Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (7)

Глава VII
Джери готви

Въздухът през този ден бе тежък, и то не заради слънцето, което прежуряше високо горе, а защото обичайният за тук хладен вятър беше изчезнал. Планините, които пресякоха още през нощта, вече не бяха кафяви и назъбени, а мъгляви и сини в далечината. Върховете им се губеха някъде във висините.

Бяха решили да пътуват без да спират до обяд, но малко преди пладне стигнаха до едно местенце, което беше създадено само за лагеруване. Това беше малка котловина, чийто стени пазеха от силния вятър, а в средата имаше езеро с бистра вода, отвсякъде обградено с храсти. Навсякъде бяха пръснати сухи и изгнили дървета, идеални за огън. Така че решиха да разседлаят и да изкарат обяда тук.

Всички си намериха работа: Джери започна да събира дърва за огъня, Сковил се зае да държи конете, докато Пит и Мак бързо разопаковаха нещата. Единствено Нанси още със спирането слезе флегматично от коня и започна да наблюдава как другите се трудят.

Още преди да си бе поела въздух след дългото яздене, забеляза как баща й и Айкен се спогледаха съучастнически, след това Джери се приближи с широка крачка към нея, с обичайната усмивка на лицето си:

— Да не би да чакаш да ти сервират обедния чай, а? — попита нехайно. — Или си мислиш, че си седнала на брега на океана и се наслаждаваш на вълните?

Тъмните и нежни очи премигнаха срещу него сънливо. Тези очи винаги караха Джери да си мисли за очите на котка, която премигва блажено на слънце, спомняйки си за последната мишка, която беше изяла, или за млякото, която е излочила преди малко при млекаря. Нанси се обади с тихия си, ленив глас:

— Не, не съм канила никого за чай.

— Следващият обаче, когото ще поканиш за чай, ще е твоят кон — отвърна й той студено. — Да не би да смяташ да го оставиш да стои два часа със седлото на гърба си?

Ленивият й поглед не се отместваше от него. Трудно беше да срещнеш този поглед, задълбочен и замислен, сякаш обмисляше убийство или съзерцаваше далечината след обилно ядене, въпреки че тя не беше хапнала и залък от предната вечер, но сега вдигна очи към неговите и се прозя леко:

— Бих се радвала да се погрижа за коня си — каза Нанси.

— Виждам, че и той чака това.

В гласа й не прозвуча нито насмешка, нито яд, просто съобщаваше един факт. След това се изправи лениво и започна да оглежда бавно седлото.

— Побързай! — изкомандва той рязко.

— Кой е оседлавал този кон? — попита тя.

— Аз.

— Така си и помислих — въздъхна момичето.

— И какво не е в ред?

— Ами с този възел можеш да задържиш и кораб.

— Щом като е така, след това ти самата ще си го оседлаеш.

— Добре.

Тя вдигна седлото от коня и го сложи на земята. То беше тежко, по мексикански образец, можеше да издържи всякаква тежест, тъй като беше подсилено с метални подплънки. Та това тежко седло, цялото в метал и кожи, тя вдигна така лесно, сякаш беше перце.

Джери я погледна любопитно. Видя как ръцете й се напрегнаха, докато го смъкваше, и си отбеляза, че в нея има сила. Ако успееше да премахне тази нейна леност и да събуди духа й…

Хвърли й брадвичката до краката:

— Хайде, насечи дърва за огъня. Ще намериш много сухи клони и съчки в храстите наоколо. И запомни: само сухи.

Тя, както винаги, се замисли малко над всичко казано, за да го асимилира.

— Който не работи, няма да яде — продължи Джери.

Нанси се наведе с въздишка, взе брадвичката и бавно се насочи към брега на езерцето.

— Победа! — прошепна Сковил на Джери.

Но Джери отвърна намръщено:

— Не още. Ще трябва да мине много време, преди да я събудим за живот. Погледни я само. Тя се движи, все едно е машина, навита на пружина. А какво прави сега?

Тя беше ударила само един път с брадвичката и сега седеше отпусната до храстите, като даже и не помръдваше.

— Да не би да смяташ да позираш като статуя или да свириш на китара? — обърна се той ядосано към нея.

— Дай ми друга брадвичка — прозина се тя. — Тази е толкова тъпа, че няма да мога да отсека и най-тънкото клонче.

Джери стисна зъби и отвърна яростно:

— Аз лично съм я точил.

— Личи си — отвърна му тя.

— Ще събираш ли или няма да събираш дърва?

— Ще събирам. Започвам.

И тя започна да сече сухите клони около себе си и да ги събира на малка купчина. Джери я гледаше смръщено: брадвата беше тежка, с голямо острие, но тя се справяше с лекота с нея само с една ръка. Той отклони поглед и се загледа в Мак, който се суетеше около готварските прибори.

— Хей! — извика той. — Не се заемай с готвенето, Мак, защото вече ти дадохме един шанс сутринта.

Червенокосият се обърна бавно към него:

— Какво? — Той зачака продължението.

— Трябва ни нещо повече от празни приказки, Мак — продължи Джери. — Тази сутрин вече видяхме какво можеш, но сега наистина се нуждаем от добра храна.

— И какво й имаше на закуската, която бях направил днес?

— Тези пържоли, които се опита да направиш — продължи той весело, като подритна дървата за огън, — вече не стават за ядене. Не се шегувам. През зимата един койот би ги изял с охота, разбира се, ако е гладувал дълго, но като за хора това даже не е извинение даже не става и за дъвка. Още чувствам в стомаха си топката, която ми тежи от това месо.

— Друже — Мак се изправи и се приближи до Джери със стиснати устни, — мисля, че вече започна да прекаляваш.

— Благодаря — изсмя се Джери, обърна се и измъкна малко парче хартия, нави го внимателно, запали го и го пъхна между сухите клони, които бяха струпани за огъня. Продължи, без да се обръща: — Виждам, че се опитваш да готвиш, но мисля, че всичко това трябва да се спре. Кафето, което направи тази сутрин, беше най-близкото нещо до помията, а, честно казано, аз не си падам по този явен деликатес за теб.

В същия миг Добичето хвана рамото на Мак и го стисна здраво:

— Не прави нищо прибързано, Мак — каза му той напрегнато. — Можеш да се владееш все още, нали?

— Опитвам се — изръмжа Мак.

— Думите не са куршуми — продължи Пит. — Остави да минат покрай ушите ти. Та тоя е просто един бъбривец. Да не би да смяташ да се връзваш на приказките на един дърдорко?

— Ама само го погледни — изсумтя Мак. — Виж как се хили самодоволно. Ако го пипна за врата, ще…

— Успокой се, Мак. Помисли си само за лесните пари, които можем да спечелим.

— Дали ще си струва, а?

— Разбира се. Освен това, не забравяй, че в скоро време ще дойде и нашият миг.

Мак кимна успокоен:

— Знам, че не цели нищо с това — съгласи се той, — но начинът, по който ми го казва, ме вбесява.

През това време Джери, без да им обръща повече внимание, се зае спокойно да запали огъня. Когато езиците на пламъка започнаха да се издигат нагоре, той хвърли още сухи клони от тези, които Нанси беше донесла, и се зае да сготви нещо.

Джон Сковил започна да му помага, но неговите задължения се заключаваха в това да отваря консервите, докато истинската работа се вършеше от Джери. Той работеше толкова сръчно, сякаш години бе вършил точно това.

Сложи овнешко месо на жаравата, а докато го печеше, Сковил запали втори, по-малък огън и постави отгоре скара по нареждане на Джери, който измъкна малко тесто от провизиите и за няколко минути го направи на питки за печене.

Сладката и омайваща миризма на храна накара Нанси да се приближи неволно към огъня. През това време Джери сложи още малко месо на жаравата и съблазнителната миризма на печено се разнесе наоколо. Докато той вареше кафето, Нанси проявяваше все по-голям интерес към яденето и със светнали очи се приближаваше все повече и повече към огъня. И това не беше всичко. Вълшебните пръсти на Джери измъкнаха от припасите две консерви със сьомга. Дали трябва да се пекат или пържат? Не, не! Айкен вдигна ръце, ужасен от предложението на Сковил, а след това настърга отгоре малко сирене. Добави подправки и сложи сьомгите в скарата, където вече беше сложил да се пече хлябът. Това си беше истински пир!

Мак и Добичето бяха седнали малко по-настрани и говореха тихо.

— Мак — забеляза Пит, — този Айкен се справя доста добре. Много добре за един новак. Мисля си даже, че старият Шорти, който готви от толкова много време в „Кръглия бар“, би трябвало да вземе няколко урока по готварство от нашия човек. Я помириши, а? Как мирише само!

— Да — кимна и Мак. — Но няма да кажа нищо, докато не опитам храната. Знаеш, че много коне изглеждат хубави, но си проличават едва като ги пуснеш да бягат.

Пит кимна замислено при този довод:

— Да, тук си прав. Но има нещо, което ме смущава в този Джери. Не си ли забелязал, че той не носи никакво оръжие?

— Това не показва ли, че наистина е новак?

— Де да знам — отвърна Пит. — Е, ще имаме време да го разберем. Но не се отпускай много и не го притеснявай, докато не видим какво е намислил, Мак. Я погледни хляба! Такъв майка ми го правеше само по Коледа!

Една след друга бяха извадени чиниите. След малко и кафето кипна. Джери започна да разпределя храната. Рибата беше станала чудесна, а той й сложи още подправки, след като я извади от скарата. Месото се беше изпекло идеално, а хлябът беше станал хрупкав и мек. Всичко беше приготвено до съвършенство.

Събраха се всички. Сутрешното яздене беше изострило апетита им, но видът на апетитната храна и омайващата миризма, която се разнасяше от нея, ги караше да усещат истински вълчи глад. Още със сядането си до огъня Нанси въздъхна дълбоко. Джери, които седна последен, хвърли последен триумфален поглед по лицата на другите и се усмихна широко. След това седна до тях и започна да им подава чиниите. В средата на всяка от тях беше сложил по една прясно опечена питка, покрай нея беше наредил апетитните парчета месо и риба, а към всичко това прибави и по една голяма чаша ароматно кафе.

На мъжа, живеещ в планинската пустиня, можеш да му дадеш каквото и да е уиски или цигари и вероятно той няма да се възпротиви много или ще се направи, че не се е случило нищо особено, защото е свикнал на всякакви трудности. Но ако му дадеш лошо кафе, е, тогава нищо няма да може да го спре и той ще направи всичко възможно да ти даде един хубав урок по обноски. Той е свикнал да пие всякакъв алкохол, който му сервират, но пази спомена за аромата и вкуса на най-вкусната чаша кафе, което някога е пил, и винаги сравнява всяко кафе с този спомен.

Така че когато Мак и Пит отпиха по една глътка, усетиха дълбоко в себе си, че спомените им за прекрасна чаша кафе са се върнали. Кафето беше черно, в него не плуваха несмлени зърна и се носеше такъв омайващ аромат, че те усетиха как направо се разнежват.

Мак с трепереща ръка сипа малко мляко в кафето си, но Пит само го погледна зачуден, след това се обърна към Джери:

— Друже, има кафе и кафе — каза му той е дълбок глас.

Джери Айкен кимна самодоволно и се намести по-удобно, очаквайки похвала за труда си, а обичайната му усмивка се разля широко по лицето му.

— А от миризмата и вида на това кафе — продължи Добичето бавно — бих казал, че…

Тихият, рязък глас на Нанси прекъсна думите му:

— Това е най-лошото кафе, което някога съм пила.

Всички я погледнаха учудено и Пит остави чашата си настрани.

— Ти даже не си го опитала. — Студено се обади Айкен.

— Не ми и трябва — продължи ясният й глас и тя впери спокоен поглед в лицето му. — Мога да го позная само по вида, както и господин Питър. — След това вдигна кафето и отпи една глътка. — Но вкусът му е даже по-лош от вида му. Да, направил си го повече от отвратително.

Джери Айкен усети, че не може да намери и дума от възмущение. Другите вече надигаха чашите си и той впери очи в тях, като очакваше да я опровергаят по някакъв начин. Всички трябваше да признаят дълбоко в себе си, че кафето беше повече от вкусно, но Пит сметна, че е нормално да добави нещо в полза на критиката, така че измърмори замислено:

— Не знам, но сякаш му има нещо, нещо не е наред.

— Най-лошото кафе — обади се осъдително и Сковил, — което някога съм пил.

След тези три отрицателни критики Джери усети, че е зашеметен. Погледна към всеки един от тях, като искаше да разбере по погледите им дали наистина мислят това, но и тримата бяха навели глави и гледаха в чиниите си. И за да се увери заради самия себе си, той отпи бързо една глътка, но в яда си се задави.

Докато кашляше, забеляза как Мак се нахвърли върху хляба със светнали очи. Натъпка устата си и кимна доволно. По очите му Джери разбра, че хлябът му е харесал. Нанси също опита от хляба, но тя само отчупваше малки късчета и ги дъвчеше продължително.

— Ах, това е хляб! — Гласът на Мак прозвуча като доволна въздишка. — Уха, това наистина е хляб!

— Твърд е, нали? — кимна спокойно Нанси. — Хубав, траен хляб. Той е идеален за такива пътувания. Но не мога да разбера, господин Айкен, защо не приготвихте този хляб, преди да тръгнем. Ами и след един месец на път хлябът ви ще е толкова хубав, както и сега.

— Защо тогава го ядеш, а? — прекъсна я остро той.

— Просто за упражнение — отвърна бавно тя. — Може пък да ми даде апетит за останалите неща, които вие… сте сготвили.

След това се пресегна и взе още едно парче.

— Но поне изглежда добре, нали? — измърмори Червения Мак.

— Ами да — съгласи се тя. — В сравнение с кафето е за предпочитане.

— Това е последният път — разпалено се обади Джери, — когато ви готвя нещо. За цялото това пътуване.

— Обикновено е добре да се вършат само нещата, от които човек разбира, нали? — ужили го момичето и нещо като слаба усмивка пробяга по лицето й, след което също така внезапно се скри. — Това е като при картите.

Джери, ядосан и нетърпелив, взе едно парче от хляба и започна да го дъвче замислено, като се опитваше да оцени вкуса му, след това се обърна към другите:

— Ако този хляб е лош — започна той разгорещено, — аз ще…

— Въобще не е лош — прекъсна го момичето спокойно. — Особено след като опиташ рибата. Тя има вкус на сьомга, мирише по същия начин, но е толкова суха, колкото и сухо дърво. Вие имате талант да разваляте нещата, господин Айкен.

Джери започна да диша дълбоко и му беше необходимо малко време, за да й отговори:

— Една жена има толкова способност да оценява — заяви той философски, — колкото едно магаре да благодари. Сиреч, я няма.

Мак се сети за забележките и обидите, които Джери му беше нанесъл за закуската, затова реши и той да се включи към критичните оценки и заяви със светнало лице:

— Няма и съмнение — отбеляза той, — че поне си се опитал да сготвиш, но си попрекалил малко и с подправките. Иначе, Айкен, добре си се справил, няма и съмнение, но някак си ми се уби апетита за ядене.

Джери постоя малко мълчаливо, след това остави настрана чинията и се отдалечи. И четиримата видяха, че устните му мърдат, докато си свиваше с треперещи ръце цигара, но не можаха да доловят какво си мърмори.