Емили Гифин
Нещо синьо (11)

Глава 9

Маркъс се съгласи да си тръгне по-рано от работа и да се видим направо в апартамента му, където правихме фантастичен секс. След това положих глава върху гърдите му и му разказах за случката в заседателната зала. Като ме изслуша, той отбеляза:

— Изненадан съм, че не си хукнала с кутията от „Тифани“.

— Прииска ми се. Обзалагам се, че вътре е имало нещо хубаво… Е, нищо. Ще получим нещо в замяна, когато ние с теб се оженим.

Никакъв отговор.

— Искаш ли да поговорим за това? — пробвах аз и помилвах ръката му.

— За кое?

— За нас, да се оженим.

— Хм… добре. Какво по-точно искаш да говорим по този въпрос?

— Ами искаш ли да го направим, преди да се е родило бебето? — Зададох въпроса с мисълта, че аз дори не можех да се съсредоточа върху бременността си, докато подробностите за връзката ни не бъдат уредени. Освен това все още бях в сватбено настроение. Нямаше причина да оставя приготовленията да отидат на вятъра. Дори възнамерявах да запазя роклята си, знаейки, че няма да намеря по-хубава.

— Аз смятам, че трябва да поговорим. А ти?

— Сигурно — отвърна той с неохота.

Не обърнах внимание на тона му и продължих нататък.

— Добре… И тъй, кога според теб трябва да го направим?

— Не знам. След шест месеца?

— Когато ще ми личи напълно? А, не, благодаря!

— След пет?

— Маркъс!

— Четири?

— Не. Прекалено късно. Мисля, че трябва да го направим веднага. Или поне веднага щом обсъдим някои подробности.

— Нали каза, че просто ще се явим пред мирови съдия?

Вярно е, че казах нещо такова в предишни разговори. Но това беше, когато се безпокоях за чувствата на Декстър. Когато още не бях сигурна, че ние с Маркъс ще станем двойка. Сега исках голяма сватба, за да направя напук на Декс и Рейчъл и да поканя всичките ни общи приятели. Ще поканя и родителите на Рейчъл — те не са виновни, че са отгледали предателка — за да могат после да разказват колко красива съм била, колко развълнувана съм била с новата си връзка, колко прочувствен тост е вдигнала Клеър.

— Ами, всъщност си мислех, че можем да направим малка церемония. Съвсем малка. С не повече от петдесет души. — Моите сметки включваха сто, сто двайсет и пет, но щях да ги намаля, за да го улесня във възприемането на идеята.

— Петдесет, а? Толкова много семейни членове? — попита той, чешейки се по гърба.

— Да, толкова много. Както и най-близките ни приятели.

Той се усмихна подигравателно.

— Като Декс и Рейчъл ли?

Изгледах го.

— Не ли? — захили се той. — Без Декс и Рейчъл?

— Дръж се сериозно. Какво ще кажеш за истинска сватба?

Той сви рамене и рече:

— Не съм много сигурен. Не си падам по такива неща. Все още смятам, че вариантът с мировия съдия е по-добър. Или пък да избягаме някъде. Не знам. Трябва ли да разговаряме за това точно сега?

— О, добре — въздъхнах, примирявайки се с факта, че той вероятно няма да остане доволен от една сватба. Но в действителност кой мъж би бил? Освен онези антипатични женствени герои от „Историята на една сватба“^[1], които хленчеха по време на церемонията. И на кого му е притрябвал такъв мъж?

 

 

По-късно същата вечер, след като с Маркъс се прибрахме от вечеря, аз проверих съобщенията си. Имах двайсет и две в работата и четиринайсет вкъщи. Трийсет и шест съобщения за осем часа. И само две се отнасяха за работата. Което правеше трийсет и четири лични съобщения. Ненадминат досега рекорд. Седнах край масата на Маркъс и заслушах думите в моя подкрепа, докато си правех записки. Когато стигнах до последното съобщение — третото от Клеър, — погледнах Маркъс.

— Те не са се обаждали — казах шокирана. — Никой от тях.

— А ти очакваше ли?

— Да. Те ми дължат обаждане. Особено Рейчъл.

— Но не каза ли, че не искаш да разговаряш с никого от тях?

Стрелнах го с раздразнен поглед.

— Въпреки това тя трябва да се обади и да се извини…

Маркъс сви рамене.

— Колкото до Декс, аз трябва да говоря с него. За техническата част. Свързана със сватбата — додадох. — Просто не мога да повярвам, че никой от тях не ме е потърсил.

Маркъс отново сви рамене.

— Не знам какво да ти кажа.

— Добре. За протокола: отвращавам се от подобно изявление.

— Кое изявление?

— „Не знам какво да ти кажа.“

— Ами наистина не знам какво да ти кажа.

— „Наистина не знам какво да ти кажа“ — изимитирах го аз отново. — Това казват майсторите в сервиза, които не могат да отстранят някоя повреда. „Но аз купих тази кола или компютър, или сешоар миналия месец!“, казваш им за тяхно благоволение, а те ти изстрелват: „Не знам какво да ви кажа“. Тълкуванието е: „Това не е мой проблем и всъщност не ми пука“.

Маркъс се усмихна.

— Извинявай. Няма да се повтаря.

— Благодаря ти — отвърнах, все още с телефона в ръка. — Тогава смяташ ли, че трябва да се обадя на Декс?

— А ти искаш ли да му се обадиш? — попита Маркъс, оглеждайки мазола на ходилото си.

— Не става дума дали искам. Става дума за необходимост. Ние имаме да оправяме технически неща — и пернах ръката му от ходилото му. — Като, например, да освободим фотографа, оркестъра, да отменим поръчките за кетъринга. Да се обадим на всички поканени. Да върнем билетите за медения месец. Да се разберем за изнасянето му от апартамента.

— Мислех, че родителите ти ще се заемат с това.

— Въпреки това трябва да говоря с Декс, не смяташ ли?

— Предполагам… Тогава, обади му се.

— Но той трябва да ми се обади.

— Ами, почакай да ти се обади.

— Слушай, господинчо. Най-добре е да започнеш да проявяваш по-активен интерес. В случай че си забравил, ти си неразривна част от цялата тази сага, затова не е зле да започнеш да изказваш мнение по тези въпроси.

Маркъс направи физиономия, която можеше да се изтълкува като „Не знам какво да ти кажа“.

 

 

Следващите няколко дни преди датата, на която трябваше да се състои сватбата ми, преливаха от драматизъм. Нови телефонни обаждания, имейли и продължителни разговори с Клеър за това защо, по дяволите, Декс се е забъркал с Рейчъл и още по-продължителни разговори с майка ми, която не спираше да плаче и като че ли не можеше да приеме факта, че Декс и аз няма да се съберем.

От Декс или Рейчъл обаче, все още нямаше нито дума. Вбесяваше ме фактът, че не се обаждаха. Така както не исках аз да съм тази, която ще се обади първа, така накрая не издържах и набрах служебния номер на Декс. Обсъдихме само прозаични неща: за парите, които ми дължеше, след колко дни ще изнесе вещите си от апартамента ми, неща от този род. След като му изброих изискванията си, млъкнах и зачаках той да ми каже, че станалото с Рейчъл е било случайно и че той само я е използвал, за да ме върне при себе си. Когато нищо такова не последва, аз се убедих, че той е все още толкова бесен заради Маркъс, че всъщност е искал да ме накара да мисля най-лошото. Нямаше обаче да му направя удоволствието да го питам за нея. Нито щях да се поинтересувам къде е отседнал. Тъй като не беше от хората, които биха използвали приятел, вероятно си беше взел стая в хотел. Представих си го как си поръчва сандвич от румсървиса и си налива уиски от минибара в чаша с кола.

— Е, сбогом, Декс — натъртих възможно най-злостно. И толкоз. Той имаше още една възможност да ми каже нещо, да направи последно изявление, да се защити. Може би дори да ми каже, че съжалява или че му липсвам.

— Добре, тогава. Чао, Дарс — отвърна той без капка емоция.

Казах си, че той все още не го е осъзнал, не е осъзнал, че всичко е безвъзвратно приключило. Когато накрая го осъзнаеше, щеше да изпадне в сериозна депресия, щеше да стигне до сериозен запой от минибар някъде в града.

Вечерта, когато трябваше да бъде сватбената ми вечер, Маркъс и аз отидохме в неговия апартамент, поръчахме си китайска храна и правихме секс два пъти. През цялата вечер непрекъснато повтарях колко съм щастлива, задето не допуснах „най-голямата грешка в живота си“. Истината е, че се чувствах малко тъжна. Не защото исках да се омъжа за Декс. Не защото Рейчъл ми липсваше. В мен кипеше прекалено много самоувереност и възмущение, за да изпитвам носталгия към някой от двамата. По-скоро беше заради сватбата, заради купона, който за малко не се състоя. Това щеше да бъде събитието на годината, както казах на Маркъс.

— Да, така е — отвърна той. — Сега щях да бъда с мои колеги приятели и да пием безплатно.

Сръгах го в ръката и му казах да си вземе думите назад. Той се подчини, като килна назад глава с третата си „Милър лайт“^[2].

— Освен това нямаше да съм в настроение да се преобличам. Мразя да нося смокинг.

Щях да се ядосам на безчувствената забележка относно нашата много важна вечер, но можех да кажа, че дълбоко в себе си той беше истински щастлив, че е спечелил голямата награда „Дарси“. Аз бях в сърцето на любовния триъгълник, в който „момче открадва момичето на друго момче“. Маркъс беше победителят, а Декс беше толкова съкрушен, че беше принуден да се среща — или почти да се среща — с Рейчъл, утешителна награда, ако изобщо имаше такава. Поне така виждах нещата в онези сладки първи дни.