Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (31)

XXVIII Глава
Томас е обречен

При тези думи на Кортес двама испанци минаха напред, хванаха ме за ръцете и ме поведоха през плоския покрив към стълбите. Отоми също ги чу и макар да не ги разбра, прочете по лицето на Кортес, че щяха или да ме затворят, или да ме убият. Когато минах край нея, тя пристъпи напред, очите й светеха от ужас. Уплашен да не се хвърли на гърдите ми и да се издаде, че е моя жена, и по такъв начин да сподели съдбата ми, аз я изгледах предупредително. После, като си дадох вид, че от страх и изтощение се препъвам, паднах в краката й. Войниците, които ме водеха, се изсмяха грубо и единият ме ритна с тежкия си ботуш. Но Отоми се наведе, подаде ми ръка да стана и през това време бързо и тихо си казахме:

— Сбогом, жено! Каквото и да се случи, ще мълчиш.

— Сбогом! — отвърна тя. — Ако трябва да умреш, почакай ме пред портите на смъртта. Аз ще дойда там.

— Не! Ти ще живееш! Времето лекува.

— Ти си моят живот, любими. С теб животът за мен свършва.

Изправих се и мисля, че никой не забеляза нашепнатия ни разговор. Всички слушаха как Кортес ругае човека, който ме беше ритнал.

— Наредих ти да пазиш предателя, а не да го риташ — говореше той сърдито на кастилски. — Пред тия диваци ли ще ни позориш? Ако още веднъж направиш такова нещо, скъпо ще ми платиш. Поучи се от благородството на тази жена. Гледай, умира от глад, но зарязва яденето, за да помогне на затворника да се изправи на крака. Хайде, водете го в лагера и внимавайте да не му се случи нещо, защото има какво да ми каже.

Роптаейки, войниците ме отведоха и последното, което видях, беше втораченото лице на жена ми Отоми, премаляло от скрита мъка по раздялата. Когато стигнах до стълбището, намиращият се наблизо Куаутемок хвана дланта ми и я разтърси.

— Сбогом, братко! — каза той със скръбна усмивка. — Изиграхме играта докрай. Време ни е да си починем. Благодаря ти за мъжеството и за помощта.

— Сбогом, Куаутемок! — отговорих аз. — Ти си победен, но в поражението намери безсмъртието си. Нека това ти бъде утеха.

— Хайде, хайде! — изръмжаха войниците и аз тръгнах, без да ми мине през ума при какви обстоятелства щяхме пак да се срещнем с Куаутемок.

Заведоха ме в едно кану и тласкалите започнаха да гребат. Прекосихме езерото и стигнахме испанския лагер. През целия път, въпреки че от страх пред гнева на Кортес не ме докоснаха с ръка, те ми се подиграваха и надсмиваха, питаха ме хубаво ли е да си дивак, как ям човешкото месо — сурово или печено, и множество още подобни груби подмятания. Известно време ги понасях, тъй като индианците ме бяха научили на търпение, но накрая им отвърнах с няколко остри думи.

— Млъкнете, страхливци! Не използвайте, че съм безпомощен. Ако бях въоръжен и силен както преди, нито аз щях да слушам такива думи, нито вие щяхте да останете живи, ако трябваше да ги повторите.

Тогава те млъкнаха, аз също млъкнах.

Щом стигнахме лагера, след мен тръгна тълпа от разярени тласкали, които щяха да ме разкъсат на парчета, ако не се страхуваха. Видях и няколко испанци, но те бяха толкова пияни от мескал и от радост, че най-после Теночтитлан падна и сраженията приключиха, та не ми обърнаха никакво внимание. Не бях виждал хора, обхванати от такава лудост. Тия нещастни глупаци вярваха, че отсега нататък ще се хранят в златна посуда. Заради златото последваха Кортес, заради златото рискуваха да отидат на жертвения камък, участваха в стотици битки и сега си мислеха, че са го спечелили.

Затвориха ме в една от стаите на каменна къща, чиито прозорци бяха укрепени с дървени решетки и през тези решетки по време на моето заточение аз виждах и чувах пируването на войниците. Цял ден и през по-голямата част от нощта, когато не бяха дежурни, те пиянстваха, играеха комар, оставяйки по няколко десетки песети на едно хвърляне, а този, който губеше, трябваше после да плаща с дела си от несметните съкровища на ацтеките. Малко ги интересуваше печелят ли, или губят, толкова бяха сигурни в плячката, че продължаваха да играят, докато пиянството ги надвиеше и започваха да се търкалят безчувствени под масите или да скачат и танцуват дивашки под палещото слънце и да пищят: „Злато, злато“.

През този прозорец разбирах и някои от новините в лагера. Научих, че Кортес се е върнал и е довел със себе си Куаутемок, няколко принцове и множество ацтекски благороднички. Чух и видях как войниците, след като се умориха да играят на пари, започнаха да залагат, на карти тези жени, като рисуваха всяка от тях на лист хартия. Една от благородничките по описание отговаряше на жена ми Отоми. Спечели я на карти някакъв негодник, който я пусна на търг и я продаде на един редник за сто песети. Тези хора въобще не се съмняваха, че и златото, и жените ще бъдат техни.

Така продължи няколко дни. Седях и спях в затвора си, необезпокояван от никого, освен от индианката, която се грижеше за мен и ми носеше храна в изобилие. През тези дни ядох колкото никога досега, а след това и спях много, защото мъката не ме освободи от апетитите на тялото ми, от нуждата за храна и почивка. Направо не ми се вярваше, но в края на седмицата бях напълнял двойно, слабостта ми беше победена и аз отново се чувствах силен.

Когато не ядях и не спях, гледах през прозореца с напразната надежда да зърна някъде Отоми или Куаутемок. Приятелите си не съзрях, но съзрях врага си. Една вечер пред затвора ми дойде Де Гарсия и се вторачи в него. Той не ме виждаше, но аз го видях и дяволската му усмивка, трепкаща на лицето му като на вълк, ме накара да потреперя в някакво лошо предчувствие. Поседя там десетина минути, а може и повече, загледан в прозореца ми като гладна котка в клетката на птичка. Почувствах, че очаква вратата й да се отвори и знаеше, че скоро ще се отвори.

Това стана заранта на същия ден, в който ме подложиха на мъчения.

Междувременно забелязах, че настроението в лагера се променя. Войниците престанаха да залагат несметни богатства, престанаха дори да пият до умопомрачение и да се веселят разюздано, а започнаха да се сдушават на групи и яростно да спорят, но не разбрах за какво. В деня, когато Де Гарсия дойде да види затвора ми, на площада отсреща се събра голяма тълпа и богато облечен, на бял кон, при тях отиде Кортес. Тълпата беше доста далеч от мен, за да чуя какво става, но забелязах, че няколко войници се обърнаха гневно към него и речите им бяха шумно аплодирани. Накрая великият предводител им отговори и те мълчаливо се разотидоха. На следващата сутрин, след закуска, четирима войници влязоха в затвора и ми заповядаха да ги придружа.

— Къде? — попитах аз.

— При командира, предател! — отвърна старшият от тях.

„Край!“ — помислих си аз, но само казах:

— Добре. Всяка промяна е за предпочитане пред тази дупка.

— Разбира се — отвърна той, — но това ще е последната промяна за теб.

Тогава съзнах, че според този човек аз отивах на смърт. След пет минути стоях пред Кортес в дома му. До него се намираше Марина, а около него няколко въоръжени хора. Великият мъж ме гледа известно време и рече:

— Ти се казваш Уингфийлд и си от смесена кръв, наполовина англичанин, наполовина испанец. Изхвърлен си бил в устието на река Табаско и откаран в Теночтитлан. Там си бил обречен да въплъщаваш ацтекския бог Тескат и ние те спасихме от смърт, когато завладяхме голямата теокали. Сетне си минал на страната на ацтеките и си участвал в щурма и кръвопролитието по време на ноче тристе. Впоследствие си станал приятел и съветник на Куаутемок и си му помагал в защитата на Теночтитлан. Истина ли е това, пленнико?

— Истина е, генерале — отвърнах аз.

— Добре. Сега ти си наш пленник и хиляда живота да имаше, всичките щяха да ти бъдат отнети, защото предаде своята раса и кръв. Не ме интересуват обстоятелствата, довели те до това ужасно предателство. Важни са фактите. Ти изби много испанци и техни съюзници и тъй като го направи подло, като предател, ти си убиец. Очаква те смърт, Уингфийлд, и аз те осъждам да бъдеш обесен като предател и родоотстъпник.

— Тогава няма какво повече да говорим — отвърнах аз спокойно, въпреки че кръвта в жилите ми се вледени.

— Не, не, има — рече Кортес. — Въпреки че престъпленията ти са толкова много, аз съм готов да ти подаря живота и свободата при едно условие. Готов съм даже повече да направя, при първа възможност да те отпратя за Европа, където може би ще успееш да скриеш своя позор, ако бог е добър към теб. Ето какво с условието. Имаме основания да мислим, че ти е известно скривалището на златото на Монтесума, незаконно откраднато от нас през нощта на ноче тристе. Не отричай, знаем, че е така, защото са те видели да тръгваш с натоварените канута. Избирай сега, родоотстъпнико, позорна смърт ли искаш, или ще ни разкриеш тайната на това съкровище?

За миг се поколебах. В единия случай щях да загубя честта си, но да получа живот, свобода и надежда за връщане у дома, в другия ме чакаше страшен край. Тогава си спомних за клетвата, за това, какво щеше да си мисли за мен Отоми, ако го направя, жив или мъртъв, и повече не се колебах.

— Нищо не знам за съкровището, генерале — отвърнах аз хладно. — Изпрати ме на смърт.

— Означава ли това, че няма да ни кажеш, предател? Помисли отново. Ако си дал клетва, бог те освобождава от нея. Империята на ацтеките вече не съществува, императорът й е мой пленник, най-големият им град е в развалини. Чрез мен истинският бог победи тези дяволи. Богатството им е моя законна плячка и аз трябва да го получа, за да платя на доблестните си войници, които не могат да забогатеят от разрушенията. Помисли отново.

— Нищо не знам за съкровището, генерале.

— Паметта понякога изневерява, предател. Но ако твоята изневери, ти ще умреш, бъди сигурен. А смъртта невинаги е бърза. Има много начини, сигурно си чувал за тях, когато си живял в Испания. — Повдигна вежди и ме изгледа многозначително. — Има много начини човек да умира в продължение на цели седмици. Колкото и да не ми се иска да го направя, ако паметта ти не се пробуди, изглежда, ще трябва да намеря някакъв начин да я раздвижа, преди да умреш.

— В твоята власт съм, генерале. Непрекъснато ме наричаш предател. Не съм предател. Аз съм поданик на английския крал, а не на испанския. Дойдох тук, преследвайки един подлец, който извърши голямо зло срещу мен и близките ми, един от твоите хора на име Де Гарсия или още Сарседа. За да го открия и поради още някои причини, се присъединих към ацтеките. Но те претърпяха поражение и сега съм твой пленник. Затова отнасяйте се с мен като честни хора с победен противник. Нищо не знам за съкровището. Убийте ме и да свършваме.

— Като човек така бих желал да постъпя, Уингфийлд, но аз не съм просто човек. Тук, в Анауак, аз представлявам църквата. Ти се присъедини към идолопоклонниците, ти гледаше как дивите ти другари правят жертвоприношения с твоите християнски братя и после ги изяждат. Само заради това дори заслужаваш да бъдеш обречен на вечни мъки и несъмнено то ще стане, щом свършим с теб. Колкото до идалго дон Сарседа, знам го като храбър другар по оръжие и няма да слушам приказките на един изменник срещу него. Но ако между вас наистина има стара вражда, не ти завиждам — тук в очите на Кортес проблеснаха злобни пламъчета, — защото мисля да те поверя на неговите грижи. А сега за последен път ти казвам: избирай! Или ще разкриеш скривалището на съкровището и ще те освободя, или да те дам на грижите на дон Сарседа, докато той намери начин да проговориш!

Обхвана ме слабост, защото разбрах, че съм осъден на мъчения и мъчителят ми щеше да бъде Де Гарсия. Каква милост можех да очаквам от жестокото му сърце, след като аз, смъртният му враг, попадах в ръцете му и щях да понасям мъстта му. Но волята и честта ми взеха връх над ужаса и аз отговорих:

— Казах ти, генерале, че нищо не знам за съкровището. Направи това зло и нека бог прости жестокостта ти.

— Не произнасяй светото име, вероотстъпнико, идолопоклоннико и човекоядецо. Извикайте Сарседа!

Вестителят излезе и за известно време настъпи тишина. Улових погледа на Марина и видях жал в добрите й очи. Не беше в състояние да ми помогне, защото Кортес беше обезумял, че не може да намери златото, а протестите на войниците, настояванията им да си получат възнаграждението го извадиха от търпение и го накараха да прибегне до това последно средство, въпреки че по природа той не беше жесток. И все пак тя се опита да се застъпи за мен и настойчиво зашепна в ухото му. Известно време той я слушаше, после грубо я бутна.

— Млъкни, Марина! Как да пощадя това английско псе, щом цялата ми власт, а вероятно и животът ми зависят от намирането на златото. Не, той знае къде е скрито, ти сама ми го каза, когато щях да го обеся като предател. Сигурно той е човекът, когото нашият шпионин е видял тогава на езерото. С тях беше и един приятел, но той не се върна. Убили са го без съмнение. Какъв ти е той на теб, та се застъпваш за него? Престани да ме тормозиш, Марина, не ми ли стига другият тормоз?

Кортес закри лицето си с ръце и потъна в мисли. А Марина тъжно ме погледна и въздъхна, сякаш казваше: „Направих каквото можах“. Благодарих й с поглед.

След малко се чуха стъпки. Вдигнах очи и видях Де Гарсия, застанал пред мен. Времето и лишенията почти не му се бяха отразили, а сребристите нишки в къдравата му коса и острата му брада само засилваха достойнството и благородническата му осанка. Когато го погледнах — мургав испански красавец, облечен богато, със златни верижки по себе си, с шапка в ръка, как се покланя пред Кортес, трябва да призная, че по-галантен кавалер не съм виждал, нито човек, чиято външност може по-умело да те излъже за черната си душа. Но тъй като знаех какво представлява, при вида му кръвта ми закипя от омраза и като си помислих за своето безсилие и за поръчението, с което беше дошъл, стиснах зъби и проклех деня, в който съм се родил. Де Гарсия ме поздрави с бърза, жестока усмивка и каза на Кортес:

— Какво желаете, генерале?

— Здравей, друже — отговори Кортес. — Познаваш ли този ренегат?

— Даже много добре, генерале. Три пъти се опитва да ме убие.

— Е, успял си да му избягаш, а сега настъпва твоят час, Сарседа. Той твърди, че между вас има някаква стара вражда, каква е тя?

Де Гарсия се поколеба, поглади острата си брадичка и отвърна:

— Не ми се искаше да говоря, защото тази история е свързана с прегрешения, за които често съжалявам и се разкайвам, но ще я разкажа, за да не мислите по-лошо за мен, отколкото заслужавам. Този човек има причини да не ме обича, тъй като, нека бъда откровен, на младини се бях отдал на безумията на младостта и в Англия случайно се запознах с майка му, красива испанка, която за нещастие беше омъжена за англичанин, бащата на този човек, простак на простаците, който я малтретираше. С две думи, тя ме обикна и аз убих мъжа й на дуел. Затова този предател ме мрази.

Чух го и ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне от ярост. Към всичките си злодеяния и обиди Де Гарсия прибави още едно — опетни честта на покойната ми майка.

— Лъжеш, убиецо — извиках задъхан, опитвайки се да разкъсам въжето, с което бях вързан.

— Моля ви да ме защитите от подобно оскърбление, генерале — отвърна Де Гарсия хладнокръвно. — Ако пленникът беше достоен за моя меч, бих ви помолил да го развържете за малко, но да се бия с него, значи завинаги да опетня честта си.

— Ако пак посмееш да говориш така на един испански благородник — каза Кортес студено, — ще ти изтръгна езика с нажежени клещи, безбожно псе! На теб, Сарседа, благодаря за откровеността. Ако на душата ти не лежи по-голям грях от една любовна история, мисля, че нашият армейски свещеник Олмедо ще те отърве от пламъците на светилището. Този човек знае тайната за съкровището на Куаутемок и Монтесума. Ако Куаутемок и неговите приближени не я кажат, него поне можеш да принудиш да говори, защото мъченията, на които индианците могат да издържат, без стон да издадат, бързо ще изкопчат истината от устата на този бял езичник. Вземай го, Сарседа, и знай, че към него искам специални грижи. Първо го остави да се помъчи заедно с другите, сетне, ако се окаже твърдоглав, отдели го. Начинът сам ще избереш. Щом признае, извикай ме!

— Извинете, генерале, но това не е задача за испански идалго. Свикнал съм да пронизвам враговете с меч, а не да ги разкъсвам с клещи — каза Де Гарсия, но забелязах как тържествуващо светнаха черните му очи и във фалшивия гняв на гласа му също долових тържествуваща нотка.

— Знам, приятелю, но трябва да го направим, друг начин няма. Златото ми е нужно, ей богу! Негодници такива, разправят, че аз съм го откраднал. Съмнявам се, че ония твърдоглави индиански псета ще проговорят, колкото и да ги мъчим. Този човек знае къде е то и аз ти го давам, защото си запознат със злодействата му и няма да допуснеш жал в сърцето си. Не го щади и помни, че той трябва да проговори.

— Както наредите, Кортес. Подчинявам се, макар задачата да не ми харесва. При едно условие обаче, искам писмена заповед.

— Веднага ще ти я приготвя — отвърна генералът. — А сега махай го оттук!

— Къде?

— В затвора, откъдето го доведоха. Всичко е готово. Там ще намери и приятелите си.

Извикаха стражата и ме върнаха в килията. Когато излизах, Де Гарсия ми каза, че след малко ще дойде при мен.