Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (20)

Двадесета глава

Стоун чувстваше очите си така, сякаш някой бе хвърлил в тях шепа пясък. Това му се случваше обикновено когато не бе спал няколко нощи.

Той ги разтърка и изруга, защото го засмъдяха още повече. Беше наложително умът му да бъде остър като бръснач. Чаша силно прясно кафе му звучеше страхотно. Щеше да поразтърси мудните му ум и тяло. Но жалко, че не можеше да си я достави.

Стоун глътна последната глътка от старото кафе и едва не се задави. Течността имаше вкус на вода, в която са били мити крака. Беше загубила аромата си часове преди това. Но шумът не стихваше. Самолетите, излитащи от летището Далас форт Уърт, свистяха над главата му.

Беше си уредил чрез приятеля на един свой приятел да поговори с помощник главния механик на едно от най-големите летища и очакваше с нетърпение тази среща. Ако се окажеше успешна, щеше да даде голям тласък на разследването му.

След като проучи в подробности отчета за приходи и разходи на „Тексас Аеро Индъстриз“, който му беше дал Лари, Стоун усети как коремът му се свива на топка. Това накрая го принуди да действа. Сега, когато бе готов да излезе от колата си, той погледна в огледалцето за обратно виждане и трепна. Не само се чувстваше ужасно, а и изглеждаше ужасно. Но какво можеше да очаква? Усмихна се тъжно. И жилището му не изглеждаше много по-различно. Лесно можеше да бъде сбъркано с Бейрут, макар че след като Сали си бе отишла, бе изглеждало сносно.

— Тате, обещай ми — каза тогава тя, като сложи ръце на хълбоците си и посочи с пръст към него, — че няма да напълниш и това си жилище с боклуци, както направи със стария си апартамент.

— Ех, не искаш ли твърде много, хлапе? Знаеш какъв е твоят старец.

Тя обърна очи към небето.

— Точно затова ти го казвам. Не е готино да бъдеш прасе, тате.

Стоун я плесна по дупето.

— Не е готино, а? Ами предполагам, че е по-добре да намеря някоя висока сграда и да скоча от върха й.

— Татко! Невъзможен си! Както и да е, каза ми, че мога да доведа няколко приятелки на пижамен купон и ако…

— Така ли съм казал? — този път беше ред на Стоун да обърне очи към небето. — Господи, трябва напълно да съм си изгубил ума, ако съм го казал. Не съм сигурен, че съм навит тайфа противни тийнейджърки…

Сали се изкикоти, взе една възглавница от канапето и я хвърли към него.

— Ужасен си. А и моите приятелки не са противни. Но дори и да бяха, ще ми бъде неудобно да ги доведа тук, ако е кочина.

— Обещавам ти да направя всичко възможно, за да не те засрамвам.

Сега, когато си припомняше този разговор, го връхлетя чувство за вина. Ако в момента Сали се покажеше на прага, щеше да получи истеричен припадък. Не че не харесваше новата си бърлога — харесваше я. Не че нямаше добрите намерения да я поддържа в спретнат вид — имаше. Само че това не беше най-главната му задача, а и може би си беше мърляв по природа. И все пак дължеше на Сали малко повече старание. Тя бе направила всичко възможно да внесе уют в квартирата му с ограничения си опит в подреждането на стаи и с ограничените възможности на чековата му книжка.

Е, добре, и утре е ден. Може би тогава ще почисти. Но пък утре може да направи и много други неща, като например да събере смелост отново да доближи Натали и да се опита да сключи сделка с нея. „Трудна работа“ — каза си той.

Жалката истина бе, че искаше да я види, което още повече бе причина да отхвърли тази идея. Със сигурност не би намерил начин да я убеди да промени решението си. Даже и да му позволи да я доближи, той нямаше намерение да раболепничи. Но пък знае ли човек, може й да го направи. Искаше да научи какво знае тя… Искаше и нея, по дяволите, точка! Искаше да разбере какво тлее зад онзи сдържан огън. Дявол да го вземе, та кой ли мъж не би искал?

Стоун изруга и се раздвижи на седалката. Струваше му се, че е постоянно възбуден, което бе дяволски неудобно. Но можеше да обвинява само себе си за това. Макар и вече да не носеше значка, правилата си оставаха в сила — никога да не се забърква с жертва или заподозрян. На този етап от разследването Натали Уитмор беше и двете.

Вбесен от себе си, задето мислеше за нея, когато трябваше да занимава съзнанието си с предстоящата работа, Стоун преглътна поредната ругатня, погледна отново в огледалцето, прокара пръсти през разбърканата си коса и отвори вратата.

Когато пое към територията с надпис „Само за персонала на летището“, трябваше да извади пропуска, който му бяха издали, за да може да се придвижи по-нататък.

Както и да е, скоро се намери в един от хангарите, където за момент застина в страхопочитание, докато гледаше нагоре към корема на един самолет „Американски авиолинии 747“.

— Мамка му, направо не мога да повярвам! — промърмори, като се чудеше как може някой да работи на тия чудовища. А още по-шашкащо беше, че те изобщо се отделяха от земята.

— Господин Макол?

Погледът на Стоун се насочи рязко към един едър мъж, който стоеше пред него и изтриваше ръцете си с парцал. Не само беше едър, но и грубоват, с гъста черна коса и парче тютюн в устата.

— Точно така — отговори Стоун и протегна ръка, макар и да не му се искаше.

— Колби Копър, механикът на летището.

Мъжът се ухили и Стоун видя тъмнокафявите му зъби. Първо пазачът, който си изтезаваше пъпката, а сега и този човек с почернели зъби.

— Надявам се да нямате нищо против, ако не ви подам ръка — каза Конър. — Едва ли ще искате шепа масло.

Стоун поклати глава.

— Не, мисля, че ще пропусна това.

— И така, какво мога да направя за вас? — попита Конър и хвърли поглед към един от мъжете вляво, който като че ли се разтакаваше.

За най-голяма изненада на Стоун, в хангара беше много по-тихо, отколкото бе очаквал. Нямаше нужда да крещи, за да го чуят.

— Разбрах, че получавате някои от резервните части от една фирма, с която имате договор, „Тексас Аеро“.

— Аха. Всъщност частите за приземяващите устройства, спирачките и хидравличните системи.

— Доволни ли сте от продукцията им?

— Тц.

Стоун се оживи:

— Имате ли нещо против да ми кажете защо?

— Тц — отвърна Конър й премести парчето тютюн зад другата си буза. — Щото са купчина боклук.

Стоун едва сдържаше нарастващото си вълнение. И сам да беше написал сценарий, нямаше да се развие по-добре.

— Купчина боклук, а? Как така?

— Не държат. Пропукват се, чупят се, нацепват се — както искаш го наречи. Казано накратко, разказа ни се играта както с частите, така и с компанията.

— Защо тогава още работите с тях?

— Щом договорът изтече, няма. Останаха само няколко месеца.

— Значи искате да кажете, че се занимават с търговия с резервни части, които не са изработени по оригиналните фабрични спецификации?

— Които за нищо не стават, ето какво искам да кажа. Ако имах думата, щях да им кажа да вървят на майната си и да си вземат частите с тях.

— И аз мисля като вас — ухили се Стоун.

— Абе вий да не сте от ония агенти на правителството?

— Не, но много се интересувам от това, което прави компанията.

— Ами доколкото знам, Министерството на отбраната не успяха да притиснат задниците им до стената.

— Значи сте говорили и с тях?

— Аха, няколко пъти.

— Предполагам, че ви се налага да проверявате частите страшно внимателно, преди да ги монтирате на самолета, от страх, да не би да се повредят във въздуха?

— Точно тъй. Между нас казано, нямам желание човекът, дето седи пред райските врати, да ме потупа по рамото и да ми каже, че съм отговорен за смъртта на невинни хора. Неее, не и той!

Без да обръща внимание на машинното масло, Стоун отново протегна ръка.

— Благодаря ви, господин Конър. Много ме зарадвахте.

Конър се ухили, но отново отказа да стисне ръката му.

— Дано и вие да ме зарадвате, като изритате ония копелета от търговията.

— Ще се спукам, но ще го направя. Благодаря ви, че ми отделихте малко време — Стоун помълча и прибави с усмивка: — И ако стигнете пръв пред райските врати, подшушнете някоя добра дума за мен.

Конър изплю кълбо кафяв сок на пода и избърса уста с опакото на ръката си, при което там остана черно петно.

— Ще го направя.

Стоун кимна и побърза да излезе, понеже стомахът му се опитваше да направи поредното си салто. Докато стигна до колата, вече едва се владееше от вълнение.

 

 

— Татко, имаш ли една секунда?

Флетчър погледна над очилата си Стенли, който стоеше на вратата.

— Важно ли е?

Стенли сви устни.

— Става дума за добитъка и оградите.

— Добре, влизай.

За момент Стенли се изкуши да се обърне и да избяга от стаята, но не преди да каже на баща си да върви по дяволите. Главният проблем в този сценарий беше, че никога нямаше да може да стигне до фоайето, преди Флетчър Уитмор да го настигне като професионален боксьор, спуснал се след задника на противника си.

Макар и всичките деца да бяха пораснали, все още не можеха да се отърват от жилещия език на Флетчър. Единственият човек, който се приближаваше до това, беше майка му, но дори и тя трябваше да използва такт. Да, баща му можеше да бъде истинско копеле, когато поискаше, а това ставаше през по-голяма част от времето, когато се отнасяше до Стенли.

И все пак Стенли си знаеше интереса и ако противоречеше на баща си твърде много или твърде често, щеше да се отрази на чековата му книжка, а той нямаше намерение това да се случва. Според него, старецът му беше длъжник. И то голям.

— И кое е толкова важно, че да не може да почака? — попита Флетчър в нарастващото мълчание.

Стенли насочи жилестата си фигура към единия от двата големи стола пред масивното бюро, зад което беше седнал Флетчър, сякаш бе върховният господар тук.

— Какво ти става бе? — избухна Флетчър. — Мислех, че искаш да говориш, а ти сякаш си глътнал шибания си език.

Стенли се изчерви.

— Извинявай. Просто имам много неща на главата.

— Ами аз също, така че какъв е проблемът?

— Първо, старият Рафърти ще получи удар, защото южното стадо продължава да минава през оградата и да пасе в имота му.

— Е, и?

— Така че или ще сменим голяма част от оградата, или ще ни заведе задниците в съда.

Флетчър се намръщи и лицето му се изкриви.

— Колко ще ни струва оградата?

— Много. Именно затова исках да говоря с теб, преди да кажа на Дейв да действа.

— Имаме ли избор?

— Не, освен ако не купим земята от Рафърти.

Флетчър се облегна назад и изсумтя презрително:

— Забрави това. Дъртият чешит обича да ми бъде трън в задника и не би ми продал земята, дори и да му предложа милион долара.

— Прав си. Той наистина е като цирей.

— Оправи оградата.

— Имам и последните пазарни цени на добитъка. И това няма да ти хареса, но падат.

— Не съм изненадан — каза Флетчър. — Да не мислиш, че не чета офертите за деня? Остави ми ги и ще ги прегледам.

Стенли беше толкова изненадан, че се е измъкнал без лекция за това как не управлява добре фермата, че тръгна към вратата с пружинираща походка.

— А, преди да си отидеш, искам да говоря нещо с теб.

Стенли се спря на средата на пътя и се обърна.

— Какво?

— Знаеш ли оная земя на север?

— Разбира се, че я знам. Нали я обеща на мен и Пола.

— Ами промених решението си. Ще измислим нещо друго за вас двамата.

— И какво, ако аз не искам да измисляме нищо друго?

— Вече съм взел решение — отвърна студено Флетчър.

— Бих искал да го промениш. Виж, с Пола се опитваме да направим бебе. Мислех си, че тази земя може да остане един ден за сина ми.

Стенли знаеше, че рискува много, но, по дяволите, Флетчър му беше обещал онази земя. И той я искаше, защото в нея имаше минерали, които струваха цяло състояние. А Даниел не даваше и пет пари за земя и богатство. Всичко, за което му пукаше, бяха скапаните му книги.

— Смятам да предложа земята на Натали.

Стенли усети как кръвта се дръпва от лицето му и той се опря с длан на стената, за да не подгъне колене.

— Но защо? Искам да кажа…

— Ако щеш, наречи го подкуп. Искам да я накарам да престане с тези глупости, преди да е отишла твърде далеч. Досега като че ли още не е направила никакви бели.

— Какво те кара да мислиш, че ако й размахаш земята под носа, ще промени решението си?

— Парите. Когато те говорят, всички мълчат. Ще ги оставя в доверителен фонд за Кланси, което означава, че никога няма да й се наложи да се тревожи за каквото и да било.

На Стенли много пъти му се бе искало да зашлеви баща си, но никога толкова много, както в този момент.

— Тя е една нещастна отрепка и не заслужава…

— На твое място бих внимавал с приказките си — прекъсна го Флетчър. — И твоята жена не идва от семейство, с което може да се гордее.

— И все пак е…

— Достатъчно! — изрева Флетчър. — Аз решавам кой какво заслужава в тази къща! Ясно? И ще направя, каквото е нужно, за да я накарам да не се рови в миналото и да не петни името Уитмор.

— Ами аз? Ами децата ми? Нали ти казах, че с Пола…

— Чух те какво каза, но това не ме кара да променя решението си.

— По дяволите, татко!

Флетчър продължи, сякаш не беше чул избухването:

— Ти си добър син, Стенли, и верен, но има някои неща, които човек трябва да прави, дори и да не му харесват.

— Ами ако Натали не приеме подкупа ти?

— Ще го приеме.

Без да каже нито дума повече, Стенли закрачи към вратата. Ще се погрижим за това, дъртофелник такъв!