Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (23)

Глава XXIII
Убиецът

Веднага след като излязоха навън и бяха сигурни, че Гроган няма да ги чуе, Лефти се обърна към него:

— Я си представи, че се появи някой, който я вземе и я отведе насила извън Номер Десет, а?

— Какво?

— Просто си представи — измърмори Лефти.

— Лефти! — заекна маршалът. — Да не би да искаш да кажеш…

— Това няма да те нарани, нали?

— Лефти, ще ти бъда приятел за цял живот. Но как можеш да я измъкнеш от хотела, без да вдигнеш целия град на крак?

— Има някои неща, които стават, ако бъдеш по-настоятелен. Освен това откъде знаеш, че тя няма да се зарадва да тръгне с мен, а? Виж, Бъд, това момиче иска действие, а аз мога да й го дам. Тя не е решила да се установи тук. Явно не е обвързана със семейство и родители. Аз също не съм обвързан и нищо не може да ме установи на едно място. Тя иска да пътешества, така смятам и аз. Е, Бъд, нима между мен и нея не може да се получи разбирателство? Ти как мислиш?

Маршалът се замисли дълбоко.

— Лефти — измърмори той накрая, — нали не искаш да кажеш, че…

— Слушай ме сега — прекъсна го нетърпеливо Лефти. — Тя ще бъде в безопасност при мен, аз по никакъв начин няма да я нараня или да я карам да прави нещо насила. Но постоянното скитане сам рано или късно започва да омръзва и ти се превръщаш в самотник. Нали ти казвам, моята идея може да й хареса. Познавам тази земя като петте си пръста и може би ще й е приятно да я водя. Както и да е, позволи ми да я изведа от Номер Десет. Ако не й хареса да бъде с мен, може да ми го каже веднага и аз ти обещавам, че ще я заведа там, където пожелае. Така става ли?

— Бъд — започна бавно Левин, — щом смяташ да я изведеш от града, съм съгласен, но искам да вярвам, че ще бъдеш честен с нея и няма да я тормозиш. Ако обаче смяташ да я измамиш и това стигне до ушите на мъжете тук, е, тогава ти гарантирам, че след теб ще тръгне целият град и никой и нищо няма да може да ги спре, докато не си я върнат, даже и да се наложи да те убият.

— Знам това.

— И знай, че аз ще ги водя.

— И това знам.

— Но аз знам, че ти държиш на думата си. Нейната стая е първата вдясно от стъпалата. Всичко хубаво и ти желая късмет.

След тези думи си стиснаха ръцете. Лефти се обърна и изчезна в тъмнината.

Но Левин продължаваше да стои и да гледа след него.

— Бедният Лефти. Той не я познава както аз. Бог да му е на помощ! Но сега поне мога спокойно да си поспя.

Веднага след това се прибра у дома и си легна, без да се притеснява повече, че може да последват нови неприятности. Беше си направил добре сметката и бе успял твърде лесно да разкара и двата проблема от града.

В същото време Лефти се добра с коня си до хотела, върза го на коневръза и влезе в сградата. Движеше се бавно и лениво, сигурен в себе си и спокоен, че никой няма да го изненада. На открито винаги се чувстваше по-сигурен, като див звяр, който може да се измъкне щом усети и най-малка опасност. Но когато влезе в сградата, изведнъж се промени. Походката му стана плавна и тиха, очите му шареха на всички страни, ослушваше се и за най-малкия шум, а цялото му тяло беше напрегнато. Тук не беше в свои води и знаеше, че могат да го изненадат много по-лесно, отколкото навън.

Внимателно започна да се изкачва по стъпалата, като стъпваше толкова леко и предпазливо, че нито едно стъпало не изскърца. Когато стигна догоре, се спря и се ослуша. Нищо не се чуваше, всички спяха. Той зави надясно и застана пред вратата на Нанси. Спря се за момент и веднага започна да долавя слаби шумове. Усети и някаква сладникава миризма на парфюм, някъде някой се обърна и леглото му проскърца, след това започна да бълнува и Лефти чу всичко това. Но в стаята, в която се канеше да влезе, не се чуваше нищо, а това беше повече от странно.

Натисна дръжката. Даже и крадец с голям опит не би се справил толкова добре. Не се чу никакъв шум, докато бавно отваряше вратата. След минута вече имаше достатъчно разстояние да се провре и той влезе в стаята.

Спря и се огледа внимателно. Слабият парфюм, който усети още в коридора, се носеше от тази стая, но едновременно с това имаше някаква друга, омайваща миризма и след миг той разбра, че тя идва от момичето.

Затвори все така тихо вратата, но този път тя тихо изскърца и в леглото веднага се изправи тъмна сянка. Беше срещу прозореца и той можеше да различи фигурата на слабата светлина отвън, но беше сигурен, че така прилепнал към вратата, тя въобще не може да го види. Затова затаи дъх и замръзна. Знаеше, че ако момичето долови и най-слабия шум от него, ще започне да пищи, а това щеше да подпише смъртната му присъда. Мъжете, които се опитваха да проникнат в женските легла, без да са желани, не живееха дълго тук. Законите бяха неписани, но сурови и всеки се стремеше да ги спазва, иначе загубваше живота си.

— Какво става, друже? — обади се тих глас от леглото.

Той пое въздух. Това не можеше да бъде! Нима успяваше да вижда и в тъмното? И защо не започна да пищи? Изведнъж усети нещо като уважение пред това момиче, което успя да запази самообладание и да се държи хладнокръвно и спокойно с напълно непознат, промъкнал се без нейно знание в стаята й.

— Ще играем игра за двама — започна той. — Говори тихо, опичай си акъла и не се плаши, в противен случай играта ще свърши, преди да е започнала.

— Не се страхувам. Но защо влизаш толкова тихо?

— Защото, ако разберат, че съм в стаята ти, мис, всички жители на града ще се изсипят тук за по-малко от десет секунди.

— Ами защо тогава дойде?

— Защото съм тръгнал на едно пътуване и се нуждая от компания.

— Е?

— Ами чух, че и ти си била сама, лейди?

— Това е доста странно. И кой ти го каза?

— Подочух го отвън, подочух, че си търсела и действие.

Гласът отсреща замлъкна за миг, след това се разнесе тих и мелодичен смях. Този смях го накара да усети нещо ново и непознато в себе си. Тялото му се стегна.

— А какво можеш да ми предложиш?

— Едно дълго пътуване.

— Къде?

— Не знам.

— Колко ще продължи то?

— Не знам.

— С кого ще бъдем?

— Ти, аз и два коня.

— А ти кой си?

— Лефти Харис.

— С какво се занимаваш?

— С много неща.

— Къде живееш?

— На коня си.

Последва още една пауза, но той дочу тихо и учестено дишане от леглото. След това последва кратка, но ясна команда от нейна страна:

— Лефти, запали клечка, за да те огледам.

Той го направи автоматично.

— Вдигни клечката така, че да успея да разгледам лицето ти.

Той вдигна клечката пред очите си. След миг се чу нещо като мърморене:

— Защо не? Защо да не тръгна с него?

След като светна, той успя да я разгледа бегло. Видя блестящите й очи, леко разтворените устни, бялата шия. Вдигна още клечката и пристъпи към нея, но пламъкът опари пръстите му и той хвърли клечката на земята.

— Излез навън — нареди му тя, — за да се облека.

— Идваш ли?

— Ами да.

Той се засмя:

— Страхотно. Ще си изкараме чудесно. И ще рискуваш ли наистина?

— Смятам да пътувам един ден е теб и да видя какво ще се получи.

Без да продума повече, Лефти излезе и затвори безшумно вратата зад себе си. Спря се и се усмихна, а сърцето му туптеше силно. Това щеше да бъде много по-силно от всяко друго приключение. Наистина си беше доста необичайно. Но дали щеше да тръгне с него?

Отвътре се чуваха слаби шумове, след това изтрополяха ботуши, вратата се отвори и тя застана пред него.

— Готова съм! Хайде, бързо!

— Имаш ли кон?

— В конюшнята зад хотела е.

След това безшумно се измъкнаха от хотела. Все още не осмислящ добре нещата, той оседла коня, който тя му посочи. Момичето веднага се метна на седлото.

Ако случайно бяха погледнали нагоре, вероятно щяха да видят една фигура на мъж, който стоеше и ги гледаше през прозореца. Но мислите на Нанси бяха насочени единствено към пътуването, а Лефти мислеше само за момичето и нищо друго в момента не го интересуваше.