Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (43)

XL Глава
Амин

Малко неща останаха още да ви кажа. Разказът ми отива към своя край и аз съм благодарен за това, защото вече съм много стар и писането ме уморява, толкова ме уморява, че миналата зима неведнъж едва не се отказах от задачата си.

Известно време двамата с Лили седяхме почти безмълвни в стаята, където днес пиша книгата си, защото голямата ни радост и многото други чувства, примесени с нея, ни пречеха да говорим. После, сякаш водени от един импулс, ние коленичихме и скромно благодарихме на небето, че запази и двама ни за тази странна среща. Едва се изправихме, и в къщата настана оживление. След малко при нас влезе миловидна дама, следвана от галантен господин, младеж и една девойка. Те бяха сестра ми Мери, съпругът й Уилфред Бозард, братът на Лили, и двете им живи деца Роджър и Джоун. Когато се досетила, че този, който се е върнал вкъщи, съм аз и никой друг, Лили им изпратила вест по прислужника Джон, че при нея има един човек, когото сигурно много биха се радвали да видят, и те побързали насам, без да знаят кого ще намерят. В началото нищо не проумяваха, толкова бях променен, а и светлината в стаята беше слаба. Стояха объркани и се чудеха кой може да е този странник.

— Мери — казах аз накрая, — Мери, не ме ли позна, сестричке?

Тогава тя извика, хвърли се в прегръдките ми и заплака, както щеше да направи всеки, ако пред очите му неочаквано се появи жив и здрав някой, когото е обичал и го е смятал за умрял. Съпругът й ми стисна ръка и силно изруга от изненада, както са свикнали да правят някои мъже, щом са развълнувани. Но децата стояха настрана и се взираха в мен смутени. Извиках момичето при себе си. Сега тя беше на възрастта на майка си, когато заминах. Целунах я, казах й, че съм чичо й, за когото вероятно е чувала, че е умрял преди много години.

Сетне заведох в конюшнята коня, който за известно време бях забравил, и седнахме да вечеряме. Странна беше тази вечеря за мен, а след вечерята започнах да ги разпитвам. Разбрах, че състоянието, завещано ми от Фонсека, пристигнало благополучно и доста се е умножило благодарение грижите на Лили. Почти нищо не беше похарчила за себе си, защото гледаше на него като на нещо, дадено й на съхранение, а не като на своя собственост. Когато слухът за смъртта ми се потвърдил, Мери получила своя дял и с тези средства купила съседните земи в Аршам и Хидънам, както гората и имението Тиндейлхол в Дичингам и Брум. Побързах да й кажа, че земите може да задържи като подарък от мен, защото и без тях имах повече богатство, отколкото ми трябваше. Тези мои думи зарадваха съпруга й Уилфред Бозард, виждах, че не беше лесно да се откаже човек от нещо, което е притежавал много години.

После научих останалото — за внезапната смърт на баща ми, за пристигането на златото, което спасило Лили от принудата да се омъжи за брат ми Джефри, който след това тръгнал по лош път и умрял на тридесет и една годишна възраст, за кончината на скуайър Бозард, бащата на Лили и мой стар враг, получил удар при внезапен пристъп на ярост. После, изглежда, Лилиният брат се оженил за сестра ми Мери, Лили изплатила дълговете, натрупани от Джефри, откупила правата на сестра ми и се преместила у нас. Тук живяла през всичките тези години, тъжна и самотна, но не и нещастна, защото посветила много от времето си на добри дела. Каза ми, че ако не са били обширните земи и парите, оставени й като на моя наследница, тя щяла да отиде в манастир и да доживее там в мир живота си, тъй като ме била загубила завинаги, смятала ме за умрял, защото в Дичингам достигнала вестта за корабокрушението на караката, а да се омъжи за друг, не помислила, въпреки че не един мъж с положение искал ръката й. Това и още някои други неща, като раждането и умирането на деца, историята за голямата буря и наводнението, поразили Бънги и долината Уейвни по онова време, беше всичко, което близките ми, доживели спокойно до средна възраст, имаха да ми кажат. За коронясването и кончината на кралете и по политически въпроси, като падането на властта на римския папа или за продължаващото ограбване на манастирите, няма да говоря тук.

Сега дойде моят ред и аз започнах всичко отначало. Странни бяха лицата на моите слушатели. Цяла нощ, докато не замлъкнаха песните на славеите и на изток не грейна зората, седях до Лили, разказвах историята си и пак не я завърших. Легнахме да поспим в приготвените за нас стаи, а сутринта отново подхванах да разказвам. За доказателство показах сабята на Бернал Диас, голямата смарагдена огърлица, подарък от Куаутемок, и някои белези и рани. Никога не съм виждал толкова изумени хора, а когато стигнах до последното жертвоприношение на отомийските жени и до страшния край на Де Гарсия, който умря в битка със собствената си сянка, или по-точно със своето злодейство, те извикаха от ужас, а когато им разказах за Исабела де Сигенса, за Куаутемок и за смъртта на синовете ми, плакаха.

Но не всичко споделих със събралите се. Някои неща бяха само за ушите на Лили. Единствено на нея разказах за отношенията ни с Отоми, бях откровен като мъж с мъж, защото чувствах, че ако сега скрия нещо, никога няма да има пълно доверие между нас. Изложих всичките си съмнения и тревоги, не скрих нито, че обикнах Отоми, нито, че нейната красота и нежност ме привлякоха от момента, в който я видях в двора на Монтесума, нито това, което се случи между нас на жертвения камък.

Щом свърших, Лили ми благодари за честността и каза, че, изглежда, в тези работи мъжете се различават от жените, тя например никога не била изпитвала нужда да се бори с изкушенията на любовта. Но ние сме каквито бог и природата са ни създали, затова нямаме голямо право да се упрекваме един друг, нито да изтъкваме като добродетел нещо, което е просто липса на наклонност. Освен това оная Отоми, макар и варварка, е била великодушна жена, жена, която може да замае блуждаещия поглед на мъжа, осмелявайки се да направи за любовта си повече, отколкото дори тя, Лили, би се осмелила. В края на краищата ясно е, че е трябвало да избирам между женитбата и смъртта и да дам велика клетва и когато опасността преминала, наистина щяло да бъде непочтено да я изоставя. За това тя, Лили, предпочиташе да не говорим повече по този въпрос и ми каза, че няма да ревнува, ако продължавам да мисля с нежност за тази моя мъртва жена.

Лили разговаряше с мен мило, гледаше ме с чистите си сериозни очи, очи, които в моето въображение красяха ангелските лица. Същите тези очи се напълниха със сълзи, когато й разказах за горчивата си мъка по смъртта на първородното си дете и за другите тежки загуби. Чак няколко години по-късно, когато Лили загуби всякаква надежда да има деца, започна да ме ревнува от мъртвите ми синове и нестихващата ми любов към тях.

Вестта за завръщането ми и за необикновените ми приключения сред индианците се разчуха на длъж и нашир. Започнаха да идват хора даже от Норич и Ярмът, за да ме видят, и ме заставяха да повтарям разказа си, докато се уморих от това. В църквата „Света Мария“ в Дичингам беше отслужен благодарствен молебен за моето спасение по суша и вода, ритуал, който не се извършваше вече по каноните на римската религия, защото по време на моето отсъствие католическите светии паднали точно както паднаха боговете на ацтеките. Англия отхвърлила игото на Рим и въпреки че другите не мислеха като мен, аз се радвах на това от сърце, защото се бях нагледал на жестокостите на папските свещеници.

Когато церемонията завърши и всички си отидоха по домовете, аз се върнах в празната църква от дома на Бозардови, където гостувах на сестра си и съпруга й, докато се оженим с Лили. Там при леката светлина на юнската вечер аз коленичих на плочата върху гроба на майка ми и баща ми в задния двор на църквата и духът ми се устреми натам, където те бяха намерили вечен покой, и към бог, който ги пазеше. Обхвана ме велико спокойствие. Усетих какво безумие е била младежката ми клетва да отмъстя на Де Гарсия, разбрах, че както дървото никне от едно семе, така и всичките мои беди изникнаха от нея. Но дори тогава не можех да не мразя Де Гарсия, мразя го до този час. В края на краищата не е ли естествено да искаш отмъщението на убиеца на майка си, въпреки че изпълнението му трябваше да оставя в божиите ръце.

Пред малката врата на задния църковен двор срещнах Лили. Разхождаше се там, защото знаеше, че съм вътре. Двамата заговорихме.

— Лили — казах аз, — искам да те попитам нещо. След всичко, което се случи, ще вземеш ли за съпруг мен, недостойния.

— Обещах ти го преди много години, Томас — отвърна тя тихо и пламна като розата, която цъфтеше върху гроба зад нея. — Дълги години гледах на теб като на мой мъж, въпреки че те мислех за умрял.

— Това е може би повече, отколкото заслужавам. Но ако си съгласна, кажи кога ще се оженим, защото вече не сме млади и нямаме много време за губене.

— Когато ти искаш, Томас — отвърна тя и ми подаде ръка.

Седмица по-късно се оженихме.

И така, разказът ми свърши. Бог, който ми даде толкова тъжни и бурни юношески и младежки години, ме благослови безмерно в средната ми възраст и в старостта. Събитията, които описах надълго и нашироко, станаха преди много време. Младият бор, посаден под прозореца в деня на нашата сватба, сега е голямо сенчесто дърво, а аз още съм жив да му се радвам. Тук, в щастливата долина Уейвни, като изключим горчивите спомени и копнежа по мъртвите, които времето не можа да притъпи, годините се нижеха над прошарената ми глава, изпълнени със здраве, мир и спокойствие. И с всяка изминала година все по-силно се радвах на истинската любов на една жена, каквато малко хора познават. Излиза, че болката и отчаянието на младостта само са извисили благородната й природа и тя бе станала божествена. Но едно нещастие ни сполетя — смъртта на детенцето ни. Съдено ми било да умра без свои рожби. И в тази мъка, както споменах и по-рано, Лили показа, че тя преди всичко е жена. Друга сянка между нас не е лягала. Ръка за ръка ние се спускахме по склона на живота и накрая, след като извървя дните си, съпругата ми си отиде. Една нощ на Коледа тя легна да спи до мен и на сутринта беше мъртва. Тъжах искрено и силно, но мъката ми не беше като мъката на моята младост, защото възрастта и опитът притъпяват тъгата на смъртните, а аз знаех и знам, че не се разделяме завинаги. Много скоро ще отида при Лили и не се страхувам от това пътуване, защото ужасът от смъртта вече ме е напуснал, както е напуснал всеки, живял достатъчно на този свят, опитал се да се пречисти от греховете си. Със задоволство ще оставя благополучието си пред божиите порти и моето небесно охолство в ръцете на всевишния, който ме спаси от жертвения олтар и ме приведе през толкова опасности на неспокойната ни земя.

И сега аз, Томас Уингфийлд, казвам господу богу, който ме взе под свещената си закрила заедно с всички, които обичах и обичам, благодаря и слава! Амин!