Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (13)

Тринадесета глава

Главата я болеше, сякаш някой забождаше кабарчета в нея. Твърде много въпроси без отговори. Твърде много проблеми без решения — болката от предателството на Флетчър, прекаленото желание на Даниел да я защитава и Майкъл Макол; ако трябваше да спомене само няколко от тях.

— Не мисли за него.

Измърморването на глас не й помогна особено да прогони от ума си мъжа или горещата целувка, която си бяха разменили — напомни си, че това беше инстинктивна целувка, която не означаваше нищо.

Лъжкиня. Целувката бе означавала нещо, иначе щеше да успее да я прогони от ума си. В крайна сметка бяха минали два дни, а Натали все още я преживяваше отново и отново, фактът, че беше отвърнала на целувката, най-много подклаждаше недоволството й. Всъщност беше ужасена от държането си.

Езикът проследи извивката на устните й и това незабавно й припомни как неговият език бе направил същото, преди да се гмурне в устата й. Струваше й се, че в нея е била свързана електрическа система, след това е била дадена на късо.

Натали скочи от стола си и се отправи към мъничката кухня в задната част на офиса. По-рано, преди седем часа, когато пристигна на работа, беше включила кафеварката. Сега взе чаша и я наля догоре, макар ръцете й сякаш да бяха парализирани. Въпреки че топлината като че ли поуспокои опънатите й нерви, не успя да пропъди мисълта за Майкъл Макол.

Докато умът й бе твърдо решен да му устоява, чувствата й не можеха да се овладеят така лесно. Дори и сега краката й омекваха от нашествието на поредната вълна адреналин. Бе трудно да забрави как тялото й беше откликнало на неговото.

Никога не бе реагирала така безразсъдно и очебийно на друг мъж, дори и на Филип. В бузите й нахлу кръв и ръцете й затрепериха. Тя сложи чашата на масата, тъй като се страхуваше тъмната течност да не изпръска костюма й.

Единствената й утеха беше, че няма да му позволи да я докосне отново. С тази мисъл се отправи към бюрото си, седна, отвори дебелата папка и започна да чете, за да се подготви за предстоящата си среща.

Но погледът й продължаваше да се отклонява към папката, съдържаща копия на някои от статиите, които беше прочела в библиотеката. Едва предишната вечер ги бе прегледала отново, докато стомахът й се бе свил на топка и не можеше да пийне или хапне нещо, без да й се повдигне. И все пак нищо не й просветваше.

Тази сутрин не беше по-различно. Не само че прегледа статиите, но отиде и по-далеч, преди да пристигне в офиса. Прерови кутията с личните книжа на Филип, която държеше на дъното на неговия гардероб. И отново не откри нищо конкретно в подкрепа на усещането си, че е станала жертва на мръсна игра.

Натали се втренчи в пространството. Нима си измисляше криза, когато такава не съществуваше? Да не би вината да я караше да продължава по този коварен път? Със сигурност вината играеше някаква роля — това можеше да признае. Странното държане на Филип и тайнствените телефонни разговори преди смъртта му страшно тежаха на съвестта й. Ех, само ако го беше принудила да й се довери! Но как можеше някой да накара друг да направи нещо против волята си?

И все пак крайният резултат можеше да бъде различен, ако не беше тънала в самосъжаление повече от година. Следата нямаше да бъде толкова изстинала. Умуването върху миналото беше чудесно нещо, но не можеше да свърши работа.

Усети желание да се отдаде на сълзите, които пареха клепачите й, но не го направи. Не можеше да си позволи този лукс. Трябваше да бъде силна — каквато не бе била от смъртта на Филип насам.

Потрепери, като си помисли за задачите, които й предстоеше да изпълни. Все още не беше събрала смелостта да се срещне с други частни детективи, но знаеше, че не може да го отлага дълго. Страхуваше се да разказва каквото и да било лично на чужд човек. Всъщност, с изключение на Майкъл Макол.

Тя поклати глава и погледна часовника си. След тридесет минути имаше среща в полицейския участък с капитана, започнал разследването на смъртта на Филип. Ето накъде трябваше да се насочат всичките й усилия и мисли, а не към Майкъл Макол.

Онази среща беше еднократен провал, който нямаше да бъде повторен.

 

 

Той се изкашля в простата си бяла кърпа, после изсекна носа си.

Отвратена, Натали се обърна и се престори, че разглежда кабинета на капитан Бил Рътджърс. Беше студен и суров като самия него.

— Извинявайте, имам тази гадост от няколко дни и като че ли не мога да се отърва от нея.

— Разбирам — отвърна тя с неловка учтивост. Само дето не разбираше. У този човек имаше нещо, освен леденото му държане и недодяланите маниери, което я караше да бъде нащрек.

Рътджърс седна зад бюрото си и се наведе напред.

— Трябва да кажа, че се изненадах, когато пожелахте да се срещнете с мен.

— Сигурна съм, че е така.

Изражението му остана стоическо.

— И какво мога да направя за вас?

Тази игра се играеше от двама. Изражението на Натали бе в тон с неговото.

— Искам да подновите разследването за смъртта на съпруга ми.

Внезапно очите му се ококориха и Натали почти се усмихна, сигурна, че го е уцелила по болно място.

— Че защо ще искам да направя такова нещо? — попита той.

— Не съм доволна от резултатите от разследването, ето защо.

Рътджърс я погледна така, сякаш за него въпросът е приключил.

— О, така ли? Жалко, защото министерството е. Хората ми свършиха забележителна работа.

— А какво ще кажете за полицая, който го застреля? — попита Натали с нараснал от снизходителното му държане гняв.

Той попипа белега на дясното си слепоочие и каза, като очевидно увърташе:

— Че какво за него?

— Той като че ли не е свършил добра работа, иначе нямаше да го уволните.

Лицето на Рътджърс стана безизразно.

— Не съм свободен да обсъждам това.

— Защо?

— Вижте, госпожо, предлагам ви да си вадите свои собствени заключения. Този човек беше разследван няколко пъти от Министерството на вътрешните работи. Той е застрелял съпруга ви. Вече не е полицай.

— Значи казвате, че не е уволнен заради участието си в смъртта на съпруга ми?

— Казах всичко, което смятах да казвам по въпроса за този именно служител, освен…

— Освен какво?

— Не знам какво се крие зад вашите въпроси, но ако възнамерявате да го разследвате, на ваше място бих внимавал с думите и действията си. Бих бил дяволски внимателен на кого се доверявам.

Натали пропъди за момент тази тревожна мисъл.

— Не вярвам, че смъртта на съпруга ми е нещастен случай.

— Какво мислите и какво можете да докажете са две различни неща.

— Например зная със сигурност, че той беше разтревожен от нещо и смятам, че това „нещо“ причини смъртта му.

Рътджърс взе цигара и я запали.

— Няма да имате нищо против, ако запуша, нали?

Натали имаше против, но знаеше, че ако отговори положително, още повече ще го настрои срещу себе си. Знаеше също, че той вече гледа на нея като на жена, страдаща от предменструален синдром. В момента страшно й се искаше да зашлеви самодоволната му физиономия.

— Флетчър знае ли, че сте тук? — попита той от облака сив дим.

Очите й проблеснаха гневно:

— Какво значение има?

— Никакво, освен че той няма да се зарадва някой отново да се рови във всичката тази мъка, особено при положение, че е доволен от полицейския доклад.

— Е, аз пък не съм доволна.

Рътджърс сви устни.

— Твърде жалко, тъй като аз няма да подновя разследването заради някакъв ваш каприз. Имам нужда от неопровержими доказателства, за да го направя.

— А ако имате тези неопровержими доказателства, ще го направите ли?

— Вижте, госпожо Уитмор, аз…

— Не се отнасяйте толкова снизходително с мен, капитане. Мисля, че там е имало мръсна игра и възнамерявам да го докажа.

— Защо точно сега идвате с тази си молба?

— Защото не мога повече да се понасям.

Той като че ли се стресна от тези думи.

— Значи това ви чувство трябва да е много силно.

— Да, така е. Мога ли да разчитам на вашето съдействие?

Той се изправи и я погледна с очи, лишени от всякакви чувства.

— Моят съвет към вас, госпожо Уитмор, е просто да оставите мъртвите да почиват в мир.

— Имам нужда от вашата помощ, капитане, а не от лекция — вкусът на гума в устата й беше толкова силен, че й се струваше, че ще се задави.

— Съжалявам, госпожо.

— Сигурна съм, че съжалявате.

Очевидният сарказъм в гласа й удари в целта. Покритият му с венички нос стана морав и той отвори уста да отговори нещо.

Но беше твърде късно. Без да му обърне внимание, Натали излезе и затръшна вратата след себе си.

— Мамка му! — процеди Рътджърс и отиде до прозореца. Мислите му се носеха в милиони различни посоки. Само това му липсваше сега — тази Уитмор да диша във врата му. Да поднови разследването, как ли пък не!

Трябваше някой да държи пистолет до слепоочието му и да е ясно, че има достатъчно смелост, за да натисне спусъка, за да си помисли дори да направи това. А единственият човек, за когото Рътджърс знаеше, че притежава такава смелост, бе Стоун Макол.

При тази мисъл тънка, дразнеща струйка пот запълзя надолу по лицето му. Едва ли това копеле се беше върнало в града. Нямаше начин. Между посещението на тази Уитмор и Макол нямаше никаква връзка. Какво ли означаваше тогава?

— Мамка му, мамка му, мамка му! — процеди гласно Рътджърс.

Скоро щеше да се пенсионира. Оставаха три месеца, докато се махнеше от тази воняща дупка завинаги. Последното нещо, което искаше, преди да напусне този кабинет, бе да поднови разследване, което, първо на първо, беше твърде горещо за пипане. Имаше късмет, че се бе отървал само с незначителни драскотини.

А сега тази нахална курва влиза в офиса му и стоварва бомбата си. Е, твърде жалко, по дяволите! Нямаше да й позволи да му прецака последните дни в службата.

Той вдигна телефона и набра един номер. След няколко секунди мълчание каза рязко:

— Тук е Рътджърс. Помислих си, че ще искате да знаете. Натали Уитмор току-що излезе от кабинета ми.

После отдалечи слушалката от ухото си, докато ругатните от другия край на жицата стихнаха.

— Вижте, трябва да вървя. Просто си помислих, че ще искате да знаете.

Когато остави слушалката, Рътджърс си взе още една цигара, седна отново на стола си, вдиша дълбоко дима и се усмихна. Проблемът му току-що беше изчезнал.

С този телефонен разговор беше поставил малката госпожичка Надувка на мястото й.

 

 

— Ако не се успокоиш, ще получиш удар.

Флетчър се извърна рязко и впери вбесен поглед в адвоката си, Бен Байърс.

— По дяволите, ти би трябвало да бъдеш този, който ще получи удар! В крайна сметка за това ти се плаша.

— Хайде, татко — каза Даниел. — Не мислиш ли, че се държиш малко неразумно?

Стенли, който стоеше прав до стола на брат си, му отправи стоманен поглед.

— Е, аз пък съм дяволски сигурен, че не мисля така. Но щом говорим за това, ти винаги си я защитавал — после измери с очи Даниел от глава до пети и по лицето му премина похотлива усмивка. — Ей, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си падаш по нея…

Даниел скочи от стола си, сграбчи Стенли за ризата и го блъсна до най-близката стена.

— Кажи още веднъж нещо подобно и ще те…

— Достатъчно! — изрева Флетчър. — И двамата престанете да се държите като скапани задници и седнете!

— Да, моля ви — помоли ги адвокатът с тихия си глас, докато бършеше потта от челото си с несигурна ръка.

Даниел пусна Стенли и двамата седнаха, Флетчър ги изгледа гневно и каза:

— Целта на това събиране е да обсъдим как можем да спрем Натали да не продължава с тоя свой тъп план. Вместо това ми се налага да ви бъда рефер. Боже господи!

— Съжалявам, татко — промърмори Стенли, без да поглежда Даниел. — Може би ако я отстраниш от завещанието си… — и остави гласа си да заглъхне в нищото.

— Много ти се иска, нали? — подхвърли Даниел на брат си. — Тогава твоят дял би бил по-голям.

Флетчър отново ги изгледа сърдито, после се обърна към Бен:

— Какво е твоето мнение по въпроса?

— Е, винаги би могъл да я заплашиш, че ще заведеш дело.

Флетчър бутна шапката си назад и потърка челото си.

— Все трябва да има някакъв друг начин.

— Може би идеята на Стенли е правилна — добави Бен. — Да заплашиш, че ще отстраниш Кланси от завещанието си.

Флетчър не каза нищо, само прегърби рамене, сякаш бе претърпял пълно поражение.

— Татко, позволи ми да я поразпитам още малко — каза Даниел. — До този момент всичко, което е направила, е да говори с Рътджърс и тъй като той категорично е отказал да й съдейства, може би е променила решението си.

— Може би — рече Флетчър. — Но ако се изнесе, тогава никога няма да знаем със сигурност какво е намислила.

— Имам надежди, че и по този въпрос ще промени решението си. Доколкото знам, дори още не си е намерила жилище.

— Ако някой може да й въздейства, това си само ти, скъпи ми братко — каза Стенли. — Мен мрази и в червата.

Погледът на Флетчър се премести бързо от Даниел на Стенли.

— Не знам защо изобщо си направих труда да искам съвет от вас двамата — после направи пауза с горчивина на лицето. — Вие сте твърде заети да се препирате един с друг.

— Флетчър, аз… — започна Бен с почервеняло лице, сякаш му се искаше да се намира, където и да било другаде, само не в центъра на тази семейна кавга.

Флетчър вдигна ръка.

— Забрави го, Бен.

— Не мисля, че…

Старецът го прекъсна с груб жест.

— Виждам, че тази среща е чиста загуба на време — той се отправи с тежки стъпки към вратата, където спря и се обърна. — Освен това единственият син, на когото можех да разчитам, е мъртъв.