Ланс Салуей
Опасно лято (5)

Пета глава

Джейк Шенън и аз се гледахме по мое усещане към пет минути, които всъщност обаче са били една, две секунди. И тогава, когато усмивката му прерасна в закачливо хихикане, аз също започнах да се смея.

— Къде сте се срещали? — попита мисис Шенън. — И какво толкова смешно има в това?

Щом седнахме на масата, Джейк разказа на останалите всичко за бурната ни среща на самолета, пресъздавайки неприятния момент като забавен анекдот. Той не им каза колко грубо се е държал, но не спомена и как го бях отрязала на излизане от самолета.

— О, какво съвпадение! — възкликна Етел Шенън. — Не е ли удивително колко малък е този свят?

— Удивително — промърмори Тод до мен.

От хладното му държание предположих, че не харесваше Джейк Шенън и се учудих защо. И мен не ме интересуваше, но това бе, защото знаех, че е свиня.

Не ядох много по време на вечерята. Имах твърде много да мисля. Умът ми се въртеше около всичко, което Декстър Шенън ми беше казал, а неочакваното появяване на Джейк само бе направило объркването ми пълно. Работите се развиваха твърде бързо за мен, но може би така бе в Калифорния. Всичко тук изглеждаше толкова неестествено: ослепителните цветя, омайващите коли, съвършените сгради, очарователните хора — всичко това беше по-значимо и по-ярко от живота, а моето наследство и срещата ми с Джейк Шенън изглеждаха като невероятни случайности в сантиментален стар холивудски филм.

След края на вечерта се усамотих в градината. Вечерта бе топла и тиха, като се изключи постоянното свирене на щурците, а във въздуха се носеше благоуханието на жасмин. Постоях за миг, вперила поглед в долината, осеяна с малки светлинки и после се обърнах, за да видя как Джейк се приближаваше към мен през полянката.

Тръгнах обратно към къщата, но той ме хвана за ръката, докато минавах край него, и рече:

— Хей, не бързай толкова. Искам да поговоря с теб.

Спрях се, но не се осмелих да го погледна. Все още не можех да повярвам, че пак се срещаме толкова скоро след инцидента в самолета.

— Не ми се сърди — каза той тихо, — искам да ти се извиня. Зная, че на самолета се държах като грубиян. Чувствах се уморен и слаб и не съзнавах какво говоря. Извинявай.

Той пусна ръката ми, но аз останах на място, внезапно усетила близостта му.

— Добре — рекох, — прощавам ти. — После се засмях нервно. — А аз ти се извинявам, че те настъпих. Наистина беше случайно.

— Знам — каза Джейк. Настъпи тишина, нарушена от внезапния изблик на смях от другите на терасата. — Виж какво — продължи той бързо, — искам да се реабилитирам. Ако утре си свободна можем да отидем някъде.

— Къде? — попитах аз.

— Не знам. Ти избери.

— Дисниленд — казах предизвикателно. — Винаги съм искала да отида в Дисниленд.

Беше твърде тъмно, за да видя лицето на Джейк, затова не можах да разбера реакцията му. Но той се засмя и рече:

— Не съм ходил там, откакто бях на шест години. Добре, разбрахме се. Дисниленд. Кога да дойда да те взема? Десет — десет и половина?

— Добре — казах аз — ще бъда готова.

— Аз също.

Внезапно ми се прииска да не се връщам при другите. Джейк Шенън бе единственият човек, който нямаше нищо общо със Саксънууд. Отношенията ми с Джесика, Тод и дори с Върна се бяха променили сега, след като узнах за наследството. Сега разбрах защо Джесика беше толкова враждебна и подозрителна и защо Тод се държеше толкова дистанцирано. Дори Върна при цялото и приятелско излъчване, на моменти изглеждаше отдалечена и предпазлива. Те всички знаеха за завещанието, а този Саксънууд беше мой. Как бих могла да очаквам да ме харесват? Но защо тогава Джесика ме бе поканила на гости. Защо?

— Мисля, че е по-добре да отидем при другите. — Гласът на Джейк ме върна към реалността.

— Да — отвърнах аз, — ще се видим утре.

Поне един ден щях да бъда извън Саксънууд, с някой, на който можех да се доверя. Знаех, че с Джейк Шенън щях да бъда в безопасност при всичките му прегрешения.

 

 

Останалата част от вечерта премина приятно, но не стояхме до късно. По време на обратното пътуване към Саксънууд не говорехме почти нищо. Сега Джесика и Тод знаеха, че бях уведомена за наследството, но нямахме желание да разискваме това.

Когато се прибрахме вкъщи, Върна все още не бе легнала. Гледаше телевизия в хола, но щом влязохме стана и го загаси.

— Добре дошли — рече тя, — какво ще кажете за чаша вино преди лягане?

— Не, благодаря — казах бързо, — наистина съм много уморена. Мисля, че още не мога да се приспособя към часовото време.

— Мисля, че и аз ще си лягам — обади се Джесика и се прозя мързеливо. — Какви са плановете ти за утре, Лаура? Мислехме да направим екскурзия до брега, може би до Малибу или до Вентура…

— Джейк Шенън ме покани да прекарам деня с него. Ще ходим в…

— Джейк Шенън? — каза Джесика остро. Размениха си погледи с Тод и продължи. — Но ти слабо го познаваш, Лаура. А ние въобще не го познаваме. Сигурна ли си, че идеята ти е добра?

— Не виждам защо не — отвърнах аз. — Съжалявам, но наистина не знаех, че сте планирали нещо за утре. Ако знаех, нямаше да приема поканата на Джейк. Съжалявам, но не разбрах… — Гласът ми заглъхна и нещастно се загледах в пода.

— Няма нищо, скъпа — рече Върна, като дойде и ме погали по ръката. — Друг ден можеш да излезеш с Джесика и Тод. Пък и аз съм сигурна, че Джейк е момче, достойно за уважение. Все пак е племенник на Декстър Шенън. Отивай и се забавлявай.

Настъпи тягостна тишина и тогава Тод каза:

— Предполагам, Декстър ти е казал за завещанието, Лаура. Как се чувстваш като новата собственичка на Саксънууд?

Последва шокиращо мълчание. След малко слабо промълвих:

— Аз… не знам. И все пак, още не съм собственичка. Не съвсем. Не зная нищо за това.

— Цялото ще бъде твое, щом навършиш двадесет и една — продължи Тод настоятелно и ме погледна подигравателно. — Какво ще направиш тогава? Ще ни изхвърлиш на улицата?

Погледнах го в искрящите му сини очи и реших смело да приема предизвикателството му.

— Разбира се — казах аз, — все пак нямам нужда от такава къща. Аз дори не живея в Щатите. Ще продам мястото възможно най-скоро.

— Да продадеш Саксънууд? Не можеш… — намеси се Върна, но Джесика я прекъсна.

— Не знаеш какво говориш, Лаура — каза тя остро. — Твърде млада си, за да вземеш такова решение. Предлагам ти сега да легнеш, да поспиш. Денят беше дълъг и предполагам още си уморена от пътуването.

— Да — рекох аз, — мисля… че си права. Съжалявам. Лека нощ.

След като затворих вратата на хола след себе си, чух как Върна печално каза:

— Наистина ли го мисли? Наистина ли иска да продаде… — Тогава Джесика отново я прекъсна нетърпеливо, но не успях да чуя какво й рече и бързо се отправих към стълбището.

За моя изненада през нощта спах добре. Очаквах, че ще стоя будна и ще мисля за всичко, станало през вечерта. Но вместо това, заспах още щом подуших възглавницата. Все пак сънят ми не беше напълно спокоен. Спомням си, че се стреснах и се събудих, сънувайки Джесика. Тя стоеше под един гигантски олеандър и аз чух дрезгавия й глас: „Не е ли странно, че нещо толкова красиво може да бъде толкова смъртоносно?“.

 

 

Както обикновено, на следващата сутрин закуската беше сервирана на терасата, но нямаше никой, който да ми прави компания. Прислужницата, чието име беше Мария, ме уведоми, че Джесика и Върна още не били слезли долу, а Тод вече бил излязъл. Почувствах се виновна, спомняйки си плановете им за деня, но си казах да не бъда толкова глупава. Ако ми бяха съобщили по-рано, нямаше да се уговарям с Джейк. Все пак щях да се чувствам неудобно в тяхната компания, след като вече знаех за завещанието на баща ми. Може би бе по-добре за всички ни да прекараме един ден разделени.

В десет и половина Джейк дойде да ме вземе с фолксваген „Бийтъл“. Колата изглеждаше толкова неадекватно с официалните околности на Саксънууд, че аз високо се засмях, щом я видях. В началото Джейк се почувства засегнат докато му обясня, че бях останала с впечатление, че всички в Лос Анджелис карат кадилаци и ферарита.

— Не споменавай това пред леля ми Етел — усмихна се той. — Трябва да знаеш, че този автомобил е нейната гордост и радост. Позволи ми да го взема само защото днес имам специален повод. Освен това подхожда на декоративните храсти.

— Какъв е специалният повод — попитах го аз, когато седнах до него в колата.

Джейк ме погледна сериозно.

— Е, не всеки ден ходя в Дисниленд в компанията на красива английска блондинка.

Погледнах го за миг, за да видя дали се шегуваше или не, и тогава кестенявите му очи светнаха, а на лицето му заигра заразителна усмивка.

— Не толкова хубава — казах аз, като се престорих на обидена.

— Това е комплимент! — запротестира той.

— Добре, вярвам ти — отвърнах. — Сега какво, тук ли ще седим цял ден?

— Пазете се, калифорнийци — извика Джейк, — идваме.

Отново се засмях високо, а фолксвагенът потегли надолу по алеята, през големите стоманени порти, които мълчаливо се отвориха, за да ни пропуснат.

Щом стигнахме булеварда на Залеза, Джейк сви надясно покрай университета, към магистралата Сан Диего. Там се вляхме в бързия поток от коли, пътуващи на юг. След малко се отклонихме вляво към Санта Моника. И по-късно завихме към Санта Ана, а аз отново се удивлявах на истинските размери на града, на сивата равнина от сгради, простираща се в мъглата от двете страни на магистралата.

— Не предполагах, че Лос Анджелис е толкова голям — казах на Джейк, наблюдавайки небостъргачите долу.

— Седемдесет квадратни мили и три милиона жители — поясни той.

— Мога да се уверя в това — рекох аз, като гледах върволицата от коли пред нас, — и половината от тях май са се отправили към Дисниленд.

— Това е главната магистрала на юг към Сан Диего и Мексико — каза Джейк, — тя винаги е натоварена.

Обърнах се да погледна през задното стъкло движението след нас и долната ми челюст увисна от изненада. Непосредствено след нас се движеше голяма черна лимузина с тъмни прозорци. Не можах ясно да видя лицето на шофьора, а и не знаех достатъчно за американските коли, за да кажа дали бе кадилак или не. Но ако беше?

Джейк любопитно ме погледна, щом отново се обърнах напред.

— Добре ли си? — попита той. — Изглеждаш все едно си видяла призрак.

— Добре съм — отвърнах аз възможно най-непринудено. — Виждаш ли тази кола зад нас? Шевролет ли е?

Джейк хвърли поглед в огледалото.

— Не, кадилак е. Прилича на катафалка, нали?

Не рекох нищо. Вдървено гледах върволиците от коли пред нас и си казах да не бъда толкова глупава. Какво като беше кадилак? Калифорния беше пълна с кадилаци. Не беше възможно да е онзи на Джесика. Но тя не одобряваше Джейк. Не й допадаше идеята да прекараме деня заедно. Може би е решила да ни проследи. Може би зад волана седеше Сам, който следеше всяко наше движение.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Джейк.

— Можем да се върнем, ако…

— Не, Джейк, моля те — отвърнах мигновено, — добре съм. Просто съм малко уморена, това е всичко. Предполагам, че е от часовата разлика. — После направих значително усилие да забравя за колата след нас, като весело се усмихнах и му казах: — Разкажи ми за себе си. Все пак какво правеше на самолета. Не зная нищо за теб.

— Родителите ми живеят в Лондон — започна той, — от няколко години са там. Аз уча в американско училище. Тук съм, за да прекарам ваканцията, но това вече го знаеш. Какво друго мога да ти кажа?

— Всичко — настоях аз. — Кой е любимият ти цвят? Какъв сладолед най-много харесваш? Коя е любимата ти група? Разкажи ми всичко.

Той се засмя и започна да говори. Но аз не го слушах много, тъй като се обърнах да видя кадилака зад нас, който все още ни следваше и остана след нас през целия път до Анахайм.

Дисниленд беше великолепен и вълнуващ, както и бях очаквала и няколкото часа, които прекарахме там, не се оказаха достатъчни. Прибавих го към местата, които повторно щях да посетя по време на пребиваването ми. Мисля, че най-много ми хареса Замъка със Спящата красавица, а на Джейк — Къщата, обитавана от духове и космическата екскурзия „Марсианска мисия“ в „Земята в бъдещето“.

Голямата гръмотевична планинска железница бе най-ужасяващото, което опитахме и аз си спомням как крещях от удоволствие, докато влакчето се носеше по виещите се планински релси. Спомням си също и че Джейк покровително ме прегърна, а аз удобно се притиснах към него. Изведнъж ми се стори, че нищо нямаше значение и аз забравих всичко за Саксънууд, Джесика и черния кадилак. Наистина Дисниленд беше свят на фантазиите, там аз се чувствувах по-щастлива и в по-голяма безопасност, отколкото в невероятната обстановка в Саксънууд.

Най-накрая чудесният ден наближи своя край и ние потеглихме обратно на север по натоварените магистрали. Този път след нас нямаше черна лимузина, въпреки че ми се стори, че я зърнах на един от възлите с булевард „Санта Моника“. Но след това от нея нямаше и следа, затова си казах да не си въобразявам.

Усещах, че колкото повече се приближавахме до Саксънууд, толкова по-силно биеше сърцето ми. Страхувах се да се срещна с Джесика и останалите и не исках да се връщам в това красиво и ужасно място. Не исках денят да свършва.

Предполагах, че и той се чувствува по същия начин, тъй като колкото повече приближавахме Бел Еър, толкова по-бавно караше той и щом завихме от Стоун Каньон по Стела Крест Драйв, имах усещането, че колата ще спре напълно. И тогава изведнъж Джейк я отклони в края на пътя и спря.

Той се обърна и ме погледна сериозно.

— Не, не сме свършили горивото. Просто не искам да се сбогуваме, това е всичко.

Слабо му се усмихнах с надеждата, че нямаше да забележи треперенето на ръцете ми.

— Денят беше чудесен — рекох аз. Ако бяхме малко по-близо един до друг, щях да мога да преброя всяка една от луничките му.

Джейк протегна ръка и бавно прокара пръст по базата ми. Докосването му бе топло и нежно и щом повдигнах лицето си, той ме целуна.

Никой от нас не промълви нещо и той отново ме целуна. Тогава проговори пръв:

— Благодаря за чудесния ден — каза дрезгаво. — Какво ще правиш утре?

— Нищо не съм планирала — отвърнах колебливо, — но…

— Добре — прекъсна ме той, — не е задължително да се виждаме отново. Не е нужно да се извиняваш.

И аз му разказах за плановете, които Джесика и Тод бяха направили и как се бях почувствала заради това, че трябваше да прекарам деня с тях. Все пак те ми бяха домакини. Не му казах, че исках да бъда с него повече от всичко на света. Не му казах, че се чувствах уплашена без причина. Вместо това го помолих:

— Обади ми се утре. Тогава ще знам дали са запланували нещо.

— Добре — съгласи се той, — ще ти се обадя утре. Но те предупреждавам, че не ме виждаш за последен път.

— Радвам се да го чуя — прошепнах аз, — наистина се радвам.

Тогава той отново ме целуна и бавно подкара колата към портите на Саксънууд. Точно когато свихме по алеята, хвърлих поглед назад и видях черен кадилак, който ни следваше към къщата.