Емили Гифин
Нещо синьо (26)

Глава 24

На сутринта се събудих, обзета от нова паника. Как можах да зачена близнаци? Дали Итън ще ни остави да живеем при него? Дали две креватчета ще се поместят в мъничката ми стая? Ами ако не можех да си намеря работа? Бяха ми останали по-малко от две хиляди долара — колкото едва да покрия разноските за болницата, да не говорим за бебешките принадлежности, храната, наема. Казах си да се успокоя, да продължа да следвам списъка си и да разрешавам нещата ден по ден.

И така, остатъкът от седмицата ми мина в търсене на работа. Стараех се да бъда непредубедена и най-усърдно се интересувах от всякаква работа: престижна работа, работа като PR, дори черна работа. Четях обяви във вестниците, обаждах се по телефона, явявах се лично. Нищо не изскочи — освен някакви разочароващи заключения, свързани с трудности по осигуряване на разрешително за работа. Дори по-лошо, научих, че в Англия на всички работещи жени им се разрешава шест и половина месеца отпуск по майчинство. Новината едва ли можеше да мине за обещаваща. Кой ще ме назначи, както съм бременна в момента, знаейки, че скоро ще трябва да ме пусне в отпуск за шест месеца? Започнах да се безпокоя, че ще се наложи да се върна към предишната си работа и предишния си живот. А това беше последното нещо, което исках.

До събота вечер вече се чувствах напълно изцедена и обезсърчена и се приготвих да се отпусна за купона у Мег и да престана да се безпокоя поне една вечер. Без да бързам, пробвах няколко тоалета за бременни, които бях купила от „Н&М“ (което не се броеше за безразсъдно пазаруване, понеже досегашните ми дрехи вече не ми ставаха), и се спрях на семпла черна рокля. Застанах пред огледалото и се възхитих на начина, по който тя обгръщаше корема и бедрата ми, изтъквайки издутината ми. Добавих малко спирала и гланц за устни — не исках да скривам сиянието от бременността си под тежък грим. Накрая обух семпли черни обувки с високи токчета и сложих диамантените си клипсове от Декс. Резултатът, според мен, можеше да се определи като умерена елегантност.

Итън се прибра точно когато тръгвах да излизам.

Той подсвирна, когато постави разтворената си длан върху корема ми и ме потупа.

— Изглеждаш страхотно. Къде си тръгнала?

Напомних му, че съм поканена на вечеря.

— Забрави ли? Нали се запознах с едни жени в едно кафене миналата седмица?

— О, да. Англичанките. Забележително е, че са те поканили. Повечето американци биват канени в английски домове само на прощално парти. — Това не беше първият му коментар относно затворената природа на британското общество, едно от малкото неща, които той не харесваше в тази страна.

— Много съм развълнувана по този повод — казах. — Надявам се на задушевна атмосфера.

— Имаш предвид група невротични жени, които пушат цигара след цигара и разговарят за диети и за свалки с шефовете си ли?

— Нещо такова — разсмях се. — А ти какво ще правиш тази вечер?

— Не ти ли казах?… Излизам на вечеря със Сондрин.

Прободе ме чувство на завист, когато той ме погледна смутено. Той знаеше много добре, че не ми е споменавал за срещата им. Всъщност не беше споменавал за Сондрин, откакто ги бях видяла двамата в „Мъфин Ман“.

— Не, не си ми казвал. — Кимнах към найлоновата торбичка в ръката му — беше от „Одбинс“, магазина за вино, близо до нас. — И очевидно имаш и планове за след вечеря?

Той отговори, че може би, щяло да зависи от това как ще мине вечерята.

— Е, добре, приятно прекарване — пожелах му аз и си казах да не се вглъбявам върху връзката му.

Когато тръгнах към вратата, Итън ме попита дали смятам да взема такси.

— Не. Метрото — подчертах аз. — Напоследък съм много пестелива… ако не си забелязал.

— Много е късно, за да се возиш в метрото сама.

— Но нали каза, че било безопасно вечер?

— Така е. Но… знам ли. Бременна си. Ето, вземи — той отвори портфейла си, извади няколко банкноти и ми ги подаде.

— Итън, нямам нужда от парите ти. Справям се чудесно в рамките на бюджета ми — казах аз, макар че тази сутрин не приеха една от кредитните ми карти в „Маркс&Спенсър“, когато исках да си купя нов сутиен за наедрелите ми от бременността гърди.

Той прибра парите си и настоя:

— Добре… но, моля те, вземи такси.

— Ще взема. — Неговата загриженост ме развълнува. — Ти също внимавай.

Той ме изгледа въпросително.

— Използвай презерватив.

Той извъртя очи нагоре и махна с ръка, което аз изтълкувах като: „Луда ли си! Не смятам да спя скоро с нея“. После ме целуна по бузата за довиждане и аз долових мириса на одеколона му. Беше приятен и ми навя странна меланхолия. Напомних си, че Саймън Джинджифила ме чака на английска вечеря в Мейфеър.

Но докато седях на задната седалка в таксито на път за апартамента на Мег, ентусиазирана за предстоящата вечер, не можех да се отърва от чувството за празнина в стомаха ми. Не беше само привидната ми ревност към срещата на Сондрин и Итън или нарастващата ми тревога за отглеждането на близнаци. Бях нервна и за самата вечеря. Нямам спомен да съм била тревожна, когато излизах вечер в Ню Йорк и затова се питах защо сега се чувствах толкова различно. Може би защото вече нямах гадже или годеник. Изведнъж осъзнах колко е безопасно да си имаш някого, както и колко е важно да липсва напрежение, за да блестиш. Колкото и да беше иронично, това беше култивирало определена освободеност на духа, която, на свой ред, ми беше позволила да бъда душата на компанията и да трупам благоразположението на още повече мъже.

Аз обаче вече не бях обвързана с никого, нито бях в удобната зона на Манхатън и Хамптънс, където знаех какво точно да очаквам в който и да е бар, клуб, купон или сбирка. Където знаех, че независимо от мястото, можех да изпия няколко питиета и не само щях да съм най-красивата в заведението (с едно-единствено изключение, когато бях в „Лотус“ и там влезе Жизел Бюндхен^[1]), но в повечето случаи и най-бляскавата.

Но всичко това се беше променило. Нямах си интимен приятел, страстно тяло или ярост, породена от алкохол, до които да прибягна. Така че, не е нужно да казвам, че бях повече от малко неспокойна, когато спряхме пред градската къща на Мег. Слязох от таксито и платих на шофьора през страничния прозорец (практика, която предпочитах пред нюйорския начин на плащане — вътре, над предната облегалка). После си поех дълбоко въздух, отидох до вратата и позвъних.

— Здравей, скъпа! Толкова е хубаво, че пак те виждам — каза Мег, когато отвори вратата. После ме целуна по двете бузи и аз с леко облекчение видях, че тя също е облечена в черна рокля. Поне бях облечена подходящо.

— И аз се чувствам страхотно, че те виждам! Благодаря ти много, че ме покани — отвърнах и се отпуснах.

Мег се усмихна и ме представи на съпруга си, Йоси, слаб като върлина, с тъмна кожа и странен акцент (по-късно научих, че е от Израел, но бил учил в Париж). Той пое палтото ми и ми предложи питие.

— Чаша шампанско може би?

Поставих ръка върху корема си и учтиво отказах.

— Тогава „Перие“?

— С удоволствие — отвърнах и Мег ме поведе към гостната, която приличаше на снимка в списание. Таваните бяха по-високи от всички частни жилища, които бях виждала — почти пет метра. Стените бяха боядисани в тъмно, романтично червено. В камината гореше огън и хвърляше мека светлина върху персийския килим и тъмните, старинни мебели. Избелели книги с твърди корици изпълваха полиците, които заемаха цяла една стена от пода до тавана. Нещо в тези книги ме плашеше, сякаш по-късно щях да бъда изпитвана по литература.

Гостите също ме плашеха по някакъв начин. Не приличаха на хомогенната нюйоркска тълпа. Напротив, десетина или дванайсетина на брой, те изглеждаха толкова различно в културно и расово отношение, сякаш бяха реклама на „Бенетон“. Когато Йоси се върна с искрящата минерална вода в кристална чаша, Мег ме попита дали съм извадила късмет в намирането на работа.

— Засега не — отвърнах. — Но бях при доктора.

— И разбра ли пола на детето? — попита тя нетърпеливо.

— Да — отвърнах и осъзнах, че бях забравила да се подготвя за този въпрос.

— Момиче ли е?

— Не. Момче. — За част от секундата реших да не й казвам още, че са близнаци. Да си сама и да очакваш едно бебе е приемливо донякъде, може би дори в реда на нещата, но да си сама и да имаш близнаци беше доста смущаващо, да не говорим, че изобщо не беше новина, която да разгласиш на елегантна вечеря.

— О! Момче! Чудесно! — възкликна Мег. — Поздравления.

Усмихнах се с известно чувство на вина, че не й казах пълната истина. Но междувременно тя ме разхождаше из стаята и ме представяше на гостите. Хеприк, швед, и Сесилия, съпругата му французойка, и двамата челисти. Туми, дизайнер на бижута от Камерун. Беата, красива жена, родена в Прага, израснала в Шотландия, която сега работела предимно в Африка с пациенти, болни от СПИН. Ули, грамаден германец, колега на Йоси в банковата сфера. Един по-възрастен арабин, чието име беше съставено предимно от странни съгласни и аз не можах да го запомня, дори след като ми го повтори два пъти. Неколцина англичани, между които Шарлот и съпруга й Джон. И Саймън Джинджифила, който имаше безброй лунички, съответстващи на шокиращо червената му коса и за мое облекчение не ми обърна внимание за сметка на Беата, която случайно също беше червенокоса (което винаги повдигаше интересния въпрос дали червенокосите търсят други червенокоси от нарцисизъм, или просто защото нямат друг избор, тъй като нечервенокосите не са им интересни).

Във всеки случай аз бях някак извън компанията. Единствената в минисъбранието на Обединените нации, която не допринасяше с нищо за геополитическия разговор. Нямах представа дали Азия е пазарен играч, или е все още купувач. Нямах мнение как заплахата от тероризъм и провеждането на различни избори щяха да допринесат за падането на цените на стоковата борса. Или дали икономическият спад в луксозните пътешествия е почти приключил. Не знаех нищо за конфликта в Судан, който беше принудил хиляди бежанци да прекосят границата и да се прехвърлят в Чад. Или за конверсията на английската лира в евро. Или за шансовете на Франция в следващата Световна купа. Както и за ръгби (нещо за Петте нации?) и „Закуска с Фрост“ (каквото и да беше това). Нито пък колко много „безсрамната любовна афера на Тони Блеър с Америка“ дразнела останалата част от света.

Чаках някой да подхване нещо за кралското семейство, единствената тема, за която поназнайвах едно-друго. Но когато накрая тя бе повдигната, не се коментираше диетата „йо-йо“ на Фърги, нито конспиративната теория около смъртта на лейди Ди или последния любовен интерес на Уилям, или дългогодишната връзка на Чарлз с Камила. Не. Те разговаряха за това дали изобщо в Англия трябва да продължи да има монархия. А аз дори не знаех, че върви такъв спор.

След поне два часа коктейли за всички освен за мен, ние бяхме настанени около мароканска софра, където хората продължиха да пият. Всъщност огромното количество алкохол беше единственото сходство между стария ми свят и този. Но за разлика от Ню Йорк, където колкото повече пиеш, толкова повече оглупяваш, тези хора ставаха още по-приятни. Дори Декс и Рейчъл не говореха на такива сериозни теми на пияна глава. Установих, че мислите ми се реят, питах се какво ли правят сега Итън и Сондрин.

После, към края на вечерята, пристигна един късен гостенин. Аз седях с гръб към входа за трапезарията, когато Мег вдигна поглед и възкликна:

— О, здрасти, Джефри, скъпи. Отново модно закъсняваме, така ли?

Чух Джефри да се извинява и да обяснява, че бил задържан по спешност за цезарово сечение. Именно тогава се обърнах и видях самия господин Мур в невероятно красиво туидено сако, кашмирен пуловер с висока яка и сиви панталони.

Наблюдавах как моят доктор поздравява приятелите си, като се ръкува с мъжете и се навежда да целуне жените. После погледът му се задържа върху мен. Изгледа ме странно и след няколко удара на сърцето повдигна вежда и се усмихна, като ме позна.

— Дарси, нали?

Шарлот и Мег се спогледаха, сякаш си спомниха връзката.

— О, да! Забравих, че вие двамата вече сте се срещали — отбеляза Мег. — Дарси ни каза фантастичната, вълнуваща новина! — Тя, разбира се, имаше предвид моето едно момченце.

Господин Мур ме погледна и аз с ужас осъзнах какво щеше да бъде разкрито. Опитах се да го изпреваря, като кажа: „Да, той ми каза, че ще имам момче“, но преди да успея, господин Мур изтърси:

— Да. Близнаци! Чудесно, нали?

За първи път тази вечер в стаята настъпи пълна тишина. Всички насочиха погледи към мен. За човек, прекарал три десетилетия, радвайки се на внимание, аз трябваше да се зарадвам на този момент, но вместо това се почувствах унижена и трябваше да призная:

— Ъъм… всъщност нося близнаци.

— Близнаци! — от масата се разнесе колективно възклицание.

— О, Боже — възкликна Джефри, придоби ужасен вид и седна на свободния стол до мен. — Понеже Мег каза „фантастична новина“, си помислих… Искрено съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах тихо, но ми идеше да се стопя и да изчезна, когато Мег се изправи и вдигна тост:

— За нашата нова американска приятелка и нейните две бебчета! Поздравления, Дарси!

Излезе, че аз съм не само тъпа американка, ами и неомъжена майка-лъжкиня на две бебета. Обърнах се към групата с широка, изкуствена усмивка и смотолевих с цялото изящество и достойнство, на което бях способна:

— Господин Мур… Джефри… направо ме срази миналата седмица, като ми каза, че ще имам две момчета… Явно, още не съм асимилирала този факт…

После зачаках групата да мине към други въпроси — което отне изненадващо дълго време, като се имаше предвид интереса им към много по-възвишени теми. Но когато накрая това стана, неудобството ми не премина. Аз почти не си отворих устата. Просто се съсредоточих върху чуждестранната, силно подправена храна. Джефри също като че ли се чувстваше неудобно и почти през цялото време ме избягваше. Когато се обърна към мен, го направи по формален и непохватен начин, за да ме попита нещо от рода на: „Харесват ли ти агнешкият та-джин и кускусът с праскови?“.

Затова бях много изненадана, когато в края на вечерта, когато всеки изказваше благодарности на Мег и Йоси и си обличаше палтото, за да си тръгва, Джефри ми предложи да ме изпрати с колата си. Приех, предполагайки, че се опитва да изглади нещата. Очевидно, това беше неговият начин да се извини, задето ме издаде. Но начинът, по който сложи леко ръка на гърба ми, докато вървяхме към колата му, навяваше на нещо повече. И въпреки неловкия факт, че беше завирал пръсти във вагината ми, не можах да не почувствам трепет, когато той ми отвори вратата на зеления си „Ягуар“. В края на краищата той беше мъжът с най-приемливи качества, когото бях срещнала в Лондон. Казах си, че винаги мога да си намеря друг доктор.

Настаних се на светлокафявата кожена седалка и улових погледа на Джефри насочен в глезените ми, преди да заобиколи колата и да седне до мен. Запали мотора и докато излизаше от тесния паркинг, заговори:

— Чувствам се ужасно за случилото се тази вечер, Дарси. Толкова съжалявам. Беше изключително непрофесионално от моя страна. Но просто предположих, че си казала на всички. Ужасно предположение, наистина.

— Не се безпокойте, господин Мур — казах, „опипвайки почвата“. Ако той не възразеше на „господин Мур“, значи виждаше в мен само пациентката, която бе поставил в неудобно положение. И щях да знам, че изпращането му беше само от състрадание.

Той обаче каза:

— Джефри. Моля те, наричай ме Джефри. — Погледна ме с прекрасните си кафяви очи, обрамчени с тъмни мигли.

— Джефри — казах с леко флиртуващ тон. — Простено ти е.

Той пак ме погледна, кимна и се усмихна. После, след като измина разстояние, еквивалентно на три пресечки в Ню Йорк, попита:

— Е, как се чувстваш за… всичко?

— Започвам да свиквам с мисълта. Може би дори мъничко се вълнувам.

— Ами, според мен момченцата са направо чудесни — рече той искрено. — Аз имам едно. Казва се Макс.

— О, така ли? На колко е години?

— Наскоро навърши четири. Те растат толкова бързо. В един момент сменяш пелени, в следващия вече ги виждаш как отиват на училище, прекалено горди дори да те хванат за ръка. — Той се засмя, после някак притеснено вметна, че „вече не бил с майката на Макс“.

Погледнах през прозореца си и се усмихнах леко, установявайки, че Джефри несъмнено проявява интерес към мен. И не можех да не се почувствам самодоволна. Все още го заслужавах — бременна с близнаци и всичко останало.

Когато пристигнахме пред сградата на Итън, попитах Джефри дали иска да се качи за едно питие и да си поговорим още.

Той се поколеба и рече:

— Много ми се иска.

Минути по-късно, след като установих, че Итън още не се е прибрал, аз заех провокативна поза на дивана и въвлякох Джефри в приятен разговор. Разговаряхме за Ню Йорк и Лондон. За търсенето ми на работа. За неговата професия. За еднояйчните близнаци. За бащинството. После преминахме към по-лични въпроси. Обсъдихме майката на Макс и тяхната приятелска раздяла. Стана дума и за Маркъс. Дори накратко за Рейчъл и Декс. Джефри беше малко скован, но въпреки това лесен за разговор. И много приятен за окото.

После, някъде към полунощ, ме попита дали имам нещо против да ме свърже с партньора си, господин Смит, който да стане новият ми лекар. Усмихнах се и казах, че същото ми беше минало през ума.

— Е, добре, тогава… сега, след като изяснихме онзи малък конфликт, може ли да те целуна? — попита той и се наведе към мен.

Казах, че може. И той го направи. И беше много хубаво. Устните му бяха меки. Дъхът му — приятен. Ръцете му — нежни. Всичко беше изпитано. Той спокойно можеше да се казва Алистър.

И все пак, точно в разгара на първата истинска целувка, която се случи след месеци, с Джефри, английски лекар, който се беше занимавал с моето ново състояние, умът ми беше другаде — към Итън и Сондрин. Дали лицето на Итън беше заровено във врата й, или на някое друго място? Дали той се влюбваше в нея? Дали и тя беше завладяна от приятния му, но едва доловим одеколон?