Джек Слейд
Три фалшиви аса (9)

9.

Джейми отново гледаше с надежда в бъдещето. Беше изпълнен с доверие към спасителя си, въпреки че не знаеше дори името му.

Един до друг двамата яздеха в настъпващото утро. Младежът тайно наблюдаваше непознатия отстрани. Явно беше мексиканец, един от онези необуздани южняци, които презират смъртта и се впускат с безумна смелост във всяка битка, която защитава някое добро дело.

Дълга брада скриваше тъмното му лице и го правеше да изглежда мрачно. Целият му вид внушаваше страх, обаче очите му бяха светли и гледаха приятелски.

В този момент той обърна глава към Джейми и погледите им се кръстосаха.

— Време е да вземеш решение, моето момче — заговори дон Ернесто. — Набавих ти кон и оръжие. Сега ти поемаш водачеството. Нали си израсъл по тези места.

— Защо направи всичко това за мен? — попита Джейми, вместо да отговори на въпроса. — Знаеше ли, че рискуваш живота си?

— Приятелите на Ласитър са и мои приятели. Затова…

— Ти си приятел на Ласитър? — изненада се Джейми. — Защо тогава двамата не бяхте заедно? Не те разбирам.

— Той все още не знае, че съм дошъл, момчето ми. Така е по-добре. Един ден ще разбереш всичко — мъжът сви рамене. — А може би няма да можеш…

Последните думи бяха произнесени тихо. Дон Ернесто сякаш предчувстваше, че ги очаква голямо премеждие.

— Името ми е Ернесто Секула — продължи той. — Идвам от Мексико.

— Приятел на Ласитър — прошепна със страхопочитание момчето. — Знаеше ли, че вчера той ми спаси живота?

Брадатият мексиканец равнодушно кимна.

— Всичко научих, Джейми.

— Той известен ли е, че си тук?

— Не. Ще го узнае, когато му дойде времето. Първо ще те отведа на сигурно място. Навярно имаш някое добро скривалище.

Момчето рязко дръпна юздите.

— Защо да се крия, Ернесто? Нима не вярваш, че мога да се бия като мъж? За страхливец ли ме смяташ?

Мъжът се усмихна с разбиране.

— Сигурен съм, че ти не си страхливец, Джейми. Убеден съм, че ще се биеш смело. Но имаш твърде малко опит в общуването с вълци и койоти. Затова ние двамата ще се скрием в планините. Нека враговете ти се чудят кой е тайнственият освободител. Нека Ласитър също се позамисли малко…

Гласът на брадатия мексиканец изразяваше сигурност. По нищо не личеше колко неуверен беше в действителност.

Ситуацията, в която се намираше Ласитър, се оказваше изключително трудна — той беше попаднал между два фронта. От една страна, двамата престъпни шерифи и обкръжението им, от друга — братята Бъртън, които олицетворяваха тъмните сили в тази страна. Между тези неприятели Ласитър лесно можеше да бъде унищожен. Той седеше върху буре с барут. Засега липсваше само искрата, която да доведе до експлозия, и всичките му планове да отидат по дяволите.

До този извод беше стигнал Ернесто Секула и със свойствената си предпазливост беше решил да се крие някъде и да изчака.

— Мисля, че си прав — каза дрезгаво Джейми. — Но трябва да се погрижим за Мириам. Тя също е в опасност. Да тръгваме, Ернесто! По пътя ще ти разкажа всичко…

Вече десетина минути те двамата бяха наблюдавани, макар че не забелязваха нищо. Пък и не биха могли, защото враговете им се намираха твърде далеч. Наброяваха около двадесет мъже, а водачите им се казваха Ли и Джейк Бъртън. И двамата имаха първокласни далекогледи. Когато познаха идващите насреща им ездачи, по лицата им заиграха жестоки усмивки.

— Какво ще кажеш, Ли? — попита Джейк, по-младият от братята. — Да им дадем ли последна отсрочка?

Ли поклати глава.

— Намислил съм много по-добър план — изръмжа той. — Ще се разделим. Вземи толкова мъже, колкото са ти нужни, и подгонете двамата, докато останат без дъх! И не се церемонете много с тях. Застреляйте ги, ако не искат да се предадат. Ако се съгласят да се предадат и повярват на обещанието ти, че ги очаква редовен съдебен процес, веднага ги окачете на първото попаднало ви дърво.

Ли Бъртън се изсмя хладнокръвно.

— Но нали ни трябва подписът на Джейми! — упрекна го брат му. — Как ще получим документ за собственост от мъртвец? Не е ли по-добре да го отведем с нас в „Дъст вели“ и да го затворим в подземието, докато се съгласи да подпише?

— Глупак! — сряза го грубо Ли. — Нищо ли не знаеш? Още ли не си чул, че той отдавна е приписал имотите на Мириам? Щом Джейми умре, тя става единствен собственик на двете ферми. А аз ще накарам котенцето да омекне. Може дори да се оженя за нея. Нашите скъпи шерифи ще има да се пулят!

И той триумфиращо изгледа по-младия си брат. Вътрешно Джейк кипеше от гняв, но по лицето му не се изписа нищо.

— Имаш чудесни идеи — отговори спокойно той. Прекрасно е човек да има брат като тебе.

— Да, радвай се, Джейк!

Ли бързо започна да дава нареждания.

— Оттук до ранчото на Мириам „Четирите реки“ има около десет мили. Кърли и Пако ще бъдат нашите свръзки, защото имаме нужда от постоянна информация. Кърли, Пако! Забранявам ви да се намесвате в която и да е битка! Вие сте нашите скаути. Надявам се, че ме разбирате. Кърли, ти ще следваш на разстояние отряда на Джейк. Щом се случи нещо интересно, се връщаш при Пако, който ще те чака тук с отпочинал кон. После той препуска бързо към „Четирите реки“ и ми съобщава всичко.

После Ли вдигна ръка и извика пет имена.

— Напред! Отиваме при Мириам! — изкрещя той, сигурен в победата си. Въобще не искаше да знае, че това не е победа, а една подла постъпка, недостойна за един истински мъж.

Точно това си мислеше Джейк Бъртън.

— Страхлив подлец! — изръмжа в безсилната си ярост той, като внимаваше все пак да не го чуе някой от петнадесетте мъже, които препускаха край него. — Разпръсквайте се и се приближавайте в полукръг! — заповяда по-високо той. — Не бива да ни забележат, преди да сме стигнали близо до тях. Но не стреляйте! Най-добре е да ги хванем живи. Тогава Мартинес ще има възможност да ни покаже как се беси човек, така че да не умре веднага…

Бандитите избухнаха в зловещ смях. Всички знаеха, че младият им шеф има садистични наклонности. Често бяха участвували в ужасяващи сцени.

* * *

— Запуснатото ранчо „Дъст вели“ беше купено от Бъртънови преди около година — разказваше Джейми. — Всичко стана по законен път и бившият собственик се зарадва, че няма повече да се мъчи с тая земя. Почвата бе много суха. В последно време по ливадите пасяха повече от петдесет говеда. Тревата и водата все повече намаляваха. За всички беше загадка защо Бъртънови купиха точно „Дъст вели“. Днес всеки го знае, но не се осмелява да го каже открито.

Ернесто Секула кимна с разбиране.

— Значи „Дъст вели“ се е превърнало в убежище за избягали престъпници — каза той. — Там вероятно се събират най-различни негодници, търсени от полицията, които плащат за убежището си.

— Точно така — отговори Джейми. — А ако случайно се появи полицейски отряд, в околните долини и каньони има хиляди тайни места. Освен това, ранчото крие тайна, в която са посветени много малко хора. Аз самият никога не съм бил там. Разказа ми го баща ми. Преди триста години в „Дъст вели“ е имало испанска църковна мисия и малка черква. А под нея било построено огромно подземие. Църквата и мисията отдавна ги няма, но се твърди, че подземието е добре запазено. Всичко това узнах от баща си…

В този миг проехтя първият изстрел. Джейми и дон Ернесто бяха толкова вдълбочени в разговора си, че не забелязаха мъжете, които се бяха приближили на изстрел разстояние. Джейми видя, че Ернесто силно потрепери и изстена от болка. После се свлече от седлото.

— Препускай, моето момче, бори се за живота си! — изохка брадатият мексиканец. — Вече нищо не мога да направя за тебе.

Тялото му се изпъна и той повече не се помръдна.

Джейми се приведе плътно напред. Зад него плющяха изстрели. Нещо опари дясното му рамо. Младежът се олюля, но събра последните си сили и се задържа на седлото.

Не чу как Джейк Бъртън извика:

— Искам го жив, чувате ли! Ранен е! Няма да ни се изплъзне!

Докато крещеше това, дивата орда профуча покрай дон Ернесто Секула, който лежеше като мъртъв на земята. Той вече не можеше да помогне на младия си приятел.

Джейми едва ли щеше да успее да избяга. Беше опрял гърди до седлото и се държеше с две ръце за гривата на коня си, който препускаше с все сили. Около него непрекъснато свиреха куршуми. Преследвачите му бяха поне петнайсет души. Разстоянието между тях и него намаляваше с всяка секунда.

— Бързо! — крещеше момчето в ушите на коня си и забиваше шпорите в хълбоците му.

Кобилата сърдито изцвили. Стройното расово животно беше почти на края на силите си.

Жестоката гонитба продължи нагоре по хълма. На самия връх растяха няколко огромни диви смокини. У преследвания се появи нова надежда. Ако се скрие зад някое от дебелите им стъбла, ще може да се защитава още известно време. Беше наясно, че веднага щом попадне в ръцете на преследвачите си, ще бъде обесен. Така братята Бъртън най-после щяха да задоволят изгарящата ги алчност.

До дърветата оставаха още три-четири скока. Младият ездач се усмихна, въпреки отчаяното си положение. Сега ще им покаже на какво е способен.

Изведнъж уморената кобила потрепери, улучена смъртоносно. Препъна се и се строполи върху предните си крака. Младежът полетя напред и блъсна главата си в земята. Ударът беше толкова силен, че веднага загуби съзнание…