Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (31)

Тридесет и първа глава

Стоун изруга и я изтърколи по гръб.

— Стоун, моля те — замоли се приглушено тя, като извърна главата си настрани.

— Какъв мъж?

Лампата в ъгъла на стаята й позволяваше да види яростта в очите му. Гласът й потрепери:

— Казах ти, предпочитам да не…

— Аз пък не.

— Защо искаш да знаеш?

— По дяволите, искам да знам всичко за теб!

Мълчание.

— Той… той беше един от приятелите на майка ми.

— После какво стана с тоя кучи син?

— Нищо.

— Искаш да кажеш, че майка ти не е подала иск в съда?

Натали се засмя горчиво.

— Не.

— Господи! Нима се е измъкнал след всичко това?

— Да — тя се обърна и го докосна по лицето. — Не се тревожи. Вече всичко е наред.

Само че не беше и никога нямаше да бъде. Но трябваше да се преструва. Иначе нямаше да е оцеляла досега. Стоун изказа гласно мисълта й:

— Не, има някои неща, които никога не се оправят.

— Какво щеше да направиш с него, ако ти беше паднал? — попита нехайно тя, като се надяваше да премахне яростното изражение от лицето му и намали напрежението, което сковаваше тялото му. Не й харесваше посоката на разговора.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя се усмихна, но без искреност.

— Да.

— Щях да му откъсна топките и да му ги натъпча в гърлото.

— Стоун!

— Ами нали ти ме попита?

— Не ти вярвам.

Той се размърда и Натали видя смъртоносния блясък в очите му. Дишането й секна и тя си напомни, че този човек играе по различни от нейните правила — негови собствени — и че има и опасна страна. Знаеше, че той би изпълнил заплахата си.

— Това разстройва ли те? — попита Стоун.

— Нещо такова.

Вместо отговор той я притегли към себе си и я подържа така известно време. Накрая попита:

— Ще ми разкажеш ли за това?

— Току-що го направих.

— Не, не си — противопостави се той с грубовата нежност. — Просто изложи фактите. Искам да знам как си попаднала в такава ситуация, че някакво си садистично копеле да ти направи такова нещо.

— Стоун, наистина миналото ми е нещо, за което не искам да си спомням, камо ли да говоря.

— Може би е време да направиш и двете.

— Откога си станал психоаналитик?

— Не съм станал. Пък и не е нужен някой от ония чудаци, за да се сетиш.

Тя се засмя, но отново без веселост.

— Какво е станало с баща ти?

— Избягал е след раждането ми. Не е искал да поема отговорността за една пискаща сополана, или поне така казваше мама. Оттогава е започнала да пие, след това се е пристрастила към наркотиците.

— Да се върнем на приятеля й. Искам да знам какво се е случило.

— Грозна история е.

— Сигурен съм, че е така.

Господи, не можеше да повярва, че дори си мисли да му разкаже тъмните тайни от миналото си. Но този мъж притежаваше странен подход и получаваше от нея каквото поискаше, което едновременно я плашеше и възбуждаше приятно.

„Ти си луда“, каза си тя.

— Натали?

Нежният, но твърд начин, по който произнесе името й, накара думи, не изричани досега, да се изплъзнат от устните й:

— Майка ми беше проститутка, която ме влачеше със себе си от един бордей в друг. И навсякъде се сваляше с различни мъже.

Стоун измърмори любимата си ругатня.

— Някой от тях докосвал ли те е? Искам да кажа…

— Дали някой ме е изнасилил? Това ли искаше да кажеш?

Стоун не отговори, само я погледна така, сякаш беше намушкана с нож в корема. Тя отново докосна лицето му.

— Никой не ме е изнасилвал, но на няколко пъти се разминах на косъм.

Облекчението на Стоун беше очевидно.

— И така, продължавай.

— Един от тези мъже, по-груб от останалите, искаше да намушка майка ми — устните й потрепериха и очите й се напълниха със сълзи, но само за момент. Тя изскърца със зъби и продължи: — Аз се хвърлих да му попреча и той… поряза мен.

Сякаш почувствал болката й и твърдо решен да поеме поне малко от нея с тялото си, Стоун я притисна още повече до себе си и прошепна:

— Има ли още нещо?

— След това ме местеха от един дом за сираци в друг.

— А какво стана с майка ти?

— Три месеца преди десетия ми рожден ден почина от сифилис.

— Господи! Значи си живяла по домовете, докато Уитморови са те взели?

— Не, намирах се в един дом за малолетни престъпници към църквата. Бяха ме изпратили там, след като се забърках в една каша.

— Как?

— Бях в една кола, пълна с по-големи от мен младежи, когато на един завой автомобилът изскочи на тротоара, блъсна двама души и им нанесе тежки телесни повреди.

— Господи, чудно е как си оцеляла!

— Нямаше да оцелея, ако не беше Марта. На нея дължа живота, както и разсъдъка си.

Натали не можа да събере сили да спомене и Флетчър. Каквито и травми да бе имало в миналото й, времето бе излекувало голяма част от болката, макар че щяха да останат някои белези до края на живота й. Но предателството на Флетчър бе такъв шок и раната бе тъй прясна, че просто не можеше да говори за това.

А и ако го направеше, щеше да даде на Стоун повече основания да обвинява свекър й в нещастията, които й се случваха напоследък. Флетчър може и да беше вълк в овча кожа по отношение на нея, но със сигурност не беше убиец.

— Трябва да е била чудесна дама — отбеляза Стоун след продължително мълчание.

— И все още е. Домът към църквата беше любимият й обект за благотворителност и когато се видяхме, почувствахме любов от пръв поглед.

— Не ми е трудно да го повярвам.

— И ми се къса сърцето, задето я нараних така с това разследване.

— От друга страна, трябва да бъдеш вярна на себе си.

— А трябва да мисля и за Кланси.

Той помълча малко, после каза:

— Сега се чувствам по-добре. Ти току-що, запълни една празнина в досието си.

Натали се отдръпна назад.

— Значи затова ме разпитва за миналото ми?

— Аха, и се обзалагам, че и ти правеше същото с мен.

— Нещо такова — каза тя и се изчерви.

— Нещо такова ами!

— Добре де, виновна съм колкото теб. Но не забравяй, че е честно да бъде танто за танто.

— А, значи е мой ред да седна на горещия стол?

— Точно така.

— Ами моето минало не е по-свястно от твоето. При мен майка ми умря, когато бях малък, и баща ми ме отгледа — Стоун помълча намръщено. — Ако може да се нарече така. Пиеше като смок и работеше само тогава, когато вкъщи нямаше нищо за ядене.

— Не мога да повярвам, че някои родители постъпват така с децата си.

— Както и да е, оцелях и даже завърших училище, защото си мечтаех да стана ченге. С тежък труд и след школата във Виетнам, накрая успях да получа образование и мечтата ми се сбъдна. Скоро след това си намерих работа в Остинския полицейски участък, ожених се и почти веднага се роди Сали.

— Защо се провали бракът ти?

— Един ден Кони и Сали се прибрали у дома и видели баща ми, облегнат на гумата на колата ми, с куршум в главата.

Дъхът на Натали секна.

— О, господи, колко ужасно!

— Най-ужасното беше, че куршумът беше предназначен за мен. И доста дълго след това ми се искаше наистина да съм бил аз.

— Защо са искали да те убият? — попита едва чуто тя.

— Един рецидивист, хвърлен зад решетките заради мои показания, бил освободен по-рано. Беше се заклел по време на процеса, че ще си разчисти сметките с мен. Но, по дяволите, толкова пъти бях чувал тази заплаха, че влизаше през едното ми ухо и излизаше през другото.

— Само че този мъж наистина е смятал да го направи.

— Да, така се оказа — отвърна горчиво Стоун.

— Предполагам, че жена ти не е могла да го приеме.

— Това се подразбира. Вече беше загубила всякакви илюзии относно брака ни. Тази трагедия й даде извинение да вземе Сали и да се махне. И направи точно това.

— А ти си обвинявал себе си — каза нежно Натали и сложи ръка на гърдите му.

Стоун я покри със своята.

— Обвинявах се и все още се обвинявам — отговори той.

— Какво стана с мъжа, застрелял баща ти?

— Копелето е още в пандиза, да се надяваме — до края на живота си. Гадна история, нали?

— Предполагам, че всеки си има такъв багаж. Някои успяват да го хвърлят, някои го носят със себе си.

— Е, аз пък със сигурност ще хвърля моя или ще умра, докато се опитвам.

При тази мисъл стомахът й се сви.

— Не искаше да кажеш точно това, нали?

— Разбира се, че искам, по дяволите! Искам си живота обратно — заради Сали, ако не заради друго.

— Това е добре, но трябва да бъде така, защото и ти го искаш.

— Искам го. Че защо мислиш, че се блъскам да разбера какво точно се е случило онзи ден в банката?

— Смятам да се махна от фермата — каза внезапно тя.

Веждите му се вдигнаха изненадано.

— Искаш да кажеш, че ще се преместиш да живееш другаде?

— Купих си къща в града, с което ще хвърля голяма част от онзи си багаж. Наистина е идеалното място, с три спални.

Ако не беше толкова заета да се самопотупва по гърба, може би щеше да забележи мълчанието му. Едва когато той заговори, Натали усети скритото неодобрение в гласа му:

— Значи наистина смяташ да се изнесеш?

— Да, но някак ми се струва, че не го одобряваш.

— Бих предпочел да останеш, поне засега.

— Защо? — попита напрегнато тя.

— Имам нужда от теб в онази къща. Ти си моят троянски кон и ако се преместиш оттам, никога повече няма да получа и капка информация от първа ръка за твоето семейство. И все пак, от друга страна, искам да се преместиш, защото мисля, че е разумно.

— Решила съм да се преместя, Стоун, и то не защото се чувствам заплашена от моето семейство или задължена да шпионирам за теб.

— Май ми се ядоса, а?

— И да, и не.

— Дявол да го вземе, ама наистина си твърдоглава!

— Ти също.

— Кога се изнасяш? — попита той с дълбока въздишка.

— Веднага щом къщата ми стане готова. Има много работа по нея. Всъщност прибирах се от офиса на вътрешната дизайнерка, когато се случи това.

— Значи няма да се местиш веднага?

— Не, но да не си посмял…

— Знам — прекъсна я той. — Искаш да ми кажеш да не се меся в семейството ти. За нещастие не мога.

Все пак, за нейно най-голямо облекчение, той смени темата:

— Между другото не ми каза името на оная отрепка, дето се е опитала да те изпързаля с отровения имот.

— Защо искаш да знаеш?

— По дяволите, Натали, просто ми кажи, става ли? Тоя кучи син те е заплашил.

— Адвокатът ми ще се погрижи за този проблем.

— Какво има? Да не би да се страхуваш, че ще откъсна топките на онова копеле и ще му ги натъпча в гърлото?

— Да.

Стоун се засмя и я целуна по главата. Толкова рядко се смееше, че когато го правеше, сърцето й започваше да тупти бясно и я принуждаваше да се пита — за кой ли път вече — как този мъж с толкова много лица има такова влияние над нея.

— Името, Натали — каза той с тон, който не търпеше възражения.

— Мак Гейтс.

— Благодаря. Е, не беше толкова трудно, нали?

— Да не би да мислиш, че той… че той ме е блъснал? — в гласа й се прокрадна страх.

— Не знам. Точно това смятам да разбера. Несъмнено твоето душене е сложило прът в колелото му. Не след дълго ще открием какво, по дяволите, става. Междувременно бъди внимателна — той помълча. — Иска ми се…

— Какво ти се иска?

— Да можех да те пазя.

— Не искаше да кажеш точно това, нали? — каза тя и гласът й потрепери.

— Не…

Натали го зачака да продължи със свито сърце.

— Бих искал да се преместиш при мен.