Ланс Салуей
Опасно лято (4)

Четвърта глава

Когато се събудих, разговорът, който бях подслушала, изглеждаше малко повече от лош сън. След полета бях толкова уморена и объркана от новото си обкръжение, че не би било изненадващо ако започнех да си въобразявам. След като гласовете замлъкнаха, трябва да съм била заспала, тъй като следващото нещо, което си спомням, беше, че някой почука на вратата и една срамежлива млада жена с ориенталски вид, в черно-бяла девическа униформа влезе, за да ми каже, че вечерята щяла да бъде сервирана след един час. Благодарих й с усмивка, скочих от леглото и отидох в банята да си взема душ. После бързо разопаковах чантите си и избрах едни размъкнати панталони и синя риза на бели райета за вечерта, молейки се никой да не забележи гънките. Когато най-сетне слязох долу, семейството ме чакаше в хола. Отне ми известно време, докато ги открия: на първия етаж имаше поне още три приемни, всяка в различни разцветки и мебелирани с дълбоки, удобни кресла.

Също така открих и една стая с библиотека от пода до тавана. По-късно научих, че това било „Библиотеката“, въпреки че не видях никой да чете там.

Отначало ми бе трудно да се изправя лице в лице с Джесика и Тод. Наистина ли възнамеряваха да се отърват от мен? И ако бе така, защо? Ако не ме искаха в техния дом, защо тогава Джесика ме беше поканила? Нищо не разбирах. Но по време на вечерята и двамата се държаха напълно нормално. Повече говореха леля Върна и Тод — главно за плановете им, относно престоя ми в Лос Анджелис. Джесика говореше малко. Когато станахме от масата, за да пием кафе в друга елегантна стая, се бях уверила, че страховете ми са безпочвени. Все още се чувствах уморена и изтощена, затова след малко се извиних и се върнах към спокойствието и удобството на леглото ми.

След като се събудих на следващата сутрин, бях отпочинала и много по-весела. Слънчевите лъчи проникваха в стаята ми и аз полежах малко в леглото, гледайки напред към предстоящия ден. Намирах се в Калифорния! Имаше толкова неща да правя и да видя — нямах търпение да започна!

След малко някой почука на вратата и усмихнатата прислужница влезе с висока чаша с плодов сок и чаша с кафе. Попита ме дали желая закуската в стаята си или предпочитам да се присъединя към останалите на терасата. Казах й, че ще ям долу и тогава тя ме попита дали имам някакви дрехи за пране или за гладене. След като си отиде, весело се ухилих на себе си. Само Аби да можеше да ме види сега!

Когато слязох долу, Тод вече беше закусил, затова единствената ми компания беше Върна. Изглежда Джесика винаги закусваше в стаята си.

— О, Лаура! — възкликна Върна, щом ме видя. — Надявам се, че си спала добре, скъпа.

Потвърдих, а тя весело продължи:

— Днес смятам да те запазя за себе си. Има толкова много неща да видим. И да си говорим. Крайно време е да опозная красивата ми нова племенница.

— Аз… аз наистина не желая да правя твърде много неща днес — казах аз. — Все още се чувствам твърде уморена. Освен това ще бъда тук поне месец, така че имам достатъчно време за забележителности.

— О, не съм планувала много за днес, скъпа — рече Върна. — Мислех първо да обядваме в Бевърли Уилшнър, след което да направим едно малко пътешествие с кола. Нищо уморително. — Тя се засмя закачливо. — Обичам спокойния живот, повярвай ми.

Тогава се появи една друга прислужница и ме попита какво желая за закуска. Поръчах си плодов сок, вафли и кафе и още веднъж се насладих на луксозния живот в Саксънууд. Попитах Върна какъв персонал работи в къщата и тя ми отговори, че заедно с готвача са шест. И шофьора Сам, разбира се.

— Сега ще ме извиниш, Лаура — рече тя накрая, — имам да свърша една-две работи. Тази сутрин се забавлявай сама, ще обядваме към дванайсет и половина.

Спомних си изкушаващата хладка вода в плувния басейн и уверих Върна, че без проблем мога да се забавлявам час-два. После я попитах дали мога да използвам телефона — имах важен разговор.

 

 

— Мила, как си? Как мина пътуването? — каза Максин, щом вдигна слушалката, след което я чух да вика Аби и Джонатан, на които трябваше да кажа по няколко думи, преди отново тя да застане на телефона, пълна с въпроси за пътуването, Саксънууд и Джесика. Разбира се нищо не й казах за вчерашния мистериозен разговор — само споменах, че съм добре, че къщата е красива, че Джесика е очарователна и защо никой не ми беше казал за леля Върна. После се сбогувахме.

Щом затворих слушалката, почувствах носталгия и си спомних дома ни в Хампстед. Джонатан току-що трябва да се беше прибрал от работа и се е отпуснал пред телевизора с джин и тоник в едната си ръка и вечерния вестник в другата. Аби сигурно мислеше за вечерта, която щеше да прекара с Рики или Адам или който и да било, а Максин се приготвяше за поредното си представление в театъра. Животът у дома беше спокоен и нормален и аз внезапно почувствах силен копнеж да бъда там. После погледнах през прозореца към огрените от слънцето поляни и брилянтни цветя и си казах: „Не бъди толкова глупава. Стегни се, Лаура! Живееш луксозно. Калифорния те чака, а ти искаш да се прибираш в къщи. Аби, Рейчъл, Мел и останалите биха дали всичко, за да си разменят местата с теб. Затова престани да се държиш като малка и се забавлявай, за бога!“. Реших да последвам съвета си и се запътих навън да огледам околността.

Изглежда градините в Саксънууд нямаха край. Безкрайните равни зелени ливади започваха непосредствено от къщата и на места по тях се забелязваха групи от великолепни хибискуси и пурпурни лилии. По средата се виждаха глицинии, декоративни храсти и пълзящи рози, а отвъд плувния басейн забелязах мимоза, жълт жасмин и групи златисти и червени тромпетовидни лилии. Докато бавно вървях по ливадите, на лицето си почувствах приветлив влажен допир от скрити пръскачки, които поливаха тревата и цветята и създаваха постоянна влажна мъгла. Поляните свършваха при гъсталаци от разцъфнали пурпурни олеандри и други храсти, които не познавах, но една пътека между тях извеждаше към други поляни с тенис корт, обграден от камфорови дървета, изпъстрени с червени листа. Зад тях диперови дървета, палми и рошави евкалиптови дървета докосваха брилянтното синьо небе.

Тогава се обърнах и тръгнах обратно през храсталака. Щом видях отново къщата, се спрях, удивена от размерите й, разчупените й покриви, безбройните й прозорци и странния контраст между пурпурните декоративни храсти и фронтоните в стила на късната английска готика. Слънцето огряваше неестествената сграда като безчувствено театрално осветление върху ярък декор за пантомима.

Наблизо имаше лятна постройка във формата на гръцки храм и аз седнах на един камък, за да я огледам по-отблизо. Докато наблюдавах, отвътре излезе леля Върна, спря се за момент и огледа градината. После ме забеляза и тръгна към мен през поляната.

— Виждам, че се възхищаваш на градината — рече тя и седна до мен. — Красива е, нали?

— Да — съгласих се аз — а и къщата е… чудесна.

— Зная — каза тя нежно. — Знаеш ли, аз съм родена тук, както и баща ти. Тук съм живяла през целия си живот, с изключение на няколко години, когато бях женена. Лаурънс, твоят баща, обичаше тази къща. Така както и аз. Затова нямаше нищо против да остана, когато се ожени за майка ти. После дойде Джесика.

Тя се обърна да ме погледне.

— Прекарала си първите си години тук? Нищо ли не си спомняш?

Поклатих глава.

— Не, нищо.

— Кръстена си на баща си — продължи Върна унесено — Лаурънс, Лаура. Много ни липсва. Сърцето го тревожеше от години, разбира се, но не очаквахме… Той бе само на петдесет и шест години. Наистина се ожени късно — когато срещна майка ти, наближаваше четиридесетте. — Тя млъкна и аз видях, че очите й бяха пълни със сълзи. — Бедният Лаурънс. Горкичкият ми малък брат.

— Споменаха ми, че си актриса — казах на висок глас, опитвайки се да променя темата. — Другата ми леля също е актриса. Максин.

Върна се засмя напрегнато.

— О, не съм от класата на Максин Андерсън. Наистина известно време играх във филми. Но винаги второстепенни роли. Никога не съм била звезда.

— Дали съм те гледала? — казах аз.

— О, сигурно — рече тя тъжно, забила поглед в далечината. — От време на време по телевизията показват старите ми филми. Обикновено съм най-добрата приятелка на Дорис Дей. Веднъж играх и майката на Елвис Пресли.

— Разкажи ми нещо за него — казах развълнувана. — Как е изглеждал?

Върна ме погледна със замъглени очи.

— О, беше твърде приятен млад мъж. Много любезен. — След това се унесе в мълчание, вторачила поглед в къщата, без наистина да я вижда.

— Мисля да поплувам малко, преди да излезем — казах накрая и се изправих.

Върна се усмихна.

— Не очаквай да те придружа — рече тя.

Тръгнахме заедно към къщата. Щом стъпихме на терасата, френските врати се отвориха и се появи Джесика, която изглеждаше възхитително в карамелови панталони и свежа кремава риза, леко позлатена на яката и долната част на ръкавите.

— А, ето те и теб, Лаура — рече тя и се усмихна. — Надявам се, че си спала добре. — Кимнах и тя продължи: — Съжалявам, че Тод го няма, за да те забавлява, но той има час при зъболекар в града. Била ли си…

— Лаура ще прекара деня с мен — намеси се внезапно Върна. — Ще обядваме, а после ще ходим на пътешествие с кола.

Усмивката изчезна от лицето на Джесика и тя злобно я погледна.

— Е, надявам се да прекарате добре. Не поемай ангажименти за вечерта, Лаура. Декстър и Етел Шенън много искат да те видят и са ни поканили на вечеря. Страхувам се, че без Върна. Само Лаура, Тод и мен.

Върна каза:

— Е, той е ваш адвокат, не мой. — И после ми рече: — Ще се видим към дванадесет и половина, Лаура.

Кимнах, а тя забърза навътре.

Джесика я проследи с поглед и се обърна към мен:

— Декстър Шенън беше адвокатът на баща ти, Лаура. Той се заемаше с всички дела на Лаурънс. Естествено иска да те види, но мисля, че има да говори с теб и по един-два бизнес въпроса. — Тя се усмихна, но очите й останаха студени. — Те са очарователни хора, ще ти харесат.

— Не се и съмнявам — промърморих аз. — Сега ще ме извиниш…

— Виждам, че се възхищаваш на градината — каза Джесика, пренебрегвайки опита ми да се измъкна и насочвайки се към един великолепен олеандър, който растеше до стената на къщата. — Мисля, че много от нашите цветя и дървета ще ти се сторят странни.

— Страхувам се, че е така. — Засмях се нервно и се учудих защо изведнъж се почувствах толкова неловко.

Джесика протегна елегантната си ръка и нежно докосна един от топчестите пурпурни цветове.

— Знаеше ли досега, че олеандърът е отровен? — попита тя.

Поклатих глава и тя продължи:

— Е, отровни са. Четох го някъде. Или някой ми беше казал, не си спомням. Не е ли странно, че нещо толкова красиво може да бъде смъртоносно? — Тя ме погледна с безизразно лице, след това се усмихна пленително и рече: — Желая ти приятно прекарване с Върна. Ще се видим довечера. — След което се обърна и влезе обратно вътре.

След като си отиде, аз останах за миг неподвижна, премисляйки всичко казано от Джесика. Отново ме споходи несигурността и тревогата от предишния ден и се почувствувах нервна и несигурна. Спомних си разговора, който бях подслушала и въпреки горещината потреперих. После си казах да не бъда толкова глупава и се втурнах вътре да се преоблека.

 

 

До дванадесет и половина се освежих чрез малко плуване и мисълта за предстоящото прекарване в Лос Анджелис. Надявах се, че нямаше да ни кара Сам с кадилака и за щастие беше така. Когато излязох, Върна ме чакаше до един голям, но твърде разбит бледосин автомобил.

— Мисля да отидем със стария ми плимут — рече тя весело, щом ме видя. — Винаги е предизвиквал смях у камериера ми в Уилптър.

Седнах до нея и потеглихме надолу през впечатляващите порти по виещите си покрай други внушителни имения пътища. Върна се оказа опитен шофьор и аз се отпуснах до нея, наслаждавайки се на бриза, който развяваше косите ми и съжалявайки, че не си бях взела слънчеви очила.

Светлината бе ослепителна и когато завихме по булевард Уилптър, почти бях заслепена от блясъка на хром, стъкло и метал.

— Това там е кънтри клуба Ел Ей — рече Върна след малко. — Разбира се, ние се водим към кънтри клуба Бел Еър.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Не е далеч — каза Върна, докато пресичахме булевард „Санта Моника“. — Бевърли Уилптър е накрая на Родео Драйв. Да, ето го.

Първото ми впечатление бе от внушителна сграда с червени навеси над прозорците на приземния етаж и флагчета на входа, преди да завием по широк път зад хотела и да спрем под един стъклен покрив. Щом излязохме, стъпихме на един мокет, който водеше право в хладния коридор, а колата оставихме да я паркират.

Ядохме в един от елегантните ресторанти, а когато отново се появихме под стъкления покрив, плимутът ни бе докаран от усмихнат прислужник.

— Сега е време да ти покажа някои забележителности — каза Върна, докато бавно карахме нагоре по Родео Драйв — това е най-известната пазарска област в Лос Анджелис.

Гледах с отворена уста луксозните магазини и бутици, повечето от които бяха с имена, загатващи стила и стоките: Гучи, Картиер, Ван Клийф, Ариелс. Реших някой ден отново да се върна на Родео Драйв за пазаруване.

След това Върна подкара колата по булеварда на Залеза и после зави надясно и нагоре по булевард Холивуд.

— Това е центърът на Холивуд — поясни тя. — Хубаво е, нали?

Гледах евтините сувенирни магазини и тълпите туристи, залели тротоара, и трябваше да се съглася, че беше разочароващо. Но ние паркирахме колата и се сляхме с тях. Спряхме пред едно кино, което приличаше на гигантска китайска пагода.

— Китайският театър — рече Върна. — Погледни външния двор. По традиция филмовите звезди оставят подписите си в мокрия цимент тук.

Докато гледах познатите имена — Мерилин Монро, Бърт Рейнолдс, Елизабет Тейлър, Пол Нюман и копитата от коня на Джийн Отри — почувствувах тръпки от вълнение, че най-сетне бях в Холивуд.

— Имаме време за един бърз поглед в Холивудския восъчен музей — каза Върна, водейки ме надолу по улицата. По зачервените й бузи и блясъка в очите й съдех, че и тя се наслаждаваше на деня, колкото и аз.

В музея прекарахме час и половина, разглеждайки восъчните фигури на филмови звезди и гледайки откъси от филми, печелили Оскар, в един от които Върна се появи в една второстепенна роля. После се върнахме при колата и потеглихме нагоре по Хайланд Авеню, за да видим Холивуд Боул — огромен, открит амфитеатър, вместен между хълмовете, преди да тръгнем надолу по Франклин авеню и после нагоре към Грифит Парк — впечатляваща област от хълмове, треви и пълзящи растения. Там имаше зоологическа градина, както и подслон за птици, тенис кортове и дори гръцки парк. Но при тях не се спирахме. Вместо това Върна насочи колата към една висока обсерватория със зелен купол, откъдето можах да видя огромния Лос Анджелис, простиращ се в мъглата, додето стига погледа.

— Трябва да видиш тази гледка вечер — каза Върна, — неземна е.

— Ще я видя — отвърнах аз, — има достатъчно време. — Целунах я по бузата, а тя ме погледна изненадана. — Благодаря за прекрасния ден — рекох аз.

— Няма защо — усмихна се тя. — Радвам се, че се запознах с английската си племенница.

После се върнахме при плимута и бавно потеглихме надолу по булеварда на Залеза докато стигнахме Стоун Каньон и виещите се пътища, които водеха към Саксънууд.

 

 

Няколко часа по-късно отново пътувах по същия път, този път в кадилака, с Джесика и Тод до мен на задната седалка и Сам, намусен както никога зад кормилото. Джесика бе казала, че вечерта нямало да бъде официална, така че облякох едни памучни панталони и бяла тениска с дълги ръкави, а освен това си взех и кремав памучен пуловер, в случай че вечерта се окажеше хладна. Тод, както винаги, беше елегантен, в бледожълти панталони и разкопчана на шията риза, но представата на майка му за неофициалност не се покриваше с моята. Тя бе облечена в деликатна надиплена рокля, която перфектно подчертаваше тена и косата й.

Не след дълго пристигнахме в дома на Шенън, който се оказа просторна модерна стъклена постройка, кацнала на подпори, високо над Колду Отър Каньон. Декстър Шенън беше слаб сериозен мъж, който се здрависа любезно с мен и каза, че се радва да ме види след толкова дълго време. Жена му ме посрещна по-темпераментно — прегърна ме и настоя да я наричам Етел. После ме изтика право в гостната, да се насладя на гледката.

— От коя част на Лондон си, Лаура? — попита тя, след като й направих комплимент относно къщата и нейното разположение.

— Хампстед — отговорих аз.

— Това не е ли някъде близо до Челен? Племенникът ми Джейк живее там. Баща му работи в Лондон от две години. Джейк е във ваканция и е тук при нас. Сигурна съм, че ще си допаднете. Ще вечеря с нас, въпреки че трябва да побърза, ако иска да дойде навреме. Днес беше в Пасадена, на посещение у брат ми.

Усмихнах се учтиво и тогава Декстър Шенън дойде и поиска да си поговорим насаме. Въведе ме в нещо като кабинет. И от тази стая имаше великолепен изглед към потъващия в мрак планински склон и блещукащите в далечината светлини.

Декстър ми се усмихна и седна.

— Няма да те задържам много, Лаура — започна той. После се покашля и продължи: — Баща ти беше много богат и разбира се те е предвидил в завещанието си. Подробностите все още не би трябвало да те засягат. Твоята настойничка мисис…

— Шерууд — казах аз. — Максин Шерууд. — Беше странно да я наричам така. Максин рядко използуваше брачното си име.

— Точно така, мисис Шерууд. Разбира се, с нея директно ще говорим по въпроса. — Той отново се покашля нервно. — Всичко, което трябва да знаеш на този етап е, че баща ти ти е оставил богато наследство. Наред с една щедра финансова поддръжка, той ти е завещал и къщата.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Искате да кажете, че ми е оставил тази къща?

Декстър Шенън кимна.

— Къщата ще бъде твоя, когато станеш на двадесет и една години. Дотогава собствеността и твоят дял от останалата част от наследството ще бъдат пазени. После те са твои и можеш да правиш с тях каквото си искаш. — Той ме погледна сериозно през върха на очилата си, с позлатени рамки. — Ти си едно много богато младо момиче, Лаура. Или по-точно, ще бъдеш след четири години. Трябва също да кажа, че ако дотогава ти се случи нещо…

— Искате да кажете, ако умра? — попитах аз.

Той кимна.

— Ако това стане, тогава твоят дял от наследството и къщата преминават в ръцете на Джесика. Разбира се, баща ти й е оставил солидна част от наследството, а и тя си има собствени доходи. Естествено, ако се омъжиш, преди да си навършила двадесет и една, наследник ще стане твоят съпруг.

Да се омъжа? Какво говореше, за бога? Всичко това беше сън, неестествен сън. Всеки миг щях да се събудя в стаята си в Хампстед с никакви тревоги, освен да довърша есето си по английска литература навреме и да реша какво да облека за училище. Но аз знаех, че това въобще не беше сън. Това наистина ми се случваше на мен — Лаура Кордел — момичето, което беше свикнало да се оплаква, че не му се случва нищо интересно! Сега изведнъж аз бях богатата собственичка на забележителното имение в Бел Еър.

Усмихнах се едва-едва на Декстър Шенън и казах:

— Страхувам се, че това ми действува като шок. Нямам никаква идея… имам предвид… не очаквах…

— Разбира се, че не си — рече Декстър. — Баща ти много се гордееше с теб, въпреки че не го е показвал в последните години.

— И Саксънууд е мой — казах бавно. — Това… това е невероятно.

— Едно от най-ценните имения в Бел Еър — допълни той, — ти си едно много щастливо младо момиче.

Тогава някой почука и Етел Шенън сложи ръката си на вратата.

— Вечерята е готова. Ще ядем отвън на двора. О, най-сетне и Джейк се върна.

Опиянена я последвах и излязох от стаята. Чувствувах се объркана, развълнувана и нещастна едновременно. Какво значеше всичко това? Ако само Джонатан и Максин бяха тук. Щяха да ми обяснят всичко, да ми кажат какво да правя.

Докато седяхме при другите вън на двора, усетих пронизващите тъмни очи на Джесика да гледат право в моите, а Тод се приближи до мен и ми прошепна с развеселен глас.

— Сега знаеш всичко, скъпа братовчедке.

После забелязах някой друг — високо младо момче с къдрава руса коса и лунички, пръснати по чипия му нос.

— Лаура, запознай се с нашия племенник — каза гордо Етел, — това е Джейк Шенън.

Джейк и аз се гледахме.

— Вече сме се виждали — каза той накрая и на лицето му се появи овча усмивка.

— Да — отвърнах дрезгаво. Не знаех дали да избухна в смях или да изкрещя от гняв — наистина беше привлекателното момче от самолета.