Емили Гифин
Нещо синьо (27)

Глава 25

На другия ден преди обяд Джефри ми се обади, с което доказа, че е мъж, който не си пада по глупави игрички на изчакване. Или може би само американските мъже те карат да чакаш. Във всеки случай той ми каза, че компанията ми му е била много приятна и че би искал да ме види отново. Сметнах прямотата му за безкрайно привлекателна, което на свой ред ме накара да се почувствам зряла.

По-късно същата вечер споделих това с Итън, докато той стоеше до печката и приготвяше за вечеря пържени яйца с бекон. И двамата обичахме храните за закуска по всяко време на деня. Всъщност, едно от малкото неща, с които двамата бяхме на едно мнение в гимназията, беше, че след футболни мачове е по-добре да ходим в „НОР“^[1], отколкото в по-популярното заведение „Тако Бел“^[2].

— Да, както разбирам, май си готова за истинска, здравословна връзка — каза той.

— Вместо да преследвам някого като Маркъс ли?

Той кимна.

— Маркъс ти се е явявал нещо като бунт. — Той чукна едното яйце с шпатулата, после провери внимателно жълтъка на другото. — Подсъзнателно си знаела, че Декс не е за теб, затова си му изменила, за да избягаш от годежа си.

Обмислих мъдростта в твърдението му и му казах, че според мен е прав. И добавих:

— А как са нещата между теб и Сондрин?

Итън не се беше прибирал едно денонощие и аз прекарах дълга, неспокойна нощ, като час по час поглеждах часовника и се питах какво ли се е случило между тях.

Итън се изчерви и продължи да гледа яйцата.

— Е? — подканих го. — Как беше снощи?

Той изгаси газовия котлон.

— Прекарахме много хубаво.

Реших да карам без заобикалки.

— Спа ли с нея?

Бузите му порозовяха. Очевидно беше спал.

— Не е твоя работа — отвърна. — А сега препечи филийки, ако обичаш.

Станах и сложих две филийки бял хляб в тостера.

— Донякъде ми е работа.

Той поклати глава и попита:

— От къде на къде?

— Ами, аз съм ти съквартирантка… и делим едно легло… Трябва да зная дали статусът ми е застрашен по някакъв начин — отвърнах предпазливо.

— Статусът ти ли?

— Мястото ми в леглото ти.

— Можеш да ползваш леглото ми.

— Мога ли? Как така? — попитах може би с малка надежда, че той е решил, че Сондрин не е жената за него в дългосрочен план.

— Защото няма да хвърля една бременна жена на вълците… Просто аз ще се преместя при Сондрин — побърза да добави той, сякаш вече ми е дал достатъчно подробности по въпроса.

Може би дори беше решил, че вече не е уместно да спим един до друг. Поне аз все още имах легло за известно време, но какво щеше да стане, ако отношенията между Итън и Сондрин станеха по-сериозни и те поискаха да заживеят заедно? Тогава какво? Мисълта ме разтревожи… и дори малко натъжи. Харесваше ми близостта, до която стигнахме с Итън, и не исках това да се променя.

Реших, че трябва да се подготвя за най-лошото. Ако Итън и Сондрин задълбочат връзката си, аз също исках да имам връзка. Както от емоционална гледна точка (кой иска да е сам, в края на краищата?), така и, колкото и да ми беше неприятно да го призная, от финансова гледна точка. Така ми се щеше да добавя към списъка си „да бъда самостоятелна и независима“, но на практика как можех да остана в Лондон без работа и с две деца?

Затова се впуснах в срещи с Джефри и си фантазирах голяма сватба и безкрайно щастлив живот след това с нашите три момченца и два кокер шпаньола. Едва ли не се чувах след много години да подчертавам всеки път, когато започвах да разказвам историята за това как сме се запознали: „Нали разбирате? Нещата не се случват току-така. Животът ми беше ад, но после се подреди напълно, като с магическа пръчка“.

Един следобед споделих надеждите за бъдещето си с Шарлот и Мег, докато се разхождах в Хайд парк с тях и Натали. И двете като че ли се възрадваха на идеята Джефри и аз да се съберем. Те го превъзнесоха, нарекоха го „чудесен баща“, „брилянтен лекар“ и „широко скроен мъж, който не се плаши от бременна жена“.

— И — добави Шарлот, докато маневрираше с бебешката количка между групата японски туристи, снимащи статуята на Питър Пан — на всичко отгоре е очарователен и богат.

Засмях се.

— Да. А искахте да ме пласирате на един кофти „джинджифил“!

Мег се разсмя.

— И аз не знам защо не се сетих веднага за Джефри. Сигурно защото гледаме на него като на лекар.

Шарлот се съгласи.

— Така е. Но сега вече е толкова очебийно. Вие сте напълно един за друг.

Мег кимна.

— Той те обожава… Вие дори изглеждате възхитително заедно.

За секунда ми стана неудобно. „Вие изглеждате възхитително заедно“ беше фраза, която хората често казваха за Декс и мен, а ето какво се получи накрая. Но аз избутах от главата си сравнението и казах през кикот:

— Да. Сега остава да проверя дали е добър и в леглото. Ако е така, цялата работа е в кърпа вързана!

След няколко дни се подготвих за въпросната проверка. Вечерта ни започна в „Айви“, един от най-известните ресторанти в Лондон. Главният готвач бил приятел на Джефри, така че имахме специално приготвено и вкусно меню, завършващо с десерт от великолепна шоколадова паста без брашно и някакво много скъпо порто за Джефри.

Докато чакахме сметката, се появиха Ел Макфърсън и съпругът й. Те седнаха на резервираната за тях маса срещу нашата. Забелязах, че Джефри я оглежда, после погледна мен, сякаш сравняваше чертите ни. Когато го попитах какво мисли, той отвърна:

— Ти си по-хубава от нея. Предпочитам очи като твоите.

Усмихнах се и му казах, че и той е по-хубав от съпруга на Ел. „Хубав“ беше точното определение за външния вид на Джефри. Той се пресегна през масата и сложи ръката си върху моята.

— Какво ще кажеш да идем у дома?

Наведох се съблазнително над масата и отвърнах:

— Мислех, че никога няма да го предложиш.

Тръгнахме си от „Айви“ и отидохме у Джефри — първото ми посещение у тях. Бях си представяла, че има традиционна къща, като на Мег, но се оказа, че живее в малко таванско помещение, украсено с интересни скулптури, едноцветни рисунки и съвременна мебел. Помислих си за немарливото жилище на Маркъс и се зарадвах на липсата на видеоигри, аквариуми, кални гуменки и кутии от бира.

— Харесва ми жилището ти. Съвсем по вкуса ми — подчертах.

Стана му приятно от комплимента, но призна, че е използвал декоратор.

— Много е добра. Аз нямам търпение за такива неща.

Огледах отново наоколо и забелязах малка червена маса и столове, покрити с пастели, късчета хартия и наполовина подреден пъзел с герой от комикс, който ми беше непознат.

— Кътчето за игра на Макс, нали? — попитах.

Той кимна.

— Обикновено нещата му са пръснати из всички ъгълчета на апартамента.

Засмях се.

— Може ли да видя негова снимка?

Той посочи полицата над камината. На нея имаше снимка на Макс на каменист бряг; беше усмихнат и примижал от слънцето.

— Тук е на две и половина години. Сниман е в къщата ми в Сейнт Мойс.

— Какво красиво момченце. Прилича на теб — казах и отместих поглед от снимката към Джефри.

— Повече прилича на майка си. Но има моя нос. Горкото хлапе.

Засмях се и му казах, че харесвам носа му.

— Има характер — добавих и се сетих за Рейчъл. Тя винаги споменаваше за характера на нечие лице; казваше, че малките, правилни носове я отвращавали. Знаех какво имаше предвид. Аз харесвах силно изразения нос на Джефри.

Той ме обгърна с ръка и ме целуна по носа.

— И аз харесвам твоя.

Тази размяна беше един от съвсем ранните предвестници на „Аз те обичам“. Нали се сещате — когато всеки от една двойка започне да казва, че харесва дадено нещо в другия. „Харесвам очите ти. Харесва ми да бъда с теб. Харесва ми, че ме караш да се чувствам по този начин.“ После, изневиделица — направо: „Аз те обичам“.

Джефри ми предложи напитка.

— Сок? Вода? Чай?

— Нищо, благодаря — отвърнах, смучейки едно бонбонче тик-так.

Наблюдавах го как отиде до барчето и си наля чаша бърбън. После се върна при стереото. Африканска музика, която ми напомни за беквокалист в „Грейсланд“ на Пол Саймън, изпълниха помещението. Седяхме на модерния кожен диван — той беше обгърнал с ръка раменете ми — и разговаряхме. Докато слушах секси акцента му, подчертан от подрънкването на леда в чашата му, се опитах да разбера на кого ми прилича. Накрая реших, че той е един зрял Хю Грант, един мъжествен Рупърт Еверет и един английски Декс Тейлър. Той беше точно това, което бих си поръчала от менюто: абсолютен джентълмен — не частично мъж или момче.

Както винаги, той изчака доста дълго, преди да ме целуне. Бяхме полуоблегнати, но Джефри през няколко секунди се надигаше, отпиваше от бърбъна си и като че ли тихомълком се окопитваше. После отново ме целуваше. Накрая той стана и изрече формална покана за спалнята. Приех с мисълта колко много ми се прави секс. Толкова ми липсваше. Това беше най-дългата ми „суша“ от поне десет, ако не и повече години. По-важното — исках да поставя нещата с Джефри на друго ниво. Исках да внеса дълбочина и интимност в нашата донякъде формална връзка.

След минути желанието ми се изпълни. Джефри и аз застанахме до леглото му и започнахме бавно да се събличаме. Бяхме с лице един към друг, сваляйки една по една частите от дрехите си като игра на стрийп покер, в която не можеш да решиш дали искаш да си гола и уязвима, или да владееш положението. Аз исках всичко, веднага. Но бях търпелива, позволявайки на напрегнатото очакване да нараства. Накрая и двамата останахме голи. За първи път, когато бях с мъж, се стеснявах от тялото си, но Джефри бързо разпръсна всяко мое притеснение, че бременността ми ще го отблъсне. Той коленичи пред мен и целуна пъпа ми. Чувственият жест ме накара да се почувствам желана и красива.

После той хвана ръката ми и ме поведе към леглото. Преходът беше гладък като сцена във филм, където всичко върви както трябва.

След кратко и приятно предразположение, след някак неловкото изваждане на презерватив и уверението на Джефри, че сексът е напълно безопасен по време на бременността ми, той проникна в мен отзад, което се оказа, че не е неприятно. Възбудата на Джефри трая много дълго време. Наистина много дълго време. Като добавка към забележителната му издръжливост той определено беше по-малко резервиран между чаршафите. В един момент престанах да наблюдавам и просто се отпуснах.

После след потните последици, докато слушах в хоровото изпълнение на племето, повтарящо ту лу лус, той притисна тяло в моето, целуна ме отзад по шията и каза:

— Ти си удивителна.

Благодарих му и му върнах комплимента. Той също беше удивителен.

И двамата заспахме, после повторихме всичко посред нощ и отново рано сутринта. След третия път го погледнах в очите и долових нещо. Долових поглед, който разпознах. Беше ми нужен само миг, за да го определя точно и когато това стана, бях уверена какъв е. Беше зависимост. Джефри беше станал зависим от мен. И само този факт ме изпълни със значителен триумф в един сезон на тежки загуби.

 

 

Не след дълго се запознах със сина на Джефри — Макс. Джефри отиде да го вземе от дома на майка му в Уимбълдън, а аз го чаках в апартамента му и едва потиснах силното изкушение да претършувам чекмеджетата му. В миналото нямаше да съм в състояние да се въздържа, но все пак в миналото струва ми се, исках да намеря нещо уличаващо за скандал заради любовници. Снимка на друга жена, старо любовно писмо, презерватив отпреди да се срещаме. Нещо, което да ме подразни, да подхрани ревността ми, да засили чувството ми за състезателност. Не бях сигурна дали бременността ми ме беше направила по-зряла, по-улегнала или просто бе изсмукала силите ми. Във всеки случай се радвах на удобството на новата ми, спокойна връзка. Бариери не ме интересуваха, само гладко плаване и щастлив край.

Когато бащата и синът се върнаха, станах да ги посрещна, по лицето ми се изписа широка усмивка. Макс беше възхитителен — направо готов за детска реклама в морскосиньото си гащеризонче и пожари икарскочервено пуловерче с висока яка. Усетих първото си вълнение при мисълта да имам синове вместо дъщери.

— Здравей, Макс — казах. — Как си?

— Добре — отвърна той, избягвайки погледа ми, после подви колене на пода и започна да търкаля детското си камионче. Видях, че има сини очи, но клепките му бяха тъмни като на баща му.

Опитах отново да привлека вниманието на детето, като се наведох и седнах върху петите си.

— Приятно ми е да се запозная с теб.

Джефри оформи с устни:

— Много е срамежлив — преди нежно да го подкани: — Няма ли да кажеш на Дарси, че и на теб ти е приятно да се запознаеш с нея?

— Приятно ми е да се запозная с теб, Дарси — смънка Макс и ми хвърли бърз, подозрителен поглед.

Изведнъж ми се прииска да съм по-опитна в общуването с деца. Помълчах за секунда и пак заговорих:

— Страхотно е това камионче… товарно автомобилче. — Седнах на пода и кръстосах крака.

Макс отново ме погледна, този път по-продължително. После хвана камиончето за кабината и го търкулна няколко пъти към мен.

— Има големи колела. Виждаш ли? — попита той, сякаш ме изпробваше.

— Виждам. Наистина са големи, много големи.

Макс не изглеждаше впечатлен от отговора ми. Помъчих се да изровя още информация от спомените си за камионите.

— Моят брат Джеръми имаше червено камионче като твоето — казах накрая. — Само че кормилото му беше от другата страна.

— От тази ли? — посочи той пътническото място.

— Точно така! — отвърнах и поставих ръце върху неговите, като се напънах да се сетя какви гърлени звуци издаваше Джеръми, за да ме ядосва, когато играеше с камиончетата си. Прочистих гърлото си с надеждата да ги имитирам правилно.

— Вруууу — започнах, но осъзнах, че такъв шум издават предимно спортните коли. Опитах пак: — Гррррррр. Гррррррр — и затъркалях предните колела върху дясното си коляно. Чувствах се малко глупаво, както вероятно някой мъж се чувства, когато е подтикван от дъщеря си да си играе с кукла.

За щастие Макс като че ли одобри звуковите ми ефекти. Видях, че ъгълчетата на устата му трепнаха във възможно най-леката усмивка. Това засили увереността ми. Продължих да издавам звукове на мотори, следвани от звука на мотор на празен ход. Бу. Бу. Бу. Бу. Този беше един от най-любимите на Джеръми.

— Хайде пак — изписка Макс.

Повторих го, забравяйки, че Джефри ни наблюдава, дори ме преценява.

— Грррррррррр — този път звукът беше по-силен, тъй като задните колела завършиха изкачването си върху коляното ми. После събух късите си чорапи, направих ги на топка и ги напъхах в кабинката на камиончето. — Ето ти и товар, който да превозиш до… до фабриката в… Ливърпул — продължих. Думите ми звучаха правдоподобно и ми олекна, че момчешките игри може и да са по-лесни и по-забавни, отколкото си мислех.

— До фабриката в Ливърпул — повтори радостно Макс.

И от този момент ние с Макс станахме приятели. Той непрекъснато изговаряше името ми с неговия възхитителен английски акцент и повеждайки ме за ръка, ми показа всичките си играчки, дори настоя да разгледам стаята му. Радвах се, че той ме прие, помислих си с трепет, че двамата с Джефри изглаждахме и последната пречка.

По-късно същата вечер, след като Джефри сложи Макс да спи, той дойде при мен в спалнята, усмихнат до уши.

— Е, ти се справи! Той те обича.

— Наистина ли? — попитах, питайки се дали баща му също ме обича.

— Да — не спираше да се усмихва Джефри.

— Това прави ли те щастлив? — попитах го и се сгуших до него.

— Колкото до Луната и над нея — отвърна той, приглаждайки назад косата от челото ми. — Милиони километри над Луната.