Ланс Салуей
Опасно лято (10)

Десета глава

Знаех, че се съпротивлявах, тъй като си спомних как започнах да ритам и да удрям някой с юмруци, но изглеждах безсилна срещу тежестта в гърдите ми и ревящата тъмнина в главата ми. И тогава, внезапно някой ме повдигна и аз с мъка изплувах на повърхността, задъхана, плюеща вода и хленчеща от страх. Отново замахах с юмруци и усетих някакви ръце, които се мъчеха да ме обуздаят. Една вълна ме заля, напълни очите и устата ми с вода и аз се задавих и паднах, махайки отново с ръце и крака. После онези ръце отново ме хванаха и аз немощно се опитах да им се изплъзна, докато внезапно не разбрах, че те ме държаха и повдигаха, а някакъв глас викаше в ухото ми:

— Лаура, Лаура, всичко е наред. Сега си в безопасност. Всичко е наред.

— Недей — изръмжах аз. — Пусни ме. Моля те…

Тогава ревящата мъгла в очите и ушите ми започна да се изяснява и аз осъзнах, че стоях на крака, облегнала глава на нечии гърди, а силните ръце ме държаха нежно, но здраво. Погледнах нагоре и видях високо над себе си една самотна чайка, която се виеше в брилянтното синьо небе. А по-отблизо ме гледаше едно лице, което твърде добре познавах.

— Здравей! — каза Джейк. — Надявам се нямаш нищо против едно такова появяване от моя страна?

Гледах го, без да зная дали да плача или да се смея. После той сниши лицето си към моето и ме дари с дълга, солена целувка, от която ми спря дъхът.

След това заедно се помъкнахме нагоре по брега и аз си спомням, че се огледах на всички страни за Върна и попитах:

— Къде е тя? Тя се опита…

— Всичко е наред — прегърна ме Джейк още по-силно. — Върна не е в състояние да навреди на никого. Тод е в къщата заедно с нея.

— И Тод ли е тук?

Джейк кимна.

— Обадих му се тази сутрин. Тъй като исках да те видя, но не знаех адреса. А той ми каза, че двамата с майка му били загрижени, защото телефонът тук не отговарял, а Върна се е държала странно през последните седмици. Затова дойдохме заедно, за да се уверим, че всичко е наред.

— И намерихте Върна, която се опитваше да ме убие — промълвих горчиво.

Вече бяхме стигнали къщата и се качвахме по стълбите. Чух как вътре някой хълцаше и предположих, че е тя.

— Не искам да влизам — казах на Джейк. — Ще чакам тук, докато стане време за тръгване.

— Вече е време — прошепна той. — Тод ще остане с леля ти, докато пристигне линейка. Аз ще те закарам вкъщи.

— С бийтъла?

Той кимна.

— Ти беше права, леля Етел си промени решението. Но имам стриктни инструкции да избягвам големи черни кадилаци.

Този път се зарадвах да видя Саксънууд, когато най-сетне малкият червен автомобил се закатери нагоре по алеята между познатите зелено кадифени поляни. Сега знаех, че тук бях на сигурно място и че това място не носеше опасност за мен.

Джесика ни чакаше на терасата и протегна ръце да ме посрещне.

— О, Лаура, така се тревожехме — каза тя. — Добре ли си? Какво стана?

Разказах й всичко, което знаех, след което Джейк описа какво са видели с Тод, когато са пристигнали. Разбира се, намерили къщата празна, но щом излезли на палубата, видели две фигури, които се боричкали в морето и как Върна ме натискала под…

— О, не — изръмжа Джесика. — Колко ужасно! И цялата вина е моя. Изобщо не трябваше да ти позволявам да ходиш с нея.

— Ти се опита да ме спреш — казах аз. — Много настоятелно се опита да ме спреш. Но не те послушах. Страхувах се… — Прекъснах мисълта си, съзнавайки колко глупави изглеждаха сега подозренията ми. После продължих. — Мислех, че ти се опитваше да ме убиеш. За да си възвърнеш Саксънууд.

Джесика избухна в смях.

— О, Лаура, само ако знаех — рече тя. — Мразя това място. Винаги съм го мразела. Тод и аз се преместихме тук само защото баща ти не искаше да го напуска. Но, разбира се, Върна беше луда по имението. Буквално луда.

— Толкова луда, че да извърши убийство — забеляза Джейк.

Джесика кимна.

— Тя винаги е била странна, но смъртта на баща ти наистина я потресе, Лаура. А когато каза, че си щяла да продадеш Саксънууд, тя окончателно полудя.

Потреперих при спомена за дивия поглед в очите на Върна и жалостивото хълцане, носещо се от къщата на плажа, точно преди да тръгнем с Джейк.

— Толкова глупава съм била — промълвих бавно. — Наистина мислех, че ти искаше да се отървеш от мен. — И аз казах на Джесика за разговора между нея и Тод, който бях дочула през първия си ден в Саксънууд.

— Ние говорехме за Върна — каза тя. — Имах подозрението, че може да създаде проблеми. Наистина почувствах, че би се опитала да ти навреди, тъй като сега къщата е вече твоя. И тя го направи, разбира се, с помощта на Сам. — Тогава тя се приближи и ме прегърна. — Но сега всичко свърши, Лаура. Опитай се да забравиш лошите времена и се наслаждавай на остатъка от ваканцията си. Забрави напълно последните няколко дни.

Опитах да го направя, но не беше лесно. Двамата с Джейк прекарахме прекрасни дни в седмиците, които последваха, но в нощите, когато бях сама в стаята си в Саксънууд, спомените се завръщаха и аз се събуждах, крещейки от кошмарите за гигантски черни коли и ръце, които ме притискаха под зелена вода, в която се давех.

Но след време те свършиха и с тях свърши времето ми в Калифорния. Заедно с Джейк прекарахме последния ден на плажа в Санта Моника, но това не беше наистина последния ни ден, тъй като скоро той щеше да се върне в Лондон. През есента отново щяхме да се видим.

— Ще се видим на летището — прошепнах аз, след като се целунахме за лека нощ на последната седалка на бийтъла.

— Сигурно с неудоволствие ще ти махам за довиждане — рече той, галейки ме по косата, — но това ще продължи само няколко седмици. После отново ще бъдем заедно.

Усмихнах се щастливо, а той ме притисна силно до себе си.

На другата сутрин си взех довиждане с Мария и останалите от персонала и отидох да потърся Джесика.

Тя ме чакаше отвън на слънчевата тераса до пурпурния олеандър.

— Ела пак да ни видиш — каза тя и взе ръцете ми в нейните. — Не ни споменавай с лошо, само заради това, което се случи.

— Няма — отвърнах аз. — Саксънууд ще ми липсва.

— И ти ще ни липсваш — усмихна се тя. — Защо не дойдеш при нас за Коледа? Ще се радваме да те видим пак. А и следващия път няма да има…

— Няма да я има Върна, да развали работата — намесих се бързо.

Джесика тъжно кимна.

— Докторите казаха, че ще й трябват дълги години, за да се възстанови.

Потреперих при спомена за ужасния следобед в Малибу. После го прогоних от мислите си и се обърнах за последен път да видя Саксънууд.

Тод ме закара до летището с пежото си, обратно по блещукащите булеварди на Бевърли Хилс и по натоварените магистрали, които се извисяваха над града. Не говорехме много. Може би и двамата си спомняхме пътешествието, което заедно бяхме направили с черния кадилак през първия ми ден в Калифорния.

— Е, сбогом, скъпа братовчедке — рече той най-накрая, когато дойде време да се качвам на самолета. Безпокоях се, тъй като от Джейк нямаше и следа, затова отначало не чух какво ми каза. — Сбогом — повтори той, — жалко, че не можахме да се опознаем по-добре, Лаура. Но предполагам, че нямам много шансове покрай Джейк Шенън. Между другото, къде е той? Не трябваше ли да бъде тук, да те изпрати?

— О, не се тревожи за него — рекох весело, — може би са го спрели на магистралата. Довиждане, Тод.

Той не каза нищо. Вместо това изведнъж ме грабна в ръцете си и така ме прегърна, че дъхът ми спря. За един миг забравих Джейк — изглежда всичко, което имаше значение, беше допирът на бузата на Тод с моята и силните му ръце, които здраво ме притискаха.

Тогава въздъхнах и внимателно го отблъснах.

— Ще се видим на Коледа — казах аз. — Може би.

За последен път погледнах шеговитите му сини очи и нежно го целунах по бузата, преди да тръгна.

Щом най-после самолетът се издигна в ясното синьо небе, аз се протегнах над празната седалка до мен, за да хвърля последен поглед към блещукащите магистрали, афишите, палмите и малкото къщи, които се простираха в далечината, както и към огромния зелено-син Пасифик, осеян с бели вълни и пясъци. Най-накрая ярките цветове на града се замъглиха и изчезнаха зад облаците.

— Извинете, мадам, свободно ли е мястото?

Погледнах стреснато и изненадата ми прерасна в радост, когато Джейк седна на седалката до мен.

— Надявам се нямаш нищо против едно такова появяване от моя страна — каза той сериозно, — но реших, че по-скоро бих прекарал остатъка от лятото с теб в Лондон, отколкото без теб в Лос Анджелис. Какво ти е мнението за това?

— Ела тук — промълвих аз и приближих лицето му към моето, — ела тук и ще ти кажа.

Но дълго време не си казахме нищо.