Емили Гифин
Нещо синьо (31)

Глава 29

Джефри нахлу в стаята, докато аз продължавах да стоя в преобразяващата прегръдка с Итън. Поне на мен ми се стори, предвид нагласата ми, че Джефри нахлу, но по-вероятното беше, че просто влезе както винаги по своя си достолепен начин. Във всеки случай се почувствах смутена и гузна. Казах си, че като никога не мамех. Не можех да владея чувствата си и Джефри не можеше да чете мислите ми. Както и Итън. Външно погледнато, аз прегръщах приятел. Вътрешно обаче се тресях от вълнение.

Проследих с поглед как Итън стана и отиде до прозореца, сякаш да ме остави насаме с Джефри. Идеше ми да му изкрещя: „Не! Остани тук!“. Но вместо това погледнах Джефри, който стоеше в подножието на леглото с изправената си стойка, искрящобяла риза, безупречен костюм и вратовръзка. Независимо от изпитанието ни, той запази хладнокръвие, спокойствие и твърдост. Стана ми ясно защо се смущавах да го обичам, защо толкова силно исках да го обичам. Теоретически той беше съвършен: красив лекар, предан любовник, явен спасител.

— Какво ще стане сега? — попитах Джефри, докато си играех с разнищения подгъв на болничната си нощница. Разбира се, имах предвид какво ще стане в следващите няколко минути и часове, но вътрешно си задавах въпроси за по-дългосрочното бъдеще. Бях подлъгана да се влюбя в някого така, както някога беше изписано на хартия. Декс отговаряше на всички квадратчета, на обобщението за подходящ годеник: добър човек, изсечени скули, грижливо обличане, тлъста банкова сметка. И ето колко злополучно беше приключила тази връзка. Зарекох се да не повтарям нова седемгодишна грешка. Или дори седемдневна. До седмица трябваше да скъсам с Джефри.

Моят интимен приятел на път да стане бивш много скоро ме уведоми с енергичен, професионален тон, че господин Смит решил и той се съгласил, като предпазна мярка, да остана на легло до раждането на бебетата. Каза, че не искали никакво ненужно напрягане на шийката на матката ми. Бях чела, че такава практика често се прилага при бременност с близнаци, но въпреки това новината ме разтърси.

— Значи трябва да лежа по цял ден? — попитах.

Джефри каза, да, освен отиване до тоалетната и банята. Трябвало да избягвам всякакъв стрес, тъй като стресът предизвиквал контракции.

— А ще мога ли да ставам да приготвям ядене?

— Не, скъпа. Ще наема жена, която да идва да готви и да се грижи за теб, докато съм на работа. — Той се замисли за миг и добави: — Познавам една чудесна португалка, която ни помагаше след раждането на Макс. Ще ти хареса.

Итън се обърна с лице към нас, очите му светеха.

— Това няма да е необходимо, Джефри. — Тонът му беше настоятелен и отговорен. Дори секси. — Аз ще остана да пиша вкъщи и ще се грижа за нея.

Усмихнах се — бях развълнувана и в същото време неимоверно облекчена. Не исках да оставам в апартамента на Джефри. Исках да бъда вкъщи с Итън. Исках да остана с него завинаги. Почудих се как такова изумително осъзнаване може да се развие за миг и да промени всяко отделно нещо в живота ти. Аз обичах Итън. Беше лудост, но самата истина. Дори той никога да не ми отвърнеше със същото, чувствата ми към него обезсилваха всяка възможност за бъдеще с Джефри. Никога не бях разбирала какво имаха предвид хората, като казваха, че е по-добре да останат сами, отколкото да имат неподходяща връзка. Сега го проумях. Исках Итън или никого другиго.

— Няма да имаш нищо против да пишеш вкъщи? — попитах го предпазливо.

— Ни най-малко.

— Но нали каза, че там не можеш да се съсредоточаваш. Не искам да нарушавам творческия ти процес.

Джефри, който като че ли усещаше, че нещо става, използва случая и се намеси:

— Да. Ние не искаме да пречим на писането ти.

Затаих дъх и почувствах как мускулите ми се напрягат, когато Итън се доближи до леглото ми и ме стисна за рамото.

— Дарси и бебетата й не са пречка.

— Дарси? — Джефри ме погледна жално, с ръце на гърдите. — Това предложение устройва ли те?

— Да — отвърнах извинително.

— Значи е уредено — вметна Итън. — Да вървим вкъщи.

 

 

Минаваше полунощ, когато Итън, Сондрин и аз излязохме уморени на тъмната, тясна улица пред болницата и изчакахме Джефри да изкара ягуара си от паркинга. Той слезе от колата, заобиколи бързо от страната на пътника и ми помогна да се кача. Итън и Сондрин седнаха отзад.

По пътя Сондрин зачурулика за това как щяла да идва и да ми готви, а Джефри за сетен път благодари на Итън за „високия му дух“ и „желанието да помогне при нужда“. Аз гледах мълчаливо през прозореца си и се опитвах да определя какво точно чувствам. Чувствах вина за предстоящото ми скъсване с Джефри. Облекчение, че бебетата ми са добре. Безпокойство, че все още ми предстои дълъг път. И преди всичко любов към Итън, любов, която беше достигнала до дъното на сърцето ми и ме изпълваше едновременно с колебание и въодушевление.

Когато стигнахме до апартамента, с половин уста Итън покани Джефри и Сондрин да се качат. Те, разбира се, нямаха друг избор, освен да откажат. Така де, какво щяхме да правим в случая? Да се накачулим върху леглото на Итън за полунощна закуска с чай и бисквити ли? Чух Итън да прошепва извинение на Сондрин. Тя смънка нещо в отговор — не чух добре, но беше нещо от рода, че той ще й липсва — после последва звук от бърза целувка. Джефри, на свой ред, леко докосна устните си до моите и каза, че ще ми се обади утре сутринта. После добави:

— Пий колкото можеш повече вода, тъй като дехидратацията може да предизвика контракции. И не ставай от леглото. — По изражението му беше ясно, че не е забравил, че в апартамента на Итън има само едно подходящо легло.

Итън и аз слязохме от колата и застанахме на тротоара, докато Сондрин заеме моето място отпред. Джефри обеща на Итън през полуотворения си прозорец, че ще изпрати благополучно Сондрин до тях. После помаха набързо с ръка и затвори вратата й. След секунда раздразненото дуо изчезна от поглед. Обърнах се към Итън, чувствайки се странно свенлива пред момчето, което познавах от четвърти клас.

Изчаках един удар на сърцето и заговорих:

— Те май… се подразниха, нали?

В ъгълчетата на устните на Итън затрептя усмивка.

— Малко. Да…

От изражението му ме напуши нервен смях.

— Направо са бесни — казах.

— И още как! — захили се той.

Докато Итън ми помагаше да изкача предните стъпала към сградата му, и двамата се съгласихме, че няма нищо смешно в това, че Джефри и Сондрин се вкиснаха. За да подсиля смисъла, се извиних на Итън, че му развалих Деня на свети Валентин. Той ми каза да не ставам глупава, защото нищо не съм развалила.

— Сондрин може и да не е на това мнение.

Той сви рамене, докато отключваше вратата.

— На Сондрин ще й мине… И на двамата ще им мине.

Замислих се как Сондрин и Джефри станаха „двамата“ и дали само до времето на раждането ми Итън и аз ще бъдем „ние“. Харесваше ми да сме „ние“ с Итън, помислих си, докато вървяхме по коридора към стаята му. Когато той светна лампата, видях неоправеното му легло, както и станиоловата опаковка от презервативи върху нощното шкафче. Лудорията им преди вечеря се потвърди. Итън изглеждаше притеснен, когато ме попита дали ще имам нещо против да поседя на дивана, докато смени чаршафите. Нещо в измъченото му изражение ме подтикна да обвия ръце около него, да го целуна и да му кажа колко го обичам.

Вместо това обаче, отидох да седна на дивана, изпълнена с трепет и вълнение, че ще спя до Итън. Сърцето ми отказа да се укроти, дори след като си напомних, че лекомисленото ми страстно желание също беше вид стрес, а Джефри ме беше предупредил, че стресът предизвиква контракции. След няколко минути Итън се появи в тениска и боксерки. Не можах да се въздържа да не огледам краката му. Бяха си същите — с тънки глезени и нежни светли косъмчета, само че сега изглеждаха още по-привлекателни.

— Готово — обяви той. — Искаш ли да си сложиш пижама?

Казах му, че нито една вече не ми става. През последните няколко седмици с Джефри бях спала гола, но не му разкрих тази подробност.

— Да ти дам една от моите? — предложи Итън.

Съгласих се, макар да се съмнявах, че и тя ще ми стане. Итън беше съвсем малко по-едър от размера дрехи, които аз носех. Той ми подаде една карирана памучна пижама.

— Ето. Пробвай тази.

Взех я и казах, че ще отида да я пробвам в банята.

— Добре, но побързай. Трябва вече да си в леглото.

Кимнах и обещах да не се бавя. Влязох в банята, съблякох дрехите си и застанах странично пред огледалото. Коремът ми беше огромен. Толкова огромен, че не можех вече да виждам ходилата си, без да се наведа. Помолих се да наедрея още повече през следващите няколко седмици — колкото по-едра, толкова по-добре. Изчишках се и затаих дъх, когато се обърнах да погледна в тоалетната чиния. За мое голямо облекчение вече нямаше кръв.

Бързо си измих зъбите, наплисках лицето си със студена вода и си сложих меката, топла пижама на Итън, като смъкнах ластичния колан под корема си. Тя ми стана. Помирисах единия ръкав, надявайки се да подуша одеколона на Итън, но усетих само лек мирис на фабричен омекотител.

Когато се върнах в стаята на Итън, той беше отметнал завивката по хотелски маниер.

— Хайде, изкатери се — подкани ме той и бухна възглавницата ми с юмрук.

Вмъкнах се под завивката и го попитах дали и той скоро ще си легне. Да, скоро, след като си измиел зъбите и свършел още някои неща. Запитах се дали едно от тях не беше да се обади по телефона на Сондрин.

Ако наистина й се беше обадил, разговорът не е продължил дълго, защото след минути той се върна в стаята, загаси лампата и се настани в леглото до мен. Закопнях да го докосна, колебаейки се дали да потърся ръката му под завивките. Точно когато реших да не го правя, той се наведе и ми залепи набързо една целувка вляво от устата ми. Дъхът му миришеше на „Листерин“, устните му оставиха мокра следа върху кожата ми. Докоснах мястото и го чух да казва:

— Толкова се радвам, че бебетата ти са добре, Дарс. Радвам се също, че си тук.

— Аз също, Итън. Благодаря ти.

 

 

В тъмнината стиснах очи и върнах времето назад. Представих си, че двамата с Итън сме наистина заедно, едно постоянно „ние“ на път да станем истинско семейство.

На другата сутрин ме събуди телефонът. Първата ми мисъл беше дано не е Джефри. Следващата — че все още обичам Итън. Така че, чувствата ми не бяха просто илюзия, вкоренена в почти трагедия. Почувствах размърдване на матрака, когато Итън се пресегна да вземе телефона. Чух френския акцент на Сондрин. Изглежда, се поинтересува къде съм спала, защото той отговори:

— Точно тук.

Контролиращият хитър ход на ревност призори беше нещо, което щях да предприема в досегашния си живот и пред себе си се зарекох никога да не постъпвам така, независимо от обстоятелствата на бъдещите ми връзки. Беше егоистично и отблъскващо. Итън реагира, както предположих — със сдържано раздразнение. Направих се, че спя, когато той стана от леглото и й зашепна бясно в коридора, че говорела нелепости.

— Нима снощи не стана свидетел на същото изпитание? — попита той. — Какво си мислиш? Че нещо става ли?… Не. Не. Тя ми е приятелка, Сондрин… Тя не иска да стои там… Не знам… Искаш ли да я питаш?

Разговорът продължи още малко в този дух и накрая той каза, че трябва да затваря. После отворих едното си око и го видях на вратата с разчорлена коса, която стърчеше на всички страни като накит за глава на американски туземец. Попитах го дали всичко е наред.

— Да-а-а-а — проточи той, но изглеждаше раздразнен, когато прекоси стаята до гардероба и извади оттам чифт джинси и тъмносин пуловер с висока яка.

— Бясна ли е Сондрин, че съм тук? — попитах го с известно чувство на вина.

— Не. Тя е страхотна в това отношение — излъга той. — А ти как се чувстваш?

— Добре, но трябва да ида да чишна.

Итън кимна, изглеждаше нервен. И двамата знаехме какво всъщност трябваше да направя — да проверя дали кървя. Той приседна в края на леглото и ме изчака. След малко се върнах и му докладвах:

— Няма кръв — и радостно вдигнах палци.

Той се усмихна и ми нареди отново да си легна.

— Казвай сега, какво да ти приготвя за закуска?

Не исках да съм му в допълнителна тежест, достатъчно главоболия му причинявах, затова казах, че ще се задоволя с овесена каша, макар всъщност да ми се ядяха яйца.

— Добре. Няма да се бавя.

След като Итън излезе от стаята, аз запрелиствах книгата си „Когато чакате близнаци“, която умишлено бях оставила до леглото му преди няколко седмици. Разгледах графиката по седмици на бременността и обиколката на главата, определяйки, че главичките на бебетата ми засега бяха с размера на лимон. Ако успеех да осъществя целта си да издържа до трийсет и шестата седмица, главичките им щяха да стигнат размера на грейпфрут. Казах си, че мога да го постигна.

След малко Итън се върна с дървен поднос в ръце. Върху него имаше чиния с бъркани яйца, нарязани домати и препечени филийки бял хляб, всичко това с красива украса от клонка магданоз.

— Не зачетох поръчката ти за овесена каша. Сега ти е нужен протеин.

Седнах в леглото и изправих коленете си, за да постави подноса върху тях и възможно най-близо до корема ми, въпреки че това беше трудно постижимо. После седна до мен на леглото.

— Благодаря ти — казах. — А твоята закуска?

— Не съм гладен. Просто ще ти правя компания.

Усмихнах се и поех залък от яйцата.

— Имат ли нужда от още сол или черен пипер?

— Не, всичко е точно. Благодаря ти.

Докато дъвчех, почувствах бебетата да се размърдват едновременно. Бебе А ме блъсна силно под гръдния кош, Бебе Б плуваше спокойно, създавайки обичайното леко развълнувано чувство. Разбира се, беше вероятно да се движи само едното бебе, като размахва ръчички и рита едновременно. Но не мислех, че е така. Имах чувството, че двете бебета се движеха в тандем. Започнах да мисля, че бих могла да различа движенията им и от това да разпозная черти от тяхната индивидуалност. Бебе А като че ли беше по-чувствително. Съответно Тип А. Той щеше да е моят атлет, моето предприемчиво момче. Бебе Б ми се струваше по-улегнал и по-отстъпчив. Артистът с нежно сърце. Представих си ги двамата как слизат от училищния автобус, напълно еднакви отдалече. Единият тупка баскетболната си топка, другият люлее калъфа с тромпета си.

Каквито и интереси да имаха, се надявах синовете ми да бъдат добри, щастливи момчета, които да притежават мъдростта и смелостта винаги да следват сърцата си.

Останалата част от деня, като се изключеха петте минути под душа, прекъснати от почукването на Итън по вратата на банята с настояването му да побързам, аз прекарах в хоризонтално положение. Подремвах, четях книгата „Близнаци“ или някое от купчината списания „Хелоу“. През повечето време обаче мислех за Итън и се питах какво ли щеше да е усещането да се целуваме бавно и страстно. Да се любим. Да го чувам как ме представя като негово гадже, а по-нататък и като негова годеница. Накратко си зададох и въпроса дали това не е просто едно от моите предизвикателства, дали не беше необходимостта ми да искам всеки мъж да ме обича.

Но дълбоко в себе си знаех, че това няма нищо общо с тези неща. За първи път в живота си бях наистина влюбена. Не ставаше въпрос за това какво ще ми даде Итън или как щяхме да изглеждаме като двойка, когато отидехме на някой купон. Всичко се свеждаше единствено до него. До добрия, възхитителен, страстен, умен, духовит Итън. Бях луда по него и толкова преливаща от емоции, че се налагаше да потискам импулса си да го викам в стаята, както ми бе казал да правя по всяко време. Вместо това търпеливо чаках да си даде почивка от писането и да надникне със симпатичната си разрошена руса коса в стаята, за да ме провери. Понякога казваше само едно бързо „здравей“ или ми допълваше чашата с вода. Друг път ми донасяше чиния със закуска: сирене и солени бисквити, нарязани круши, маслини, домашно приготвена салата със спагети и сандвичи с фъстъчено масло, нарязани на четвъртинки. Винаги ми говореше нещо, докато ядях. Веднъж, в един късен следобед, когато навън дъждът се лееше като из ведро, той се мушна под завивките и подремна с мен. Заспа пръв и това ми предостави възможността да огледам лицето му. Всичките му черти ми харесваха. Извитите, плътни устни, дългите му пясъчноруси мигли, които растяха прави надолу, царственият му нос. Докато се възхищавах на чертите му, устните му потрепнаха в съня и единствената му трапчинка се появи за миг. Именно тогава разбрах какво точно искам за своите момченца. Искахте да имат Итън за баща.