Емили Гифин
Нещо синьо (16)

Глава 14

На другата сутрин чух леко почукване на вратата и гласа на майка ми.

— Дарси, будна ли си?

Майчинският й тон — неестествен за нея — ме накара да се почувствам още по-зле.

— Влез — извиках и почувствах, че ми се повдига.

Тя отвори вратата, прекоси стаята и седна на края на леглото.

— Миличка, не се разстройвай — заговори майка ми и потупа завитите ми крака.

— Не мога. Знам, че вече го мразиш.

— Маркъс ми харесва — отвърна тя неубедително.

— Не, не е вярно. Едва ли би могла след снощи. Той почти не продума… освен да обяви, че ще ме напусне някой ден.

Тя ме изгледа озадачена.

— Ще те напусне?

— Нали подметна за „втора съпруга“ — подсетих я аз и отново наместих главата си върху възглавницата.

— Е, да, но ти и без това не възнамеряваш да се омъжваш за това момче, нали? — прошепна тя.

Начинът, по който изрече „това момче“, изясни всичко.

— Може би — изхленчих.

Майка ми ме погледна разтревожена и отново прошепна:

— Вероятно Маркъс се явява утехата ти след преживяното разочарование.

Подсмръкнах, погледнах я и се запитах дали да й съобщя голямата новина — „Само след месеци ще станеш баба“. Но казах само:

— Той изживява тежък период.

— Но ако не се съвземе, просто го зарежи и започни отначало — продължи тя и щракна с пръсти. — Можеш да имаш когото си поискаш.

Де да беше толкова лесно. Ако можех само да се върна и да осмисля грешките си. Осъзнавайки, че това е невъзможно, че бях свързана с Маркъс, ме накара да се почувствам още по-зле. Казах на майка ми, че не ми е добре и че се нуждая от още няколко часа сън.

— Разбира се, скъпа. Почини си… Аз ще ти изпера нещата.

Прането винаги беше грижа на домашната ни помощничка, затова предложението на майка ми беше поредното потвърждение колко много съчувства на положението ми в момента.

— Прането ми е в тюркоазната мрежеста торба — упътих я аз и затворих очи. — И моля те, не слагай сутиените ми „Ла Перла“ в сушилнята. Те са много фини.

— Добре, мила.

Чух я как отваря ципа на куфара ми и изважда нещата от него. После ахна. Ахкането на майка ми беше запазена марка. Драматично вдишване със силен звук, който трудно бихте си представили. За момент си помислих, че тя се изуми от количеството мръсни дрехи. После се сетих какво бях пъхнала в багажа си в последния момент — „Какво да очакваме, когато очакваме бебе?“.

— Какво, за бога, е това?

Нямах друг избор, освен да си призная. Отворих очи, седнах в леглото и рекох:

— Мамо, бременна съм.

Тя ахна отново и притисна слепоочията си с длани.

— Не — и заклати глава, — не, не си.

— Така е.

— От Декс ли? — попита с надежда.

Отчаяно ми се искаше да й кажа, че Декс е бащата. Тя искаше да вярва, че съм се помирила с идеалния мъж. Че съм си върнала очарователния живот.

Поклатих глава с думите:

— Не, от Маркъс.

Майка ми се срути върху леглото, заби юмруци в матрака и захлипа. Не така си представях в детството момента за „Мамо, бременна съм“.

— Мамо, моооля те! Би трябвало да се радваш за мен!

Скръбното й изражение премина в гневно.

— Как можа да си съсипеш живота по този начин? Това момче е ужасно.

— Не е ужасно. Той може да е очарователен и много забавен — възразих, съзнавайки, че не се беше показвал очарователен и още по-малко забавен от доста дълго време насам. — И аз ще се омъжа за него, мамо. И толкоз.

— Не. Не. Не! Не можеш да направиш това, Дарси!

— Напротив, мога.

— Ти съсипваш живота си. Той не е подходящ за теб. Ни най-малко не е. — Очите й се напълниха с нови сълзи.

— Само заради една забележка ли?

— Заради много неща. Заради факта, че двамата не си подхождате. Заради държането му снощи. Декс никога не би се държал по такъв плачевен…

— Престани да говориш за Декс! Сега съм с Маркъс — креснах й, без де ме е грижа кой ще ме чуе.

— Съсипваш живота си! — изкрещя тя в отговор. — И баща ти и аз няма да седим отстрани и да те наблюдаваме как го правиш!

— Не съсипвам живота си, мамо. Обичам Маркъс и ние ще се оженим и ще си имаме бебе. Така че най-добре свиквай. Или ще станеш като онези жени в предаването на Опра, които признават, че никога не са виждали внучетата си. — Рязко отметнах завивките си и се запътих към стаята за гости, към прегръдките на бъдещия си съпруг.

В края на краищата нищо не може да се сравни с това майка ти да ти каже, че вземаш погрешно решение, пред това да те убеди, че вършиш абсолютно най-доброто.

 

 

Минути по-късно двамата с Маркъс вече си бяхме опаковали багажа и бяхме застанали на ъгъла на задънената улица да чакаме таксито, което бях поръчала. Никой — дори веселият ми брат — не се опита да ни спре. Таксито ни свали пред „Холидей ин“ близо до летището, където Маркъс поне се правеше, че се разкайва. Приех извиненията му и ние прекарахме остатъка от уикенда в правене на секс и гледане на телевизия в една затъмнена стая, която миришеше на белина и цигарен дим. Цялата обстановка беше неопровержимо потискаща, но по странен начин романтична и обединяваща. Двамата с Маркъс предъвкахме отново разправията с майка ми, като и двамата се съгласихме, че тя е безсърдечна, повърхностна кучка.

След като се върнахме вкъщи, нещата между нас продължиха в добра светлина — или поне в не съвсем лоша. Но мирът беше краткотраен и след няколко седмици отново се започна. Карахме се почти за всичко. Основните ми оплаквания бяха за прекалено честите му вечери на покер с новите му приятели от съмнителни райони на Манхатън, за овехтелия му гардероб и нежеланието му да идва в апартамента ми. Неговите основни оплаквания се отнасяха до внезапната ми липса на интерес към това да му правя „свирки“, до това, че държа термостата в апартамента му на ниска температура и до обсебването ми от Декс и Рейчъл.

После, един съботен следобед, след една препирня относно името на бебето (той си позволи да предложи името „Джули“, след като си спомних, че ми беше казвал, че жена на име Джули му е отнела девствеността), Маркъс ме изрита от апартамента си, заявявайки, че имал нужда да остане известно време сам. И аз си тръгнах оттам. По-късно същата вечер очаквах той да се обади и извини. Но това не се случи. Всъщност той изобщо не се обади. Аз му се обадих. После пак и пак. Оставях му гневни съобщения. След това преминах на заплашителни. Накрая стигнах до истерични, патетични, умоляващи съобщения. Когато най-накрая Маркъс ми се обади, злобата и сълзите ми бяха изчезнали. Чувствах само студена неувереност.

— Къде беше целия уикенд? — попитах с жалостив тон.

— Размишлявах.

— За нас ли?

— Ъхъ.

— И над какво точно размишляваше? Дали искаш да бъдеш с мен ли?

— Малко или много…

В този момент ми стана ясно, че цялата сила е в Маркъс. Всяка капка от нея. Помислих си за всичките случаи, когато аз зарязвах момчетата и най-вече си спомних за „словото“ ми по повод скъсването с гаджето ми от гимназията — Блейн. Тогава той се разхленчи: „Аз искам да сме заедно, а ти искаш да скъсаме. Защо да е на твоето?“. „Защото, Блейн, казах му, така става в живота. Този, който иска да излезе от една връзка, той държи да е на неговото. Така стоят нещата.“

Тъжната истина на това твърдение сега ме преряза през стомаха. Ако Маркъс искаше да си тръгне, аз не можех да направя абсолютно нищо, за да го спра.

И все пак опитах, гласът ми трепереше.

— Маркъс, моля те, не го прави!

— Виж какво. Трябва да поговорим лице в лице. След малко ще бъда при теб.

— Ще скъсаш ли с мен? Просто ми кажи още сега. Моля те! — Бях го чакала целия уикенд и ми беше прекалено трудно да понеса мисълта да го чакам още двайсет минути.

— Скоро ще дойда — повтори той. Гласът му прозвуча равен, безчувствен.

Пристигна след цял час, облечен с тениска на „Хутърс“^[1].

— Зарязваш ме, нали? — попитах го, преди още да е седнал.

Той отвъртя капачката на бутилка „Спрайт“, отпи глътка и кимна два пъти.

— О, Боже мой! Не мога да повярвам, че това се случва. Как можеш да ме зарежеш? Та аз съм бременна от теб! Как можеш да постъпиш така?

— Съжалявам, Дарси… но просто не искам да бъда с теб.

Това беше най-изненадващото изречение, което бях чувала. Беше дори по-шокиращо от момента, когато Декс излезе от гардероба на Рейчъл. Може би защото беше толкова едностранно. Аз исках Маркъс. Той не ме искаше. И толкоз.

— Защо? — попитах. — Заради една кавга ли?

Той поклати глава.

— Знаеш, че не е заради една кавга.

— Тогава защо?

— Защото просто не мога да се оженя за теб.

— Добре. Не е нужно да се женим. Ще живеем като Голди Хоун и… как му беше името?

Той пак поклати глава.

— Не.

— Но аз нося твоето бебе!

— Знам. И там е проблемът. — Той повдигна вежди и ме погледна. — Проблем с няколко решения.

— Казах ти милион пъти: няма да абортирам!

— Това е твое решение, Дарси. Както и да забременееш беше твое едностранно решение. Помниш, нали? — запита той сърдито. — И сега, ето ни на… Просто искам да имаш всички факти относно бъдещето…

Прекъснах го.

— Какво означава това?

— Означава, че не искам да бъда с теб и със сигурност не искам дете. Щети помагам финансово, ако държиш да го родиш, но аз не искам да… се обвързвам — довърши той с видимо облекчение. — Изобщо.

— Не вярвам на ушите си.

— Съжалявам — рече той, но по нищо не му личеше, че съжалява.

Започнах да му се моля. Да плача. Да го увещавам. Обещах да положа повече усилия.

Тогава той ми нанесе последния удар…

— Просто не проявявам вече интерес към теб… — и си тръгна от апартамента ми.

Отново ме заля мисълта за Декс. Само че този път нямах опора. Нямах ухажор на разположение. За първи път в живота си бях съвършено сама.