Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (42)

Четиридесет и втора глава

Стоун се погледна в огледалото.

— Господи! — промърмори той.

Изглеждаше, както когато пиеше. Очите му бяха хлътнали, имаше нужда и от подстригване. Но не му пукаше как изглежда. Чувствата му бяха по-важни, а сега се чувстваше като лайно.

Искаше му се в момента да изпадне в пиянско вцепенение. Поне физическата и емоционалната болка, които го блъскаха сега, щяха да бъдат по-поносими. Само да се беше защитавал по-упорито пред Натали! Само това недоверие между тях да го нямаше от самото начало! Толкова много ако…

В резултат на всичко това я беше загубил. Беше хвърлил заровете и бе загубил. И все пак трябваше да се вземе в ръце, нямаше друг избор. Преди може би щеше да тъне в самосъжаление. Но сега имаше Сали, за която да мисли.

Въпреки всичко му беше трудно, защото толкова много желаеше Натали, че чак зъбите го боляха. Той се усмихна невесело, като си помисли, че ако престане да скърца с тях, може и да престанат да го болят. Макар и да копнееше да прекара всяка нощ от остатъка на живота си, потопен в обятията на Натали, това, което искаше от нея, обхващаше много повече неща от секса. Искаше да се грижи за нея и Кланси. Искаше да ги обича, да бъде отговорен за тях във всеки смисъл на думата. Преди никога не бе искал отговорност, но сега искаше. Чувстваше се готов за нея.

Само че никога нямаше да има тази възможност.

И докато това го разкъсваше, не можеше да пренебрегне студения факт, че се тревожи за нея и Кланси. Те бяха в опасност. Не знаеше още от кого и с течение на времето съзнанието му, привикнало да подозира, го измъчваше все повече и повече.

По дяволите, нямаше доверие на никого от пасмината Уитморови, нито пък на някой от „Тексас Аеро“. Но краченето по пода и хленченето нямаше да дадат резултати. Може би ако отново отидеше да се види с Натали? Тази мисъл го накара да се закове на място. Дали това щеше да помогне, или щеше да влоши нещата?

По дяволите, не можеха да станат по-лоши. А и какво имаше да губи? Нито едно шибано нещо — вече беше загубил сърцето си.

Стоун прокара пръсти през косата си, събу спортните гащета и нахлузи джинси и чиста риза. Вече беше пред вратата, когато звънецът иззвъня внезапно. Той се закова на място и изруга. Не беше в настроение за неканени гости. Отвори рязко вратата с намръщено лице.

— Нямам…

Думите му замряха, докато се мъчеше да си спомни къде е виждал мъжа, който стоеше на верандата, облегнат на бастун.

Бастунът поразмърда паметта му и го накара да сведе поглед към крака на мъжа. Макар със сандал и без гнойните места и допълнителните украшения — мухите, раната на Трейвис Нортън все още не беше заздравяла напълно.

Стоун отново върна очи на лицето на мъжа.

— Какво ви води насам?

— Ъ-ъ, господин Макол, нали?

— Точно така.

— Може ли да поговорим?

— Зависи какво имате да кажете. Не обичам да ме правят на глупак, господин Нортън.

Червендалестото лице на мъжа пребледня малко.

— Съжалявам, че ви избудалках, но… — той се спря.

— Но какво?

— Мога ли да вляза и да седна? — попита Нортън.

Стоун видя как по лицето му избива пот и се настанява в бръчките по кожата му. Очевидно човекът изпитваше голяма болка.

— Добре — рече неохотно и се дръпна настрани. — Но по-добре да ми кажете нещо, което да си струва.

— О, ще си струва, обещавам ви — Нортън се спря, обърна се и погледна Стоун. — Ъ-Ъ, само ако предложението с парите още важи.

— Седнете, господин Нортън, и ще видим.

Когато мъжът направо се строполи на канапето, Стоун, твърде неспокоен, за да седне, застана пред камината и се подпря с лакът на полицата над нея. Искаше да влезе в кожата си на ченге и да разпита човека бързо и безмилостно, после да се отърве от него, за да отиде до Натали. Само че знаеше, че ако този мъж иска да говори — а той очевидно искаше, като се имаше предвид, че си е направил усилието да дойде дотук, — трябваше да прояви търпение към него.

Стоун погледна Нортън и си помисли, че изглежда неловко като проповедник, приближаващ се до проститутка.

— Защо не се срещнахте с мен, когато трябваше? — попита той с неутрален тон.

Очите на Нортън пробягаха от единия край на стаята до другия, после отново се върнаха на Стоун. И все пак не го погледна право в очите.

— Страхувах се.

— От кого?

Нортън наведе глава и показа на Стоун плешивата си глава.

— Колко пари предлагате?

— Зависи какво имате да ми кажете.

Нортън облиза напуканите си устни.

— Дайте да видя малко зелени нещица, или няма да говоря.

— Не си играйте с мен, господин Нортън. Както вече казах, след неуспеха си онзи ден не съм настроен на шегички. Ако бяхте по-умен, щяхте да се страхувате да не говорите, защото съм склонен да взема този бастун и да ви нашибам задника, задето ми губите още от времето.

— Добре — рече Нортън и преглътна.

— Тогава да се върнем на първия ми въпрос: защо се страхувахте да говорите?

— Не ми се ще да ставам храна на червеите, затова.

Стоун едва не се усмихна.

— Наистина ли си мислите, че някой ще ви убие, ако говорите с мен?

— Аха.

— И какво ви накара да промените решението си?

— Страшно ми трябват парите.

Стоун не попита защо. Не искаше да знае. Ако мъжът му кажеше нещо полезно, с радост щеше да му плати. Но това беше едно голямо „ако“.

— Е, слушам — рече накрая Стоун.

Нортън се покашля и се огледа, сякаш и стените можеха да имат уши.

— Нортън!

— Дочух господин Уитмор да говори с двама мъже във фабриката.

— Кой господин Уитмор?

— Даниел.

Стоун го изгледа толкова слисано, колкото се и чувстваше.

— Сигурен ли сте?

— Аха. Може и да не съм много умен, ама мога да виждам.

— Добре, значи можете да виждате. Но откъде познавате Даниел Уитмор по физиономия и име?

— Виждал съм го там няколко пъти. И един приятел ми каза кой е.

Стоун отново се почувства така, сякаш са го цапардосали в корема.

— И за какво си говореше той с онези двама мъже?

— Да убият някого.

Ако имаше изкуствени зъби, в този момент Стоун щеше да ги изгуби. И все пак не вярваше на нито дума от това, което казваше мъжът. Беше твърде иронично настроен.

— О, хайде, Нортън, можехте и по-добре да го съчините.

Нортън го погледна слисано, което още повече засили объркването на Стоун.

— Ако си измисляте всичко това…

— Не си измислям, кълна се.

Ако чистият страх в очите на Нортън беше истински — а Стоун знаеше, че е така, — то тогава мъжът наистина казваше истината. Господи! Кой би могъл да си помисли, че този мухльо Даниел има куража да планира нечие убийство? Но именно такива хора бяха най-опасни.

— Кои бяха другите двама? — попита Стоун.

— Не знам със сигурност. Не можах да ги видя, но по гласа на единия ми се стори, че е Ралф Шенкъл, дето управлява фабриката.

— Преди или след убийството на онзи човек във фабриката чухте разговора?

— След това.

— Знаете ли защо е бил убит?

— Знам ами.

— Кажете ми.

— Беше усетил какво става и искаше да отиде при властите.

Стоун потърка врата си.

— Откъде знаете?

— Той ми каза.

— Ще свидетелствате ли за това в съда?

— А какво ще спечеля?

— Най-първо ще останете вън от пандиза. Тъй като следствието по това убийство е било приключено без резултат, прикриването на информация е углавно престъпление, господин Нортън.

Кръвта се дръпна от лицето на Нортън, но когато заговори, в гласа му имаше горчивина:

— Добре, ще дам показания. Но нищо повече няма да ми се случи, чувате ли?

Стоун пренебрегна заплахата и попита:

— Знаете ли кой все пак е дръпнал спусъка?

— Тц.

— Ако разбера, че не сте били искрен с мен, ще се върна пак да ви видя, а това няма да ви хареса, гарантирам ви.

Нортън изглеждаше уплашен.

— Кълна се, че това е самата истина.

Стоун извади портфейла си и измъкна оттам няколко стодоларови банкноти.

— Ето, вземете ги, но скоро очаквайте да чуете вест от закона — той се поспря с присвити очи. — И по-добре е да си бъдете у дома, когато ви се обадят.

Нортън отново преглътна и се изправи.

— Няма да ходя никъде.

Веднага щом Нортън излезе с тежки стъпки навън и се качи в пикапа си, Стоун се втурна в спалнята с разтуптяно сърце и облян в пот. Натали! Трябваше да я предупреди за Даниел. Той се обади в офиса й, но тъй като беше събота, страхуваше се, че може и да не е на работа. Оказа се прав — чу само телефонния секретар.

— По дяволите!

Следващата му мисъл беше да се обади във фермата, но реши да не го прави. Това, че Натали не знаеше нищо, за момента я спасяваше.

Той порови на дъното на гардероба си, докато намери кутията, бръкна вътре и извади пистолета. После се изправи и се втурна към вратата с мрачно приведени рамене.

По-късно Стоун така и не знаеше как е стигнал до фермата, без да получи фиш за превишена скорост. Натискаше педала до дупка всеки път, когато имаше възможност. Когато навлезе в имота на Уитморови, продължи предпазливо по дългата, виеща се алея. Но вместо да спре пред къщата, паркира колата си на известно разстояние извън алеята, между дърветата.

Оттам продължи пеш, но се закова на място, когато видя една цветнокожа жена да седи на предната веранда с дете на ръце. Кланси. Слава богу, че поне тя беше извън къщата.

— Здравейте — каза той, като си наложи в гласа му да прозвучи спокойствие, каквото далеч не чувстваше.

Жената подскочи, а детето проплака.

— Ш-ш-т, всичко е наред — прошепна Джоузи и изгледа сърдито Стоун. — Кой сте вий, господине?

— Приятел на Натали.

Жената, която Стоун реши, че е икономката, го погледна с открита враждебност.

— Какво искате?

— Тя вкъщи ли си е?

— Да.

— Сама ли е?

Жената изсумтя.

— Т’ва не е ваша работа.

— Кой е с нея?

— Вижте, господин…

— По дяволите, отговори ми! — Стоун не повиши глас, но жената го разбра какво иска да каже.

Очите й се разшириха от страх.

— Господин Даниел.

Стомахът на Стоун се сви.

— Кой друг?

— Никой. Госпожа Марта и господин Флетчър ги няма — тя притегли Кланси към големите си гърди. — Вий законът ли сте?

— Искам сега да ме слушаш много внимателно, става ли? Искам да изведеш Кланси от къщата. И двете се махнете, после се обади на телефон 911 и им кажи да изпратят шерифа.

Черните й очи се разшириха толкова, че сякаш заемаха цялото й лице.

— Ох, божке, божичко! — прошепна тя, докато в същото време се бореше да си поеме дъх: — Не мога…

— Направи го. Веднага!

— Да, господине.

Джоузи слезе от люлката точно когато Стоун мина покрай нея и влезе в хладното фоайе, където спря и се ослуша. Нищо. Той влезе още по-навътре в къщата, чу гласовете и започна да изкачва тихо стълбите към тях. Вратата, която според него водеше към апартамента на Натали, беше открехната. Поспря се пред нея, извади пистолета си и се заслуша в пресекливия глас на Натали.

— О, Даниел, махни този пистолет. И двамата знаем, че няма да го използваш.

Стоун изстена вътрешно, осъзнавайки, че е дошъл точно навреме. Очевидно се бе случило нещо, което ги бе поставило в тази смъртоносна ситуация.

— Точно тук грешиш, Натали — отговори Даниел.

Стоун се придвижи леко напред, така че да ги вижда, но те да не могат да го видят. Стомахът му се сви на топка, когато видя пистолета на Даниел, насочен към Натали.

— Какво стана с теб, Дани? — попита покрусено Натали. — Как можа да участваш в нещо толкова разрушително и зло?

Даниел се изсмя. На Стоун му се стори, че звучи като луд, което още повече го изплаши.

— Парите, любов моя, и властта.

— Но ти имаш пари. И защо ти е нужна власт? Не разбирам.

„Браво, моето момиче, продължавай да го караш да говори“ — помисли си Стоун, докато умът му търсеше начин да се справи с положението, без да бъде ранен никой, особено Натали. Не даваше и пет пари за себе си или за Даниел. Натали и Кланси бяха единствената му грижа.

— Естествено ти не разбираш — казваше в този момент Даниел. — Винаги са се отнасяли с теб, сякаш си кой знае какво, а с мен се отнасяха като с водорасло.

— О, Дани, това не е вярно.

— Да, вярно е! — прозвуча гласът му с една октава по-високо.

Стоун се приближи още малко.

— Първо, Филип привличаше цялото внимание, винаги русото момче-чудо, после ти и Стенли. Така че, виждаш, никога нямаше време за мен! Никога не получавах нищо, освен потупване по главата от мама и остри думи от татко.

Стоун видя как Натали видимо увяхва, сякаш всичкият живот беше изтекъл от нея. Едва се сдържа да не връхлети в стаята и да направи Даниел Уитмор на каша. Но не можеше да го стори — рискът за Натали бе твърде голям. И все пак не можеше да чака много, за да предприеме нещо. Даниел ставаше все по-нестабилен с всяка изминала секунда.

— Аз те обичах, Дани — каза Натали и по лицето й се затъркаляха сълзи.

Той отново се изсмя.

— Е, аз пък никога не съм те обичал. Намразих те още в момента, в който влезе през входната врата.

— О, господи! — изхлипа Натали. — Имаш ли нещо общо със смъртта на Филип?

— По дяволите, аз бях този, който нареди да убият сополивото копеле.

Натали нададе вик, което като че ли разтърси Даниел. Стоун го наблюдаваше, обхванат от вледеняващ страх, как вдига пистолета и го насочва към Натали. Тя се облегна заднишком на масичката си за писане, чийто капак беше свален. Даниел започна да отстъпва заднишком към вратата, все още, без да забелязва, че с Натали вече не са сами.

Стоун не виждаше начин да съобщи за присъствието си, не и когато Даниел имаше пистолет в ръцете, защото от Натали щеше да стане прекрасна мишена. Не, така твърде лесно някой щеше да бъде ранен. Трябваше да направи нещо, за да обезоръжи тази отрепка.

Разбира се, можеше да го застреля веднага, но вече беше убил един Уитмор — макар и случайно — и не искаше да го прави отново. Още повече, не искаше да застрелва Даниел пред Натали, нито пък да хвърчат куршуми из стаята, където се намираше жената, която обичаше.

Стоун се напрегна, после се хвърли в стаята. Рамото му удари кръста на Даниел и го повали като канзаска пшеница.

— Стоун! — изплашеният вик на Натали изпълни стаята.

Пистолетът на Даниел се плъзна по килима и се спря до една маса. Без да може да владее тялото си, Стоун продължи да се плъзга по корем, докато рамото му удари канапето. Усети как цялата му ръка изтръпва и видя как Даниел се изправя и се хвърля към пистолета.

Ръката на Стоун му се подчиняваше бавно, защото болката му бе непоносима. А пистолетът на Даниел вече се вдигаше.

Беше преценил и изчислил грешно. Сега както неговият, така и животът на Натали зависеха от каприза на един луд, който вече се целеше в Стоун и пръстът му натискаше спусъка.

С ъгълчето на окото си Даниел видя как Натали вдига нещо от бюрото си и го мята към Даниел. Тежкото стъклено преспапие го удари в лицето й ръката с пистолета неволно отиде натам, за да го предпази.

Това беше паузата, от която Стоун имаше нужда. Сега вече пистолетът му беше насочен право към гърдите на Уитмор и той извика на мъжа с най-властния си глас:

— Вече се свърши, Уитмор! Ако се опиташ да стреляш, ще те убия.

— Моля те, Дани — рече Натали, като пристъпи към него. — Хвърли пистолета!

— Не, дявол да го вземе! Няма да отида в затвора.

— Хайде, Дани, моля те!

Той й се усмихна лудо, после й подаде пистолета. За момент коленете на Стоун омекнаха от облекчение, но веднага след това видя с ужас как Даниел дръпва отново пистолета си и се изсмива вледеняващо.

— Хвърли пистолета, Уитмор! — заповяда Стоун с тих и спокоен глас. — Не усложнявай положението си.

За момент в стаята настъпи пълна тишина.

— Дани, моля те — каза отново Натали.

— Уитмор, какво смяташ да правиш? — попита Стоун, когато видя Даниел да се обръща към него.

Очите им се срещнаха в същия момент, в който Даниел насочи дулото към собственото си слепоочие.

— Не! — изпищя Натали.