Мерилин Бакстър
Горещи тексаски нощи (11)

Единадесета глава

Самотен.

Това беше думата, която изникна в главата на Натали, когато влезе в китайския ресторант и видя Майкъл Макол. „И гневен“ — помисли си тя. За момент се запита дали наистина не си е загубила ума, като идва на това място, за да се срещне с него.

Беше й се обадил, за да й каже, че ще дойде да я вземе. Натали беше отказала, под предлог, че ресторантът е само на една пресечка от офиса и че ще се срещнат там.

Но защо, за бога, беше тук? Господи, та той можеше да бъде перверзен тип или още по-лошо! Все пак не знаеше нищо за него! И тъй като още не я беше видял, може би сега бе моментът да прекрати тази глупости да избяга. Нямаше нужда да се сближава с човек със същите белези от рани като нея; очевидно преминал през много битки. И нямаше предвид военните.

„Всъщност не ме привлича“ — уверяваше тя сама себе си, макар и да беше забелязала колко добре изглежда той в обичайното си облекло, състоящо се от джинси, риза и ботуши.

Но не избяга, защото в крайна сметка реши, че самотата преобладава над гнева, което го правеше някак безопасен. Всъщност изглеждаше като човек, изпитващ огромна нужда да бъде прегърнат. И все пак Натали чувстваше, че ако някой опита да се приближи до него, той ще го отблъсне.

Тогава Макол се обърна и я видя. Натали не се помръдна, но по друга причина. Разликата в изражението му секунда преди това и сега беше смайваща. Ъгловатото му лице с квадратна челюст бе приличало на буреносен облак. Сега облакът беше отминал и лицето му сияеше.

Той се усмихна.

Натали отдели с мъка очите си от тези усмихнати устни, твърдо решена да гледа на него като на клиент, а на вечерята — като на делова: ни повече, ни по-малко.

— Здравейте — каза той, като стана и дръпна един стол. — Вече си мислех, че няма да дойдете.

— Съжалявам, че закъснях, но имах да прегледам едни документи.

— Няма нищо. Аз имам волско търпение.

Не беше вярно. У този мъж нямаше нищо, което да издава търпение. Натали каза гласно мисълта си:

— Това някак не ми се вярва.

Той вдигна насмешливо едната си вежда и точно в този момент сервитьорката се приближи до тяхната маса.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожо?

— Кафе, моля.

— За мен още едно — каза той.

Веднага щом сервитьорката изчезна, между тях се възцари неловко мълчание.

Той вдигна кафето си и я погледна над ръба на чашата. Чисто зелените му, сякаш стъклени очи като че ли виждаха през нея.

Натали се размърда на стола си, като се питаше какво ли я е прихванало, за да дойде на тази среща. Едва когато сервитьорката се появи с кафеничето и взе поръчките им, мълчанието свърши.

— Знаете ли, можете да се отпуснете — в гласа му силно се усещаше насмешливост.

— Какво ви кара да мислите, че не съм? — отвърна тя, раздразнена от фамилиарниченето.

Той остави чашата си, но погледът му си остана все така пронизващ.

— Е, отпусната ли се чувствате?

Натали си пое треперливо дъх.

— Разбира се.

— Така и би трябвало да бъде, защото аз съм безопасен.

— Наистина ли? — попита Натали, но усмивката й излезе фалшива.

— Честна скаутска — отговори той и се разсмя.

Натали знаеше, че той прави всичко възможно, за да я накара да се чувства спокойна, и именно затова му помагаше да поддържа този безсмислен разговор. Освен това се държеше като девица в първата си брачна нощ, за бога!

— Нещо ми подсказва, че никога не сте били скаут.

Той се усмихна срамежливо.

— Права сте, не съм бил.

— И откъде тогава да знам, че сте безопасен? — попита Натали полушеговито.

— Е, като начало се убедихте, че поне не хапя.

Тя отпи от кафето си и каза:

— И преди съм чувала такива неща.

— Сигурно сте чували и това.

— Какво например?

— Нямам намерение да ви скоча.

Лицето й почервеня и тя го погледна невярващо.

— Аз не…

— О, да, точно това имахте предвид.

В отговор Натали го погледна сърдито, но това си беше чиста загуба на енергия, защото той прибави:

— От самото начало седите тук като изплашена сърна, готова всеки момент да хукне.

Натали успя да изфабрикува смела усмивка, твърдо решена, че няма да позволи на този нахал да вземе надмощие.

— Винаги ли сте толкова прям?

— Не обичам шикалкавенето. Обичам да минавам веднага към въпроса.

— Това ли правим сега — минаваме веднага към въпроса?

— Да.

— И защо ме поканихте?

— А вие защо дойдохте?

Натали настръхна и почувства, че той отново взема надмощие. Тя отговори рязко, за да прикрие тревогата си:

— За да отпразнуваме успешната сделка, разбира се.

Макол се наведе към нея и когато заговори, гласът му беше нисък и малко пресипнал.

— Поканих ви, защото сте привлекателна жена, точно както ви казах онзи ден в парка.

Натали извърна поглед, като се чувстваше неловко от думите му и от него самия. И отново постави под въпрос разсъдъка си, задето изобщо се намираше на това място.

— Не сте излизали с мъж, откакто е починал съпругът ви — това не беше въпрос, а просто излагане на факта. Натали се обърна рязко към него и каза троснато:

— Това изобщо не е ваша работа.

— Права сте, не е.

Известно време останаха мълчаливи, докато отпиваха от кафето си.

— Толкова ли е очевидно?

Натали усети лекото потреперване на гласа си и се почувства унизена, първо, че му е позволила да я разпитва на такива лични теми, и второ, че му е отговорила.

— Да — отвърна прямо Стоун, макар и тонът му да си оставаше мек.

Натали го погледна бързо, после извърна очи. „Това е лудост!“ — каза си тя.

Сервитьорката се появи с храната им и Натали усети огромно вътрешно облекчение. И макар да не бе гладна, яде така, сякаш беше.

Свърши преди него и се огледа наоколо. В главната зала имаше и други клиенти. Всичко беше обзаведено в типичен китайски стил, с преобладаващ червен цвят. Но имаше и още няколко зали с клиенти. Популярността на ресторанта беше разбираема — ястията бяха страшно вкусни.

— И каква е присъдата?

Натали се обърна към него:

— Извинете, не ви чух.

— За храната. Хареса ли ви? А аз добре ли се представих?

Смехът й беше гърлен и топъл, както и облекчението й, че отново е стъпила на земята.

— Всъщност справихте се страхотно.

— Радвам се. А как е Кланси?

Натали му отправи блестяща усмивка.

— Все същото дяволче.

— Тя е истинска кукла.

— Макар и да ви нарича „мъж“?

Устните му потрепнаха насмешливо.

— Е, наричали са ме и с по-лоши имена.

Нейните устни също потрепнаха насмешливо.

— А вашата дъщеря? Как се казва тя?

— Сали. Ако не беше тя, нямаше да започна да си търся квартира.

— Е, ами тогава май ще трябва да благодаря на Сали за сделката.

Очите му потъмняха, задържайки погледа й.

— Може би ще имате тази възможност.

На Натали й струваше огромно усилие да отмести погледа си, но го стори, твърдо решена, че няма да позволи на този мъж да влезе под кожата й, да я направи податлива на непринудения си чар. Макар и само преди минута да беше казал, че е безопасен, тя нито за момент не му повярва. Колкото до срещата с дъщеря му, той можеше да се откаже от това. То нямаше да се случи. Натали нямаше намерение да го вижда отново.

— Сали е една от причините да се върна тук — наруши той краткото мълчание.

— Как е тя след катастрофата?

— С всеки ден има напредък. Прогнозата на лекаря е, че няма да страда от дълготрайни последствия.

— Това е истинско чудо.

— Не ми го казвайте на мен, защото имам да плащам много грехове пред това дете.

Макар и да й беше любопитно за какво говори, Натали не попита нищо. Тъй като и тя самата имаше окаяно минало, уважаваше правото на личен живот.

Затова беше шокирана, когато той каза:

— Какво ще кажете за още кафе? Или може би бутилка шампанско?

— Шампанско ли?

— Да. Отново си намерих добре заплатена работа.

— Е, поздравления.

— Благодаря. Един стар приятел ми се обади и ме попита дали не бих му помогнал като детектив по измамите на повикване в неговата застрахователна компания.

— И вие очевидно имате опит в тази област?

— Достатъчно — отвърна той и отмести поглед. Натали веднага схвана, че и той не желае да говори за себе си, което я устройваше идеално. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре. И все пак неочаквано се чу да пита:

— Мислите ли, че ще ви липсва животът във фермата?

Мускулите на челюстта му се свиха на възли.

— По възможно най-лошия начин.

— Поне сега ще бъдете на открито, а не затворен в офиса.

— Това е единственото положително качество на тази работа.

— Ще оцелеете някак си.

Той се усмихна и очите му потъмняха.

— Ще запомня това.

— Наистина трябва да тръгвам — каза Натали, хвърляйки око на часовника си.

Стоун я погледна.

— Толкова скоро?

— Да — каза тя и въздъхна.

— Тогава да излизаме оттук.

 

 

Той гледаше гърба на мъжа, който дръпваше стола, за да седне Натали.

— Даниел, миличък, какво има?

Даниел примигна и насочи с мъка вниманието си отново към Мегън Фостър — жената, с която се срещаше и разделяше вече повече от година.

— Изглежда, не е заради китайската храна — попита тя със закачлива усмивка, посегна и покри ръката му с длан.

— Не, всъщност е много вкусна.

Налагаше си да води безсмислен разговор, а му се искаше да бъде навсякъде, но не и тук. Но това не беше грешка и на Мегън. Не му бе безразлична, но не беше и влюбен в нея и се страхуваше, че това скоро може да се превърне в голям проблем. Както сега например.

— Даниел?

— Ммм?

— Какво има? Зная, че нещо те тревожи.

Той се усмихна насила.

— Че откъде знаеш това?

— Първо на първо, споделям леглото ти.

— И това те прави ясновидка?

Неочаквано Мегън изглеждаше притеснена.

— Не, но по този начин научаваш за любовника си неща, които иначе не можеш да разбереш.

— За работата ми е.

— За работата в университета ли? — настоя тя.

— Да, за работата в университета.

Тя въздъхна и дръпна ръката си.

— Понякога, Даниел Уитмор, се чудя защо ли се примирявам с теб.

— Ако това не ти е приятно, тогава недей да го правиш.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не даваш и пет пари, нали?

— Виж, Мегън — каза той и остави салфетката си. — Сега не е време да започваме спор по тези въпроси. Никога не съм те лъгал за чувствата си… — той млъкна и се втренчи към задната част на ресторанта. На лицето му се изписа изненада.

— Даниел, добре ли си?

Той усети промяната в тона на Мегън и побърза да я успокои:

— Разбира се.

— Какво има тогава?

— Нищо наистина. Просто отново ме потресе, че брат ми е мъртъв, а снаха ми си седи тук с друг мъж. Само съм шокиран, нищо повече.

 

 

Когато стигнаха до паркинга и колата му, Стоун настоя да я закара до нейната. Натали не се възпротиви. Щом се върнаха до офиса, застана до своята кола и вдигна поглед към него.

— Благодаря ви за вечерята, Майкъл — каза тя с глас, който звучеше доста напрегнато дори и в собствените й уши.

— Пак заповядайте.

Той пристъпи към нея. На лунната светлина се виждаше изражението на лицето му и още преди да беше проговорил, я плашеше.

— Мога ли да ви видя отново?

Натали облиза устните си.

— Не, не мисля, че бих…

— Аз пък мисля — устните му бяха изопнати и говореше с дрезгав шепот.

Тя отвори уста да отговори и именно тогава се случи това, съвсем неочаквано и толкова бързо, че бе неподготвена за него и нямаше да може да го спре дори и да беше искала.

С едно гладко движение той сложи ръка около врата й, наведе се и притисна устни в нейните. Отначало Натали бе твърде вцепенена, за да отговори. Но тогава езикът му — горещ, влажен и ненаситен, подразни устните й и ги разтвори. Тя се вкопчи в широките му рамене, за да не я предадат гумените й крака.

Накрая той я пусна и каза напрегнато:

— Господи, не съм искал да се случи това.

— Не сте искали, как не!

— Натали…

Но Натали не чака, за да чуе нещо повече. Тя отвори рязко вратата на колата си, влезе и потегли. Но не можеше да се отърве от миризмата и докосването на Майкъл Макол.

 

 

— Клиент ли беше?

Сърцето на Натали едва не се качи в гърлото й. Току-що беше влязла в къщата и се канеше да продължи нагоре по стълбите. Сега се обърна рязко и погледна по посока на гласа. Даниел стоеше на вратата на салона.

Натали сложи ръка на гърдите си.

— Господи, изкара ми акъла!

— Извинявай, не исках.

— Защо си още буден? — попита тя. Сърцето й продължаваше да бие бясно, а устните — да я сърбят.

Даниел я погледна учудено.

— Едва минава десет.

— О! — отвърна Натали, като се чувстваше много глупаво.

— Искаш ли да пийнеш с мен едно преди лягане?

— Благодаря, тази вечер не. Скапана съм.

— Моля те.

Тя успя да изфабрикува слаба усмивка:

— Ох, добре.

Когато седнаха на канапето, Даниел отпиваше мартини, а Натали — кола с лимон.

— Е, клиент ли беше?

Натали се стресна, като едва сега си спомни въпроса, с който я беше посрещнал.

— Кой?

— О, хайде, сестричке. Знаеш за кого говоря.

— Виж, Дани, уморена съм. Ако имаш да ми казваш нещо, изплюй камъчето. Никога не си бил много добър в игричките.

Той я погледна с присвити очи.

— Добре тогава, видях те в китайския ресторант.

— Да не си ме шпионирал? — попита Натали, като се стараеше гласът й да не трепери.

— О, за бога! Разбира се, че не съм те шпионирал. Вечеряхме с Мег.

— Тогава защо не дойде на нашата маса?

— Предполагам, че бях твърде шашардисан, за да водя учтив разговор.

— Защо?

— Защото не знаех… — той спря и се покашля.

— Продължавай. Какво си си помислил?

— Че това е среща.

— Нима това би било толкова ужасно?

— Не, въпреки че не бих искал да бъдеш наранена.

— Сигурен ли си, че в момента не мислиш за семейството?

Той се изчерви, след това гласът му придоби предизвикателни нотки:

— Ами не смятам, че татко би одобрил такова нещо.

— Да, сигурна съм, че не би го одобрил — отвърна Натали, като се стараеше да прикрие гнева си.

— Но пък на теб очевидно не ти пука какво мисли той или който и да било от нас.

— Виж, ако си ме поканил тук, за да ме предизвикваш, не съм в такова настроение. Отивам да си легна — тя се изправи.

Даниел направи същото.

— Почакай. Не исках да те разстройвам.

— Тогава какво искаше?

Той започна да мачка нервно вратовръзката си.

— Исках да кажа точно това, което казах и преди. Не желая да те виждам наранена.

— Дани, миличък Дани — прошепна Натали, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Благодаря ти за загрижеността, но вече съм голямо момиче и мога сама да се грижа за себе си.

— Знам, но все пак бъди снизходителна с мен. Все още искам да знам с кого беше.

— С един клиент. Днес направихме сделка за една квартира и той ме покани на вечеря — Натали се усмихна насила. — Не беше кой знае какво и няма да се повтори.

— Познавам те може би по-добре, отколкото ти самата се познаваш — каза Даниел. — И не смятам, че си готова за друга връзка.

— Прав си, не съм — тя го целуна още веднъж по бузата. — Лека нощ, скъпи братко.

Едва когато отиде в стаята си и се строполи върху леглото, я връхлетя грозната истина. Мъжът, за когото беше казала, че е само клиент, бе направил нещо, което Филип никога не бе успял да направи.

С една-единствена целувка я бе накарал да копнее за още.