Ланс Салуей
Опасно лято (2)

Втора глава

Не си спомням много от дните, които последваха. Знам, че прекарах времето си, бродейки като зомби, опитвайки се да осмисля това, което се беше случило. И опитвайки се да се подготвя за всичко, което щеше да се случи. До един момент животът ми беше спокоен, еднообразен и скучен, а в следващия бях открила, че имам мащеха в Америка, която никога не бях виждала и която щях да посетя не къде да е, а в Лос Анджелис. Никога не бях ходила в Америка и винаги съм искала да отида. Максин ходеше в Ню Йорк толкова често, за да играе в пиеси и филми, че въобще не мислеше за това, а за някои хора от Чалфонт като Гари Голдман и Тами-Ан Зийглър летенето до Щатите беше като да хване метрото до Тотнъм Корт Роуд. Всъщност, леля ми винаги е казвала, че всяка екскурзия до Нордърн Лайн е много по-вълнуваща от един полет през Атлантика. Не след дълго щях да проверя това.

Най-трудно беше да намеря нещо хубаво за носене и съжалявах, че не подозирах за предстоящата си екскурзия преди оня ден с Тами-Ан Зийглър. Мислех да й предложа да пътуваме заедно, но предположих, че вече е заминала за Палм Спрингс. Максин нямаше много време да ми помага, тъй като премиерата й беше след няколко дни. Аби също беше много заета. Затова се опитах да направя всичко възможно сама, докато накрая в отчаянието си не помолих леля да ми отдели една сутрин и да ми помогне.

— Но защо никой не ми беше казал, че имам мащеха? — попитах я аз, когато седнахме на едно място да пием кафе. Това беше първата възможност да поговоря с нея за семейството си. — Аз не знам нищо за нея. Никой не ми е казал нищо.

— Скъпа, и ние самите не знаехме — рече Максин. — Имахме много малко контакти с баща ти. Всичките ни разговори около теб бяха посредством адвокати и брокери. Почти не сме говорили директно. Преди години той идва един-два пъти, но само за кратко. Една вечер се появи в гримьорната ми, когато играех Хеда Габлер в Бродуей и това са били всичките ни срещи.

— Значи въобще не се е интересувал от мен — казах бавно, — просто не се е интересувал.

Максин ме прегърна.

— Мисля, че се е интересувал, но не е искал да тревожи щастието ти при нас. Всяка Коледа му изпращах твои снимки. Сигурна съм, че дълбоко в себе си е мислил за теб. Но не те е познавал достатъчно. Все пак майка ти го напусна когато ти беше петгодишна. И после тази катастрофа…

— Как изглеждаше той? — попитах нетърпеливо. — Не искам да кажа на външен вид — виждала съм негови снимки. Как изглеждаше като цяло?

— Не зная, скъпа — каза Максин тъжно. — Слабо го познавах. Майка ти го срещна и се омъжи за него в Щатите, така че не бях го виждала преди. Видях го, когато дойдоха тук за медения си месец. Мисля, че беше твърде очарователен. Но те никога не бяха щастливи заедно.

— И сега той има друга жена — казах аз. — Моя мащеха…

— Да. Джесика Гордън Кордел. По телефона звучеше очарователно. Чакат с нетърпение да те видят.

— Те?

Максин леко се намръщи.

— Семейството. Джесика има син, мисля, че от друг брак. Това е всичко, което зная за нея. Предполагам, че има и други роднини, които искат да те видят.

Сигурно съм изглеждала разтревожена, защото тя бързо продължи:

— Ще прекараш чудесно, скъпа. Ел Ей е прекрасно място и аз съм убедена, че ще ти хареса.

Потреперих и погледнах чашата си. Изведнъж ми се прииска да не пътувам. Прииска ми се всичко да си е, както преди. Така предпочитах.

— Хайде, Лаура — бързо каза леля ми. — Все пак трябва да ти намерим някакъв бански костюм. И нещо по-изискано за вечерно време. Сигурна съм, че ще има много празненства.

Мисля, че започнах да изпитвам истинско вълнение при мисълта за екскурзията, когато чух тази магическа дума „Празненства“. Представих си, че се намирам в препълнен холивудски нощен клуб и танцувам с красиво русокосо момче с омайваща усмивка. Сърцето ми замря от възбуда. Това беше най-вълнуващото нещо, което ми се беше случвало и не трябваше да пропилея нито миг!

Вечерта имаше още едно обаждане от Лос Анджелис и този път за пръв път говорих с мащехата си. Разговорът не беше дълъг, защото и двете бяхме нервни и аз дори не помня какво каза Джесика. Но помня тихия й приятен глас и вълнението, което почувствах, когато затворих слушалката. С голямо нетърпение зачаках деня, в който щяхме да се срещнем лице в лице.

Джонатан беше този, който пръв ми спомена за завещанието. Споменът ми за тези объркани дни е твърде мъгляв сега, но ясно си спомням как вървях с него в градината една вечер, когато ми каза, че баща ми ме е споменал в завещанието си. Разговорите с адвокати и експерти все още продължаваха и никой от детайлите все още не беше уточнен, тъй като трябваше време да се решат нещата, особено когато са замесени две различни държави. Все пак още не бях пълнолетна и нямах нужда да се въвличам в такива неща. Все още.

Не знаех какво, за бога, говореше Джонатан.

— Искаш да кажеш, че баща ми ми е оставил пари? — попитах аз.

— Казах ти, че не знам подробности. Техните адвокати говорят с нашите. Всичко това иска време.

— Кога ще разберем?

Той нервно се закашля.

— Очаквам да научиш повече като пристигнеш в Лос Анджелис. Но не се тревожи за това, Лаура. Просто се постарай да прекараш добре времето си.

Ухилих му се.

— О, да, ще го направя — казах аз. — Нямам търпение.

Имах и други спомени. Например премиерата на Максин и великолепната й игра като дама на средна възраст, която се влюбва в по-млад от нея мъж и се чуди дали да изостави съпруга си. Пиесата сама по себе си не беше нещо особено, но Максин беше пленителна и очарователна и аз много се гордеех с нея онази вечер. С Джонатан седяхме до Аби. Тя беше с едно приятно момче, което репетираше в нейното представление и се казваше Адам или нещо такова. Накрая всички ръкопляскахме, след което се насъбрахме около гримьорната на Максин, за да я поздравим за чудесната й игра. После имаше празненство, но аз не отидох. Джонатан ме откара вкъщи с такси, след което се върна обратно.

Спомням си, че вечерта преди заминаването ми Аби дойде в стаята ми и остана до късно. Само си говорехме. Отдавна не бяхме разкривали сърцата си. Побъбрихме си за всичко, но главно за пиесата на Аби и за усложнените й любовни отношения. Ходела с някакво момче на име Рики, но се били скарали за нещо и затова довела Адам на премиерата. Той очевидно си падаше по нея, но тя не знаеше дали не е заради известната й майка. Попита ме как би трябвало да постъпи. Не си спомням какво й отговорих, но със сигурност й казах, че съжалявам, задето няма да видя представлението й, и че ще дойда за следващото.

— Завиждам ти, че отиваш в Ел Ей — въздъхна Аби накрая. — Обещай, че ще ми пишеш и ще ме информираш за всичко. И непременно направи снимки. Искам да знам как изглеждат.

— Благодаря, че ми напомни — отговорих аз.

Бях забравила за фотоапарата. Изрових го от чекмеджето и го захвърлих в куфара, който нареждах и пререждах в продължение на седмица.

— Защо не посетиш моя баща, докато си там — каза Аби развълнувано. — Сигурна съм, че ще се зарадва като те види. Ще ти дам номера му. Мисля, че живее в Лентууд.

— Но той няма да ме помни — запротестирах аз.

Бащата на Аби беше Били Дей — филмовият актьор. От време на време идваше в Лондон и я затрупваше със скъпи подаръци, а после отново отлиташе за Америка.

— Не бъди глупава — рече Аби — разбира се, че те помни. — После се засмя. — Не е ли странно? Ние сме едно уютно четиричленно семейство, а всички носим различни фамилии!

— Това е, защото всички имаме толкова сложно и потайно минало — казах аз. — Ти поне знаеш всичко за семейството си. А аз едва сега започвам да откривам моето.

Аби се протегна и взе ръката ми.

— Надявам се, че всичко ще мине благополучно, Лаура — рече тя нежно. — Заслужаваш малко късмет за разнообразие.

Усмихнах й се и кимнах.

— Ще бъде вълнуващо — казах аз — и забавно.

— Може би ще се влюбиш в някой прекрасен сърфист, който ще те понесе към славата и щастието — подхвърли тя и очите й заблестяха хитро.

— Да се влюбя? Аз? Сигурно се шегуваш! — усмихнах й се и се направих на развеселена.

Но наистина бях. После добавих безгрижно:

— Знаеш късмета ми с момчетата. Готините минават и заминават, а аз се мъкна с отрепки като Джей Хендриксен.

— Това ще се промени — рече Аби. — Отсега нататък ще бъде различно, само почакай и ще видиш.

— Така ли? — Не бях убедена.

— Разбира се — продължи Аби, — сигурна съм.

— Добре — казах аз, — вярвам ти.

После заговорихме за други неща. По-късно, след като тя отиде в стаята си, помислих върху това, което беше казала. Може би беше права. Може би нещата с мен щяха да се променят. Може би щях да срещна някой в Калифорния. Все пак там можеше да се случи всичко. Абсолютно всичко.

После като че ли изведнъж настъпи денят, в който трябваше да пътувам. Последни забързани приготовления, сълзливи сбогувания, преди Джонатан да ме откара до Хийтроу и весело да ми помаха.

— Довиждане, Лаура — каза той. — Телефонирай ни, когато пристигнеш. Но, за бога, не забравяй часовата разлика. Те са осем часа след нас.

Преглътнах и казах:

— Ще го помня. Ще се видим след няколко седмици.

Той нежно ме целуна по бузата, а аз се обърнах и се отдалечих. Не чувствувах тъга или вълнение, а само слабост.

Това чувство се запази до момента, в който се качих на самолета. Накрая огромното стоманено чудовище се издигна в небето. Можех да махна предпазния колан и да се отпусна. След това започнах да се чувствувам по-добре. За момент успях да забравя всичко, свързано с Лондон, Максин и Аби. Все пак летях сама към страна, в която не бях ходила и щях да се срещна с хора, които не познавах. А ако намразех Калифорния? И семейството на баща ми? Можеше да не ги харесам от пръв поглед, а и те да не ме харесат. Тогава какво? Усмихнах се на себе си и свих рамене. Едно от последните неща, които ми бе казала Максин сутринта беше: „Не забравяй, че можеш да ни се обаждаш по всяко време, Лаура. По всяко време“. После се беше засмяла високо и нервно и ме бе притиснала до себе си. „Тръгвай — беше рекла след малко, — приятно прекарване, скъпа.“

Усмихнах се при този спомен и затворих очи. После чух глас и една стюардеса с усмивка широка две стъпки ме питаше надвесена над седалката дали искам нещо за пиене преди обяда. Поръчах си кола и отново се наместих удобно. Отсега нататък щях да се забавлявам, каквото и да станеше.

Пътуването изглеждаше вечно. Докато самолетът летеше, аз се унасях в дрямка и се сепвах изведнъж, учудена от местонахождението си. Почувствувах се уморена и малко нервна, затова станах и се упътих към умивалника. Направих няколко крачки и замръзнах от изненада. Няколко места зад мен, заровила глава в някакво списание, седеше Тами-Ан Зийглър.

Не знаех какво да правя. Можех да се промъкна, надявайки се, че тя няма да погледне нагоре и да ме види или да се втурна към нея и да кажа: „Здравей, Тами-Ан, радвам се, че те виждам!“. Накрая реших, че няма смисъл да се опитвам да се крия, тъй като рано или късно тя щеше да ме забележи. Не, най-добре беше да направя първата стъпка.

Имаше защо. Струваше си да се види изражението върху лицето на Тами-Ан, когато вдигна поглед към мен. Никога преди не бях я виждала така безмълвна. Тя остана като поразена близо минута.

— Лау… Лаура — запрепъва се тя след малко. — Какво… какво правиш тук?

— Мисля, че това, което и ти — отвърнах аз. — Летя за Лос Анджелис.

До Тами-Ан имаше празна седалка и аз се тръшнах на нея, за да й обясня положението. Тя беше впечатлена и аз останах за малко при нея, за да извлека максималното от ситуацията и да се насладя на смайването на Тами-Ан.

— Жалко, че няма да можем да се виждаме, докато си там — пропищя тя накрая. — Дядо ми ще ме чака в Лос Анджелис и веднага потегляме за Палм Спрингс. Тебе кой ще те посрещне, Лаура?

Свих рамене.

— Втората ми майка, предполагам. Не зная. Казаха, че ще ме познаят от последните ми снимки, които леля ми е изпратила на баща ми.

— Колко странно! — изкрещя Тами-Ан весело. — Искам да кажа, че би могла да си боядисаш косата или нещо друго. Може напълно да си се променила и въобще да не те познаят. Може да се разминете.

Остро я погледнах. Тя очевидно беше преодоляла изненадата си и бе приела обикновения си глупав вид.

— Стегни се, Тами-Ан — казах отегчено. — Знам адреса. Някъде в Бел Еър. Мога да им се обадя или да отида с рейс. Не съм толкова безпомощна.

— Те живеят в Бел Еър? О!

Тя очевидно беше впечатлена от това, но за мен не означаваше нищо, затова се подразних. Сега бях започнала да съжалявам, че я заговорих първа. По-добре да се бях промъкнала покрай нея и да се крия през останалата част от полета. От друга страна пътуването щеше да бъде отегчително, а тя щеше да ми бъде компания. Макар и особена.

— Бях се запътила към умивалника — рекох аз и станах на крака, — ще се видим по-късно, Тами-Ан.

Тръгнах покрай нея и трябва да съм се спънала в някаква чанта, защото внезапно загубих равновесие и почти паднах на пътеката, сблъсквайки се с някой, който минаваше. Тогава този някой яростно извика, тъй като го бях настъпила. Смутено вдигнах поглед и видях един чифт разгневени лешникови очи, които ме гледаха.

— Аз… ужасно съжалявам — избърборих, — загубих равновесие. Не исках да…

В този момент стоях изправена и видях, че се бях сблъскала с високо момче на моята възраст с руса къдрава коса, чип нос и пръснати около него лунички. Загорялото му лице беше разкривено от болка.

— Защо не гледаш къде вървиш? — изръмжа той. По говора си личеше, че беше американец. — Винаги ли си толкова несръчна или с нещо съм те предизвикал.

Изпънах се в целия си ръст и му отправих разтърсващ поглед. Момчето не изглеждаше впечатлено. Вместо това изломоти:

— Ще се махнеш ли от пътя ми? — и профуча покрай мен.

Загледах се след него с отворена от учудване уста. Можеше и да съм го наранила, но нямаше причина за такава грубост. Все пак беше случайно. Не бях паднала преднамерено.

— Какъв негодник! — изквича Тами-Ан зад мен. — Жалко, че не го удари там, където боли повече!

Широко й се усмихнах и закрачих към умивалника. Лицето ми изгаряше от ярост и унижение. Ако това бе начина, по който се държаха американските момчета, колкото по-бързо си отидех у дома, толкова по-добре.

Трябваше дълго време, за да утихне гнева ми. Когато отново седнах на собственото си място, забелязах, че момчето седеше до мен, от другата страна на пътеката, но аз напълно го пренебрегнах и зарових глава в едно от лъскавите модни списания, които Аби ми беше пъхнала в ръцете. След това задрямах и се опитах да си представя как ще минат следващите дни. Дали щях да харесам втората ми майка. Дали тя щеше да хареса мен?

По-късно се върнах да си говоря с Тами-Ан, преди стюардесата с двайсеткаратова усмивка да донесе яденето. После отново задрямах, докато самолетът безкрайно се носеше.

До момента, в който съобщиха, че скоро самолетът ще кацне на международното летище в Лос Анджелис, имах чувството, че целият ми живот е минал на борда му. Но тогава забравих отегчението от полета, Тами-Ан и ядосаното момче, закопчах колана си и надникнах през прозорчето, развълнувана, че за пръв път щях да видя Калифорния. Отначало не можах да видя нищо, а само брилянтното синьо небе, осеяно с пухести като памук облаци. После самолетът започна да прави кръгове и да се спуска и аз видях синьо-зелено море, оградено от блестящи плажове, голи хълмове, блокове от къщи, простиращи се чак до хоризонта, магистрали, осеяни с коли като мравки върху купища спагети. Тогава отново седнах и се хванах здраво, докато самолетът спря на пистата. Бяхме се приземили. Аз бях там. В Калифорния.