.

Джакс се навъси унило.

— Прекарани сме. Съвсем ни прецакаха.

— Не мога да повярвам, че всичко това става — възкликна Лиу. — След всичко, което преживяхме…

— Слушайте ме всички! — сряза ги гласът на Китана. Очите й се бяха присвили в укор. — Лиу, а не Райдън е единствената ни надежда!

Лиу видимо потръпна пред настоятелния й поглед.

— Искам да се бия с Кан — отвърна той. — Но аз… не знам дали съм готов.

Тя пристъпи напред и тъмните езера на очите й се задържаха в неговите, сякаш прониквайки дълбоко в него… достигайки до тайните дълбини на сърцето му.

— Ако повярваш в себе си, Лиу — произнесе тя с мек глас, — тогава и аз ще повярвам в теб.

Той премисли думите й.

Поколеба се.

Обмисли ги отново и огледа приятелите си.

Всички му кимаха.

Най-накрая и той им кимна.

— Заедно можем да го направим — каза той.

— Да — каза Китана и го стисна здраво за ръката. — Заедно.