Джек Слейд
Три фалшиви аса (7)

7.

Тъкмо когато Ласитър седна на масата, в малкия град Тенабо влизаше един човек, който имаше дълга брада, стигаща почти до пъпа му. Казваше се Ернесто. Всъщност пълното му име беше Ернесто Секула и беше един от най-смелите бойци, които са живели някога по тези места.

Той не беше обикновен човек. В действителност беше мексикански благородник, един от най-големите богаташи в тази обширна земя, но обичаше приключенията и вече от доста години насам скиташе из цялата страна.

Дон Ернесто беше приятел на забуления с тайнственост Майо Мортуро и още по-тайнствения Сам Чарлтън, някогашен майор от армията на Южните щати, който все още не можеше да се примири с това, че Гражданската война в Съединените щати отдавна е завършила.

Тези толкова различни и толкова необикновени мъже бяха приятели на Ласитър. Разбира се, той имаше и много приятелки, но тук ще споменем преди всичко Кара Маракоф и Кончита Лусеро.

Преди това Ласитър се беше влюбил в Кончита, но се оттегли с достойнство, когато разбра, че дон Ернесто също я обича.

Веднъж, след поредното си приключение, Ласитър се беше отбил в Ел Пасо да види сина си Джей — прекрасно седемгодишно момченце, което растеше в голямото семейство на търговеца на коне Бенито Санчес. Ласитър беше скрил детето си там, след жестокото убийство на жена му Мери.

След този страшен ден, Ласитър беше обявил безмилостна война на всички бандити и не след дълго беше станал член на секретната Бригада Седем.

Дон Ернесто беше добре осведомен за всичко това. Ето защо пристигна тайно в този малък град, където Ласитър беше попаднал сред банда разбойници. Дон Ернесто вече знаеше всичко. Скрито беше наблюдавал събитията и със задоволство видя как приятелят му се справи успешно с шестимата бандити, които се опитваха да линчуват затвореното момче. Ако се беше случило нещо с Ласитър, той веднага щеше да му се притече на помощ.

Брадатият мексиканец носеше пъстро пончо. Той безшумно се промъкна към задния двор на шерифския офис. Извади от джоба на панталона си парче закривена тел и предпазливо я пъхна в ключалката на масивната врата, така че не се чу никакъв шум, а само леко проскърцване, когато шперцът се превъртя.

По брадатото му лице пробягна доволна усмивка. Всичко стана много по-бързо и по-просто, отколкото беше очаквал. Той внимателно открехна вратата и влезе вътре. В офиса цареше пълен мрак, но дон Ернесто не се уплаши. Той имаше очи на котка и обоняние на рис. Затова се плъзна по тъмния коридор, без да причини и най-малък шум.

Когато стигна до вратата към офиса, мъжът внезапно се закова на място. Беше чул зад гърба си шум. Инстинктът му заби тревога. Той светкавично се обърна и, въпреки тъмнината, съзря очертанията на грамаден мъж в непосредствена близост до себе си.

Стори му се, че този мъж го е очаквал.

Ръката на дон Ернесто се стрелна под пончото. Движението му беше като рефлекс — изключително точно и бързо.

Нямаше време да си разменят приказки, а трябваше да се действува. Мексиканецът искаше да свърши бързо и незабележимо онова, за което беше дошъл. Никой не биваше да му попречи.

Във въздуха полетяха две железни топки, привързани на един кожен ремък. Това беше бола — уред, използван от аржентинските гаучоси за улавяне на говеда.

Дон Ернесто си послужи с него, за да свали на земята огромния мъж, появил се така внезапно пред него.

Тъй като силуетът му едва се различаваше в мрака, железните топки го улучиха в главата. Непознатият изохка и падна на колене. Мексиканецът се наведе над него и бързо драсна клечка кибрит в тока на ботуша си. В светлината се появи лице на негър.

— Божичко! — промърмори дон Ернесто. — Познавам това момче. Как ли се казваше?

Но не му се удаде да си спомни името на Самуел Файермен. Беше виждал обаче лицето му.

Самуел беше в безсъзнание и лежеше като мъртъв на пода. Железните топки на болата с такава сила го бяха ударили по главата, че щеше да се свести едва след половин час, а може би и по-късно.

— Много съжалявам, момко — прошепна дон Ернесто. — Ще има да те боли главата, но какво да се прави. Ще те обезщетя някой ден, обещавам ти го най-тържествено!

После продължи пътя си. Болата отдавна беше скрита под пъстрото му пончо. С опипване стигна до входа към ареста. От четирите килии в затвора само една беше заета и в нея спеше Джеймс Андерсън. Пред вратата му светеше фенер.

Момчето се стресна и едва не изпищя, когато пред него внезапно застана увит с пончо брадат мъж. Първата му мисъл беше, че са дошли да го линчуват. Целият се разтрепери от страх.

— Тихо, тихо, Джейми! — прошепна дон Ернесто. — Ние ти мислим доброто. Ти имаш много приятели, момчето ми.

Джеймс Андерсън седна на нара. В гласа на този непознат мъж имаше нещо, което будеше доверие и надежда.

Дали пък небесната справедливост все пак не го закриляше? Джеймс Андерсън се уповаваше на бога.

— Само не вдигай шум, Джейми — продължи дон Ернесто. — Знам всичко, което се върши тук. Сега ще отида да потърся ключовете за килията ти. След няколко минути ще бъдеш на свобода. Разчитай на мен. Или ми нямаш доверие?

Момчето отчаяно заплака. Все още не можеше да проумее случилото се. Кой беше този напълно непознат мъж, който искаше да го освободи от затвора? А пък следобед се беше появил онзи Ласитър… Дали между двамата имаше връзка?

Джеймс Андерсън си спомняше, че баща му е имал приятел с това име, но не знаеше нищо повече за него. Затова импулсивно се надигна и прошепна на брадатия мексиканец:

— Познаваш ли Ласитър?

Дон Ернесто изненадано се усмихна. За момент се изкуши да премълчи пред момчето истината, но после решително кимна.

— Вие, Андерсънови, имате повече приятели, отколкото си мислите. А двамата шерифи имат повече неприятели, отколкото могат да си представят — каза той. — Отивам да взема ключа от килията ти, момче. После двамата изчезваме.

Дон Ернесто се върна след по-малко от минута. Джеймс Андерсън все още трепереше от страх. Дали този тайнствен мексиканец все пак не беше някой от бандитите, които непременно искаха да го линчуват?

Той застана до решетката с разширени от ужас очи. Не му се вярваше, че ще оцелее. Струваше му се, че младият му живот ей сега ще свърши и никога повече няма да види белия свят.

Затова, когато дон Ернесто се върна с връзката ключове, Джейми не можа да повярва.

— Ей сега ще отключа — обади се мексиканецът. — Само след секунди ще бъдеш свободен.

И наистина — вратата скоро се отвори и Джейми пристъпи навън, треперещ от страх.

— А сега да изчезваме оттук! — прошепна дон Ернесто. — По-късно ще решим какво да правим.

Минаха покрай негъра, който все още беше в безсъзнание, и момчето попита:

— Ти ли го цапардоса така?

— Защо ме питаш?

— Защото това е Самуел Файермен, един от най-добрите мъже, които познавам. Той не заслужава такова отношение.

Ернесто кимна.

— Прав си. Хайде да вървим. Той скоро ще дойде в съзнание. Малко ще го заболи главата и толкова.

Двамата бързо излязоха навън.

* * *

Вече се зазоряваше.

— Още няма вест от Ласитър — съобщи полковник Евърет В. Керингтън. — Изпратих вече пет телеграми в Ел Пасо, но няма никакъв отговор. Като че ли земята го погълна!

Робърт Саломон Смит се усмихна по обичайния си начин, при което полковникът почувствува как се облива в студена пот. Всички шефове на Бригада Седем инстинктивно усещаха превъзходството му. В изблик на искреност полковник Керингтън веднъж го нарече „брадатия мъдрец“ и Робърт С. Смит знаеше това. В края на краищата, той не беше глупак и неслучайно беше застанал начело на могъщата Бригада Седем.

Бригада Седем. Секретната организация, за която знаеха възможно най-малко хора. А много от членовете й дори не се познаваха помежду си.

Назначаването на Робърт С. Смит за главен шеф на Бригада Седем беше изненадващо за мнозина. Тримата полковници, които в този момент стояха пред него — Джордж Д. Стивънсън, Рандолф Уоруик и Евърет В. Керингтън — все още не можеха да осъзнаят напълно този факт. Трудно им беше да приемат новия си командир, който ги караше да се съмняват в досегашната си работа.

Най-засегнат се чувствуваше полковник Евърет В. Керингтън. Откъде накъде му бяха сложили за началник именно този Саломон. Макар че, принципно погледнато, той не можеше да възрази срещу действията на шефа си, все пак изпитваше недоволство.

Най-много се ядоса Джордж Д. Стивънсън, който преди време беше поръчителствал на Ласитър да стане член на Бригада Седем.

— Нима наистина не знаете къде е Ласитър сега, господа? — попита спокойно Робърт С. Смит. Всички се възхищаваха от самообладанието му, макар че никой не си го признаваше.

— Последната вест получихме от Ел Пасо — отговори сковано полковник Керингтън. — Ласитър е бил там известно време и после е изчезнал безследно. Поне така гласят съобщенията на информаторите ни.

Робърт С. Смит се усмихна потайно. Такъв си беше той. Никога не се разбираше какво точно мисли.

Навън ставаше все по-светло. В коридора се чуха стъпки и скоро някой почука на вратата. Влезе служител в ливрея и подаде на Робърт С. Смит върху сребърна табла затворена подпечатана телеграма.

Робърт С. Смит я отвори и я прочете със смръщено чело. После внезапно избухна в смях.

— Това е невероятно! — извика той. — Чуйте това, господа! Той наистина е вече в Тенабо! Просто не мога да повярвам! — и смаяно заклати глава.

Тримата полковници се усмихнаха снизходително. Те по-добре от него познаваха Ласитър.

— Явно е, че вие още не познавате добре този човек, сър — отговори рязко Джордж Д. Стивънсън. — Но това е разбираемо. Вие сте едва от един месец шеф на Бригада Седем.

— Как да разбирам думите ви? — намръщи се Смит. — Ако го познавахте толкова добре, господин Стивънсън, трябваше да знаете къде е. Но на вас това не ви беше известно.

Стивънсън остана невъзмутим.

— Това е невъзможно, сър. Ласитър е като вълк-единак. Той често върши неща, които никога не би направил един нормален човек, и непрекъснато изненадва противниците си с най-невероятни номера. Точно затова е толкова полезен за Бригада Седем.

— Нима искате да кажете, че не можете да го опитомите?

— Него никой не може да го укроти — отговори упорито полковник Стивънсън. — Ще ви дам един добър съвет, сър. Не се захващайте с Ласитър! Убеден съм, че той ще изпълни дълга си с чест. На него може стопроцентово да се разчита.

Робърт С. Смит закрачи напред-назад из стаята със смръщено чело.

Тримата полковници се погледнаха многозначително. Умееха да се разбират без думи.

— Да, смятам, че имате право, господа — каза след известно време той. — Действително трябва да го оставим на мира. Питам се обаче какво ще стане, ако Ласитър не успее да се справи с трите фалшиви аса.

Полковниците вдигнаха рамене.

— Ще почакаме и ще видим — каза Керингтън. — Едно от основните условия на Бригада Седем е да не се вдига много шум. Нашите хора са задължени да действуват, без да правят впечатление. Никой не бива да заподозре, че съществува някаква тайна организация, иначе бихме могли да пуснем цял полк шерифи и пълномощници, които да действуват съвсем открито. Всички знаем, че Бригада Седем беше създадена, за да обедини най-добрите ни мъже за борба срещу престъпността. А те ще имат успех, само ако се смесят с престъпниците, които трябва да заловят. Ето например трите фалшиви аса. Ласитър може да ги обезвреди, само ако подходи към тях не по обикновен начин.

Робърт С. Смит раздразнено махна с ръка.

— Не ме поучавайте, полковник! Осведомен съм отлично за всичко. Ще изчакаме и ще видим как ще подходи Ласитър към този случай.

— Да, най-добре е да изчакаме — съгласи се Керингтън.

Другите двама също кимнаха с глава.

— Въпреки всичко ще изпратя доверен човек да се осведоми какво става в Тенабо — каза Робърт С. Смит. — Иначе откъде би дошла тази телеграма? Как бихте узнали, че Ласитър е вече там?

— Ако нямате нищо против, ще задвижа нещата, сър — обади се Керингтън. — Съгласен ли сте?

— Разбира се — кимна величествено Робърт С. Смит.

— Аз ще уредя всичко — обеща Керингтън. — Не е ваша работа да се занимавате с подобни дреболии.

— Благодаря ви.

Двамата полковници едва сдържаха усмивките си.

Бяха прекарали цялата нощ с новия си шеф. Беше много държелив човек, това трябваше да му се признае. Не се плашеше и от най-силното питие. И тримата бяха обърнали по няколко чашки по време на нощното заседание, а той оставаше спокоен и невъзмутим както винаги.

— Благодаря и на вас, господа — продължи Робърт С. Смит. — Радвам се, че от всички страни получавам подкрепа, иначе бих бил загубен. Все пак вие тримата ръководите Бригада Седем вече доста време. И за да бъда съвсем откровен…

Той направи кратка пауза и огледа тримата си събеседници. Всеки почувствува върху себе си внимателния му поглед.

— Да, за да бъда съвсем честен — повтори последните си думи той, — ще ви кажа, че аз не желая да играя тук ролята на големия шеф. Напротив! Отдавна забелязах, че този пост не е за мене. Аз самият не разбирам защо Вашингтон ме определи за шеф на Бригада Седем. След няколко седмици ще помоля да ме преместят на друга служба. Сигурен съм, че вие тримата ще се справите по-добре от мене в тази лудница.

Робърт Смит пристъпи към масата, напълни чашите с уиски и ги подаде на тримата полковници.

— Пия за здравето на Ласитър — произнесе тържествено той. — Дано има късмет в Тенабо…