Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Blue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Емили Гифин. Нещо синьо

ИК „Инфодар“, София, 2008

САЩ. Първо издание

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-0312-32385-1

История

  1. — Добавяне

Глава 31

На другия ден навърших стандартния период от трийсет и две седмици, който според книгата „Близнаци“ означаваше, че за децата ми съществуваше „малка вероятност да имат продължителни здравни проблеми в резултат на преждевременно раждане“. Това сякаш беше огромна преграда, която изглеждаше иронична, като се имаше предвид, че бях постигнала целта си, без да правя абсолютно нищо, освен да се излежавам в леглото, да чета списания и да се храня.

За да отпразнува важното събитие, Итън ме изненада с домашно приготвена шоколадова торта, която ми поднесе върху дървения поднос. Тортата беше украсена с трийсет и две сини свещи — по една за всяка седмица от бременността ми — и докато ги палеше, той пееше: „Честит рожден ден, Бебе А и Бебе Б!“

Разсмях се, намислих си желание и духнах свещите на два пъти (за което той каза, че се брояло, защото нося две деца). После отряза и поднесе на всеки от нас по едно голямо парче. Поисках второ, после и трето, възхвалявайки готварските му умения, особено глазурата. След като раздигна чиниите и подноса, той се върна с голяма кутия, увита в ментовозелена хартия на бели точки.

— Не беше нужно — казах, надявайки се да не се е охарчил много за бебешкия подарък.

Той церемониално постави кутията в скута ми.

— Не е от мен… От Рейчъл е.

Загледах пакета. И наистина, увиването на подаръка издаваше маниера на Рейчъл: безупречно и красиво, но така направено, че да не прилича на професионално. Забелязах правилните ъгли, късите ленти скоч, успоредни на ръбовете на кутията и симетрично вързаната панделка. Незнайно защо пакетът изрови всички най-хубави спомени, всички моменти, прекарани с Рейчъл през годините.

Итън ми хвърли поглед крадешком.

— Разстрои ли се? Не трябваше ли да ти го давам? Вярно, поколебах се…

— Не, няма нищо — казах и прекарах ръка по увития пакет. Ръката на Рейчъл беше докосвала тази кутия, помислих си, и това ме изпълни с най-абсурдното усещане, усещане, което свързвах с човек от отвъдното.

— Ще го отвориш ли? — попита той.

Кимнах.

— Получих го преди няколко седмици, но исках да изчакам да наближи датата ти. Реших, че днес е подходящ ден… защото повече не се безпокоя. Бебетата ще са добре.

Сърцето ми силно се разтуптя, докато внимателно отвързвах бялата панделка, после махнах хартията и отворих кутията — вътре имаше две бели одеялца, поръбени със светлосин копринен кант. Това бяха най-пухкавите, най-разкошните неща, които бях докосвала. Спомних си, че Рейчъл беше подарила подобно одеялце на Анализе за нейното бебе, но моите бяха още по-хубави. След един продължителен момент извадих картичката от плика. Той беше илюстриран с две детски колички. Отворих бавно картичката и видях познатия, красив почерк. В ушите ми зазвуча гласът й, докато четях:

„Скъпа Дарси,

Преди всичко искам да ти кажа колко много съжалявам за всичко, което се случи между нас. Липсва ми приятелството ти и съжалявам, че не мога да споделя това специално време в живота ти. Но въпреки разстоянието, което ни дели, искам да знаеш, че често мисля за теб. По няколко пъти на ден. Много се зарадвах, като научих от Итън, че си щастлива и че си добре. Както и близнаците! Толкова е типично за теб да превръщаш едно чудесно събитие в нещо двойно по-вълнуващо! И накрая искам да ти изпратя моите сърдечни поздравления, когато станеш майка. Надявам се някой ден да се запозная със синовете ти. Сигурна съм, че те ще бъдат красиви, удивителни момченца, също като майка им.

С най-добри пожелания и винаги с много любов, Рейчъл“

Все още стискайки картичката, облегнах глава на възглавницата. От месеци очаквах да чуя нещо от Рейчъл, но едва сега, когато прочетох картичката й, осъзнах колко много ми се е искало това. Погледнах Итън. Лицето му беше спокойно, търпеливо.

— Хм. Представяш ли си! — казах, запълвайки тишината.

— Какво ти пише? — попита той.

Изразих чувството си, като извъртях очи нагоре. После усуках косата си, завързах я с ластиче и отвърнах безгрижно:

— Да речем, че се опитва да се сдобрим. — Думите ми бяха надменни, но нотката в гласа ми ме издаваше. И въпреки усилията си, почувствах, че се размеквам. Помъчих се да замаскирам чувствата си, като метнах картичката към него като при игра на фризби.

— Ето ти я. Прочети я сам — казах пренебрежително.

Устните му мърдаха, докато четеше. Накрая вдигна поглед към мен и рече:

— Хубаво е написана.

— Да. И одеялцата също са много красиви — и погладих копринения кант с палец. — Май вече не искам тя да върви в ада — казах през смях. — По-скоро в някое мрачно място в рая.

Итън се усмихна.

— Това значи ли, че трябва да й се обадя? — попитах го.

Част от мен искаше да чуе: „Да, редно е да й се обадиш“, понеже исках извинение, за да преглътна гордостта си и да отстъпя. Итън обаче каза:

— Не е нужно да й се обаждаш. Просто й прати благодарствено писъмце. — Той ми върна картичката.

Не можах да се въздържа да не я прочета наново на глас, подчертавайки смисъла на написаното.

— Пише, че „съжалява за случилото се между нас“. А не за това, което тя направи.

— Мисля, че се подразбира.

— Тогава какво по-точно значи? Че би върнала онова, което тя направи с Декс, ако можеше? — попитах, като пренавих отново косата си.

— Вероятно просто иска да се е справила с нещата по друг начин — каза Итън.

— Как например?

— Не знам… може би, като изчака, докато вие с Декс скъсате и тогава да започне да се среща с него.

— Тя ли ти каза това? Знаеш ли го със сигурност?

— Не, не и със сигурност. Не.

— Добре — казах и продължих да се взирам в картичката. — По нататък… „Въпреки разстоянието, което ни дели“. Как мислиш, кое разстояние има предвид, емоционалното или географското?

— Вероятно и двете.

— Мислела за мен всеки ден. Не смяташ ли, че преувеличава?

— Не, не смятам. А ти не мислиш ли за нея всеки ден?

Отговорът беше „да“, но аз се престорих, че не съм чула въпроса, докато продължавах да чета:

— „Много се зарадвах, като научих от Итън“. — Спомних си част от разговора, който дочух на Коледа. — Какво по-точно й каза ти?

— Ами, очевидно съм й казал, че чакаш близнаци момчета. Нали ми разреши да й кажа… и просто й казах, че се чувстваш добре. Че си се сприятелила с няколко души. Казах й също и за Джефри.

— Разговарял ли си с нея, откакто скъсахме с Джефри?

— Не.

За миг ми мина през ума да го попитам за годежа на Рейчъл, но реших, че все още не съм готова да чуя потвърждение за това. Затворих картичката и я пъхнах обратно в плика.

— Тя не може честно да мисли, че бихме могли да бъдем отново близки приятелки, нали? — попитах и гласът ми заглъхна.

— Тя те познава много добре, Дарси. Не смятам, че очаква ти да подадеш ръка — смънка той. Тонът му беше категоричен, но изражението му говореше: „Мисля, че ще подадеш ръка“. Или може би „Мисля, че вече си подала ръка“.

Отлагах написването на благодарственото писъмце до Рейчъл близо две седмици, защото не можех да реша какво да е съдържанието или тонът. Дали веднага да й простя? Дали да й пиша, че и тя ми липсва и че макар никога да не приема връзката й с Декс, искам да възстановим приятелството ни? Ставаше ли изобщо въпрос за това?

Една вечер, съботната вечер на трийсет и четвъртата ми седмица, нещо ме накара да стана от леглото и да извадя малък кожен албум от страничния джоб на един от куфарите ми в гардероба в детската стая. Бях запълнила албума преди няколко лета и го пъхнах в багажа си в последния момент. Върнах се с него в леглото и го запрелиствах, подминавайки снимките с Клеър и Декс и различни други приятели, докато не стигнах до една снимка на Рейчъл и мен, правена в Хамптънс веднага след като тя и Декс бяха завършили право. Вгледах се в безгрижните пози, широките ни усмивки, прегърнати през кръста, стоящи до ръба на водата по бикини. Едва ли не ме лъхна соленият въздух, океанският бриз и почувствах как пясъкът под краката ми се движи. Дори чух смеха й. Запитах се защо снимки на плажа на изгубени любими същества като че ли винаги въздействат по-силно от другите снимки.

Докато ги гледах, се замислих за всичко, което се беше случило между Декс, Рейчъл и мен, решавайки отново, че пукнатините във връзките ни са били развъдник на измама. Декс и аз си бяхме изневерили един на друг, защото преди всичко не си подхождахме. Рейчъл ме предаде, защото приятелството ни беше с кусури. Аз я излъгах за Маркъс поради същото потискано чувство — неизговореното състезание, което може да поквари дори най-здравите приятелства. То беше разрушило нашето.

Колкото и да ми се искаше да ги смятам за отговорни, знаех, че аз също не съм безупречна. Всички ние бяхме отговорни. Всички бяхме лъгали и мамили. Но въпреки всичко знаех, че всеки от нас е добър човек. Всеки от нас заслужаваше втори шанс, шанс да бъде щастлив. Замислих се над израза „Измамиш ли веднъж, пак ще повториш“ и го отхвърлих като заблуда. В добрите приятелства хората обикновено не мамят и не можех да си представя, че Декс и Рейчъл ще се мамят един друг. Знаех също, че ако някога бъдех с Итън, никога нямаше да го мамя. Щях да съм му вярна винаги във всяко отношение.

И в този момент, когато бях на косъм от прошката, раждането започна. Отначало ме преряза силен спазъм в долната част на корема и когато станах, за да отида да се изчишкам, течност обля крака ми. Водите ми бяха изтекли. Изпитах странно спокойствие, когато телефонирах на господин Смит и му описах симптомите. Той потвърди, че наистина съм започнала да раждам и ми нареди да отида в болницата възможно най-скоро. Каза, че ще ме чака там.

Итън беше в един спортен бар на „Пикадили“ и наблюдаваше участието на „Сганфорд“ в баскетболното първенство на NCAA[1]. Не ми беше приятно да го прекъсвам — той гледаше на това първенство много сериозно — но пък беше настоял да му се обадя „и при най-дребния повод“, затова реших, че изтичането на водите ми е достатъчен повод. Той отговори на първото позвъняване и се опитваше да надвика глъчката в бара.

— Дарси? Как си?

— Добре съм… „Станфорд“ печели ли?

— Още не са излезли. В момента гледам „Уейк Форест“. Те се представят доста добре… което е хубаво, понеже съм заложил на тях за финалната четворка.

Представих си го как е приседнал на високото столче на бара и държи жълтия си флумастер, с който маркира предположенията си.

— Кога започва твоят мач? — попитах, колебаейки се дали да не изчакам мачът да свърши, за да го помоля да ме чака в болницата.

— Скоро. Защо? Добре ли си?

Помълчах и накрая казах:

— Много съжалявам, Итън. Знам с какво нетърпение очакваше това първенство и участието на „Сганфорд“ и всичко… но водите ми изтекоха. Дали ще можеш да дойдеш, за да ме закараш в болницата?

— О, Боже! Не мърдай! — извика той. — Веднага идвам!

Десет минути по-късно той нахлу през входната вратата и по коридора — в спалнята, викайки:

— Таксито чака долу! Таксито чака долу!

— Тук съм — извиках в отговор от дневната. Малкият ми платнен сак, който бях приготвила преди седмици, лежеше в краката ми.

Той се втурна в дневната, целуна ме по бузата и задъхано ме попита как съм.

— Добре съм — отвърнах с облекчение, като го видях. — Ще ми завържеш ли обувките? Не мога да се наведа.

— Божичко, толкова съжалявам, че не бях тук — каза той, като се наведе да завърже маратонките ми „Найк“. Ръцете му трепереха.

— Къде ти е якето? — попитах, понеже забелязах, че се прибра само по щастливата си тениска „Станфорд“. — Навън сигурно е лют студ.

— Оставил съм го в бара.

— О, Итън, съжалявам. Толкова съжалявам също, че ти прекъснах и мача.

Той ми каза да не ставам глупава, че щял да си прибере якето по-късно, а мачът не бил чак толкова важен. Когато се наведе да вземе сака ми, забелязах чиста лепенка върху ръката над лакътя му да се подава изпод тениската му.

— Отказал си пушенето? — попитах и осъзнах, че не го бях виждала с цигара от дълго време, нито бях долавяла никаква издайническа миризма по дрехите му.

— Да. Не мога да допусна тютюнев дим около теб и бебетата. — Той нервно разтърка лепенката, сякаш да си влее нов приток от необходимия никотин.

Благодарих му — трогна ме усилието му.

— Няма защо. Все едно трябваше да ги откажа. А сега, да вървим! — той ме изправи на крака и извика: „Schnell! Schnell!“, което реших, че означава „бързо“ на друг език, май на немски. Придържаше ме до вратата, където грабна единствената си друга връхна дреха — яркожълт дъждобран. После си пое дълбоко въздух, потри ръце една в друга и рече:

— Е, това е!

Докато пътувахме с таксито за болницата, Итън ми помогна за дихателните упражнения, което беше забавно, защото като че ли по-скоро на него му беше нужно да вдишва и издишва. Засякохме, че контракциите са през шест минути и продължаваха около трийсет секунди всяка.

— Много ли боли? — питаше Итън всеки път, когато стиснех очи. — Колко по скалата от едно до десет?

Прагът на болките ми нормално беше доста нисък, а аз бях известна с това, че си дерях гърлото, дори когато ми вадеха трънче, така че болката в действителност беше по-скоро единайсет. Аз обаче му казах, че е четири, защото исках той да се гордее с издръжливостта ми. Казах му също, че не съм изплашена — това изявление идваше от някогашна кралица на песимистична драма. Но беше истина — не ме беше страх. Просто знаех, че всичко с бебетата ще е наред. Бях изкарала трийсет и четири седмици и половина. И имах до себе си Итън. Какво повече можех да искам? Чувствах се като най-голямата късметлийка на света. Бях готова да посрещна синовете си.

Регистрирахме се в болницата и Итън забута количката, в която бях седнала, до посоченото ни родилно отделение. После ми помогна да се преоблека в болнична нощница. Изчерви се, когато застанах гола пред него и за секунда аз също се смутих.

— Още нищо не си видял — казах, за да смекча неловкостта и се засмях. — Тук няма да видиш скромност от моя страна… И силно се надявам, че не си гнуслив.

Той се усмихна, взе ръката ми и каза, че може да го понесе. После ми помогна да се излегна на леглото. Беше облекчение да се изпъна — и ме налегна силно усещане за умора. Исках единствено да заспя, но болката беше прекалено силна за това. След около пет минути дойдоха господин Смит и акушерката му. Тя се зае с интравенозната система, докато той ме преглеждаше и ме уведоми, че имам вече близо пет сантиметра разкритие.

Малко след това дойде и анестезиологът с епидуралната упойка. Никога не съм се вълнувала толкова, като видях иглата, предчувствайки, че ще изпадна в блажено състояние, подобно на въздействието от райския газ при зъболекаря. Вместо да ме облее леко вълнение и да се почувствам, сякаш летя, епидуралната анестезия само отстрани болката. Но след силните контракции липсата на болка ми подейства направо еуфорично.

После всичко се случи много бързо. Помня, че Итън държеше единия ми крак под коляното, акушерката — другия, а господин Смит ме напътстваше да натискам надолу и да напъвам. И аз го правех — възможно най-силно. Отново и отново. Помня, че дишах тежко, потях се в изобилие, правех всички възможни противни физиономии и надавах гърлени викове. Измина много време, преди докторът да обяви, че първото бебе започва да излиза. Надигнах се и се помъчих да видя — зърнах тъмна, сплъстена коса, после рамене, торс и две кльощави крачета.

— Момче е — потвърди господин Смит.

После чух първата жална нота на сина ми на бял свят. Гласът му беше дрезгав, сякаш беше ревал в утробата ми с часове. Ръцете ме засърбяха да го взема.

— Искам да го видя — казах през сълзи.

— Един момент — каза докторът. — Трябва да срежем пъпната връв… Итън, ще приемете ли честта?

— Може ли? — попита ме Итън.

Кимнах и заплаках още по-силно.

— Разбира се, че може.

Итън пое големите метални ножици от акушерката и внимателно отряза пъпната връв. После докторът я върза и набързо огледа бебето ми, преди да го увие в одеяло и да го остави върху гърдите ми. Изместих главичката му върху сърцето си и то мигом притихна, а аз продължих да плача. Разгледах ангелското му лице, поглъщайки всяка подробност. Извивката на носа, мъничките му, но пълни устни, трапчинката на лявата му буза. Колкото и странно да беше, той страшно много приличаше на Итън.

— Съвършен е. Нали е съвършен? — попитах всекиго и никого.

Итън положи нежно ръка върху рамото ми и каза:

— Да. Наистина е съвършен.

Съзнателно попивах този момент, решавайки, че всичко, което бях чела, видяла и чула за раждането бледнееше пред онова, което чувствах в действителност.

— Как ще се казва? — попита Итън.

Огледах лицето на сина си, търсейки отговор. По-раншните ми претенциозни имена — като Ромео и Енцо — ми се сториха нелепи и напълно неподходящи. Изведнъж името изплува в съзнанието ми.

— Джон — казах. — Името му ще е Джон. — Бях сигурна, че той ще заслужи това простичко, но силно име. От него ще стане един прекрасен Джон.

Именно тогава господин Смит ми напомни, че ме чака още работа и акушерката взе Джон и го подаде на сестрата. Опитах се да задържа погледа си върху първото си новородено, но вълна на болка ме заля отново. Затворих очи и изстенах. Изглежда, че действието на епидуралната упойка беше преминало. Помолих за нова доза. Лекарят обаче отказа с някакво обяснение, върху което не можех да се фокусирам. Итън непрекъснато повтаряше, че ще се справя.

След няколкоминутна агония чух нов вой. Братчето на Джон се роди секунди след полунощ. Еднояйчни близнаци със свой отделен рожден ден. Макар да знаех, че бебетата бяха еднакви, бях не по-малко нетърпелива да видя и второто си новородено. Итън отряза и неговата пъпна връв, а акушерката пови бебето и ми го подаде. През още сълзи мигом предположих, че това бебе има чертите на братчето си, само косата му беше малко повече. Имаше решително изражение, което ми се стори забавно за едно толкова мъничко новородено. И този път името му само дойде в ума ми.

— Ти си Томас — прошепнах му. То отвори едното си око и ме погледна с явно одобрение.

— Може ли да подържа и двете едновременно? — попитах доктора.

Той кимна и постави отново Джон върху гърдите ми.

Итън ме попита дали съм се спряла и на вторите им имена. Помислих си за второто име на Итън, Ноел, и реших, че всеки от синовете ми трябва да има част от най-добрия мъж, когото познавам.

— Да — отвърнах. — Имената им са Джон Ноел и Томас Итън.

Итън си пое дъх и се опита да преглътне сълзите си.

— Дарси, за мен е… такава чест — каза той едновременно изненадан и трогнат. После се наведе и ни прегърна. — Обичам те, Дарси — прошепна в ухото ми. — Обичам и трима ви.

Бележки

[1] NCAA National — Collegiate Athletic Association (ориг.) — Национална академическа асоциация по атлетика. — Бел.прев.