Емили Гифин
Нещо синьо (6)

Глава 4

Години наред Маркъс бе за мен единствено безделник, съквартирант на Декстър през първата година от следването им в „Джорджтаун“. Докато Маркъс завърши предпоследен и през цялото време бе под въздействието на марихуаната, Декс завърши с отличие и нито веднъж не бе опитвал дрога. Но съжителството от първи курс може да доведе до силно приятелство, така че двамата бяха останали близки през всичките години на колежа, а и след това, макар да бяха различни.

Разбира се, аз слабо се интересувах от Маркъс, докато с Декс не се сгодихме и името му не се появи в списъка на шаферите. Декс си беше подбрал само четирима шафери, а моите шаферки бяха пет (включително Рейчъл като главна шаферка) и симетрията на редицата на сватбеното тържество куцаше. Тогава Декс се обади на Маркъс и му оказа честта да го покани за шафер. След като двамата поспориха малко, Маркъс поиска да говори с мен, което аз изтълкувах като добър знак, особено като се имаше предвид, че ние с него изобщо не се бяхме срещали. Той ми поднесе стандартните поздравления с още някаква друга забележка — да обещая да не натоварвам младоженеца в нощта преди сватбата. Засмях се и му казах, че държа на това, без да предполагам, че той бил обещал да не спи с мен преди сватбата.

В действителност не очаквах да го видя преди сватбата, но няколко седмици по-късно разбрах, че е постъпил на нова работа в Манхатън. За да го отпразнуваме, направих резервация за „Ореол“, въпреки настояването на Декстър, че Маркъс не си падал по такива заведения.

Двамата с Декс пристигнахме първи в ресторанта и седнахме да чакаме Маркъс на бара. Накрая той се появи в спортни, провиснали джинси, смачкана риза и поне двудневна брада. Накратко, той не беше от мъжете, в които обикновено се заглеждам.

— Дее-кстър! — провикна се Маркъс, приближавайки към нас, после го прегърна сърдечно, по мъжки, потупвайки го по гърба.

— Радвам се да те видя, човече.

— И аз теб — отвърна Декс и любезно ме посочи с ръка. — Това е Дарси.

Аз се изправих бавно и се наклоних да целуна петия шафер по оградената с бакенбарди буза. Маркъс се усмихна.

— Небезизвестната Дарси.

Харесваше ми да ме наричат „небезизвестна“ — въпреки отрицателния смисъл, който пораждаше това определение — затова се разсмях, сложих ръка на гърдите си и отвърнах:

— Няма нищо вярно в това.

— Жалко — смънка Маркъс под носа си, после посочи застиналата като статуя червенокоса жена до него и я представи:

— О! А това е приятелката ми Стейси. Навремето работехме заедно.

Бях видяла жената да влиза едновременно с Маркъс, но не разбрах, че са заедно. Те по нищо не си отиваха. Стейси беше облечена изцяло по модата — с късо кожено яке и прелестни обувки от крокодилска кожа. Докато ни водеха към масата ни, аз хвърлих на Декс злостен поглед, раздразнена от предложението му, че не било лошо да „посмекча тоновете“, когато ме видя издокарана с бялата ми пелерина „Луи Вюитон“ и червено карирано бюстие от тафта. А сега се бях напъхала в скромно черно-бяло туидено сако до изумителната Стейси. Огледах я отново и се запитах дали е по-хубава от мен. Не, аз определено бях по-красива, но тя беше по-висока, което ме подразни. Аз обичах да съм и двете. Винаги съм смятала, че всяка жена иска да е най-красивата в компанията, но веднъж, когато признах чувствата си пред Рейчъл, тя ме погледна безизразно и само кимна дипломатично. Тогава отстъпих и казах: „Добре де, освен ако не съм й приятелка и не се сравнявам с нея“.

За щастие личността на Стейси не бе така блестяща, както гардеробът й, и аз успях изкусно да изпъкна пред нея. Маркъс също беше изключително забавен и масата ни непрекъснато избухваше в неудържим смях. Той не беше безспорен шегаджия, но от него извираха шеговити подмятания относно ресторанта, храната и хората около пас. Направи ми впечатление, че всеки път, когато Стейси му се усмихваше, докосваше ръката му по интимен начин, което ме увери, че ако не са гаджета, поне се чукат. Към края на вечерта прецених наново качествата на Маркъс и му дадох няколко точки повече. Това беше комбинация от очевидния интерес на Стейси към него, чувството му за хумор и още нещо. Въпросното „нещо“ се отнасяше до секса: блясък в кафявите му очи, трапчинка в брадичката, което ми напомни за Дани Зуко в „Брилянтин“ (онази първа сцена на плажа във филма ми беше идеалът за романтика години наред).

След вечерята, докато двамата с Декс се прибирахме с такси в Ъпър Уест Сайд, аз казах:

— Маркъс ми хареса. Много е забавен и излъчва изненадващ сексапил.

Декс беше свикнал с прямотата ми в коментарите за други мъже, така че това вече не го вълнуваше. Отвърна само:

— Да. Готин тип е.

Очаквах да ми каже, че според него Маркъс също ме е одобрил и когато той продължи да мълчи, аз го подтикнах:

— Какво ти каза Маркъс за мен, когато отидохте да вземете палтата ни? Изрази ли някакво мнение?

Стейси и аз бяхме застанали на няколко метра встрани и аз си представих, че Маркъс казва нещо от рода на: „Имаш страхотна жена“ или „Тя е много по-страхотна от гаджетата ти от колежа“ или просто приятното, откровено: „Дарси много ми хареса — чудесна е“.

Но нищо подобно. След като най-накрая притиснах Декс, той ми каза, че Маркъс му споделил, че двамата със Стейси са гаджета и въпреки че тя му „правела страхотни свирки“, смятал да приключи с нея, тъй като била прекалено взискателна. Не е нужно да казвам, че фактът, че Маркъс е предразположил момиче като Стейси да му прави „свирки“, го издигна още повече в очите ми.

И колкото повече излизахме с Маркъс, толкова повече го харесвах. Но все още не гледах на него като на нещо друго освен като на приятел на Декстър и бъдещ шафер на сватбата ни. Това положение се промени няколко месеца по-късно на купона по случай трийсетия рожден ден на Рейчъл, когато й организирах изненадващо празненство в „Прохибишън“, нашия любим бар в Ъпър Уест Сайд. Помня, че по някое време онази вечер се промъкнах до Маркъс и му казах, че той може да е бил душата на компанията в колежа, но че сега аз мога да го надпия и оставя под масата.

Той се усмихна самодоволно, удари бар-плота и рече:

— О, така ли? Давай тогава, самохвалке.

Ние продължихме с „Йегермайстер“^[1]. По някакъв начин се обвързахме един с друг, не само защото пиехме заедно, но и защото криехме питиетата си от Декс, който мрази да се напивам. Непристойно е. Неразумно е. Вредно е. Опасно е, щеше да ме поучава той. Не че някога ме е възпирал, особено тази вечер. В един момент, преди последните ни поръчки, Декс ни откри на бара и ме погледна с подозрение.

— Да не си прекалила? — попита той, отмествайки поглед към празните чаши пред нас.

— Те не са мои — казах. — На Маркъс са. Той си поръча две.

— Да, човече. Мои са — потвърди Маркъс с блещукащи очи.

Когато Декс се отдалечи с повдигнати вежди, Маркъс ми намигна. Аз се засмях.

— Той е толкова почтен. Благодаря, че ме прикри.

— Няма защо.

От този момент ние имахме тайна, а една обща тайна, дори и малка, обвързва двама души. Помня, че тогава си помислих колко по-забавен е Маркъс в сравнение с Декс, който никога не губи контрол. Освен че беше забавен, онази вечер Маркъс изглеждаше и много привлекателен. Носеше тъмносиня трикотажна риза с поло яка — нищо специално, но като никога не беше размъкнат и се виждаше, че има много хубаво тяло. Попитах го дали спортува, което е флиртов въпрос в най-добрия случай и откровен — в най-лошия, но не ме беше грижа. Исках да стигна дотам.

— Един-два пъти.

— Я стига. Имаш страхотно тяло. Тежести или тичаш?

Той отвърна, че тича само ако го гонят. После ми каза, че онзи ден тичал с едно момиче, противно на убежденията си.

— Изобщо не трябваше да го правя — додаде той, разтривайки бедрата си. — Още си плащам за това. И срещата стигна до задънена улица.

— За Стейси ли става дума?

— Коя?

— Стейси. Червенокосата, с която дойде в „Ореол“.

— О, онази Стейси. Тя е минала история.

— Чудесно. Защото не ми допадна особено. Беше пълна скука.

Маркъс се засмя.

— Не ти е станала любимка.

— Тогава кое е момичето, с което си тичал.

— Просто една мадама.

— Тази мадама има ли си име?

— Нека я наречем Уонда.

— Добре. Уонда… Тази Уонда прави ли ти „свирки“ толкова добре, колкото Стейси? — попитах, горда от скандалността си.

Той се усмихна самодоволно и понечи да отговори, но в този момент Декс и Рейчъл се приближиха до нас и аз така и не получих отговор, само леко секси намигване. Тогава си помислих, че ми се прииска да можех да му покажа моя талант в тази област. Не че наистина исках да правя орален секс с моя шафер — просто беше една от онези мимолетни мисли, породени от алкохолно опиянение.

След време вече не помнех нищо от онази вечер, освен смътния спомен, че Декс ме изведе от бара и още по-смътния спомен, че повърнах в книжен плик до леглото ни.

През следващите два дни изобщо не мислих за Маркъс, докато той не се обади да търси Декс. Казах му, че Декс е на работа и се зарадвах на възможността да си побъбря с него.

— Той много работи — отбеляза Маркъс.

— Не мен ли го казваш… Е, как вървят нещата? Нещо ново? Ти май остана до късно онази вечер? — попитах. Той и Декс прекараха цялата нощ заедно, почти до седем сутринта.

— О, да. Съжалявам за тогава — каза той.

— Не си навлече някаква беля, нали?

— Не.

— Значи не си разговарял с никакво момиче?

Той се разсмя.

— Знаеш, че винаги разговарям с дамите.

Спомних си момента в бара и безпогрешното ми привличане към него.

— О, много добре знам — отвърнах, флиртувайки. — А как е Уонда всъщност?

— Уонда ли?

— Сещаш се. Уонда. С която си тичал.

— О, онази Уонда! Да. С Уонда не се получи… Но се питах…

— Какво се питаш? — прекъснах го свенливо, чувствайки, че е готов да флиртува с мен.

Той обаче попита:

— Какво е положението с Рейчъл?

Онемях, като го чух да споменава името й.

— В какъв смисъл?

— Излиза ли с някого?

— Не. Защо? — Почувствах се неоправдано засегната териториално и мъничко ревнива, че Маркъс проявява интерес към приятелката ми. Може би на някакво ниво дори желаех той да си пада по мен. Беше егоистично, като се има предвид, че приятелката ми беше сама, а аз — сгодена. Но човек не може да контролира чувствата си.

Маркъс продължи:

— Тя е страхотна с цялата тази прилежност.

— Да, много е сладка — отвърнах, мислейки си колко е странно да чуя определението „страхотна“ за нея, макар да бях забелязала, че се беше разхубавила след гимназията и в началото на двайсетте си години. Изглежда, се дължеше на кожата й. Тя нямаше толкова бръчки около очите си, както другите жени на нашата възраст. И когато беше в настроение и положеше малко усилия за външния си вид, можеше да мине дори за хубава. Но чак пък страхотна! — Само че, ако искаш да излезеш с приятелката ми, трябва да го направиш чрез мен — казах шеговито, но в действителност говорех сериозно. Положително щях да играя ролята на „пазач на срещи“.

— Добре… Кажи й, че ще я поканя да излезем. Кажи й също, че е най-добре да се съгласи. Иначе…

— Какво иначе?

— Иначе ще направи най-голямата грешка в живота си.

— Толкова ли си свестен?

— Аха. Наистина съм толкова свестен.

И тогава пак ме прободе онова чувство на тъга. Неприятната мисъл, че нямаше да мога да „пробвам“ Маркъс преди да се омъжа за Декс. Замислих се колко е жалко, че никога вече няма да изпитам усещането на друга първа целувка. Че никога няма да се влюбя отново. Мисля, че повечето мъже изпитват такива чувства в една връзка, предимно преди да се примирят и да купят годежен пръстен. Но доколкото съм запозната, повечето жени не постъпват така — поне не признават, че изпитват такива чувства. Те си намират свестен мъж и толкоз. Сякаш им олеква от това, че търсенето е приключило. Те са доволни и се чувстват обвързани за дълго време. Аз май съм повече като мъжете в това отношение.

И все пак, независимо от страха си от време на време, знаех, че с Маркъс нищо не можеше да се случи. Затова се залових да сторя нещо благородно — насърчих Рейчъл да излезе с Маркъс и проявявах активен интерес в потенциалната им връзка. И когато накрая се срещнаха, аз се радвах за тях.

После обаче и той, и Рейчъл отказаха да ме посвещават в клюките след срещите си и това ме подразни, тъй като аз бях по-добра приятелка с всеки един от тях, отколкото те двамата станаха само от една-единствена глупава среща. Рейчъл не ми доверяваше нищо, дори дали са се целунали — което ме караше да се питам дали пък не са стигнали по-далече от това. Колкото повече любопитствах, толкова по-потайни ставаха те и интересът ми към Маркъс нарастваше все повече. Получи се омагьосан кръг. В резултат на това през следващите няколко седмици всеки път, когато Маркъс се обадеше да търси Декс, аз си поставях за цел да го задържам възможно по-дълго на телефона. От време на време дори му се обаждах в работата под предлог, че се интересувам за пътуването ни до Хамптънс или за нещо, свързано със сватбата. Или пък затварях телефона и изпращах остроумен имейл. Той ми отговаряше със скоростта на светлината и ние си подмятахме закачки, които помнех през целия ден. Безобидна работа.

После дойде уикендът на Четвърти юли, когато Декс и Рейчъл останаха в града да работят, вместо да дойдат с останалите от групата в Хамптънс. Почувствах се ядосана и разочарована, че най-добрата ми приятелка и годеникът ми няма да са с нас, но част от мен се вълнуваше при мисълта, че ще прекарам известно време с Маркъс, без да се съобразявам с Декс. Не че исках нещо да се случи. Просто имах нужда от авантюра.

И наистина, впуснах се в тази авантюра в „Токхаус“ в част втора на нашата малка игра „на чашка“, само че този път без предпазната мрежа на Декстър. Пих доста, но успях да се удържа да не повръщам, да изпадна в безсъзнание или да оглупея напълно. И все пак бях несъмнено пияна. Както и Маркъс. Танцувахме до два сутринта, след което той, Клеър и аз се прибрахме. Клеър си облече пижамата „Лили Пулицър“ и веднага си легна, но ние с Маркъс продължихме да купонясваме — първо в дневната, после в задния двор.

Много се забавлявахме — закачахме се, смеехме се. Но после необузданите ни закачки преминаха в шеговити пошляпвания, които пък доведоха до боричкане във влажната, студена трева. Помня, че започнах да крещя на Маркъс да ме пусне, тъй като ме беше заклещил под едно дърво. Предупредих го, че ще направи бялата ми широка рокля „Чейкън“ на зелени петна. Но в действителност не исках той да спира и ми се стори, че той го усети, защото не престана. Вместо това ми изви ръцете зад гърба, което, трябва да призная, е страшно възбуждащо. Поне с Маркъс. Мога да твърдя, че той също беше възбуден, защото го почувствах върху себе си. Което, естествено, ме възбуди още повече.

Изведнъж започна да вали, но никой от нас не понечи да се прибере. Напротив, и двамата останахме един върху друг, почти замръзнали на място. После смехът секна. Ние дори не се усмихвахме, само се гледахме в очите с лица толкова близо един до друг, че носовете ни се допираха. Това продължи доста време, след което, в сексуална забрава, аз наклоних глава на една страна и докоснах устните му с моите. После на другата страна и пак обратно, леко, невинно. Исках той да ме целуне пръв, но чаках дълго. Кратките секунди допир бяха подчертано приятни. Бях сигурна, че той мислеше същото, но после се отдръпна и попита:

— Какво става тук?

Отново намерих устните му. Този път беше истинска целувка. Помня, че се чувствах напълно наелектризирана, всичките ми сетива бучаха.

— Целувам те — отвърнах.

— Трябва ли да го правим? — Но остана върху мен, дори се притисна малко по-силно.

— Вероятно не. Но се случи.

Целунах го отново и този път той отвърна на целувката ми. Останахме така дълго време — под дъжда, съпроводен от гръмотевици, които отекваха в далечината. Знаех, че и двамата мислехме, че не може, че не бива да стигаме по-далече от целувка, но и двамата печелехме време за по-сигурно. Всеки изобличаваше другия. Той заговори неща от рода на: Трябва да престанем. Това е лудост. Не бива да го правим. Ами ако Клеър ни види?, но никой от нас не промени нещо, нито се отдели от другия.

Вместо това аз взех ръката му и я задвижих нагоре под роклята ми. И той, естествено, разбра какво да прави по-нататък. Ако преди в съзнанието ми е имало някакво съмнение в опитността на Маркъс, сега то изчезна. Той беше точно от онези мъже. Декс можеше и да е красив — помня, че тази мисъл ми мина през ума — но не го биваше в това. Не по този начин. Но дори и да го биваше, усещането нямаше да е същото. И мисълта, че никога нямаше да имам с Декс това, което ми предлага Маркъс, ме накара да му прошепна в ухото: „Искам те“.

— Не бива да стигаме дотам — възрази той, но ръката му продължаваше да се плъзга между краката ми.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Но аз го искам.

— Не, не го искаш.

— Искам го, сигурна съм — настоях аз.

— За бога, не. Не можем.

Но през това време аз вече смъквах презрамката си и откопчавах джинсите му, пъхвайки ръка в топлите му боксерки, твърдо решена да го накарам да започне да диша учестено като мен. Преминахме през цялата училищна шарада, напредвайки стъпка по стъпка, само и само да забавим неизбежното. Но неизбежното най-накрая дойде. Точно там, под дървото, в изливащия се юлски дъжд.

Ще ми се да кажа, че ми минаваха сериозни, важни мисли — за това какво правя, какво значи това в схемата на живота ми, как ще се отрази поведението ми на годежа ми, на връзката ми. Но не, по-скоро си мислех неща от рода: По-добра ли съм от другите момичета? Ще разбере ли Декс? Ще излезе ли Маркъс отново с Рейчъл? Защо се чувствам така адски добре?

Останахме в това положение дълго време, може би защото бяхме пили много, но реших, че това имаше повече общо със съвършената сексуална химия и със сексуалната мъжественост на Маркъс. После се търкулнахме по гръб и си поехме дъх с притворени очи. Дъждът изведнъж спря, но ние вече бяхме подгизнали.

— Леле! — възкликна той и измъкна една пръчка изпод гърба си, после я захвърли на няколко метра от нас.

— Мамка му!

Бях сигурна, че го бях впечатлила, затова вътрешно се усмихнах.

— Не биваше да го правим — каза той.

— Много е късно — отвърнах, преплитайки пръсти с неговите.

Той стисна ръката ми.

— Да, късно е… Мамка му.

— Няма да кажеш на Декс, нали?

— Да не си се побъркала? В никакъв случай. На никого. Ти също. — Имаше леко изплашен вид.

— Разбира се, че няма. На никого. — Рейчъл се появи за миг в съзнанието ми: видях как изражението й се променя от шок през обида до благочестивост. Особено на Рейчъл.

Маркъс прокара ръка по мокрите ми бедра.

— Трябва да се прибираме. Да си вземем душ.

— Заедно ли?

— Не — и се изсмя нервно. — Не заедно. Мисля, че сторихме прекалено много бели за тази вечер.

Исках да го попитам какво ще се случи оттук нататък. Исках да знам дали означавам нещо за него, как се чувства той, дали това беше мимолетно преживяване, или щяхме да повторим случилото си. Но бях започнала да се чувствам гроги, объркана и леко обезпокоена. Влязохме вътре, целунахме се за лека нощ и си взехме душ поотделно. Не можех да повярвам какво се беше случило — и макар да не съжалявах, пак си поплаках малко под горещата вода, когато погледнах красивия си диамантен годежен пръстен и си помислих за Декс, който спеше в леглото ни в Ъпър Уест Сайд.

След като се изкъпах, се опитах да изчистя следите от тревата от роклята ми с малко „Уулайт“^[2], който намерих под мивката, но се оказа безполезно, а знаех, че препаратът само ще съсипе нежната материя. Затова изцедих роклята, промъкнах се до кухнята и я натъпках най-долу в найлоновия чувал за смет под обелки от банани и празна кутия от „Трикс“. Нямаше да се тръшкам и вайкам като Моника Люински заради една рокля.