Макс Бранд
Клопка при завоя на команчите (6)

Глава VI
Изоставена

Трудно можеше да се задържа повече от една мисъл в главата на Нанси Сковил. За нея настоящето не се разграничаваше много от миналото и бъдещето, така че още като легна в одеялата, забрави за отвличането, за хладнокръвието и егоизма на баща си и за преднамерената жестокост на Джери Айкен.

Забрави за всичко това поради камъчетата под постелката. В началото едва се долавяха, но като полежа малко, започна да усеща как все повече и повече й убиват, усещаше как всяко от тях се е превърнало в острие, което се забива в гърба й. Като пухтеше силно, тя се завъртя на една страна, като се надяваше, че новата поза ще намали неудобството, но усети как в ребрата й се забиват други камъчета. Затвори очи и се опита да се отпусне, с надеждата, че болката ще позаглъхне, но за нейно нещастие продължаваше да й убива. Усещаше отделните болки в коляното си, в крака и в ръката. Цялото й тяло обаче искаше продължителен и спокоен сън, а тя не можеше да го получи.

Накрая постоянното напрежение върна образа на усмихващия се и щастлив Джери Айкен, от това тя изпита нови болки и изведнъж усети непреодолимо желание да разбие тази негова усмивка. Завъртя се отново по гръб и впери поглед в студеното изцъклено небе.

Едно от мулетата изпръхтя, след малко дочу познатото равномерно дишане на баща си, което постепенно се превърна в хъркане. Знаеше от собствен опит, че започнеше ли това негово хъркане, човек трудно можеше да заспи отново. Но интересното беше, че това в момента не я дразнеше и тя продължи да гледа унесено небето и звездите. Звездите бяха подредени по някакъв интересен начин, тя ги гледаше захласнато и след малко усети, че започва да се унася.

Забрави за хъркането на баща си, студеният въздух зачерви бузите й, но ромоленето на поточето и песента на щурците я унасяха все повече и скоро тя вече дишаше равномерно.

Не беше минала и минутка, по нейните представи, когато някъде в далечината, между сънищата си, дочу глас, който викаше с всичка сила:

— Алоо! Всички да стават! Всички да стават! Алоо!

Отвори очи и се огледа. Небето над нея беше леко поруменяло, въздухът беше студен. Нанси седна в одеялата.

— Всички да стават! Всички да стават! — повтори гласът.

След това тя го видя да идва към тях, по склона край поточето. Ризата му беше разкопчана, а с едната си ръка търкаше усърдно с кърпа мократа си коса. Да се потопиш в студена вода, особено в сутрин като тази!

Изправи се бързо и изведнъж почувства внезапна болка по цялото тяло. Бе вкочанена. Студено къпане! Тази мисъл я беше поразила. Всичко започна да я боли непоносимо. Чувстваше болка в раменете, краката и ръцете си така, сякаш я бяха били.

— Хей, Нанси! — продължи той. — Хайде, измъквай се от одеялата!

Баща й се изправи с разбъркана коса и започна да обува ботушите си. Мак и Пит вече бяха започнали да стягат конете и мулетата. Всички бяха мрачни, всички се чувстваха като нея, с изключение на Джери Айкен, който даже започна да си пее. Да пее! Това си беше като неочакван удар по лицето.

— Добре — продължи дяволски веселият глас. — Тичайте до потока и се поизмийте. След това се връщайте тук. Закуската е след пет минути.

Закуска! Изведнъж Нанси усети спазъм в корема си и несигурно се запъти към потока, като носеше в ръка тоалетната чантичка. Наведе се над водата, като очакваше да види раздърпано и изморено лице, но остана учудена, като видя зачервените си бузи и блестящите си очи. Много странно!

Докато се миеше със студената вода, дланите й порозовяха, но след като вчеса с гребен косата си, усети как по цялото й тяло кръвта започва да се движи и да я сгрява. Най-приятният аромат, за който тя сега умираше, идваше от запаления огън, където кафето вече димеше и почти се затича натам.

Наистина, от спането на земята се беше вдървила, но с всеки изминал миг и след всяко нейно движение вкочанеността й изчезваше, тя започна да вдишва с наслада свежия сутрешен въздух. Видя как баща й грабна малката брадвичка и се насочи към едно изсъхнало дърво на десетина метра от лагера.

— Чакай малко! — нареди Айкен. — Дай тази брадвичка на момичето и я остави тя да донесе дърва за огъня. Я на колко години си станал, а все още работиш вместо дъщеря си. В това пътуване обаче ще има обрат, Сковил. Хей, ти, стига си ни гледала, ами вземи брадвичката от баща си и върви да понасечеш дърва за огъня. Хайде размърдай се!

Баща й се обърна към нея с усмивка, по-ослепяваща от изгряващо слънце, и подхвърли брадвичката така, че тя тупна в краката й.

— Добра идея, Джери — кимна доволно Сковил. — Добре, Нан, събери дърва, преди огънят да е загаснал напълно.

Тя погледна грубата дръжка на брадвата, след това — нежната си и крехка ръка, и най-накрая се обърна мрачно към баща си. Какво искаше той? Да работи?

— Даже нямам представа как може да се накълцат дърва — промърмори тя. — Ти би трябвало да знаеш това, татко.

— Да, права си — кимна й той в съгласие. — Ела, ще ти покажа.

— Не, няма да ходиш никъде, разбра ли ме? — прекъсна ги Джери. — Щом като не може да нацепи дърва, няма да яде. Тук е така: който не работи, няма да яде.

Нанси погледна странно към Джери, след това вдигна брадвичката, но някакво чувство на гордост я обсеби и тя я пусна на земята. След това се обърна и тихо му каза:

— Господин Айкен, вие използвахте сила и жестокост, за да ни докарате дотук, но нямате власт да ме накарате да върша работата на простия работник!

— Виж какво! — обади се мрачно Добичето. — Това вече…

— Чу ли това? — прекъсна го студено Джери и поклати бавно глава. — Видя ли на какво си научил дъщеря си, Сковил? Да бъде горда и мързелива! Каква е ползата от нея? Питам те! Да харчи парите на някой друг. Ами погледни я, та тя не иска да работи даже и заради собствената си закуска. Най-последният скитник има повече разум от нея. Добре, Сковил, върви и нацепи ти дърва, но дъщеря ти няма да яде до обед!

Нанси се обърна рязко и тръгна към поточето, където седна на една скала и впери очи в изгрева. Не бе възможно да му позволят да извърши това. Никакво ядене до обед? По същия начин можеше да каже — никаква храна за следващите хиляда години. Това за нея нямаше значение, тя нямаше да може да издържи толкова много. Беше сигурна, че всичко е просто блъфиране. След малко той щеше да прати някой да я извика.

Но изведнъж разбра, че не ще може да дочака, защото усещаше страшните спазми на невероятен глад, който не й даваше мира. Коремът й изкъркори — точно така, изпитваше непреодолимата нужда да се нахрани. Те не посмяха да я убият и за да не се случи това, ще трябва да я върнат в града по най-бързия начин. Може и в някой друг град. Представи си как ще изглежда — с изпити бузи и празни очи, в някое малко селище, на ръба между живота и смъртта. Но ако трябва и дотам ще стигне, за да ядоса този Джери.

Но не, баща й щеше да се застъпи за нея и това беше повече от сигурно. Е, поне щеше да измоли малко храна и за нея, но да работи — не, нямаше да го позволи никога. Последната мисъл я поуспокои малко и тя усети приятна топлина да се разлива по цялото й тяло.

И изведнъж дочу нещо като песен от лагера. В началото не можеше да повярва на ушите си. Заслуша се, след това тръсна глава невярващо, но без съмнение това беше гласът на баща й. Докато неговата дъщеря гладуваше пред очите му, той си пееше!

— Няма смисъл, Джери. — Джон Сковил се беше изправил до коня си след обилната закуска, за да го яхне. — Тя е упорита като дявола, в това е единствената й сила. Няма да можеш да пречупиш волята й. Ще си остане там, до водата, и няма да мръдне, докато не умре, но никога няма да ти поиска и коричка хляб.

— Така ли? — попита той иронично, като наместваше колана си.

— Освен това — продължи Сковил — Мак и Пит започнаха да те гледат доста мрачно. Не мисля, че ще бездействат, ако се отнесеш много грубо с нея.

— Аха! — измърмори Джери.

— Освен това — продължи намръщено Сковил, — всичко си има граница, а мисля, че ти вече я престъпи.

— Така каза и снощи! — прекъсна го Джери.

— Но, Боже! — извика баща й. — Наистина, стига вече! Не бих позволил собственото ми дете да гладува пред очите ми!

— Ти ще стоиш настрана от всичко това, разбра ли ме? — прекъсна го сурово Джери. — У всеки човек има хъс и аз ще продължа да я тормозя така, докато не видя, че в нея се е разгорял пламъкът на желанието й за живот.

Сковил постоя за момент мълчаливо:

— Ако обаче не наблюдаваш твоите двама главорези, може и теб да подпалят така, че да изгориш. Но това си е ваш бизнес.

— Да, наш си е — отвърна отсечено другият, след това повиши глас: — Хей, Нанси. Ще тръгваш ли, или имаш намерение да останеш тук?

Не последва никакъв отговор.

— Не си мисли, че тук има други луди като нас — продължи той. — На мили наоколо няма жива душа, която да ти помогне. Но ако имаш желание, можеш да останеш тук и да си гладуваш още дълго време!

Никакъв отговор.

— Добре, момчета, тръгваме!

— Боже! — измърмори тихо Пит към Мак. — Мисля си, че кречеталото наистина има намерение да остави момичето тук, само в пустошта. Та то ще умре!

— Дай му шанс — предложи Мак, като се усмихна с вълча усмивка — и ако наистина се отдалечим много оттук… е, това ще е последното му пътуване за този живот.

След тези думи той инстинктивно посегна към пистолета си 45-и калибър.

След малко всички потеглиха бавно. Никой повече не я повика, но скърцането на седлата говореше повече от думите им.

Тя вдигна глава. Пред нея се простираше жестоката пустиня, а някъде пред тях в далечината се издигаха огромните сини планини. Слънцето все още не беше напекло, но тихото и спокойно утро показваше, че до обед тук ще стане много горещо. А никъде наоколо нямаше дори и храст, под който да се скрие на сянка. Това си беше като да печеш пържола, само че ставаше много по-бавно и по-болезнено. Но само това не! Те я оставяха сама!

Звукът от скърцането на седлата започна да се отдалечава постепенно, а стъпките на животните отслабваха. Тя бързо се изправи и се огледа.

— Чакайте! Спрете! — извика тя. — Идвам!

Но керванът засили ход и премина в лек тръс. Това я ужаси и тя се втурна панически след тях.

Със сигурност можеше да каже, че те даже и не забавиха ход, защото, въпреки усилията си, не ги настигаше. След малко темпото им се увеличи и тя видя, че само една глава се обръща, за да види дали идва. Изведнъж се спря, защото позна лицето на баща си, но забеляза и друго — то бе огряно от широка усмивка, неприкрита радостна усмивка.

Спирането й беше само за миг, но за това време керванът се отдалечи от нея с още няколко десетки метра. Тогава тя наистина се втурна след тях, като усещаше как сърцето й започва да се свива от ужасния страх и отчаянието, което я обхващаше.

Какво му ставаше на баща й? Повече от странно беше, че той толкова спокойно прие раздялата и тръгна с останалите, без да го е грижа за нея. Всичко можеше да се обясни с намесата на този зъл демон Джери Айкен, който ги принуждаваше да постъпват така. Но как е възможно в такъв тежък момент баща й да се усмихва?

Нищо друго не й оставаше, освен да засили тичането и да бяга със скоростта на вятъра. Никога не си беше представяла, че краката й могат да я носят толкова бързо и сигурно над всичките дупки и неравности. От вятъра шапката й падна на земята и косата й се разпиля. Усети, че започва да се задъхва и от вълнение очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

Някъде в далечината, през мъглата от сълзи, тя видя, че баща й продължава да изпада в неговата си собствена лудост, защото започна да се накланя наляво и надясно на седлото си и да се смее с пълен глас. След малко настигна мулетата, мина пред коня на Пит и продължи тичешком към коня си, който Айкен водеше. Когато обаче се опита да се качи, я прекъсна студен глас:

— Слизай оттам и се върни да си вземеш шапката. Да не си мислиш, че ще давам пари за друго сомбреро?

Тя се спря, усещайки как внезапно я обхваща желание да го хване за гушата и да го удуши със собствените си ръце. Но не можеше нищо да направи, той стоеше на седлото и й се хилеше. На всичкото отгоре дочу отново и смеха на баща си, след което керванът мина покрай нея и започна да се отдалечава в слаб тръс.

Не можеше да направи нищо друго, освен да изпълни това, което й бе наредено. За щастие, шапката не беше много далече. Тя бързо я грабна и се втурна след тях, като се молеше да не усилят ход. Когато стигна до коня си, изкрещя на Джери:

— Спри коня! Не виждаш ли, че не мога да се кача?

— Качвай се така или се връщай обратно — отвърна й Айкен, като продължаваше да се хили. — За мен това няма никакво значение.

Тя усети как отчаянието започва да я завладява. Нахлупи по-здраво сомбрерото на главата си, хвана се здраво за седлото и се опита да се изравни с него. Оставаше й още малко, но усети, че ръцете не я държат и се пусна назад, като за малко не се строполи в краката на коня. Все още тичайки, тя погледна към широко усмихнатия Джери и стисна зъби. Във втория опит може би й помогнаха злобата и омразата. Те като че ли й дадоха допълнителна сила, защото тя успя да се изправи на седлото на ръце и да се задържи, докато преметне крак. Изведнъж усети, че пред очите й притъмнява, може би от умората, затова й трябваха няколко мига да постои така, без да мърда, за да не падне. След миг всичко отмина и тя вдигна глава. В същия момент дочу гласа на баща си, който избуча до ушите й:

— Това направо си беше номер от цирка, Нан! Ха-ха-ха. Никога не съм виждал човек да тича с такова желание и… ха-ха… да скача, а най-малко — ти да направиш това.

— Беше много хубаво — измърмори Айкен.

— Да, особено когато шапката падна от главата й.

— И косата й се спусна надолу.

— И когато тичаше…

— Като Атланта, като истинска Атланта!

И двамата яздеха до нея и когато тя плъзна поглед от единия към другия, видя, че те се усмихват с нескрита радост. Очите й се замъглиха от сълзите, но когато погледът й се изясни, тя забеляза, че Мак се е обърнал на седлото и гледа към Джери с нескрит интерес. След това погледът му се кръстоса с нейния и тя усети явната симпатия в него.

Обаче Айкен също беше забелязал тези два погледа, затова поизостана до Пит и помоли и Мак да дойде при тях. Мак се приближи към тях начумерен и напрегнат, готов да избухне за най-малкото нещо. Постепенно забавиха ход и се отдалечиха на достатъчно разстояние от бащата и дъщерята, така че да не могат да чуят разговора им.

— Приятелю — измърмори Пит и хвърли тежък поглед към Айкен, — извика ни точно навреме. Почти се бях навил вече да останем насаме, за да проведем един разговор.

— Добиче — изгрухтя Мак, — значи ти и аз сме си мислили едно и също. От доста време изпитвам желание да споделя някои неща с този човек.

Джери ги изгледа внимателно един след друг. Явно беше, че нещата са стигнали критична точка, защото Мак бе сграбчил с една ръка юздите, а другата вече беше пуснал небрежно покрай тялото си, готова да грабне пистолета и при най-малката опасност. Пит стоеше напълно скован на седлото, но ноздрите му нервно потрепваха като на бесен бик, а скулите му се подуваха и отпускаха. Айкен усети, че над главата му назрява опасност и след миг може да очаква нападение от тях.

— Първо — остро продължи Мак и издаде напред долната си челюст като булдог, — трябва да ти кажа нещо. Няма да е кой знае колко дълго, но в него има условия, които трябва да запомниш и да се съобразяваш с тях. Виж сега! — Той се обърна с цяло тяло към Джери. — Не знам от коя част на страната идваш, но се обзалагам на десет към едно, че тази част е отвратителна.

— Ако се съди и по мнението на доста други хора — кимна спокойно Айкен, — така си е.

— Знаех си — продължи червенокосият. — Защото делата, които досега вършиш, са гадни! По тези места…

— Я чакай малко! — прекъсна го Пит. — Няма смисъл да започваш с такива предисловия и да му обясняваш надълго и нашироко. Ще го кажа кратко и ясно. Виж какво, има две неща, които няма да позволя да се правят и да стоя и гледам безучастно. Първото нещо е, когато видя някой да удря коня си по главата.

— Това е вярно — кимна Джери. — Това наистина си е за бой. Освен това, вече разбирам защо се отнасяте толкова внимателно към конете си тук, в пустинята. Те са повече от полезни.

— Приятелю — прекъсна го мрачно Пит. — Най-добре ще е за теб да не ме прекъсваш, когато ти говоря, и да ме изчакваш да свърша.

Но усмивката на Джери стана още по-широка.

— Другото, което няма да търпя и да стоя безучастен — продължи Пит, като доближи плътно коня си до този на Айкен и впери очи в неговите, — другото е лошото отношение към жените, закани и други такива. Не знам ти как си научен, но аз съм научен да не посягам никога на жена!

Последните думи той изрече много тихо, а очите му гледаха към Джери със сатанинска жестокост. Мак, който автоматично беше застанал от другата страна на Джери, навлажни нервно устни и хвана дръжката на пистолета си. Но за тяхно учудване Джери кимна разбиращо.

— Значи мненията ни съвпадат абсолютно. По тези места жените трябва да се пипат с ръкавици, защото са рядкост.

Червения Мак изсумтя. Когато започна да говори, гласът му беше повишен и раздразнен като рева на пума, която е изпуснала жертвата си:

— Може би съм сляп — изръмжа той. — Може наистина да не съм видял добре отношението ти към момичето — през цялото време ти се отнасяше към него като към куче. Но ако наистина съм сляп, друже, не ти ще бъдеш този, който ще ми оправи очите. Не забравяй какво ти казахме!

— Да не би да искате да кажете — Джери ги изгледа учудено, — че вие двамата правите всичко това заради… нея?

И той махна леко с ръка към момичето, което яздеше пред тях.

Има нещо, което никой планинец не може да търпи, и това е подигравката. Той отвръща на шегата с шега, на приказката с приказка, а ако се наложи, отговаря на силата със сила, но изненадващите презрителни подмятания или подигравките го карат да побеснява и да забравя добрите обноски.

Главите на Мак и Пит се обърнаха в посока към момичето. Тя беше пуснала шапката си на гърба и си оправяше косата. Белите й ръце нежно минаваха през черните водопади от къдрици, които блестяха на слънцето, и тя грациозно се поклащаше на коня си.

След това лицата им се обърнаха към Джери, очите им го фокусираха, но и двамата мълчаха. При внезапната тишина можеше да се очаква всичко, даже и атака от тяхна страна.

— А какво му има на момичето, че се отнасяш с него така?

— Какво й има ли? — извика Джери и изведнъж избухна в неочакван и весел смях. Личеше си, че му бяха необходими усилия, за да спре да се смее. — Да не би да искате да кажете, че след всичките тези часове с нея не сте забелязали какво й има?

Той избърса от очите си сълзите, избили от искрения му смях, но лицето на Добичето започна да почервенява. Личеше си, че той наистина започва да се дразни и след малко можеше да стане неконтролируем.

— Смехът не е отговор — вдигна примирително ръка Джери.

— И защо през цялото време баща й стои безучастен и се смее? — прекъсна го Мак. — Изглежда ми като нагласена работа между теб и Сковил.

— Нагласена работа ли? — изхили се Джери. — Ако е нагласена работа, възнаграждението ще му излезе през носа!

— Каква тогава е причината, поради която и той се хили заедно е теб? — настоя Мак. — Когато ги отвличахме, не изглеждаше да се е разбирал нещо е теб, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Ще ви обясня защо е толкова дружелюбен с мен — започна тихо Джери. — Снощи той ми разказа за дъщеря си. Допреди пет години всичко било наред с нея, докато един ден…

Изведнъж той спря внезапно и сложи ръка на устата си:

— Какви ги приказвам! — извика той. — Момчета, забравих, че дадох на Сковил честната си дума да не казвам на никого това, което той сподели с мен за дъщеря си. Но наблюдавайте я и вие внимателно, може би ще разберете какво искам да ви кажа.

— Друже — попита ядосано Мак, — не можеш ли поне да ни подскажеш с една думичка, а? Вярно, аз съм обикновен човек, но не мога да забележа нещо нередно в нея.

И двамата смръщиха вежди и започнаха да мислят усилено. След малко Мак прекъсна тишината:

— Няма и съмнение, че е малко различна — каза той. — Разбрах това, още като я зърнах за първи път в къщата.

— Аз също — кимна и Добичето. — Всеки, който има очи, ще може да забележи, че нещо не е в ред е нея. Но само не мога да разбера къде точно е проблемът и какво й има?

— Господа — внезапно ги прекъсна Джери, — ще ви подскажа малко. — Забелязали ли сте, че тя е много тиха и мълчалива?

— Да, почти не продумва. Да бе, забелязахме го.

— Като изключим общите й отговори?

— Да бе, наистина не продумва много.

— И начина, по който гледа в празното пространство пред себе си, сякаш там има нещо кой знае колко интересно?

— Да, да! Давай нататък — измърмори Червения Мак и се приближи плътно до Джери.

— Добре, господа — обяви тържествено Джери, — както казват старите хора, тихата вода е най-дълбока. Искам да ви кажа, че това момиче не е съвсем наред.

— А сега ни обясни какво точно означава това? — рече Пит.

Джери въздъхна дълбоко:

— С една дума, Нанси Сковил е луда!

— По дяволите! — изстена Мак. — Луда? Тя?

— Ами то си личи и отдалече — измърмори и Пит и въздъхна дълбоко. — Не е ли ужасно, Мак?

— Да бе, то си личи — кимна Мак. — Виждах аз, че нещо не е наред с нея, но все не можех да се сетя какво е то. Затова тя мълчеше през цялото време и не обелваше и дума срещу твоите обиди. Искам да кажа, че ако на нейно място беше моето момиче и ти се опиташе да се отнесеш с нея така, първото нещо, което щеше да направи, е да ти напълни задника с куршуми.

Двамата наведоха глави и когато Джери ги погледна след миг, видя, че бяха изпаднали в тежки мисли.