Ланс Салуей
Опасно лято (3)

Трета глава

Нямах търпение да изляза от самолета. Щом другите пътници започнаха да се движат към изхода, събрах нещата си и се изправих. Пристъпих на пътеката и изведнъж се озовах очи в очи с русото луничаво момче, което по-рано се беше държало толкова грубо. Сега, когато вече не се зъбеше от болка, можах да видя колко добре изглеждаше. Той ми хвърли една овча усмивка и отвори уста да ми каже нещо, но аз бързо извърнах поглед и последвах останалите пътници. Момчето можеше и да е красиво, но не бях забравила колко неприятно бе поведението му с мен. Нямаше да му доставя удоволствието да ми се извини.

Изглежда щеше да ми отнеме часове докато мина през митницата и паспортната проверка, но това не ме интересуваше. Мислех, че ще продължи вечно. Познатото чувство на слабост се беше завърнало — бях нервна от предстоящата среща с Джесика и останалите и уплашена от това, което щях да видя. Огледах се за Тами-Ан, докато чаках за багажа си, с надеждата, че вида на познато лице щеше да ме окуражи, но нея я нямаше никъде.

Накрая се спрях на място в залата за пристигане, объркана от шума и тълпите. Огледах се внимателно, с широка нервна усмивка на лице, надявайки се да видя някой познат, но осъзнах, че тук не познавах никой. И тогава почувствувах нежно потупване по рамото, обърнах се и видях усмихнатото лице на тъмнокос млад мъж със слънчеви очила.

— Здравей! — рече той. — Сигурно си Лаура. Много по-добре изглеждаш, отколкото на снимките.

Усетих как лицето ми се изчервява и бях сигурна, че в този момент изглеждах всякак, но не и добре. Чувствувах се уморена и мръсна и исках да се обърна и да си отида право у дома.

Слабо промълвих:

— Да, аз съм Лаура Кордел, но…

— Джесика не можа да дойде, затова изпрати мен — каза младият мъж. Той свали очилата си, разкривайки искрящите си сини очи, които изпитателно изучаваха моите. Погледнах го безизразно, а той продължи:

— О, съжалявам. Не се представих. Аз съм Тод Гордън, синът на Джесика. Мисля, че сме почти роднини.

Без очилата изглеждаше много по-млад — предполагам, че беше около четири години по-голям от мен.

Едва се усмихнах и казах:

— О, да, разбира се.

— Ще взема багажа ти — рече Тод. — Сам чака отвън с лимузината. За нула време ще бъдем в Саксънууд.

Сигурно съм изглеждала толкова объркана, колкото се чувствувах, защото той се засмя и каза:

— Сам е нашият шофьор. Щях да дойда с моето пежо, но Джесика настоя за кадилака. Бил много по-удобен. А само на Сам е позволено да го кара.

Кимнах.

— А Саксънууд?

Тод повдигна вежди изненадан.

— Това е къщата. Името на къщата. Сигурно я знаеш. Не си ли живяла там като дете?

— Не си спомням — отговорих аз — и не знам нищо за теб или Джесика. Дори не знаех, че съществувате, допреди няколко седмици.

Тод се усмихна бавно и очарователно.

— Тогава наистина има какво да научиш. Хайде, да се измъкваме оттук — и той взе багажа ми и започна да проправя път през тълпата.

На места спирахме за малко, докато накрая излязохме от сградата.

Заля ме вълна от непоносима горещина и ярки слънчеви лъчи, които се отразяваха в стъкло и стомана, след което една огромна кола с тъмни прозорци се появи отнякъде като в магия и един бледен мъж в униформа взе чантите ми, докато Тод ми помогна да се кача на задната седалка.

Отпуснах се и бързо затворих очи, когато колата се отлепи от бордюра. След горещината отвън в нея беше освежаващо хладно и предположих, че беше с климатик.

— Как мина полетът? — Тод седеше до мен; изглеждаше студен и изтънчен с разкопчаната си на врата риза и бледосините панталони.

— Много, много дълго — казах аз. — Мислех, че никога няма да свърши.

— Е, пътят е дълъг — рече той, — идвала ли си в Щатите от… от…

— От развода? Не, никога. А и не си спомням много от живота ми тук. Била съм само на пет години, когато сме заминали за Англия и оттогава не съм се връщала. — Бях започнала да се чувствам по-спокойно и весело и казах на Тод, усмихвайки се. — Има толкова много неща, които искам да видя. Всички места, за които само съм чела. Холивуд, Дисниленд, Малибу.

— Върна има къща на плажа в Малибу — рече Тод, — може би тя ще те заведе там.

— Коя е Върна? — попитах аз.

Тод ме погледна остро.

— Трябва да знаеш коя е. — И като видя обърканото ми изражение, продължи: — Явно не знаеш. Върна е твоята леля. По-голямата сестра на баща ти.

Опулих му се като риба на сухо.

— Моята… леля?

Тод кимна.

— Никога ли не са ти казвали?

Поклатих глава.

— Мислех, че имам само една леля в Лондон. Моята леля Максин.

— Максин Андерсън? Да, чувал съм за нея. Гледал съм я във филми. И Върна играеше във филми, като Върна Травис. Съвпадение.

— Съвпадение — повторих глуповато. — Ти беше прав, Тод. Наистина имам много да уча.

Погледнах през прозореца. Пътувахме в поток от бързо движещи се коли по една магистрала, която се виеше над купища малки къщи, които се простираха от двете й страни докъдето стигаше погледа. Над града беше надвиснала синкаво — златиста мъгла. Далеч надясно забелязах група от много по-високи сгради, които се издигаха над окръжаващата ги равнина от къщички.

— Това е долната част на града — каза Тод, проследявайки погледа ми, — сега сме на магистралата за Сан Диего. Днес смогът не е толкова лош. При ясно време могат да се видят планините.

Обърнах се да му се усмихна и зърнах шофьора в огледалото за обратно виждане. Сам гледаше право в мен, а очите му бяха студени и твърди. Стомахът ме сви и бързо отвърнах поглед. Нещо в Сам не ми харесваше. А и не мислех, че и той ме харесва.

— Разкажи ми за себе си — казах весело на Тод, — не знам нищо за теб.

— Няма какво толкова да кажа — рече той, — баща ми почина. Джесика се омъжи за твоя баща преди около осем години и двамата се преместихме в Саксънууд. На двадесет години съм — току-що завърших първата си година в УКЛА и любимият ми цвят е синьото. Какво още искаш да знаеш?

— Как изглежда майка ти?

— Джесика? Ами, само мога да кажа, че е от онези майки, които мразят да им викат „мамче“. Скоро ще се увериш сама.

Исках да питам Тод за баща ми, но реших да изчакам. Щеше да има предостатъчно време за въпроси в дните, които предстояха. Отново се загледах през прозореца, докато колата излезе от магистралата при един възел и потегли надясно, вливайки се в друг поток от движение.

— Булевард Санта Моника — каза Тод. — Бевърли Глен — допълни малко по-късно, като завихме наляво.

Гледах лъскавите коли и сгради, високите, тънки палми и евкалиптови дървета, които се издигаха над къщите. Всичко изглеждаше ярко, цветущо и неизмеримо. Колата сви наляво по един широк път, ограден от треви, цветя и просторни къщи.

— Вляво е университетът — каза Тод.

После свихме надясно, след това наляво и започнахме да се движим по един възел от виещи се пътища. Разцъфнали храсти и дървета обграждаха пътя и от време навреме зървах огромни бели къщи зад внушителните порти, а в далечината — зелени хълмове, обвити в мъгла, надигнали се да посрещнат блестящото синьо небе.

Най-сетне колата спря пред две стоманени порти. Пътят беше ограден от гъста широколистна растителност и не можех да видя къщата, а само една осигурителна камера върху тухления зид. Очаквах Сам да излезе от колата и да отвори портите, но той остана на място. И тогава те се отвориха сами, а колата се плъзна покрай тях нагоре по една дълга алея, оградена от безупречни зелени ливади. Изкачихме са на върха на хълма и останах с отворена уста, когато видях къщата пред себе си.

— Това е — каза весело Тод. — Това е Саксънууд. Добре дошла в стария си дом, братовчедке Лаура.

— Не съм ти братовчедка — казах бързо аз. — Не сме роднини.

Не гледах към Тод, докато изговарях тези думи, защото не можех да откъсна очи от къщата. Тя беше огромна, но това го очаквах. Това, което не очаквах, беше сграда, която да прилича на огромно имение в Елизабетски стил. Но това беше холивудска версия на архитектурата от късната английска готика — приличаше на забележителен филмов декор. Ако не бяха пурпурните тропически орнаментални храсти, плъзнали над прозорците, и брилянтните храсти хибискус и олеандър, скупчени отдолу къщата, ставаше и за Хертфордишър. Обаче веднага щом излязох от колата и отново почувствувах слънчевата светлина на лицето си, разбрах, че в Саксънууд няма нищо английско. Абсолютно нищо.

Тод отвори входната врата и ме въведе в студен панелен коридор. Той ме последва, а Сам влезе след него заедно с багажа ми. Широко стълбище водеше от коридора към горния етаж, а пред мен отворена двойна врата въвеждаше в един огромен хол. По-нататък отворените френски прозорци откриваха изглед към още по-ярки зелени ливади, а успях да зърна и нещо синьо, което можеше да е само вода в плувен басейн.

Горе на стълбите настана внезапно раздвижване и един тих глас каза:

— Лаура, добре дошла в Саксънууд.

Вдигнах поглед. Една жена стоеше на стълбите и ми се усмихваше. Изглеждаше около тридесетгодишна, но това беше поради слабата светлина в коридора. Докато слизаше по стълбите към мен, се уверих, че беше наистина доста по-възрастна и че безупречната й тъмна коса, стройната й фигура и простата, но скъпа бяла копринена рокля й придаваха младежки вид.

Аз казах:

— Вие сигурно сте…

— Аз съм Джесика — рече тя бързо, прегърна ме с тънката си, стройна ръка и ме целуна по бузата.

Не отвърнах на жеста. Освен всичко останало, се страхувах да не разваля грижливо направения й грим.

— Толкова сме щастливи, че дойде — продължи тя. Гласът й беше слаб, дрезгав и аз се замислих дали винаги говореше така или си го преправяше. — Сигурно си уморена. Ще те заведа в стаята ти, където можеш да си починеш. След това ще се опознаем по-добре.

Спомних си блясъка на синята вода в градината и казах импулсивно:

— Повече от всичко ми се иска да поплувам.

Очите на Джесика се разшириха от изненада и тя сви рамене:

— Защо не? Басейнът е за това, да бъде използван.

— Ще дойда и аз — рече Тод.

Джесика остро го погледна и аз се учудих защо. После ни поведе обратно нагоре по стълбите по коридора, покрит с мокет в хладни цветове. Сам ни последва с багажа ми. Накрая Джесика отвори една врата и каза:

— Мислим, че ще харесаш тази стая. Гледа към басейна, а има и много хубав изглед към планините. Сега ще те оставим да се освежиш. Ние сме долу. — Тя се спря на вратата. — Надявам се, че ще си щастлива с нас, Лаура. Радваме се, че те виждаме. — Усмихна ми се опияняващо и затвори вратата след себе си.

Стаята беше очарователна, а леглото — с цветен кретон. Имаше и баня, в която се влизаше от нея, както и френски прозорци към терасата. Излязох на нея. Под мен ливади като от кадифе се спускаха към голям плувен басейн. Гъста стена от разсъхнали храсти и дървета отделяше градината от съседното имение. Ако въобще имаше такова — невъзможно беше да се каже. Кестенови и евкалиптови дървета растяха над храстите, а в далечината се виждаше скалист хълм, осеян с шубраци и пълзящи растения. Над главата ми блестеше лъчезарното небе. Такова неестествено гъсто синьо преди бях виждала само на пощенски картички.

Отворих чантата си и намерих новия си бански костюм. После бързо се преоблякох, проверих лицето и косата си в огледалото на тоалетната масичка и се запътих надолу. Трябваше да намеря обратния път към стълбището. В сравнение с това просторно имение, къщата ни в Хампстед беше заешка хралупа. Най-накрая го улучих и през огромния, задимен хол излязох на слънце. Зад френските прозорци имаше тераса, засенчена от пергола, окичена с тропически орнаментални храсти и глициния. На нея в удобни столове се излежаваха Джесика и Тод. Тод си бе сложил плувки, а видът на здравото му загоряло тяло ми напомни колко бяла и отпусната изглеждах в сравнение с него.

Джесика сигурно беше отгатнала мислите ми, тъй като каза:

— Не се тревожи, скоро и ти ще хванеш здравословния калифорнийски тен, Лаура. Но в началото внимавай! Слънцето може да бъде и опасно.

— Ще внимавам — рекох аз. — Искам само малко да поплувам, за да се освежа.

Тръгнах към басейна, съзнавайки, че ме наблюдават, но щом скочих в искрящата хладна вода, забравих всичко за тях. Не плувах много добре и се надявах никой да не се смее на моята непохватност във водата.

След малко дойде Тод и се къпахме около десетина минути. После изпълзяхме навън и легнахме до басейна да се изсушим. След това се върнахме при Джесика. Тя не беше сама — до нея седеше много по-възрастна жена, с много повече грим и лъскава, руса коса, която изглеждаше естествена, но вероятно не беше. Щом наближих, тя протегна ръце към мен и се усмихна.

— Лаура — каза тя, — най-после.

Сигурно съм изглеждала доста объркана, защото допълни:

— Аз съм твоята леля Върна.

Не казах кой знае какво, но и не трябваше. Седнах при другите и с наслада изпих една висока чаша студен плодов сок, докато Върна бърбореше колко сладка съм изглеждала, дали не съм била живо копие на майка ми и как не можела да си представи защо баща ми не ме е канил в Саксънууд, докато е бил жив.

— Съжалявам — рекох аз, когато Върна спря да си поеме дъх, — страхувам се, че не мога да си държа очите отворени. Предполагам, че е от часовата разлика. Зная, че тук е едва четири часа, но тялото ми подсказва, че е един през нощта. Чудя се дали…

— О, горкичката — изгугука Върна, — само те отегчавам със спомените си, а на теб ти се спи. Защо не отидеш горе да подремнеш? Да бъдеш по-свежа за вечерта.

— Да, ще го направя, ако нямате нищо против — казах аз и залитайки се изправих на крака.

— Разбира се, че нямаме нищо против — намеси се Джесика. — Ще се видим пак на вечеря. Мислех да ядем в къщи. Тод искаше да те заведе към Бевърли Хилс, но аз бях по-настоятелна. Искаме в първата вечер от посещението ти да бъдеш с нас у дома.

Слабо й се усмихнах и се отправих вътре.

— Ще те изпратя до стаята ти — извика Върна след мен и допълни: — Не, настоявам. — Когато запротестирах, че мога да се оправя сама и й благодарих.

Оказа се, че не можах да си спомня стаята, затова компанията на Върна ми беше добре дошла. Да можеше и да спре да говори.

— Е, ето тук — каза тя весело, щом стигнахме вратата ми. — Трябва време да поразучиш мястото, но скоро ще свикнеш.

— Къщата е красива — рекох аз.

— Да — отговори Върна, — красива е. И като си помисли човек, че цялата е твоя. Какво ли е мислел Лаурънс.

Погледнах я за момент, чудейки се какво искаше да каже, но тогава тя весело се усмихна и рече:

— Спи добре, скъпа. Ще си поговорим повече, щом се възстановиш от пътуването. Имаме толкова много да наваксваме, нали?

След като си отиде, бързо се съблякох и се хвърлих на леглото. Никога не бях се чувствувала толкова уморена през живота си, но не заспах веднага. Мисля, че бях твърде изтощена, за да заспя, ако това бе възможно. След малко обаче усетих как клепачите ми натежават и бавно се унесох. И тогава като на сън, чух слаби гласове отвън. В градината говореха хора. Тод и Джесика. Долавях само откъси от разговора им, но бях твърде уморена, за да стана от леглото и да слушам внимателно. Думите се носеха в стаята от лекия бриз, който нежно люлееше пердетата. Чух Тод да казва: „Това не ми харесва…“, последвано от мърморене от страна на Джесика. След което той рече: „Тя трябва да си върви. Трябва да се отървем от нея“.

Шокирана отворих очи. За мен ли говореха?

Бях се събудила напълно. Стоях на леглото, надявайки се, че само съм сънувала думите на Тод.

Настъпи пауза и тогава чух Джесика: „Тя представлява опасност за…“.

Не чух останалата част от изречението, както и началото на отговора на Тод. Стори ми се, че казва: „… и ако реши… всичко може да се случи“.

После гласовете им се смесиха и не можах да чуя нищо ясно. Тогава Джесика рече: „Нищо друго не ни остава, трябва да я спрем“.

Навън слънцето все още блестеше във ведрото синьо небе. Но аз внезапно се почувствах измръзнала. И много уплашена.