Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (4)

Глава IV
Време е

Рано на другата сутрин, верен на обещанието си, новакът почука на вратата на Мак и Пит и когато получи отговор, нахълта с весело лице. В устата си беше пъхнал огромна пура, а шапката му едва се крепеше на тила. Устата му беше разтегната в усмивка, но той не изпускаше пурата.

— Добро утро, господа — кимна той. — Ето ме и мен!

— Добре! — отвърнаха и двамата в един глас. — Какво ще правим довечера?

— Като се стъмни, ще се срещнем на някое местенце извън града. Искам всеки от вас да стигне до това място по различни пътища, така че да не предизвикаме подозрение. След това ще отидем до къщата, където живеят Джон Сковил и дъщеря му. Веднага след като стигнем там, ще спрем и аз ще задържа конете…

— Хм! — измърмори Пит.

— … докато вие двамата се промъквате в къщата.

— А ако се окаже, че къщата е пълна с мъже, а?

— Ами застреляйте ги — весело го прекъсна новакът. — А когато свършите патроните, аз ще ви дойда на помощ.

— Хм! — рече Пит.

— Но вие няма да намерите никой друг в къщата, освен тези двамата — продължи Джери. — Всички останали днес са заминали към Водопадите.

— Е, това ще ни улесни.

— Ще бъде необходимо обаче — продължи Джери, — ако момичето дойде с нас, да носи мъжки дрехи. Затова купих дрехи с по-малък размер. Аз ще се погрижа за нея, а вие двамата трябва да се справите с баща й. Ако опита да ви се противопостави, не го убивайте. Искам го жив, много е важно, защото той е нашата цел.

— Остави го на мен — отвърна Мак. — Аз ще се погрижа за него.

— Добре, момчета. И не унивайте. Гарантирам ви, че ако стане напечено, ще ви измъкна. Няма да се плашите, а когато започнем да ги отвличаме, ще ме наблюдавате какво правя. До довечера!

И двамата го изгледаха мълчаливо, но когато той хлопна вратата зад себе си, Червения Мак веднага проговори:

— От всички лъжовни, мазни, долни, мръсни, бъбриви, подли проклети глупаци, които съм виждал, този е…

— Най-тъпият, най-гадният и най-шумният… — прекъсна го Пит.

— Млъквай, Пит. Трябва да говоря, защото отвътре ми кипи. Пит, когато остана насаме с този бъбрив, мазен, дебелоглав, изнежен лъжец и измамник…

— Ще го разкъсам на две и ще хвърля парчетата на вълците — продължи ядосано Пит.

— Остави ме аз да говоря, Пит — повиши глас Червения Мак.

— Трябва и аз да говоря! — Не му остана длъжен Пит. — Така ми е накипяло отвътре, че едвам се сдържам да не го подкарам още сега. А само като си помисля, че трябваше да стоя усмихнат и да слушам как тази женичка разсъждава…

— Той не е жена, той е по-лош от жена.

След тези думи Мак се изправи и започна да снове нервно из стаята.

Яденето, което Джон Сковил беше приготвил и сервирал с чевръстите си ръце, тъй като днес нямаше слуги в къщата, бързо се стопи при непрекъснатите атаки от негова страна и от страна на дъщеря му. Единствено в тази дейност тя оправдаеше надеждите му, че е негова дъщеря. Леността, която я беше обхванала, изведнъж се стопи при вида на пълната с ядене чиния, а допирът до ножа и вилицата за нея беше като допир на цигулар до неговата „Страдивариус“.

Днес тя беше нарушила режима си и докато баща й се въртеше из кухнята, тя се появи и започна да се меси. Джон знаеше от опит, че нейното присъствие няма да помогне много, но то го успокояваше поне малко. Когато обаче седнаха на масата и тя се нахвърли с алчно настървение върху яденето, е, тогава сърцето му се изпълни с бащинска гордост. Тя унищожаваше храната с истинска лекота.

Но даже и както лакомо ядеше, маниерите й издаваха изящество и грациозност. Хранеше се с такава охота, както котка се впуска в игра с мишка, и всичко, което се слагаше пред нея, за броени мигове изчезваше. Но ако нейният апетит стопляше сърцето на баща й, то начинът, по който го утоляваше, го караше да изпитва желание да й извие врата.

Под небрежните й маниери овнешките меса изчезваха с невероятна скорост, с разсеяна усмивка тя изгреба цяла чиния с картофена гарнитура и за един миг пресуши огромна чаша с мляко.

След това с абсолютно спокойствие унищожи препълнена чиния с консервиран грах, а няколко добре препечени пъстърви изяде за броени минути. Баща й я гледа с умиление известно време, след това и той се включи в атаката. Когато се наяде така, че едвам дишаше, вдигна поглед към дъщеря си и видя, че тя продължаваше със завиден апетит и грациозна небрежност да унищожава яденето.

— Нан — обади се той ентусиазирано, когато най-накрая и тя започна да се засища. — Виждам, че хареса храната ми, а?

— Да — измърмори в отговор тя. — Този чист въздух ме кара да ям огромни количества и ме принуждава да спя постоянно.

— А? — изсумтя баща й и премигна. Но все пак любопитството му надви и той продължи. — Къде го сложи, Нан? Къде го напъха всичкото това ядене?

И той впери учуден поглед в стройната фигура на дъщеря си.

— Ами суровият и тежък живот — измърмори тя — кара човек да чувства непреодолимо желание за ядене.

— Суровият и тежък… Боже, Нан… — Той се изправи. — Добре, хайде да измием чиниите.

Дъщеря му бавно повдигна клепачи.

— Казах, че трябва да измием чиниите, Нан.

— Скъпи татко — измърмори тя сънливо, — колко глупав си станал.

Той впери мълчаливо поглед в нея:

— Да не би да искаш да кажеш — каза той бавно, — че не смяташ дори да почистиш масата и ще оставиш всичко така, за да го почисти готвачът?

— Ами той днес има почивка, вярно е. Но ти знаеш, татко, че за хубавите неща се плаща, за да се изпълняват.

Баща й вдигна очи нагоре:

— Колко още? — измърмори тихо той. — Колко още?

— Освен това — довърши тя, — знаеш, че винаги след вечеря си почивам малко.

След тези думи тя бавно се изправи и се насочи към спалнята.

— Нанси!

Тя се обърна и се прозя леко.

— В името на Господ, какво ще се случи с теб, ако умра и не оставя пари, за да се грижат хората за теб?

— Никога не се притеснявам за невъзможни неща — отвърна му тя.

— Вероятно… не, наистина си мисля, че ще седнеш на едно място и ще останеш там, докато не умреш от глад.

— А, не, ще отида при Боби.

— И ще се ожениш за този невъзможен грубиян?

— Ами ако не го слушаш много какво бъбри, не е толкова отегчителен — отвърна тя. — Освен това той има хубава къща.

— И ти ще се продадеш? — невярващо попита той.

— Само ще проявя разум, татко, това е всичко.

След тези думи тя влезе в спалнята си.

Баща й постоя доста време прав и мълчалив. Импулсивно тръгна след нея, но след това се спря и се замисли дали някога нервите няма да му изиграят лош номер, да избухне и да направи нещо непоправимо. Като се поуспокои, отвори вратата на спалнята и влезе вътре.

Още като я видя, усети, че гневът отново започва да го обхваща. Тя вече беше заспала, като се усмихваше леко насън. Той стисна с длани главата си и се върна бавно във всекидневната.

— Хей, друже — избоботи басов глас от входната врата. — Вдигни си веднага ръцете и без други движения.

Джон Сковил се извъртя и точно пред очите си видя огромен револвер, а зад него — огромен мъж. В същия момент друг мъж, с червена коса, бавно влезе в стаята и започна да се оглежда навсякъде. След тях влезе трети, по-дребен, с пружинираща походка и усмихнато лице.

— Няма оръжие, Пит — обади се червенокосият. — Няма смисъл да го претърсваш.

— Ти си имаш твоя тактика, а аз — моя — отвърна Пит студено. — А сега, приятелю, вдигни си високо ръцете или ще ти пусна едно куршумче.

Джон бавно вдигна ръце нагоре.

— Ако сте дошли за пари — отвърна той спокойно и студено, — ще ги намерите в един портфейл в палтото на закачалката. Вземете ги, няма да ви се разсърдя.

— Я млъквай — отвърна Пит. — Ще говориш само когато ти зададем въпрос.

След това внимателно провери за оръжие.

— Добре, можеш да свалиш ръцете си, но не ги размятвай много, защото можеш да пострадаш. Не забравяй, че няма да те изпусна от поглед.

— Спокойно, Пит, спокойно — намеси се и червенокосият.

— Млъквай, Мак — навъсено му отвърна мексиканецът.

— Тази работа трябва да се свърши добре, или въобще не би трябвало да се започва.

— А сега и момичето — намеси се третият.

— Това си е твоя работа, Джери.

— Мисля, че тя е в другата стая — отбеляза Джери.

Джон чевръсто застана пред вратата на стаята и погледна твърдо към Джери. Джери се опита да го измести, но нямаше голям успех. Пръстът на Пит докосна леко спусъка.

— Спрете — задъхало се обади Сковил. — Какво ще правите с момичето ми?

— Дръпни се от пътя ми — студено го погледна Джери — или ще накарам хората ми да те овържат и да те изнесат навън като шопар.

— Няма да мръдна оттук — заяви ядно Сковил, — докато не разбера какво…

— Ще я отведем на едно дълго пътешествие, заедно с теб. А сега се отдръпни… Добиче, защо не го занесеш този в ъгъла и да седнеш отгоре му. Така поне няма да ни пречи.

Пит се приближи тихо, след това стисна здраво Джон Сковил. Той беше едър и здрав мъж на средна възраст, но в ръцете на Пит започна да се гърчи и извива като дете, което се опитва да се отскубне от ръцете на майка си. Пит го вдигна за единия крак и едната ръка и го помъкна към ъгъла на стаята, където го тръшна с всичка сила на земята и седна отгоре му. После спокойно започна да си свива цигара.

— Това наистина беше прекалено — изръмжа под него жертвата, като се опита да се размърда. След това посочи с пръст към Джери Айкен.

— Какво искаш да кажеш с това, че е станало прекалено, а? — имитира го Джери. — Аз ще водя тази игра и ти нямаш думата. — След това се обърна към Пит. — Ако се опита пак да говори, удуши дебелото говедо. А сега ще отида да навестя дъщеричката му.

— Ако само… — започна Сковил, но гласът му се превърна в задавено хъркане, тъй като Пит го сграбчи с огромната си ръка за гърлото и започна да го стиска.

Джери се изсмя на безпомощността на Сковил, след това отвори тихо вратата на спалнята. Беше се притеснил, че момичето може да е чуло борбата и вече да е избягало през прозореца или да се е скрило някъде, готово да се защитава. Полека отвори вратата, докато не чу някакъв тих звук — не по-силен от шепот, но който се познаваше и не можеше да се сбърка. Момичето спеше дълбоко и в съня си похъркваше тихичко.

Джери отвори вратата и влезе.

Да, тя спеше, сложила едната си ръка под главата, и се усмихваше насън. На масата, в ъгъла на стаята, гореше лампа с много слаб пламък, но и той беше достатъчен, за да успее да разгледа прекрасните й черти. Въпреки очевидната й красота обаче по лицето му не се изписа ни най-малко учудване или възхищение. Той се усмихна широко и я разтърси лекичко, не много силно — както фермерът буди работниците си в четири сутринта, за да започнат работа. Усмивката изчезна от лицето й, но тя продължаваше да спи.

— Ставай! — извика той, след това я хвана за ръката и я изправи в леглото.

Тя сънливо отвори очи и се прозина дълбоко. Все още не разбирайки какво става, посегна с другата ръка и когато напипа тялото му, го погледна стреснато.

— Кой си ти? — попита тя и се прикри със завивката.

— Аз съм човекът, който ще откара теб и баща ти на едно пътуване.

— О? — измърмори тя успокоена и се прозина отново. — Това ли било? Кажи на татко, че нямам намерение да ходя с него.

След тези думи тя се отпусна назад и придърпа завивката.

— Но аз имам намерение — отвърна й той. — И ти няма да дойдеш с нас, защото искаш, а защото аз искам, а същото се отнася и за баща ти.

— А… отвличане! — изпищя тихо тя.

— Както искаш го наричай. Имаш пет минути да се облечеш. Ето ти дрехите. Трябва да го сториш по най-бързия начин, защото нямам много време за губене с теб. Имаш пет минути или те вземаме така, както си.

— Къде ще ме водите? — Момичето седна отново в леглото, като сложи брадичка на присвитите си колене и го погледна сънливо.

— Където искаме — намръщено й отвърна той. — Ще се обърна с гръб, докато се облечеш. Ако след пет минути не си готова, ще хвърля едно одеяло отгоре ти и ще те взема така.

След това той се обърна и впери очи в часовника.

Никакви уговорки, никакви писъци, никакви сълзи или възклицания. Това беше добре за него. Заслуша се в шумоленето зад него, което показваше, че тя все пак се облича.

След миг се чу възклицание:

— Но това са мъжки дрехи! — И след миг: — Роуз ще даде всичко, за да вземе тези панталони.

— Петте минути почти изтекоха. Успя ли да облечеш нещо отгоре?

— Панталона и ризата. Защо?

Той се обърна. Кожените панталони за езда все още не бяха вързани, а ризата й беше раздърпана и незакопчана догоре. Очите й гледаха свенливо, а лицето й беше обгърнато от бухналата от съня коса.

— Виж какво! — не се стърпя той. — Това не е маскарад, така че побързай. Обличай по-бързо другите дрехи.

Но тя се гледаше учудена в огледалото.

— Откъде ми взе мерките? — попита тя. — Дрехите ми паснаха страхотно.

— Добре!

Той я хвана за раменете и я блъсна да седне на стола. След това сграбчи единия й крак и започна да го вкарва в ботушите, които беше донесъл. След това обу и другия, изправи се и й нахлупи сомбрерото на главата.

— Време е! Тръгвай пред мен!

След това я накара да се изправи.

— Но нали не смятате — извика жално тя — да ме вземете с вас без поне малко багаж? Поне най-необходимите неща.

Тя приемаше всичко това толкова спокойно, че даже и той се учуди. Все пак имаха малко време. Нямаше да е добре да се разпищи точно накрая.

— Колко време ти трябва? Давам ти две минути, за да си приготвиш една чанта. Ето, тази, малката. Къде ти стоят нещата?

— Ами всичко е в този гардероб.

— Аз ще се справя с това!

Бързо отвори гардероба и измъкна всички чекмеджета на пода.

— Усили лампата!

Тя чевръсто изпълни това и той изсипа първото чекмедже на пода.

— Не, не! — извика Нанси. — Ще се нуждая от всичко, което е в гардероба!

— Дрън-дрън! — изръмжа Джери. — Коприна. За какво ти е тази коприна в планината? — След това измъкна цял куп с дрехи и ги хвърли на леглото. — А в това чекмедже… Боже, това не са подходящи дрехи. Никоя от тях няма да ти потрябва въобще.

— Добре — въздъхна тя. — Щом като трябва да взема най-необходимото, оставете ме поне аз да си опаковам багажа.

Той започна да я наблюдава с интерес, защото тя се справяше доста чевръсто. В малката чанта, която й беше избрал, тя постави някои неща, които измъкна от стъклениците и кутиите на масата, след това напъха и дрехи, които нямаше да й влязат в работа — бяха прекалено тънки, с дантели и поръбени по краищата.

— Време е! — Прекъсна работата й той.

Тя затвори чантата и го погледна, огледа се за последно в огледалото. Прокара ръка през сомбрерото си и му се усмихна лениво:

— Трябва да съм била много глупава, щом досега не съм използвала тази шапка, за да се крия от слънцето. А вие какво ще кажете?

Той я погледна намръщено:

— Излизай оттук!

— Носете тази чанта внимателно, моля — помоли тя и му я подаде.

— Аз ли да я нося? — избоботи той ядосано. — Щом като я искаш, ще си я носиш. А сега тръгвай пред мен.

Тя не продума нищо и тръгна към вратата, но изведнъж на прага се спря и започна да се смее. Явно гледката на легналия на пода родител и седналия отгоре му огромен мъжага, я развесели много. Пит я погледна изненадан.

— Готови сме! — обади се Джери.

Пит стана и с едно придърпване за яката изправи милионера на крака. Сковил, запотен и пухтящ, започна да се тупа с ръка, след това погледна към дъщеря си:

— Нанси, престани да се смееш така или ще…

— Мръсно куче — прекъсна го внезапно Червения Мак, който досега зяпаше с нескрито възхищение прекрасното момиче. — Така ли говориш на една дама? Млъквай или ще ти разбия устата и ще те накарам да изплюеш всичките си зъби.

— Млади човече — запъна се Сковил, — това вече наистина е прекалено. Предупреждавам те, че ако продължиш да се гавриш с невинни хора, справедливата ръка на закона ще…

— Изритай този дърт глупак навън и го метна на коня! — прекъсна го спокойно Айкен.

Пит Добичето явно прие нещата буквално, защото се отдръпна леко назад и е един страшен шут на десния ботуш изстреля Сковил към вратата. Там го чакаше Мак, който продължи да го рита, докато го изкара навън в нощта.

— А сега е твой ред — обърна се Джери към момичето. — И искам да се държиш умната и да не вдигаш много шум, защото ще последваш съдбата на баща си.

Пред къщата стояха пет коня, а зад тях бяха вързани две мулета, натоварени е провизии, които бяха насочили огромните си уши към странната процесия, която се изниза от къщата.

— Но — започна да протестира Нанси, когато видя как баща й беше хвърлен на седлото — не виждам защо…

— Качвай се на коня и да не чувам повече приказки, разбра ли? — нареди Джери.

Без да продума повече нещо, тя се качи на коня. След миг всички се насочиха към планината.

Когато се отдалечиха малко от къщата, Нанси се наклони към Джери и се прозина леко:

— Но не виждам защо… не ме оставихте… да си почина… преди да започнете всичко това!