Ланс Салуей
Опасно лято (8)

Осма глава

Мисля, че тогава съм изкрещяла. Всъщност сигурно съм го направила, тъй като след малко чух шум от стъпки, вратата на спалнята ми се отвори и някой пусна лампата. Тод стоеше на входа, а широките му сини очи бяха загрижени.

— Лаура, какво има? — попита той напрегнато.

Отново ме обзе паника и аз посочих към прозореца.

— Там! На балкона има някой, опитва се да влезе!

Отново се отпуснах на възглавницата и затворих очи с надеждата, че ще престана да треперя. Чух отварянето на прозореца и стъпките на Тод на балкона. След това той отново влезе и внимателно го затвори, а аз пак отворих очи, уплашена от това, което можех да видя.

В този момент се появи Джесика, а лицето й изразяваше помътена небрежност.

— Какво се е случило — попита тя нетърпеливо, — чух някой да вика. Какво става?

Гледах към Тод.

— Кой… кой беше? — запънах се. — Хвана ли го?

Той стоеше до леглото и ме гледаше. Лицето му изразяваше тревога.

— Е? — настоятелно продължи Джесика. — Ще ми каже ли някой какво става тук?

Тод се обърна към нея.

— Лаура каза, че имало някой на балкона. Проверих, но няма никой. Сигурно си е отишъл, или… — Гласът му заглъхна.

Гледах го с отворена уста. Той не ми вярваше. Сигурна бях, че не ми вярваше.

— Там имаше някой — извиках аз. — Имаше някой. Чух го да…

— Него? — прекъсна ме Джесика. — Как разбра, че е мъж?

— Ами… не знам — запънах се. — Просто допуснах, че трябва да е… не знам…

— Сигурно си сънувала кошмари — каза тихо Тод. — Все още си в шок от катастрофата.

— Чух нещо — рекох упорито. — Чух. Убедена съм.

Отново затворих очи, не желаейки да виждам престорената загриженост на лицето на Тод. Или подозрението у Джесика.

— Какво става? Какъв е този шум?

Отворих очи и видях как Върна влетя в стаята. Беше облечена в елегантен пеньоар, с цвят на слонова кост, а лицето й изглеждаше старо и напрегнато без грим.

— Лаура е сънувала кошмари — рече Джесика нетърпеливо. — Сънувала е кошмари и е извикала — това е всичко.

— Чух, че има някой на балкона — защитих се яростно.

Вече не се чувствах уплашена, а разгневена. Ядосвах се на себе си, че реагирах толкова истерично. Трябваше да запазя тишина, да стана от леглото и да проверя. Яд ме беше и на Тод и Джесика, тъй като не ми вярваха. Как се осмеляваха да ме обвиняват, че съм си въобразявала? Освен ако… освен ако искаха да мисля така. Може би всичко това е било планирано от тях. Може би съзнателно са се опитвали да ме сплашат, първо с катастрофата, а сега с натрапника на балкона. Може би това беше план. Те се опитваха да ме сплашат и прогонят. Но защо? Защо?

— О, горкичката! — каза Върна. Мина покрай Джесика, дойде и седна на леглото. — Разбира се, че си сънувала кошмари. Все още си в шок от катастрофата. — Тя взе ръката ми в нейната и се усмихна. — Необходими са ти тишина и спокойствие, далеч от Саксънууд. Имаш нужда да бъдеш някъде, където би могла да се отпуснеш и възстановиш, без да бъдеш безпокоена, където да забравиш всичко за катастрофата и да възвърнеш нормалното си състояние.

Кимнах. Точно от това се нуждаех.

— Мисля, че… искам да си отида у дома — казах аз, — у дома в Лондон. Възможно по-скоро.

— Не бъди глупава — рече Върна, като ме галеше по ръката. — Не можеш да направиш това. Първо, не си готова да пътуваш. Доктор Арънсън ти препоръча спокойствие и тишина в следващите няколко дни. Пък и ти току-що си пристигнала. Не искаш да полетиш обратно, преди да сме се опознали, нали?

Не казах, че го исках повече от всичко на света. Не казах, че исках да се прибера в Лондон. Но Върна беше права. Още не бях готова за пътуване. Пък и Джейк…

Тя поверително се наведе към мен.

— Имам прекрасно малко място в Малибу — прошепна тя. — Точно на плажа е и не би повярвала колко е спокойно. Няма какво да правиш, освен да плуваш и да гледаш прибоя. Ще ти хареса. Сега ти предлагам…

Джесика бързо се намеси:

— Върна, мисля, че Лаура все още не бива да напуска Саксънууд. Тя има нужда от внимание и добра храна. Сигурна съм, че доктор Арънсън не би го одобрил. — Тя размени тревожни погледи с Тод, който се намеси.

— Смятам, че тя трябва да остане при нас, Върна. Тук можем да се грижим по-добре за нея.

Върна ги погледна смразяващо.

— Детето се нуждае от спокойствие и тишина, без да се вдига шум около него. Ще си готвим сами, а можем да си вземем Мария или някоя от другите. А и Малибу не е на края на света. Ако има нужда ще извикаме доктора и той ще дойде. — Тя отново се обърна към мен. — Какво ще кажеш, Лаура? Как би се чувствала няколко дни на плажа със старата ти американска леля?

Усмихнах й се признателно:

— Ще ми хареса. Благодаря ти.

— Добре. — Върна стана и се упъти към вратата. — Утре ще изпратя някой да подреди къщата, а вдругиден можем да се нанесем, ако си добре.

— О, ще се оправя — казах аз, — само се опитай да ме спреш.

— Все още си мисля, че това е една луда идея — рече Джесика, — и тук можеш да получиш тишина и спокойствие, Лаура. Колкото искаш.

Спомних си човека на балкона и кадилака, който връхлетя на тясното пътче, и поклатих глава.

— Мисля, че промяната ще ми подейства добре — казах аз. — Хубаво би било да съм до морето.

— Утре ще се обадя на доктор Арънсън — рече хладно Джесика. — Да видим какво мисли той. — Тя погледна към Тод. — Е, предлагам сега да те оставим на мира. Можеш да поспиш малко. Както и ние. Лека нощ, Лаура.

Щом си отидоха, постоях известно време будна, наострила уши и за най-малкия шум отвън да не би още някой натрапник да се опита да проникне в къщата. Следващото нещо, което си спомням беше, че вратата се отвори и влезе Мария, с кафе и плодов сок. Беше утро, а стаята бе окъпана в слънчева светлина.

Цяла сутрин стоях в стаята си, но към обяд започнах да ставам неспокойна, затова станах от леглото, взех един душ и се запътих надолу по стълбите. Все още се чувствах малко опиянена, така че седнах на един шезлонг на терасата, да се понаслаждавам на слънцето. Щом погледнах брилянтните градини, разбрах, че не бих се чувствала спокойно в Саксънууд, въпреки удобството на къщата и очарованието на околността. Нямах търпение да се махна. Жадувах за утрешния ден, когато заедно с Върна щяхме да заминем за къщата й в Малибу. Представих си просторния пясъчен плаж, ограден с вълноломи, и ми се прииска вече да сме там, далеч от зловещата, преситена красота на Саксънууд.

Върна и Джесика си бяха вкъщи на обяд и ние ядохме лека морска салата, последвана от портокалов сок на масичката до басейна. По време на обяда Върна постоянно говореше за къщата й в Малибу и колко прекрасно щели сме да си прекараме там. Тази сутрин беше говорила с доктор Арънсън и той бил казал, че нямал нищо против идеята при положение, че се чувствах възстановена. Тя му обещала да се погрижи за това.

— Все още мисля, че ще е по-добре да останеш тук — каза Джесика. — Лаура, повярвай ми, в Саксънууд можем да се грижим по-добре за теб.

Но аз поклатих глава. Трябваше да се махна от нея и от имението. Тук повече не се чувствах в безопасност и се нуждаех от време да помисля, да изясня чувствата си към Джейк, Джесика и Тод. Ако опасенията ми са били неоснователни, ако съм си въобразявала всичко, което се бе случило, тогава може би няколко спокойни дни до морето биха ми помогнали да видя нещата в истинската им светлина. Не, каквото и да ставаше, трябваше да се махна. Възможно най-скоро.

След това Върна и Джесика ме оставиха на сянката до басейна и аз се унесох в дрямка, наслаждавайки се на спокойствието на градините. Сигурно съм заспала, тъй като си спомням, че се събудих внезапно, за да видя Джейк, който ме гледаше с весела усмивка на лицето си.

— Здравей — рече той. — Красива си, когато спиш.

— Само тогава ли? — подразних се аз.

— Не, не само тогава. Винаги. — Той седна до мен, наведе се и ме целуна. — Как се чувстваш? — каза той след малко и отново ме целуна бавно, преди да успея да му отговоря.

— Добре съм — отвърнах най-сетне, — особено, когато си до мен.

— Мисис Кордел ме прие много учудено — рече той опечалено, — тази жена нещо не ме харесва.

Бързо смених темата:

— Как е колата? Много лошо ли е повредена?

— Не, не е много. Но леля Етел едва не полудя от случилото се. Каза, че за последен път карам неин автомобил.

— О, ще си промени намерението — рекох аз и го запитах след това. — Каза ли всичко на полицията?

— Разбира се — отвърна той и погледна в страни, — но те разполагат само с нашето становище. Нямаме доказателства. Освен ако не си забелязала номера на кадилака.

Поклатих глава.

— Е, тогава — каза Джейк, — те няма на какво да се опрат, нали? Освен ако онзи тип отново се опита да направи същото?

— Ами трябва да побърза, тъй като повече няма да съм тук — рекох аз.

Джейк ме погледна объркано и аз му доверих, че следващия ден заминавахме с Върна за Малибу. След като той попита защо, му разказах всичко, което се беше случило предишната нощ. Щом свърших, той ме целуна нежно по бузата и рече:

— Бедната. Сигурно катастрофата ти е повлияла много лошо.

Вторачих се в него:

— Какво искаш да кажеш?

Той погледна неловко и каза:

— Ами, сигурно си била разстроена и си си въобразила шумовете. Искам да кажа, че не е имало никой на балкона, нали? Само си си помислила, че си чула някой.

Не вярвах на ушите си. И той не ми вярваше. Джейк беше като другите, като Върна, Джесика и Тод. Той не ми вярваше. Никой не ми вярваше.

— Може и да си прав — рекох аз и леко му се усмихнах.

— Малибу е прекрасно място — каза весело той, — може да дойда да те видя. Какъв е адресът?

— Не знам — отвърнах равнодушно.

Не бях сигурна дали отново исках да видя Джейк, при положение, че не ми вярваше. Той бе последната ми надежда. Но сега не можех да му се доверя. Не можех да се доверя на никого. Нямах към кого да се обърна. Нямах никого. Бях сама.