Джек Слейд
Три фалшиви аса (3)

3.

Джейми стоеше с примка на врата върху широката дъска, която хората в града бяха кръстили „дъска на вечността“.

— Е, време е вече — проговори Харди Ринък. — Но ти не се бой. Вечността е по-добра от живота, който водим тук. Тя е блаженство, затова не бива да плачеш. Там ще си много добре.

Всички чакаха, любопитни и жадни за зрелища. Никой не чу подхвърлените от Харди Ринък думи. А Джеймс Андерсън вече нямаше сили да изкрещи в лицата на палачите цялата си насъбрана горчивина. Пък и знаеше, че от това няма да има никаква полза.

Харди Ринък отстъпи крачка назад.

Отстрани до бесилката стоеше Тоби Джексън, готов всеки миг да изтегли „дъската на вечността“.

Тълпата затаи дъх. Скоро щеше да започне екзекуцията. Всеки усещаше как стомахът му се присвива от страх, някъде дълбоко в себе си знаеше, че той може да бъде следващият, и тръпнеше от ужас.

— Хайде, Тоби, давай! — извика шерифът Харди Ринък. После тихо прибави. — Време е да привършваме.

Само съучастникът му чу тези думи… и, разбира се, Джеймс Андерсън. Момчето цялото се скова. Пред очите му причерня. Очакваше го голямата неизвестност. Дали щеше да го боли много? О, божичко, дано по-скоро да се свърши!

Внезапно в напрегнатата тишина отекна конски тропот. Изтрещя изстрел. На сантиметър пред Тоби Джексън в земята се заби куршум. Шерифът, който тъкмо беше посегнал към дъската, трепна и застина на мястото си.

Ласитър препусна към бесилката на едрия си черен жребец. Дръпна юздите точно пред Тоби Джексън. Уинчестърът беше в ръцете му. Седеше привидно отпуснат на седлото, но точно в тази отпуснатост се криеше повече заплаха, отколкото в някоя застрашителна поза. Така изглеждаше наистина непобедим.

— Пуснете го на свобода! — каза спокойно той. — Само ако се опиташ да дръпнеш дъската, ще те застрелям, Джексън!

Тоби не смееше да се помръдне.

— Ласитър! — проговори слисано той. — Откъде накъде се месиш в нашата работа? Това изобщо не те засяга.

Ласитър презрително се усмихна. Сега трябваше да блъфира. Беше измислил какво да прави, след като срещна Мириам О’Хара. Нямаше друга възможност да спаси живота на момчето.

— Идвам по поръчение на сенатор Франклин Джеферсън от Вирджиния сити. Той е чул за този процес и желае да събера повече подробности. Присъдата временно се отменя. Веднага пуснете момчето. Ще стои в затвора, докато делото окончателно се изясни.

Това беше наистина голям блъф! Но тук, сред тълпата, не биваше да се стига до престрелка. Трябваше да спечели време.

— Не ти вярвам, Ласитър! — отговори Тоби Джексън. — Ти си един проклет мошеник. Нали те познаваме.

Наоколо се възцари мъртва тишина. Харди Ринък, който стоеше на подиума, избухна в луд смях.

— Я си покажи документите! — извика той. — Много искам да ги видя. Да не би да твърдиш, че си станал шериф на САЩ или нещо подобно?

Ласитър посегна към един от многото джобове на якето си и измъкна лист хартия. По лицето му не се четеше ни най-малко вълнение. Беше подготвен за такива моменти. Разбира се, никога не биваше да издава тайната на Бригада Седем, затова притежаваше достатъчно документи, които можеше да представи в случай на нужда. Ласитър размаха хартията и извика:

— Елате при мен и я прочетете! Така ще се убедите сами.

Остана да седи спокойно на коня си, докато Тоби пъргаво изтича при него и измъкна хартията от ръката му. После втренчи очи в изписания лист.

Не можеше да чете добре и това ясно пролича по смутената му физиономия. Преглътна тихо няколко пъти, докато насъбралите се наоколо хора напрегнато го гледаха. После върна документа с трепереща ръка.

Умът му не го побираше: точно Ласитър да стане пълномощник на сенатора!

— Свалете примката от врата му! — заповяда Ласитър. — После го отведете обратно в затвора. Съдебният процес ще се проведе отново. Такава е волята на сенатор Джеферсън.

Той говореше съвсем спокойно. По вида му не личеше, че току-що е блъфирал като играч на покер с карти за „Черен Петър“. Документът беше фалшив и изобщо не беше подписан от сенатора.

Само че Тоби Джексън не се сети да погледне има ли подпис. Пък и той почти не знаеше да чете.

— Вярно ли е, Тоби? — извика от подиума Харди Ринък.

Джексън кимна. Видът му беше доста притеснен.

— Да, вярно е, Харди — отговори той. — Прочетох го дума по дума.

Харди Ринък вдигна рамене.

— Значи всичко е ясно, Тоби.

Всъщност негодникът искаше да каже, че вече нищо не може да се направи, но успя да се сдържи в последния момент.

Той изхлузи примката през главата на момчето и го поведе пред себе си.

— Свали му и белезниците! — нареди Ласитър.

Харди Ринък го изгледа недоверчиво.

— Откъде накъде?

— Той е подследствен — отговори Ласитър. — Май не познавате законите. Ако ви чуе сенаторът, тежко ви! Моментално ще ви свалят значките и край на добрата служба.

— Разбира се, че познаваме законите — побърза да го увери Ринък. — Нима ни смяташ за случайни хора?

И се усмихна любезно, така че всички наоколо да го видят.

Ама че кучи син беше този Ринък! Колко бързо умееше да се превъплъщава в нова роля! Той скрито намигна на другаря си. Освен Ласитър, никой не го забеляза.

— Наистина имахме късмет, че дойде — заговори Харди. — Сигурно знаеш, че направихме за този млад мъж всичко, което беше по силите ни. Не искахме да го осъдят, Ласитър, питай хората наоколо! Кълна се във всичко свято, че желаехме да му спасим живота. Убийството беше извършено в състояние на силен гняв. И ние с Тоби се застъпихме за него пред съда, за да получи по-мека присъда.

— Да, точно така беше — потвърди Тоби Джексън. — Целият град го знае.

Наоколо се надигна одобрителен шепот. Все пак двамата негодници имаха достатъчно привърженици. Хората не бяха забравили случая с банката и „саможертвата“ на новите шерифи. Смятаха ги за смели и честни хора. Някои от зрителите дори изтриха трогнати очите си.

— Толкова се радвам, че дойде, Ласитър — продължи Джексън. — Не можеш да си представиш колко ми беше жал за бедното момче. Този ужасен процес наистина трябва да се повтори от самото начало.

Харди Ринък сериозно кимна. По лицето му беше изписано дълбоко съчувствие. И той беше същата стока като приятеля си.

Джеймс Андерсън беше освободен от белезниците и в следващия момент хукна да бяга. Искаше да се изплъзне от мъчителите си, но Ласитър веднага пришпори жребеца си и след няколко метра го настигна.

Така трябваше да бъде. В безизходната ситуация, в която беше попаднал, Ласитър не можеше да си позволи и най-малката грешка. Ако искаше да постигне целта си, нужно беше да действува с изключителна твърдост.

Когато се изравни с момчето, той се хвърли от седлото и се приземи точно пред краката му. Останалото беше дреболия за човек като него. Имаше опит в подобни неща, а Джейми все пак беше младеж на осемнадесет години. Ласитър замахна само два пъти с ръка. Нямаше нужда да влага сила. Два леки удара бяха достатъчни.

Джеймс Андерсън се отпусна на колене, почти загубил съзнание, и очите му се изцъклиха. Ласитър се изплаши да не би да го е ударил твърде силно, но скоро разбра по реакцията на младежа, че той напълно е запазил силите си. Защото в следващия миг Джейми скочи на крака и ожесточено се нахвърли върху нападателя си.

— Куче проклето! — изкрещя той. — Защо не ме пускаш да си отида?

Ласитър отново го плесна през лицето. Стараеше се да не удря силно, но ръката му беше толкова тежка, че момчето се строполи на земята.

Чуха се възмутени викове. Към Ласитър се затичаха разгневени хора.

— Бедното момче! За малко не го убихте!

— По дяволите този чужденец!

— Няма право да бие нашия Джейми!

Такива бикове се разнасяха сред тълпата, а някои от най-разгневените сякаш се готвеха да се нахвърлят върху Ласитър. Тъй като не искаше да настройва срещу себе си целия град, той заотстъпва назад, докато се опря с гръб на стената на „Невада стар“.

Около него се образува полукръг от заплашително викащи хора, които бавно пристъпваха напред. Но в сърцето на Ласитър нямаше и следа от страх.

Готвеха се да го пребият. Затова той сграбчи за ръката първия, който посегна към него. Всичко стана толкова бързо, че след това никой не можа да обясни какво точно се бе случило. Ласитър прибягна до един от специалните начини за самозащита, които беше научил по време на подготовката си в Бригада Седем. Треньорите бяха от Япония и Китай и познаваха невероятни хватки. Той беше усвоил учудващи умения, които в тази трудна ситуация му бяха от голяма полза.

Ласитър направи само кратко завъртане на тялото, без да изпуска рамото на нападателя си. Мъжът излетя във въздуха като изстрелян, превъртя се няколко пъти и се удари в телата на съгражданите си, които се готвеха да го последват.

Чуха се болезнени викове. Няколко мъже бяха паднали на земята. Ласитър продължаваше да стои спокойно на мястото си.

Сега беше моментът да измъкне някое от специалните си оръжия от якето „Левис“, но той не го направи. В подобна ситуация един-единствен изстрел можеше да се окаже фатален. Не биваше да стреля. Освен това с една хватка беше повалил на земята дузина нападатели.

На площада се възцари тишина.

Мъжете се надигнаха като замаяни. Единствено първият продължаваше да лежи в безсъзнание на земята. Младият Джеймс Андерсън също не беше дошъл на себе си. Тълпата беше втренчила очи в Ласитър с почуда, със страх и недоверие.

Шерифите се промъкнаха напред и ухилени застанаха зад момчето.

— Отведете го в затвора! — нареди той. — После спокойно ще поговорим за всичко.

Двамата негодници изправиха младежа на крака. В дъното на улицата се появи момичето, което Ласитър беше срещнал край реката. То му махна с ръка и изчезна сред тълпата.

Шерифите отведоха Андерсън в затвора, разположен точно срещу „Невада стар“, от другата страна на главната улица. Ласитър беше доволен, най-важно беше момчето да бъде далече от евентуалните изстрели.

— Има ли още нещо? — попита той съвсем спокойно. — Някой желае ли да премери силите си с мен?

Мъжете бяха застинали на местата си. Никой не разбираше какво се бе случило.

Този човек беше дошъл в града им, в последния момент беше освободил осъдения на смърт престъпник, а на всичкото отгоре двамата шерифи го слушаха като дресирани кучета.

Никой нищо не проумяваше.

Законно ли беше това?

Ласитър хвърли поглед към верандата на бара. Там все още стоеше Клер Манюел. Тя спокойно наблюдаваше всичко. При това се усмихваше и зад чувствено извитите й устни проблясваха два реда великолепни бели зъби.

Прекрасни устни! За миг те отклониха вниманието на Ласитър. Не знаеше името на тази жена. Нямаше и понятие, че тя е свързана с двамата му противници.

Оня тип в Ел Пасо, с когото се беше сблъскал по такъв странен начин, не му беше споменал за нея. Странно — винаги, когато си спомнеше за Джошуа Бишъп, го побиваха студени тръпки. Никога дотогава не беше срещал подобен негодник — подъл, коварен тип! Все се сещаше как Джошуа се молеше и хленчеше за пощада и обеща да му издаде една голяма и страшна тайна, ако Ласитър му подари живота. И той, разбира се, го направи. Беше го пуснал да си върви.

От Джошуа Бишъп беше научил за този малък град в Невада — Тенабо, на брега на Палмето Ривър. Бишъп твърдеше, че там шерифи са Харди Ринък и Тоби Джексън, които са с равни права и междувременно са завладели целия град и околностите му.

Той беше издал всичко това, след като беше притиснат до стената. Затова Ласитър дойде тук. Но сега ставаше въпрос за живота на едно момче и за щастието на едно младо момиче, което обичаше това момче. Освен това се оказа, че младежът е син на един от най-добрите приятели на Ласитър — Ейбрахам Абел Андерсън. Мириам О’Хара също беше дете на приятел.

Ласитър носеше отговорност за тези деца! Не можеше да се измъкне от играта. Трябваше да изпрати съобщение на шефовете на Бригада Седем, но щеше да го направи по-късно.

Той отново хвърли бърз поглед към шерифския офис и видя как двамата мошеници и момчето влязоха вътре. После тръгна към бара.

Жената все още стоеше на верандата. Тя му се усмихна прелъстително. Наистина можеше да подлуди човек.

Вече никой не препречваше пътя му и не се осмеляваше дори да го изгледа сърдито. Бързо беше завоювал уважението на гражданите.

Когато се приближи към жената, тя се обърна към него. Усмивката й бе в състояние да наруши спокойствието на всеки нормален мъж. А устните й!… Ласитър почти забрави за какво е дошъл в този град.