Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (28)

Двадесет и осма глава

Мак Гейтс първо се оригна, после пръдна.

— Мамка му, Мак, ти си най-грубото копеле, което познавам!

Мак сви рамене и в същото време потърка корема си.

— Човещинка.

Партньорът му, Стю Роуч, го изгледа ядно.

— Освен че си грубиян, си и пълен некадърник. Ето как си седим двамата с теб тука, а оная кучка ни стяга топките с менгеме.

„Откъде този лош късмет да се изправям срещу Стю толкова рано сутринта?“, запита се Мак. Беше отишъл рано в офиса, за да прецени положението. След като направи кафе, седна зад бюрото си, но когато вдигна поглед, видя Стю да стои на вратата и да кърши ръце като скапан идиот. Щеше да бъде голяма грешка от страна на Мак да каже на пъзливия си партньор за оплесканата сделка със земята.

Но Стю като че ли усети, че нещо не е наред и продължи да хленчи, докато Мак не се изпусна, че тлъстата сделка е в опасност. Хленчът се превърна във вой, който не беше спрял, до този момент.

— Би ли се успокоил, за бога! — рече Мак. — Не съм убеден, че ще отиде, където и да било. Не забравяй, че бях там и видях лицето й, когато повече или по-малко я заплаших.

— Каква е тая глупост „повече или по-малко“?

— Добре де, „повече“ като че ли натежава на везните.

Гъстите черни вежди на Стю се събраха и лицето му се смръщи заплашително.

— Имаме нужда от тая сделка, иначе фирмата ни отива в кенефа. Освен това никак не ми се иска да ме тикнат в затвора.

— Добре де, да кажем, че отиде при властите — Мак потърка прекомерно големия си корем, отново се оригна и посегна към пакетчето таблетки за стомах, които постоянно носеше със себе си. — И какво от това, мътните я взели?

— Луд ли си, човече? Агенцията за опазване на околната среда направо ще ни погребе под затвора!

— Не и ако се закълнем, че когато сме купили земята, не сме знаели, че е токсична.

— Това няма да мине. И двамата знаехме, че старецът е складирал и продавал тонове акумулатори там, и то в продължение на години.

— Да, но това, което не сме знаели, е колко отровно е това всъщност. Пък и Чарлз е дяволски добър адвокат.

— Чарлз е въздух под налягане.

— Това е твоето мнение — рече ледено Мак. — Аз пък съвсем случайно му имам пълно доверие.

— Ти май не си разтревожен от това, което оная кучка може да ни направи?

— Повече вбесен, отколкото разтревожен. И все пак нямам намерение да оставя госпожичка Вирнати цици да се измъкне, ако мога да го избегна.

Стю се усмихна саркастично с пълните си устни.

— И какво смяташ да правиш, да опреш дуло в главата й ли?

Мак не отговори веднага. Искаше му се пак да пръдне, но не смееше. Като че ли не беше особено разумно да ядосва повече партньора си. В момента Стю вече представляваше заредено оръдие и не се знаеше дали няма да пропее, за да отърве собствения си задник.

— Всъщност долу-горе това имах предвид.

Саркастичната физиономия на Стю се превърна в гримаса.

— И ти си същият въздух под налягане като Чарлз.

— На твое място не бих разчитал на това. Както вече сам каза, налага ни се да опазим не само фирмата, а и задниците си. И нямам намерение да позволя на Натали Уитмор да съсипе, което и да било от двете.

— Надявам се да знаеш какво правиш. Известно ти е, че Уитморови имат дълги и силни пипала в този град и в целия щат.

Воднистите сини очи на Мак просветнаха.

— Тя не е Уитмор — умрелият й съпруг беше. Каква тежест би могло да има това?

— Вероятно не голяма — каза Стю и потърка брадичката си. — Но на твое място не бих я подценявал.

— Нямам и намерение. Но нека и тя не ме подценява.

Стю се изправи.

— Трябва да ида да се срещна с един клиент. Да се надявам, че ще успея да се съсредоточа. Дръж ме в течение. И, за бога, недей да вършиш глупости. Това се отнася и за Чарлз.

В момента, в който партньорът му излезе от стаята, Мак отново бръкна в джоба си и сложи две таблетки в устата си. Господи, ама тия негови стомашни сокове имаха вкус на престоял бълвоч.

Ако съпругата му разбереше, че е оплескал най-голямата сделка в кариерата си и че милионите долари, на които бе разчитала, няма да дойдат, щеше да побеснее.

От челото на Мак рукна пот и той се оригна, въпреки таблетките. Не можеше да загуби Луис. Тя беше от тези жени, за които мъжете мечтаеха в сънищата си. Но той не се самозалъгваше. Единствената причина, поради която се беше омъжила за него, бе банковата му сметка, на която беше помогнала да се стопи. Но Мак не бе имал и все още нямаше нищо против. Докато го яздеше и изсмукваше силите му всяка нощ, не му пукаше. Само че току-що беше открил, че му пука. В днешните времена затворът беше пълен е всякакви перверзници. Капките пот се затъркаляха по лицето му и започнаха да капят по корема му.

„Какво шибано начало на деня“ — помисли си той, докато гледаше през прозореца как от запад на небето се събират черни облаци. Както беше казал на партньора си, щеше да опре дулото в главата на Натали Уитмор. Нямаше друг избор. Единственият проблем беше, че трябваше да измисли как.

 

 

— Защо не мога да дойда да живея при теб, татко?

Стоун стисна слушалката толкова силно, че можеше като нищо да си строши пръстите.

— Знаеш защо, миличка.

— Не, не знам.

Той усети бунтарските нотки в гласа на Сали и направи всичко възможно да ги разпръсне, но не беше кой знае колко добър в тези неща. Но вече се усъвършенстваше и се гордееше с това. Двамата със Сали бяха станали много близки, особено след преместването му в новото жилище. И все пак, когато малката късаше сърцето му с молби да се премести при него, Стоун усещаше онази стара несигурност.

Искаше му се това да е възможно, но знаеше, че не е, поне не сега. А и бившата му жена никога нямаше да позволи на Сали да живее при него.

— Татко, още ли си там?

— Разбира се, скъпа. Виж, знаеш, че те обичам…

— Тате, моооля ти се, знам това. Че защо мислиш, че искам да живея при теб?

Той се усмихна на драматичния начин, по който дъщеря му използваше думата „моля“, докато се опитваше да намери остроумен отговор на нейната логика.

— Сали, не е толкова просто и ти го знаеш. Първо на първо, майка ти държи родителските права над теб.

— Е, и?

— Ей, хлапе, задръж си малко устата и слушай, ясно ли е?

Сали млъкна, но все пак се чу ядосаната й въздишка в слушалката. Стоун си представяше много добре изражението на лицето й. Усмивка докосна устните му. Ама че обучение в изкуството на манипулацията!

— Знаеш, че майка ти никога няма да разреши такова преместване.

— Може би ако поговориш с нея…

Стоун едва не се задави.

— Хайде, не ми се прави на наивна. Ще бъде съсипана дори само ако й споменеш такова нещо.

— Вече го направих.

За момент Стоун беше толкова слисан, че изгуби дар слово.

— Преди да си говорила с мен?

— Ами просто реших да пробвам.

Стоун задържа дъха си.

— И?

— Почервеня като маймунски задник.

— Ей, хлапе, внимавай как се изразяваш! Не си толкова голяма, че да не мога да те накарам да си измиеш устата със сапун, нали знаеш?

— О, тате, моооля ти се. Всички в училище използват тоя израз.

— Не и моята дъщеря.

— Добре де — съгласи се тя. — Извинявай.

— Така е по-добре. А сега да се върнем на темата. Хайде за известно време да оставим местенето настрана. Знаеш, че много ми се иска да живееш при мен, но сега моментът не е подходящ. Все още имам да доказвам много на себе си и на теб — той помълча. — След това ще видим.

— А Натали?

Стоун видимо трепна. Наистина му се бе искало да сменят темата, но не и с Натали. Тази тема беше също толкова щекотлива, колкото и преместването на Сали при него.

— Какво за Натали? — попита предпазливо той.

— Още ли се срещаш с нея?

— Да се срещам с нея? Не разбирам за какво говориш. И повече не смей да казваш „моооля ти се“ по този противен начин.

Сали се изкикоти.

— Просто си помислих, че вие двамата сте гаджета, това е всичко.

Тийнейджъри! Винаги ли бяха толкова устати? Не, едва ли. Но като си помислеше, навремето той самият винаги се бе държал така, защото нямаше друг избор. Обърканият му семеен живот го бе направил такъв.

— Забрави това. Не сме гаджета. Тя ми е просто позната.

— Добре, татко, както кажеш.

— Точно това казвам, малка дяволице!

— Само те уведомявам, че я харесвах. И особено харесвах Кланси.

— Аз също. Но точно сега трябва да започвам да работя, иначе ще ме изхвърлят от новата ми работа. Тогава къде ще се озова?

— В голяма неприятност.

— Точно така, хлапе. Ще ти се обадя скоро.

— Тате, ти наистина искаш да дойда да живея при теб, нали?

Той усети несигурността в гласа на детето и сърцето му отново се сви.

— Разбира се, но не искам да храниш празни надежди. Хич не вярвам майка ти да позволи такова нещо.

— Ще видим — каза безгрижно Сали. — Ще поговорим по-късно.

Дълго след като остави слушалката Стоун остана седнал зад бюрото си в офиса на застрахователната компания и гледаше втренчено през прозореца, без да забелязва нищо от това, което ставаше долу на оживената улица.

Сали се възстановяваше чудесно и той беше благодарен за това. Само се надяваше тя да не упорства много за смяната на адреса си. Ако станеше така, щеше да му се наложи да се справи и с това, когато му дойдеше времето.

Сега имаше други неща в ума, като например случаят с измама, който Лари му беше хвърлил в скута предишния ден.

— Взимай и започвай — каза тогава Лари, като стовари папката по средата на бюрото му.

— Какво е това? — попита Стоун, като си мислеше, че изглежда като телефонен указател.

— Бижута, приятелю.

— Искаш да кажеш — ония неща дето блещукат?

Лари се ухили.

— А, схвана. Като например диаманти, рубини и така нататък.

— Ммм, винаги съм харесвал тия работи, само дето никога не съм можел да си ги позволя.

Лари се изсмя.

— Е, клюката там е, че собственикът на един от най-големите бижутерски магазини в града твърди, че е бил обран с взлом и били взети бижута за милиони долари.

— Звучи ми съвсем правдоподобно.

— Всичките звучат така. Отначало.

— Значи искаш да се направя на ченге и да проверя?

— Долу-горе това е, което правим при всички случаи. Но тук има нещо, което ме тревожи. Виж какво можеш да изкопчиш от собственика. Ако успееш да спестиш на задниците ни тия големи пари, ще получиш голяма премия.

Стоун се ухили.

— А така, най-сетне запя моята песен.

— И аз така си помислих. О, между другото, как върви твоето разследване?

— Бавно, но да се надяваме — сигурно. Отидох да се срещна с Рътджърс.

Месестите уши на Лари се помръднаха и очите му светнаха.

— И?

— Сигурен съм, че когато напусках кабинета му, вече си е пикаел в гащите.

— Значи си го пораздрусал малко?

— Бих казал — доста — доброто настроение на Стоун се изпари. — Ако открия, че е бил замесен в уволняването ми, хубаво ще го наглася.

— Каза ли му го?

— Аха.

— Господи, как ми се иска да бях видял това на стената!

Стоун сви рамене.

— Ще видим какво ще стане.

— Аха, мисля, че ще видим.

Този разговор с Лари се беше състоял два дни преди това, а Стоун едва беше поотворил папката. А сега, след неприятния разговор със Сали, умът му не ставаше за нищо. Само да не беше споменавала Натали! Господи, кого се опитваше да измами?

Натали не излизаше от ума му, особено след като беше говорил с нея по телефона. Дали наистина не бе променила решението си, както той я обвиняваше? Или може би се бе случило нещо друго? Стоун не знаеше, но знаеше, че трябва да я види отново.

Когато не беше с нея, се чувстваше нещастен. Когато беше с нея, също се чувстваше нещастен. Той удари с юмрук по бюрото си.

— По дяволите! Не беше ли това отвратително състояние?