Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (2)

Втора глава

Денят беше мрачен. Дъждът барабанеше по прозореца на болничната стая, но Стоун Макол го забелязваше само толкова, колкото да го сравни с настроението си. Подхождаха си във всяко отношение.

От една седмица насам се намираше в болницата, до леглото на дъщеря си Сали, но тя все не бе дошла в съзнание. Той я погледна. До първото си влизане в тази стая не бе осъзнавал колко му е скъпа. Последния път, когато я беше видял, изглеждаше като типично хлапе преди пубертета. Сега, на тринадесет, почти не приличаше на себе си. Изчезнали бяха живите като на малка фея черти, блестящите меки коси и огънчето в кафявите очи. Сега представляваше сбръчкано подобие на предишната Сали.

В гърлото на Стоун заседна буца; толкова голяма, че не можеше да я преглътне. Но не можеше и да плаче, чувстваше сърцето си мъртво отвътре. Той се обърна и огледа стаята. Макар и да беше спретната, с килим и тапети, все пак си оставаше болнична стая — с характерна миризма, която се усещаше въпреки многото цветя. Имаше и сенки, въпреки меката светлина, която падаше над леглото. Искаше му се да извърне поглед от огромното легло. Може би защото Сали изглеждаше толкова крехка, докато лежеше неподвижно върху белите стерилни чаршафи?

Наведе се по-близо и се втренчи в тънката ръчица до себе си. Другата беше свързана с пластмасова тръбичка и торбичката на системата висеше от металната стойка до леглото. Вените й изглеждаха като миниатюрни сини лентички. Пръстите й бяха свити като на бебе, което правеше дребните кости почти видими през прозрачната й кожа. Винаги ли е била толкова малка? Не можеше да си спомни.

Розовите бузи — нейна запазена марка — ги нямаше. Изглеждаше изпита и сериозно болна. Изглеждаше така, сякаш умираше.

Когато се извърна и се опита да стане, дъхът му секна. Откри, че не може. Краката му бяха като гумени. Стомахът сякаш бе слязъл чак до глезените му. В устата му имаше кисел вкус. В съзнанието му цареше пълен хаос.

И все пак нямаше нищо, което да можеше да бъде направено и да не беше. Това бе възможно най-доброто медицинско лечение. Съпругът на бившата му жена Кони се бе погрижил за това и Стоун му бе благодарен. Веднага щом станеше възможно, щеше да плати своя дял, ако не и повече.

Сали беше негова и той се самообвиняваше също толкова, колкото го обвиняваше и Кони, макар в сърцето си Стоун да знаеше, че тя си търси жертвена овца. Все пак не можеше да отрече, че ако беше такъв родител, какъвто трябваше, сега Сали може би нямаше да лежи в безсъзнание с игла в ръката — мнение, което Кони бе забила право в сърцето му с остри като ножове думи.

Тази среща се бе състояла малко след пристигането му в болницата. Кони седеше до леглото на Сали. Когато го видя, се изправи и излезе от стаята, като му направи жест да я последва.

— Тя не е… — Стоун не успя да довърши изречението. Не можеше да намери думи.

— Не, не е мъртва, ако това ме питаш — каза Кони, а някога привлекателните й черти бяха изпити от болка и горчивина.

— Слава богу! — въздъхна той.

— Че откога вярваш в Бога?

— Не започвай пак, Кони. Не сега. Не можем ли за малко да сключим примирие? Всичко, дето желаеш да ми се случи, си го мисли наум. Напълно си права. Но засега нека забравим за нас и да мислим за нашата дъщеря.

— Не смяташ ли, че си малко закъснял за това?

— Не, по дяволите, не смятам! Освен това ти ме повика, спомняш ли си?

— Само защото Сали плачеше за теб, преди да изпадне в безсъзнание! — устните на Кони потрепериха.

— Моля те — каза той и пъхна ръце в джобовете си, за да не види Кони, че треперят. Господи, само ако можеше сега да има питие и цигара! — Хайде да не се караме. Знам, че ме мразиш.

— Това няма нужда да ти го казвам — тя го изгледа от глава до пети. — Когато влезе, не можах да те позная.

— Освен всичко друго, отслабнах. Променил съм се.

— Аха, точно така — рече подигравателно тя.

— Съгласна ли си просто да ми кажеш какво се е случило?

— Сали ми… ни причиняваше проблеми от известно време — Кони направи пауза и погледна обратно в стаята.

— Какви проблеми? — настоя Стоун. Нямаше търпение да види дъщеря си и в същото време се бореше с мисълта наистина да влезе в онази стая.

— Попаднала е в лоша компания.

— Наркотици?

— Не.

— Алкохол?

— Да.

— Сали пиеше ли?

— Не мисля.

— Не мислела! Не знаеш ли?

— Не смей да ме разпитваш така, кучи син такъв! Направих всичко, каквото можах.

„Което изобщо не се оказа достатъчно“, прииска му се да хвърли в лицето й, но прибра нокти. Дявол да го вземе, нямаше моралното право да я съди или да извлича каквито и да било дивиденти от това, което Сали можеше да е направила. Той самият бе имал доста небрежно отношение към собствените си живот и работа. И точно това най-напред му бе докарало неприятности.

Случилото се беше класически пример на поговорката „видяла маймуната, та повторила“. Тя просто се бе метнала на баща си.

Преди време се бе погледнал в огледалото, за да се избръсне, и образът, който го гледаше оттам, го отврати повече от всякога. Зелените му очи изглеждаха така, сякаш някой ги бе напръскал с червена боя, линиите около очите и устата му бяха толкова дълбоки, че изглеждаха като изрязани е нож. А коремът му, все още пълен с бира, стърчеше над колана и се бе разбунтувал здравата. За последното бе виновен автоматът, който се явяваше единственият готвач в участъка.

Казано накратко, беше в ужасно състояние. Точно тогава реши още веднъж да се опита да откаже пиенето. В устата му се настани кисел вкус и той преглътна мъчително.

Само ако се беше навъртал наоколо; ако беше останал в Остин, за да се бори за себе си — заради Сали, ако не заради нещо друго, — тогава може би нямаше да преживява този кошмар сега.

— Е, продължавай — каза той с нисък и дрезгав глас.

— Дори и да е пиела, не съм разбрала. Но момчето, което е карало колата, пиеше.

— Чакай, дай да изясним нещо. Тя се е возила с някой, който е пиел. Господи, Кони, първо на първо, какво е правило едно тринадесетгодишно момиче с него? Тя е твърде малка, за да излиза с момчета.

— Какво знаеш пък ти! — парира го ядосано Кони с вбесен поглед. — Много момичета излизат на срещи на тази възраст. А и тя ми каза, че с тях щяла да идва още една двойка.

— И номерът мина?

— Да, да те вземат дяволите, мина!

Вината му и бруталната реалност образуваха в него възел от терзание, в който не можеше да проникне нищо. Дъщеря му за малко щеше да умре, защото тази глупава жена бе толкова слаба в преценките. Но това не биваше да го изненадва.

— Добре, добре, успокой се — каза накрая Стоун с напрегнат глас. — Не можем да върнем назад станалото, но ако тя… — млъкна, неспособен да изрече немислимото. — Когато се възстанови, ще оправим нещата.

— О, така ли? — процеди Кони и впи в него поглед с такава омраза, че Стоун едва не залитна назад. — Татенцето се притичва на помощ, а?

Тъй като не искаше да й позволи да го въвлече в поредния словесен двубой, той не обърна внимание на горчивия й сарказъм.

— Искам за малко да остана сам с нея.

— Чудесно. Като че ли е време да направиш нещо за нея, дори и то да е да поседиш до смъртното й легло.

„Вълкът кожата си мени, но нрава — никога“ — помисли си Стоун, докато я заобикаляше и влизаше в стаята на Сали.

Като влезе вътре, се опита да прогони от мислите си разгорещения спор. Точно когато тръгна към прозореца с разтреперани крака, една светкавица, последвана от гръм, проряза небето. Той трепна и се обърна към леглото на дъщеря си.

Най-хубавото нещо от брака му бе Сали. Ах, Сали! По едно време тя беше единствената, заради която той се връщаше вкъщи нощем. Сега рядко я виждаше, което бе още по-добре за нея, както Стоун не преставаше да повтаря. Само ако можеше да се примири с това и в сърцето си, щеше да бъде добре. Но до този момент не беше успял. Още щом влезеше в празния си апартамент, самотата го зашлевяваше през лицето.

И все пак тогава си беше мислил, че постъпва правилно. Стоун винаги си бе мечтал да стане ченге, въпреки че бе роден „от другата страна на бойното поле“, където ченгетата бяха считани за нещо по-долно и от боклук.

С упорит труд и кратко обучение за оръжеен специалист в казармата мечтата му бе станала реалност. Беше се превърнал в ченгето от мечтите си, но на твърде висока цена. Скоро след като се ожени и стана баща, се случи нещастие, което прекрати брака му и му струва детето.

О, той имаше право да го посещава, но след като Кони се омъжи повторно, този път впримчвайки мъж с много пари, Стоун се скри от хоризонта. Пастрокът на Сали можеше да направи много повече за нея, отколкото той някога бе направил или щеше да бъде в състояние да направи.

Дъщеря му му липсваше. Липсваше му усмивката й, липсваше му това как тя се сгушваше в него, докато й четеше, искаше му се пак да й помага по математика. И все пак наистина вярваше, че животът й ще върви по-добре без него, особено след като бутилката бе станала панацея за самотата му и единственото спасение от клоаката, в която работеше всеки ден.

Внезапно от устните му се изтръгна още една ругатня. Сега не му беше времето да разбутва утайката от миналото.

Гъстите мигли на Сали се бяха разперили като ветрило върху тъмните кръгове под очите й. Дали тези сенки щяха да станат постоянна част от нея? Не, щеше да ги накара да изчезнат, когато тя се оправеше.

Стоун опря чело върху студеното стъкло на прозореца. Господи, беше толкова уморен, тъй изпълнен с разкаяние!

— Защо? — думата се изтръгна от устните му като молба, която накара вътрешностите му да се свият на топка.

Той трябваше да бъде сега на това легло, не тя. Господи, та Сали никога не бе наранила човек през живота си, докато той, изглежда, нараняваше всеки, с когото контактуваше. За момент почувства желание да разбие стъклото с ръка. Можеше да се справи и с много по-голяма физическа болка от тази. Беше се занимавал с гадости през целия си живот, но без да влага чувства, даже и след като се ожени за Кони.

Но сега неговото дете, неговата плът и кръв може би умираше и на него му се искаше да убие някого. Вътрешностите му крещяха с невежия бяс и болка на ранено животно.

През него премина тръпка.

— Тате?

Отначало му се стори, че съзнанието му е изиграло лоша шега, че просто е чул гласа, който тъй силно е желал да чуе. Тялото му се разтрепери, сякаш се бе парализирал, не можеше да диша.

— Тате… Ти ли си?

Той се обърна рязко и ако не се бе облегнал на стената, коленете му щяха да се подгънат. Очите на Сали бяха отворени и тя го гледаше втренчено.

Сърцето му се качи в гърлото, той се хвърли към леглото и се строполи на стола до него.

— Да, миличка, аз съм. Тук съм.

— Сигурен ли си, че… че не сънувам? Ти… изглеждаш толкова различен.

— О, Сали, скъпа! — от очите на Стоун бликнаха сълзи и закапаха по ръцете му. — Не сънуваш. Малко съм поотслабнал, това е всичко. Но сега искам да поговорим за теб. Съжалявам, страшно съжалявам!

Тя докосна лицето му с нежността на роса, падаща върху розово листо.

— Не плачи, тате. Всичко е наред.

— Не, не е наред, но ще бъде.

— Всичко ме боли.

Той се наведе към нея и я целуна по бузата, като се мъчеше да запази самообладание.

— Знам, но скоро ще се оправиш.

— Какво се е случило? — попита тя с пресъхналите си, напукани устни.

Стоун й разказа. Когато свърши, една самотна сълза се затъркаля по бузата й. Той я избърса с върха на пръста си.

— Хайде стига, отсега нататък всичко ще бъде наред.

— Тате… Мислех си, че никога повече няма да те видя.

Той докосна пръстите й, сложи ръката й на бузата си и я покри с длан.

— Трябва… да се обръснеш — каза Сали и се опита да се усмихне:

Сърцето сякаш се преобърна в гърдите му.

— Ще трябва да се погрижа за това, нали, миличка?

— Ти… няма пак да си отидеш, нали?

— Не! — отвърна разпалено той. — Няма повече да те напускам.

Очите й засияха.

— Обещаваш ли?

— Да пукна, ако го направя пак!

Това докара на устните й слаба усмивка.

— Това ти го повтарях постоянно преди, нали?

— Да, но тогава го казваше ти, а сега го казвам аз и говоря напълно сериозно.

— Страшно съм изморена, тате.

— Знам. Сега поспи. Ще бъда тук.

Знаеше, че трябва да излезе от стаята и да извика Кони и съпруга й. Но от чист егоизъм искаше да бъде сам със Сали поне още няколко скъпоценни минути. Веднага щом останалата част от семейството и медицинският персонал влезеха, той трябваше да си отиде. Но само за малко. Както беше обещал, никога повече нямаше да изчезва от живота й.

Стоун погледа как затворените й клепачи потрепват, изправи се, посегна към носната си кърпа и избърса лицето си. В този момент и зрението, и мислите му се прочистиха.

Главата му пулсираше и очите му отново смъдяха. И все пак по устните му пробяга усмивка, която осветли изтощеното му лице.

Щеше да направи това, което трябваше да направи от самото начало. Да поправи грешката си. Да остане в Остин и очисти името и досието си веднъж завинаги. Щеше да разбере кой е искал смъртта на Филип Уитмор и защо. И с това да се реабилитира.

С глава, вдигната по-високо от всякога, Стоун позвъни в стаята на сестрите и се отправи към вратата. Но преди да я отвори, се обърна към леглото, където спеше дъщеря му.

— Ще се видим по-късно, Сали, скъпа.

Може би го чуваше, защото Стоун бе сигурен, че я вижда да се усмихва. По бузата му се затъркаля още една сълза, но той не си направи труда да я избърше. В този момент знаеше, че с нейното възстановяване му се дава втора възможност. Този път нямаше да я пропилее.

Това беше неговото обещание към себе си и подаръкът му за Сали.