Ланс Салуей
Опасно лято (9)

Девета глава

Крайбрежната къща на Върна изобщо не отговаряше на това, което очаквах. Не знам защо си я бях представила малка и неудобна, почти като ваканционната вила, която Максин беше наела преди няколко лета. Но тази на Върна беше твърде различна. На първо място тя бе огромна, с поне пет спални и огромен хол с прозорци от пода до тавана. Освен това беше чудесна къща, с луксозни мебели и всичко необходимо за удобен калифорнийски живот. Най-вече ме впечатли разположението й. Беше построена точно на плажа. На предната й страна имаше веранда, която заемаше цялата дължина — Върна я наричаше „палуба“ и наистина на моменти приличаше на кораб — от нея надолу водеха стълби към блестящия океан, който се простираше чак до хоризонта и от двете страни. До къщата имаше градина, която като че ли беше издълбана в скалистите склонове, които стръмно се спускаха към брега.

Докато пътувахме на север към Малибу, по магистралата Пасифик Коуст, Върна ми каза, че докато е била женена винаги е живяла там.

— Но аз винаги съм искала да се върна в Саксънууд — рече тя. — Така че след това отново се върнах у дома. Където ми е мястото.

— А съпругът ти? — попитах аз. — Той…

— О, той загина — отвърна тя тихо. — Удави се. — Тя ми се усмихна нервно, а плимутът опасно се отклони от посоката си. — Всъщност, удави се точно пред къщата.

И аз се засмях нервно.

— Е, не съм изненадана, че не си могла да продължиш да живееш там.

— Не съм мислила да продавам мястото — рече Върна замечтано, — къщата е чудесна и е идеална за ваканции и почивки. Морето е толкова красиво. Мога да седна и да го гледам цял ден.

Върна беше права. Морето беше красиво, но на моменти — твърде диво и първите дни прекарвах с часове на палубата, и гледах как вълните се разбиват в блестящия пясък. Къщата се намираше на север от Малибу и наоколо нямаше много други такива — от време на време ми се струваше, че безкрайният плаж и огромният зелено-син Пасифик бяха наша собственост. Винаги ще си спомням това прекрасно преживяване: горещият бял пясък под голите ми крака, докато сутрин тичах към морето; прибоят, който се пенеше в катурналите се в океана камъни; чайките, които кръжаха над блещукащата вода; и в далечния хоризонт — кълбата от дим от минаващите параходи.

Не правехме нищо особено през деня. Аз спях, плувах и се печах на слънце, надявайки се да придобия калифорнийски тен, който Джесика ми бе обещала, а Върна седеше на палубата и четеше или сновеше в кухнята. Бяхме решили да се грижим сами за себе си и тя доброволно бе поела готвенето. Един следобед отидохме с плимута до близкия музей Пол Гети, построен да изглежда като римска вила и съдържащ смайваща колекция от картини, скулптори и антични предмети. Рембранд, Рубенс и Гейнсбъро изглеждаха странно под ослепителното слънце на Малибу, но Калифорния беше пълна с такива изненади. От време на време излизахме с колата на крайбрежни разходки, но предимно си седяхме вкъщи, наслаждавайки се на спокойствието. Вечер говорехме и гледахме телевизия или разглеждахме албумите й. В тази къща тя пазеше всички свои снимки, записки и други сувенири от актьорската й кариера и често се връщаше към холивудските си дни, докато седяхме на палубата и гледахме тъмния, шумен прибой.

Докато дните се нижеха, кой от кой по-хубави, започнах да се отпускам и да чувствувам отмора. Скоро Саксънууд ми се струваше нещо малко повече от лош сън. Джесика се обаждаше всеки ден, за да разбере как съм. Тод също говореше с мен, ако си беше вкъщи. Въпреки това, не дойдоха да ни видят и аз се радвах. Не исках някой да ми припомня всичко, което се бе случило. Но с минаването на дните започнах да се замислям дали все пак Джейк и другите не бяха прави. Може би съм си въобразила натрапника на балкона и колата, която ни следеше до Дисниленд. Може би катастрофата с бийтъла наистина е била случайна, а и сигурно погрешно съм възприела заплахата на Джесика през онзи първи следобед.

Джейк не ми се обади, но и разбира се не съм очаквала. Той нямаше представа къде се намирам, а и аз не исках да говоря с него, докато не бях изяснила чувствата си към него. Все пак ми липсваше. Жадувах да бъде с мен и заедно да прекарваме дългите, лениви дни на пустия плаж и спокойните лунни вечери. Мисля, че тогава осъзнах, че обичам Джейк и че искам винаги да съм с него. Но можех ли да бъда сигурна за неговите чувства към мен? Той не ми повярва, когато му казах, че са ни следили и че на балкона е имало някой. Ако не ми имаше доверие как би могъл да ме обича? А и как аз бих могла да го обичам?

Беше сутринта на петия ден в Малибу, когато се събудих, чувствайки, че ми беше достатъчно и че исках да се върна в Саксънууд. Миналите четири дни бяха чудесни, но сега разбрах, че бе време да поема живота си, там където го бях оставила. Бях превъзмогнала шока от катастрофата и нямах извинение да оставам по-дълго. Освен това бях започнала да се чувствувам неспокойна. Дните, прекарани на слънце и в плуване бяха прекрасни, но имаше още много да се види и да се направи в Калифорния. Пък и съзнавах, че исках да видя Джейк. Повече от всичко исках да видя Джейк.

Докато седяхме на палубата и закусвахме на слънце, казах на Върна, че възможно най-скоро искам да се прибера в Лос Анджелис.

Тя ме погледна за миг, а очите й се разшириха от изненада.

— Не — рече тя накрая. — Така добре си прекарваме тук. Мислех, че ти харесва. Мислех…

— О, разбира се — прекъснах я аз и сложих ръце върху нейните, — харесва ми. Чудесно е. Това е… о… това е едно от най-прекрасните места, които съм виждала. Но повече не мога да остана тук. Има толкова неща, които искам да видя и да направя, преди да се върна в Англия. А и Джесика ще си помисли, че ще е грубо от моя страна да оставам още.

— Ще си помисля. — Очите на Върна бяха твърди и студени, а суровият й глас ме изненада. — Ще си помисля — не съм сигурна дали искам да се връщам все още. Изобщо не съм сигурна.

— Е, няма нужда да се връщаш и ти — казах весело, — можеш да останеш тук, нали?

— Да остана тук сама? Опасно е. — Тя поклати глава. — Не, не искам все още да си тръгвам. Може би след ден, два. Може би тогава ще се чувствам по-различно.

Свих рамене и промених темата.

Може би и да беше права. Още ден-два нямаше да ми навредят, пък и трябваше още да поработя върху тена си. Няколко допълнителни часа на слънцето биха могли да направят чудеса. В Чалфонт нямаше да ме познаят.

На следващия ден отново повдигнах въпроса, но Върна не си беше променила решението. Този път тя възприе по-умолителен тон.

— Нима искаш да си отидеш толкова скоро? Моля те, само още ден-два.

Усмихнах се и кимнах, но вече не се чувствах щастлива тук. Изведнъж красивата къща бе заприличала на затвор. Върна предложи през деня да направим екскурзия и да отидем до старата Испанска мисия близо до Вентура, но аз отказах. Нямах настроение за забавления.

— Виж какво, скъпа — рече тя след мълчаливата вечеря. — Скоро ще се приберем, обещавам. Може би утре или вдругиден.

Погледнах я с надежда, а тя продължи като в сън:

— Не те виня, че искаш да се върнеш в Саксънууд. Там е толкова красиво, нали? Откакто се помня винаги съм обичала това място. Там сме израснали, баща ти и аз.

Кимнах.

— Знам. Вече ми каза.

Тя ме погледна премрежено:

— Така ли? Да, сигурно. Знаеш ли, къщата е построена от твоя дядо, като сватбен подарък за майка ми. Там съм родена. Също и баща ти. Толкова я обичам. И съм убедена, че и ти ще я заобичаш, когато дойдеш да живееш тук.

Погледнах изненадано Върна.

— Но аз няма да живея тук — засмях се нервно. — Не бих могла. Моят дом е в Лондон. Пък и никога не бих могла да живея в Саксънууд. Просто е… прекалено голямо. Какво ще правя в такава огромна къща. О, не, никога. Не бих могла да живея там. Никога.

Възцари се мълчание и най-накрая тя проговори:

— Съжалявам да чуя това. Много съжалявам. — Гласът й внезапно бе загрубял. — Знаеш ли, Лаура, не бих понесла мисълта да се случи нещо на Саксънууд. Ако попадне в лоши ръце, бих… — Тя не довърши изречението, но нямаше нужда. От яростното изражение на лицето й можех да установя какво имаше предвид. Тогава си спомних завещанието на баща ми и се сетих, че сега аз бях собственичката на Саксънууд. До момента това не значеше кой знае колко за мен — беше само едно от многото нереални неща, които ми се бяха случили от пристигането ми в Калифорния. Сега, след като чух Върна да говори за къщата и видях колко много държеше на нея, внезапно се почувствах неспокойна. Знаех, че колкото може по-скоро трябваше да напусна Малибу.

Нервно се закашлях и казах:

— Мисля, че е по-добре да тръгна утре, ако нямаш нищо против. Тук прекарах чудесно, но трябва…

— Аз не искам да тръгвам — рече тя хладно, — все още не.

— Може би — продумах аз, надявайки се, че не изглеждах толкова разтревожена, колкото се чувствах, — но аз искам да си тръгвам. Трябва. Ако не ме закараш ще помоля Тод да дойде и да ме вземе. Или ще си повикам такси. Съжалявам, но наистина трябва да си тръгвам утре.

Върна не каза нищо. Тя гледаше в пространството с безизразно лице.

— Сега… ще отида да си приготвя багажа. — Станах на крака и отидох в стаята си, като я оставих да седи мълчаливо.

 

 

На другата сутрин се събудих късно и когато излязох, намерих Върна да стои неподвижно на палубата, загледана в морето. Извиках й едно „добро утро“ и се затичах към плажа за ежедневното ми сутрешно плуване. Щом се прибрах след двадесет минути, с изненада установих, че тя все още беше там и като че ли дори не се беше помръднала.

Усмихна ми се премрежено, когато се присъединих към нея на палубата. Аз й отвърнах на усмивката и казах:

— Виж какво, наистина трябва да се върна днес в Саксънууд. Ще ти бъда много благодарна, ако ме закараш. Стегнала съм си багажа и съм готова да тръгна по всяко време.

Върна съжалително ми се усмихна.

— Да те закарам? О, не мога да направя това, скъпа. Пък и колата не работи. Не мога да я запаля.

Гледах я мълчаливо.

— Какво й е? — попитах накрая.

Тя сви рамене.

— Не зная. Не познавам устройството на двигателя. Мисля, че ще трябва да постоиш тук малко по-дълго.

Не знаех какво да кажа. Разбира се, Върна лъжеше. Предишния ден, когато ходихме в Малибу да пазаруваме, колата работеше перфектно. Не можех да повярвам, че двигателят се е развалил без причина. Тя лъжеше. Опитваше се да ми попречи да си отида. Е, скоро щях да сложа точка на това.

Изправих се и казах:

— Добре тогава, ще се обадя в сервиза и ще им кажа да дойдат и да я оправят. После ще позвъня на Тод и ще го помоля да ме вземе.

Върна ми се усмихна — тънка усмивка, пълна с омраза — и аз изведнъж почувствах страх.

— Направи го, миличко — рече тя тихо, — иди се обади.

Загледах я, след което се обърнах и влязох вътре. Но още преди да вдигна слушалката, знаех, че няма да има сигнал. И бях права.

Щом затворих и се обърнах, тя стоеше на входа и ми се усмихваше.

— Значи телефонът не работи? — каза тя. — Неприятно, нали? Май все пак ще трябва да поостанеш още. Независимо дали ти харесва или не.

Преглътнах дълбоко и продумах:

— Наистина така изглежда.

Сърцето ми биеше като пилотонабивачка, а ръцете ми трепереха. Знаех, че бях попаднала в капан. Трябваше да остана в къщата, независимо от волята ми. Освен ако не успеех да изляза. Да отида до съседната къща и да помоля за телефон. Или да изляза на магистралата и да стопирам.

— Мисля, че ще отида да се поразходя — казах аз и се упътих към входната врата.

— В тази горещина? Не бъди глупава. — Върна не се помръдна, но очите й бяха внимателни. — Просто заедно ще прекараме един спокоен ден тук. Както обикновено. Нали?

— Добре — отвърнах аз. — Ще… ще отида да поседя за малко на плажа.

— Хубава идея. Ще дойда с теб.

Тя остана до мен през целия ден. Нашият плаж беше частен и никой друг не го използваше. Пък и кой би повярвал, че стоя в къщата против волята си. Но аз знаех, че ако опитах да си тръгна, Върна щеше да ме спре. Трябваше да запазя спокойствие. Рано или късно някой щеше да дойде и да ни намери. Просто трябваше да запазя спокойствие.

 

 

Беше късен следобед, когато Върна предложи да поплуваме заедно. Свих рамене и зачаках да се преоблече. След малко се появи отново и изглеждаше изненадващо стройна и млада в простичък цял бански костюм.

— Не разбирам защо толкова бързаш да си отидеш? — каза тя замечтано, докато вървяхме към водата. — Няма ли да ти липсва морето?

— Сигурно — отвърнах аз и прохленчих, когато една студена вълна заля краката ми. — Но искам да се върна в Саксънууд.

— Саксънууд е мой — каза твърдо Върна, с глас, който едва успях да позная.

Погледнах я изненадано, докато влизах в морето, но се видях принудена да спра, тъй като внезапно тя ме сграбчи за ръката и повтори:

— Саксънууд е мой. Ти нямаш права над него. Никакви права.

— Но баща ми — започнах аз, — баща ми е оставил…

Тя се засмя високо и остро.

— Не е знаел какво прави, глупакът. Да даде къщата на теб, едно дете, което едва е познавал, което въобще не познава мястото, не го обича…

Тя ме погледна толкова омразно, че дъхът ми секна.

— Ти не го заслужаваш. И няма да го имаш. Няма да ти позволя да го продадеш. Няма да ти го позволя!

— Но аз няма да го продавам! — извиках отчаяно. — Не бих си помислила…

— Чух те да го казваш! — Стисна ме още по-здраво. Опитах се да се освободя, но тя се оказа изненадващо силна.

— Обещавам ти, че няма да продавам Саксънууд! — задъхах се аз. — Моля те, повярвай ми!

Тогава хватката й се отпусна и аз изтеглих ръката си. Стояхме на вълните и се гледахме. И в този момент осъзнах истината.

— Ти беше, нали? — казах аз. — Ти ме следеше с кадилака и се опита да влезеш в стаята ми. Ти се опита да ме убиеш като ни изхвърли от пътя.

Върна се усмихна широка.

— Не аз — рече тя. — Сам. Той направи всичко това. Този човек би направил всичко за пари. Само се опитвах да те сплаша и да те прогоня.

— Но защо? Защо?

— Няма да ти позволя да ми отнемеш Саксънууд — рече тя и тогава отново ми сграбчи ръката като в менгеме.

Олюлях се и паднах назад във водата, а тя падна върху мен. Борехме се няколко мига, докато вълните ни заливаха, след което усетих как ръцете й натискаха главата ми надолу, надолу. Опитах се да извикам, но устата ми беше пълна с вода и всичко, което почувствах беше някаква огромна тежест в гърдите ми и ревяща тъмнина в главата ми, която се усилваше непрестанно…